Кип Ланджело
Клиниката (6)

5

Следващият етап се оказа най-трудният. Наложи се да чакат 48 часа, за да се види дали оплождането е сполучливо. Бе петък сутринта, Дан бе под душа, а Лора тъкмо си слагаше грим, когато от клиниката позвъниха. Лора пое слушалката с разтреперена ръка.

— Обаждам се за резултатите от ОИВ процедурата, която направихме в сряда. — Гласът бе женски.

ОИВ ли? — мислено възкликна Лора. О, да — оплождане „инвитро“! Ами, разбира се. Но цялото й тяло трепереше от някаква странна смесица от възбуда и страх.

— Да, моля? — издума Лора с усилие.

— Резултатът е положителен — рече жената отсреща. — Поздравявам ви!

Лора направо занемя.

— Госпожо Филдинг, там ли сте?

— Хм, да, да, благодаря ви — откликна Лора. Гласът й потрепваше, с огромна мъка потискаше емоциите, които я изпълваха и сякаш заплашваха да я пръснат. — Да, благодаря ви.

— Следващата стъпка е да се прехвърли зиготата — продължи гласът. — Доктор Чайлз възнамерява да я задържи в инкубатора още седемдесет и два часа, преди да я имплантира.

— Зигота ли?

— Оплодената яйцеклетка се нарича зигота. След като се имплантира в матката на пациентката, вече я наричаме зародиш или ембрион. А после плодът се превръща вече в дете — завърши жената и в гласа й звучеше искрена радост — същата, каквато лудо изпълваше Лора в момента.

Определиха час за следващия понеделник.

Лора постави слушалката и незабавно се отправи към банята. Дан още се къпеше. Помещението бе пълно с пара, ухаеше на шампоан и сапун. Лора отвори вратата рязко и съпругът й се стресна. Веднага след това видя разплаканото й лице.

— Какво има, миличко? — попита той и пристъпи, като постави ръка на раменете й. — Добре ли си?

— Току-що се обадиха от клиниката — обясни тя през сълзи.

Дан погрешно изтълкува плача й.

— Толкова много съжалявам, мила — рече той и я прегърна нежно. — Съжалявам. Но всичко ще се оправи. Ще видиш, че ще се оправи.

Лора обви ръце около врата му и притисна глава към мокрите и насапунисани гърди.

— Но новините са добри, Дан… получило се е. Плача от радост — прошепна тя.

— Наистина ли е станало!

Още половин минута бе нужна на Дан, за да разбере напълно смисъла на думите й.

— Значи… искаш да кажеш, че…

Тя се взря в очите му:

— Трябва да бъда в клиниката в понеделник, за да ми имплантират зиготата.

— Какво да ти имплантират?

Лора се засмя.

— И аз попитах същото — рече тя и му обясни значението на термина. — Ще си имаме бебе, Дан! Наистина ще си имам!

Той я вдигна на ръце и я отнесе под душа. Започнаха да се целуват под течащата вода, празнувайки прекрасните новини. И двамата отлично знаеха, че тя все още не е бременна, че тепърва предстои да изчакат дали оплодената яйцеклетка ще бъде имплантирана успешно. Но сега — за пръв път откакто преди две години бяха започнали битката за свое дете — имаха чудесен повод за надежда.

Лора се обади на старшите партньори от своята фирма, за да обсъди с тях създалото се положение. Потърси ги по домовете им и се оказа, че те напълно отзивчиво приемат молбата й да работи временно у дома. Не бе първата адвокатка, която иска отпуск за бременност или по майчинство. Всъщност направиха всичко по силите си, за да я улеснят максимално.

На първо време й дадоха двуседмична отпуска, считано от понеделник. За щастие в текущата й работа нямаше нищо особено спешно. Решиха още, ако процедурата премине добре, тя да си обзаведе временен офис във взета под наем къща в Алабама и да работи оттам. Ако пък се случи най-лошото и лечението се провали, тя след две седмици може да поднови работата си постарому и нещата да се върнат в нормалното си русло.

След това Лора се обади на Джени Хопкинс, за да съобщи добрата новина и да й благодари за дадения съвет.

— Аз не ти ли казвах, че този доктор Чайлз е вълшебник, а? — зарадва се Джени.

— Е, добре де, но аз все още не съм бременна.

— Ще бъдеш. Сигурна съм, знам си аз.

Лора непрестанно си напомняше, че не бива да гледа на бъдещето абсолютно оптимистично, но все не можеше да сдържа напълно изблиците на обзелото я щастие.

— Знаеш ли? — откликна тя на думите на Джени. — И аз си казвам, че този път ще се получи! И се чувствам много добре.

— Така се радвам за теб, Лора.

— Това е, защото ти ми каза за този център „Нов живот“. Много съм ти задължена.

— Така си е. И затова вече съм решила как можеш да ми се отблагодариш. Говорих с един от редакторите на списанието „Ние, жените“. Той поиска да напиша голяма статия с анализ за женското безплодие — огромна тема, както сама разбираш.

— Да, но ти се занимаваш с пътуване и всичко свързано с него. Това не е по твоята част.

— Е, нали съм автор. И точка. И тук има думи и писане, идеи, човешки интерес и прочее. Значи мога да я напиша. Хайде сега познай кой ще ми бъде един от пироните в статията, а?

— Искаш да пишеш за мен ли?

— Е, не само за теб. Ще пиша за жените, които раждат сравнително късно; за трудностите, които срещат; за непрестанното изчакване, което тежи ужасно; за решенията, които съществуват. Все пак ще отделя специално внимание на теб, на сестра ми, на други жени със същата съдба, които познавам. Може би ще опитам да интервюирам и този лекар — Чайлз.

— Звучи като добра идея.

— Да не си мислиш, че съм те изпратила там току-така, напразно, а? И двете печелим: аз — пари, ти — дете.

— А, така ли? Все пак моето е по-ценно.

Същата вечер на гости дойдоха неколцина от близките приятели и някои от колегите на Лора. Получи се нещо като прощално парти. Поднесоха им торта и шампанско. Всички я прегърнаха и целунаха с множество пожелания за късмет.

На Лора й бе много приятно от тяхното внимание, но чувстваше, че подобно празненство е малко прибързано. Все още не бе бременна. За да стане това, първо процедурата по имплантирането трябваше да бъде успешна, после трябваше да се износи плодът до края на термина. А колко много неща могат да се случат през идващите девет месеца…

Същата вечер си легна, изпълнена с тежки предчувствия и безпокойство. Мислеше за дългия път, който й предстои, и се питаше дали отново не я очакват разочарования. Толкова много неща може да се случат, знаеше, че трябва да бъде предпазлива и да не позволява у нея да надделява оптимизмът. Но колкото повече разсъждаваше за случилото се досега, толкова по-трудно й бе да не се поддава на надеждата. С Дан бяха направили голяма стъпка напред към осъществяване на отдавнашната мечта за дете. Сега съдбата просто трябваше да бъде благосклонна.

В събота сутринта Лора замина за Алабама, за да се срещне с агента по сделките с недвижими имоти и да огледа колкото може повече от предложенията му. Бяха говорили за няколко къщи, които се даваха под наем. Дан трябваше да снима терена за строеж на нов универсален магазин и не можеше да отложи този ангажимент, затова Лора тръгна сама. Тя щеше да живее във въпросната къща, нейна бе и задачата да си я подбере. Така поне разсъждаваше.

Първата къща, която агентът й показа, бе стара, но в добро състояние. Излъчваше топла южняшка атмосфера и Лора направо се влюби в обшитата с тънки небесносини дъски постройка. На прозорците имаше капаци в бяло. Голям чардак изцяло опасваше сградата, отпред имаше дълга дървена пейка, а отзад — два люлеещи се стола. В двора отдясно растеше плачеща върба, хвърляща чудесна сянка и засланяща тази страна на къщата от жаркото юлско слънце. От дебел клон висеше люлка за двама. Боже! — рече си Лора — това е идеалното място да поседне човек следобед и да почете любимата си книга. Обраслият с буйна трева заден двор постепенно се сливаше със старата гора наблизо.

Единствената съседска къща бе подобна на ранчо и бе разположена на отсрещната страна на улицата, кокетно прикрита сред кипарисови дървета.

— Там живее госпожа Уилър — обясни агентът. — И тя е пациент в същата клиника. Мисля, че трябва да ражда след няколко месеца. Много приятен човек. От Джорджия е. Сигурен съм, че ще се харесате. Правилно ли съм разбрал, че вашият съпруг ще дойде скоро?

— Ще ме посещава през уикендите. Работи в Ню Орлиънс и е много зает, не може да се премести изцяло тук.

— Така е и с повечето от дамите, които са наели къщи от мен. Но няма да се притеснявате за нищо. Нито пък вашият съпруг. Колиър е един от най-спокойните и безопасни градове в САЩ.

— Предполагам затова и доктор Чайлз е решил да построи клиниката си тук, а не в някой от големите градове — рече Лора.

— Да, но и поради данъчните отстъпки, които има тук — леко намигна агентът. — Окръжната администрация му предложи какви ли не стимули, само и само да избере Колиър. Най-близката болница е на един час път оттук. Всички бяха на мнение, че ще бъде чудесно да има болнично заведение наблизо, просто в случай на нещо много спешно. Освен това докторът даде работа на доста местни хора, пък и местният бизнес печели. Самият аз съвсем не мога да се оплача. Работата ми върви отлично сега — много пациенти търсят къщи тук. Пък и както разбирам — добави той с усмивка, — доктор Чайлз помага на множество млади двойки като вас и вашия съпруг.

— О, стискаме палци — кратко отвърна Лора.

Същия следобед подписа деветмесечен договор за наемане на къщата, в който имаше дори и клауза за бременност. Като адвокат Лора познаваше силата на такова условие — то й даваше право да анулира договора едностранно в двуседмичен срок при положение, че не може да забременее. Беше го използвала и преди, в други случаи.

— Знаете ли — усмихна й се агентът, — досега почти никой не е настоявал за същата клауза. Доколкото зная, клиниката помага на всички пациентки. Те постоянно повтарят една и съща приказка „Ако съпругът ти не може да ти направи дете, то доктор Чайлз може“.

— Да, да, чух я вече.

Свършила тази задача, Лора потегли обратно за Ню Орлиънс с още по-големи надежди отпреди. А на следващия ден заедно с Дан натовариха и двете си коли и пренесоха необходимия багаж в къщата. Може би тя ще ми е дом през идващите девет месеца, мислеше Лора.