Кип Ланджело
Клиниката (41)

40

Лора слизаше бавно. Ефектът на упойката постепенно минаваше, а тя бе извънредно слаба и изморена. Как само й се искаше да се свие в някое скрито ъгълче и да поспи няколко минути! Но знаеше, че направи ли го, най-вероятно вече никога не ще се събуди. Наложително бе да се пребори и с умората, и с желанието за сън.

Заедно с упойката си отиваха и болкоуспокоителните. Морфинът също губеше сила и болката се връщаше постепенно, с всяка следваща стъпка. Коремът я присвиваше, гърдите й горяха. Тук — долу — миришеше на формалин още по-силно. Опитваше се да не мисли за пълните с детски органи стъкленици, които скоро щеше да зърне отново. Нито пък за жестоката дисекция, на която бе станала неволен свидетел.

Вървеше по същия коридор, по който бе избягала от Чайлз предния ден, само че сега слизаше надолу. Светлината бе по-слаба от вчера. Някъде отпред се виждаше мъждив блясък, но тук той бе безполезен. Затова вървеше пипнешком.

След малко съзря входа на лабораторията. Там нещо светлееше. Поколеба се. Дали вътре има някой? Смяташе, дори бе сигурна, че Чайлз и Ейсър са горе. Възможно ли е някой друг, освен тях да знае за това място? И дали те въобще имат съучастник? Но пък ако има такъв — помощник на Чайлз в убийствата на новородени — то за нея би било опасно да продължава напред.

Застина в мрака и наостри уши: движи ли се някой там, отпред, има ли признаци за нечие присъствие? Изведнъж осъзна, че собственото й дишане е опасно шумно. Чуваше и ударите на сърцето си, макар и не така осезателно.

Мракът и абсолютната тишина я изнервяха. Вероятно в лабораторията нямаше никой, но пък там някъде бяха клонираните животни и плаващите в стъкленици човешки органи. Пак си представи бебето на масата за дисекции и потрепери. Беше я страх.

Внезапно чу приглушен звук — някой отзад току-що бе затворил врата. Обърна се и се взря в тъмата, но нищо не се виждаше — дори и на метър от нея. Отново настъпи тишина. Дали наистина бе чула нещо? Може би не бе затваряща се врата, а вода в тръбите на бойлера или нещо от електроинсталацията? Я реле, я…

И тогава вече по-ясно долови шума на слизащи по стълбите обувки. Някой идваше насам — стъпките бяха леки, равномерни, някак си потайни и злокобни. Приближаваха се… Без да знае защо, бе повече от сигурна, че идва Чайлз.

Забрави страха си от каквото и да я чакаше отпред и забърза към лабораторията и мъгливата светлина. Отзад крачките също забързаха. Всъщност преследвачът я настигаше, защото Лора нямаше сила да тича. Препъна се на прага на лабораторното помещение и за малко щеше да падне. Бе задъхана до крайност и панически изплашена.

Оказа се, че на една от масите бе оставен фенер. Той хвърляше мъжделив светлик към зловещите стъкленици с детските органи. Налагайки си да не гледа към тях, Лора тръгна да прекоси помещението, като залиташе. Бързаше към изхода и коридора зад нея, който пък водеше към кабинета на Чайлз. Но имаше още път до изхода, а стъпките отзад се чуваха вече съвсем силно — струваше й се, че кънтят в празния коридор. Който и да идваше, той вече бе почти пред входа на лабораторията.

Не можеше да стигне до изхода — разстоянието бе значително за умората й. Чайлз щеше да я види! По-близо бе коридорът към операционната. Устреми се натам и сви зад ъгъла точно в мига, когато преследвачът влезе в лабораторията. Да, беше Чайлз!

Лора с мъка се задържаше на крака. Мина покрай хладилното помещение, но изведнъж усети, че бърка посоките. Накъде отива? Пред нея нямаше врата… Сега й оставаше да се крие и надява Чайлз да помисли, че му е избягала.

Огледа се трескаво. Къде да се спотаи? В съседство някъде шумът от стъпките на Чайлз секна. Той бе спрял. Отново настъпи мъртва тишина. Лора замръзна — вероятно лекарят се ослушва за нейните стъпки. Бе боса и се движеше почти безшумно, но пак се страхуваше, че той някак си я усеща. Задържа дъх и се напрегна да заглуши и биенето на сърцето си.

Отново заскърца гума върху линолеум — обувките на Чайлз! Той се движеше бавно, може би я търси там? Вече не тича, сега методично преглежда всяко ъгълче, всяко подходящо за скривалище място. Затрепери цялата. Доплака й се — от все сърце желаеше да се наплаче на воля, но стисна зъби и се напрегна да победи настъпващата истерия. Трябва да я потисне, ако иска да оцелее.

После се чу шум като от тътрене — Чайлз придвижваше нещо в съседното помещение. Маса? Стол? Вероятно търси навсякъде. Трябва да си намеря по-добро скривалище, рече си Лора панически. Там, където никога да не я открие! Където може да остане, докато той се откаже от търсенето. И тръгна напосоки, като пристъпваше леко — някъде напред…