Кип Ланджело
Клиниката (2)

1

От толкова време желаеха да си имат дете.

Лора Филдинг се обърна в леглото и леко докосна спящия до нея съпруг.

— Дан! — прошепна тя.

Беше още тъмно. Прозорецът бе леко открехнат. Усещаше се ухание на хвойна и роса. Покрай къщата мина кола. Куче излая нейде наблизо. Ню Орлиънс бавно се пробуждаше.

— Дан! — пак го побутна тя.

Той се обърна по корем и присви очи, за да различи циферблата на часовника.

— Колко е часът?

— Шест и половина.

— Ей, сигурно се шегуваш. Събуди ме в осем.

— Миличък, днес ни е последният шанс за този месец.

— О, за бога, толкова съм изморен — провлече той. — Знаеш ли кога се прибрах снощи?

— Снимките ли закъсняха?

— Направо бяха безкрайни. Виж сега, ужасно ми се спи. Хайде да го направим по-късно. След два часа, да речем.

— Да, но трябва да ходя на работа.

— Е, иди по-късно.

— Няма начин. Един клиент ще има финансова ревизия и трябва да присъствам.

— Много съм уморен, Лора. Хайде довечера, а? Става ли? Довечера?

— Довечера сме канени на гости. На официална вечеря, не помниш ли?

— Ами след вечерята тогава.

— Знаеш, че няма да се приберем преди един или два часа. И тогава и двамата ще сме прекалено уморени.

— Аз и сега съм прекалено уморен. Хайде утре — настоя той. — Утре със сигурност, нали! — и зарови лице във възглавницата.

— Утре ще е много късно — въздъхна тя.

Вчера, когато си направи теста за овулация, резултатът бе положителен. Според хормоналната картина имаха най-много два дни. Не бяха се любили снощи, тъй като Дан закъсня, вероятно нямаше да го направят и тази вечер. Затова трябваше сега, за да има надежда да забременее.

— Миличък, трябва сега, преди да е свършил овулационният период, иначе…

— О, моля ти се, знам. Хайде спести ми урока по гинекология тази сутрин, а?

Лора замълча. Обиди я тонът му. Каза си, че той се държи така само защото е много изморен. Но пък напоследък все бе изморен, никога нямаше желание. Излизаше, че тя непрекъснато го насилва. Сякаш той й прави услуга или тя върши нещо лошо.

Но пък и двамата искат дете. Колкото тя, толкова и Дан. В крайна сметка и тя се изморява, и то не по-малко от него. Вече се страхуваше и от повтарящите се всеки месец усилия, и от това, че все трябва да настоява пред съпруга си. Но пък разбираше, че ако искат да си имат дете, пътят е този. Затова приемаше всичко, свързано с него. И се стараеше да го използва по най-рационалния и приятен начин. Защо пък Дан да не постъпва като нея?

— Дан, знаеш, че ако сега не свършим тази работа… — започна Лора.

— Добре де, добре, ще я свършим — тросна се той. — Почакай поне минутка, не можеш ли толкова?

Изтърколи се от леглото и се запъти към банята. Не запали лампата, остави вратата отворена.

Лора чуваше звука на урината в тоалетната, после го видя да отива до огледалото. Дан се изкашля и се изплю в мивката. След няколко минути се върна. Вървеше бавно, влачеше крака, прегърбен.

— Къде ли се дяна спонтанността? — измърмори той. — Боже мой!

Просна се върху кревата и се намести върху нея. Дъхът му бе горещ и неприятен. Тя го целуна по врата в опит да създаде удоволствие и за двамата, но той почти не откликна. Действаше, като че върши неприятна домакинска работа. Не по-приятна от изхвърлянето на боклука например.

Трябваше му известно време за ерекцията, а забавянето й го раздразни още повече. Лора изостави всякаква надежда да изпита някаква наслада от това, което вършеха. Всичко бе толкова романтично преди две години, когато с огромна охота започнаха усилията си тя да зачене. Бе се постарала да създаде такава атмосфера, както и чувственост, разбира се. Актът обаче загуби привлекателността си след множество месеци на задължителна близост в определен ден, по определено време. Без значение дали са изморени или притеснени, бързали да се приберат или попаднали под ударите на ежедневния стрес, независимо дали бяха спорили мигове преди това. Беше им станало задължение. Сега и двамата пристъпваха към него по навик и не даваха почти нищо повече от себе си.

Накрая Дан проникна в нея. Правеше го напълно механично, а Лора усещаше гнева му във всеки рязък тласък. Когато свърши, той въздъхна с облекчение и без да каже и дума, веднага се запъти към банята.

 

 

Вечерята бе в дома на Хюи и Табита Боуз, техни приятели от колежа. Къщата бе на брега на езерото. Табита продаваше ужасно скъпи недвижими имоти в Слайдъл. Хюи бе производствен директор на „Сюпърдоум“. Тази вечер присъстваха и други техни състуденти от щатския университет на Луизиана — Беки и Джо Делгадо, пристигнали с колата си от Бейтън Руж, където имаха малка пекарница; както и Ед и Миси Уилсън, и двамата професори от щатския университет „Никълс“ до Тибодоу. Общо осмина.

Обичайно се събираха няколко пъти всяка година, за да споделят едно друго за живота си; говореха за годините в колежа, за политика и литература, хвалеха постиженията си в кариерата и в семейството, надсмиваха се с наслада над позабравения си младежки идеализъм от университетското време.

И тази вечер излязоха във вътрешното дворче да пият кафе с десерта и да погледат платноходите на езерото Пончартрейн. Разговорът им се завъртя около тъжното състояние, в което се намираше американското общество.

— Адвокатите са ни истинският проблем — подхвърли Хюи Боуз. Казваше го всеки път. Запали пура и хвърли клечката в храста азалии. Усмихна се на Лора и добави дежурното: — Е, присъстващите се изключват, разбира се.

— Ужасно си любезен — отвърна тя, — но съм сигурна, че не заслужавам да ме изключвате от правилото.

— Знаеш, че това за адвокатите си е самата истина, Лора. Твоята професия е напаст за обществото още от Шекспирово време.

— Е, значи пак ще заклеймяваме адвокатите. И тази вечер ли? Няма ли начин да оплюем някоя друга професия? Просто за разнообразие?

— Можем да подгоним лекарите — предложи Ед Уилсън.

Хюи поклати глава и подръпна от пурата.

— Не става. Лекарите не биха били никакъв проблем, ако не бяха адвокатите, които съдят добрите и защитават лошите.

— И така, ние никаква работа ли не вършим? — попита Лора.

Хюи се замисли.

— Не се сещам за нищо.

Останалите се разсмяха.

Обади се Дан:

— Разбира се, че ти вършиш, миличка. Даваш ни храна за подигравка на общите вечери.

— Благодаря ти за подкрепата, миличък.

Дан сви рамене:

— Направих, каквото можах.

— Ей, сетих се за един готин виц — отново се намеси Хюи. — Един адвокат влиза в банката, нали така…?

— Ето ти пак — рече Лора. — Пак адвокатски виц.

— А на опашката зад него един възрастен тип започва да го трие по гърба…

— Коя е банката? — засмя се Табита. — Че и аз да си отворя сметка там?

Другите също се засмяха. Хюи не й обърна внимание и продължи:

— Както и да е, адвокатът го пита: „Какво правиш, по дяволите?“. А старият отвръща: „Аз съм професионален масажист. Добрият масаж облекчава мускулите, хората се отпускат. Когато съм на опашка, винаги масажирам човека пред мен, правя го безплатно, като обществена услуга“. А адвокатът вика: „Е, аз пък съм адвокат, ама виждаш ли ме да чукам човека пред мен?“.

Хюи явно очакваше шумен общ смях, но в ответ получи само въздишки и цъкания.

— Не загрявате ли? — изгледа ги той. — Адвокатът казва: „Ама виждаш ли ме да чукам човека пред мен“. Понеже адвокатите това правят — прецакват хората, за да си изкарат прехраната, така де, в преносен смисъл. Не го ли загряхте?

— Разбрахме те — рече Табита. — Само че просто не го намираме за толкова смешно.

Хюи вдигна очи към небето:

— Олеле, вие май тайно обичате адвокатите. Абе хора, вие не различавате ли майтапа, като го чуете?

— Като ставаше дума за чукане… — започна Миси Уилсън.

— О, ние правим каквото правим, все до тази тема допираме — рече Дан.

— Като говорим за чукане, та знаете ли, че Лиз и Джеф очакват бебе?

— Още едно ли? — зачуди се Табита. — Колко стават сега? Три ли?

— Мисля, че четири.

— Трябва да съм изпуснала третото.

Беки Делгадо изгледа Лора и Дан.

— А вие двамата кога смятате да умножите семейството? Само вие май сте без деца, нали така?

— Да не сме само ние единствени на този свят? — напуши се Дан.

— Ти чудесно разбираш какво казвам — вие сте единствените от нашите приятели.

— Мисля си, че може би имаш нужда от нови приятели.

— Е, хайде сега — намеси се и Хюи. — Какво чакате, се питам? Женени сте — я да видя… от десетина години, нали?

— Дори и повече — каза Табита. — Сключихте брак сравнително скоро след като завършихме, нали?

— След като Лора се дипломира в правния факултет — обясни Дан. — Има тринайсет години.

— Точно така, тринайсет години — рече Хюи. — Достатъчно дълго време. Досега трябваше да си имате деца.

— Искаме да сме сигурни, че бракът ни ще издържи на всякакви изпитания — отвърна Дан.

Всички се засмяха. Лора също изкриви устни в подобие на усмивка. Темата бе неизбежна. Зачекваха я на всяко събиране и тя винаги се притесняваше. Дан бе станал истински експерт по отклоняване на коментарите и точните отговори. Но Лора предпочиташе да си премълчава.

После разговорът се насочи към най-новите гафове на губернатора, а Лора погледна към Дан в другата част на двора. Погледите им се срещнаха и се разделиха, натежали от чувства на неудовлетвореност и безизходица, каквито изпитваха и двамата.

 

 

Лора се стресна, когато изведнъж усети, че Джени говори на нея.

— Моля? — вдигна очи тя.

Джени остави чашката с кафе на масичката:

— Е, хайде, кажи ми какво те мъчи. Изплюй камъчето.

— Какво камъче?

— Онова, което те мъчи, не разбираш ли?

— Няма нищо такова.

— Е, хайде де. Не съм толкова загубена. Нали те гледам — разсеяна си още от началото.

Бяха седнали пред кафене „Дьо Монд“. Масичките от ковано желязо наоколо бяха заети от туристи. По тротоара имаше много хора, шумни, весели. Ечеше смях, щракаха фотоапарати. Някои разгръщаха карти, спореха коя забележителност да посетят. Сама Лора никога не би дошла тук, но Джени много обичаше френско кафе с понички. Лора пък така и не можа да се научи да харесва тези обилно поръсени със захар сладкиши от пържено тесто. А Джени си похапваше от тях всеки ден.

Освен това ужасно й бе приятно да бъде в центъра на туристическата блъсканица на площада „Джексън“. Пишеше туристически книги и справочници и винаги бе на седмото небе сред „своите читатели“, както ги наричаше. Лора би предпочела да се бяха срещнали където и да е другаде. И без това тази сутрин настроението й бе съвсем лошо.

— Съжалявам — рече Лора. — За какво говорехме? Ти не ме ли питаше дали да не включиш компютъра във фирмените разходи, вместо да го описваш в данъчните отстъпки?

— Остави компютъра, не ми е толкова важно — рече Джени и скръсти ръце, като се облегна. — Искам да разбера какво ти има? Спокойно можеш да споделиш всичко с мен, нали знаеш това?

Джени Хопкинс бе една от първите клиентки на Лора още преди доста време. Познаваха се вече 12 години и постепенно се бяха превърнали в близки приятелки. Днес се бяха срещнали, за да обсъдят данъците на Джени, но Лора явно трудно се съсредоточаваше.

— Вчера ходих на лекар — изтърси Лора.

— И защо? Нещо сериозно ли има?

— Не, не в този смисъл… виждаш ли, ние с Дан от две години се опитваме да си имаме дете — поклати глава и внезапно прошепна: — Не мисля, че ще се получи…

— Виж, Лора, тези неща понякога отнемат и повече от две години. Някои двойки се опитват години наред. Зачеването, знаеш, невинаги е лесно.

— Да, но ние нямаме на разположение много години.

— Защо не?

Лора махна с ръка:

— Шшт! Слушай! Чуваш ли?

Джени се наведе към нея и се заслуша. После объркано вдигна очи и попита:

— Какво да чуя?

— Не чуваш ли — тик-так, тик-так?

— Каквоооо?

— Това е моят биологичен часовник, той ми отброява времето, което постепенно изтича. По-млада няма да стана, не е ли така?

Джени се смръщи:

— Какви ги дрънкаш! Имаш много, много време пред себе си. Ти си на тридесет и пет, това си е чиста младост.

— На тридесет и осем съм!

— Пак си млада.

— Не и ако тепърва се опитваш да забременееш!

— Ама слушай сега — ние сме в деветдесетте години на века. Днес множество жени изчакват първо да си осигурят кариерата, после отглеждат деца. Така си е. Повечето не го правят, преди да са навършили четиридесетте.

— И повечето си имат неприятности с раждането, нали?

— Лора, всяко нещо по реда си. И това ще стане. Ще забременееш.

— Ами ако не стане?

— Ще, ще, не се безпокой!

— Не мога да не се тревожа. Непрекъснато. Може да ти звучи глупаво, но чувствам… сякаш в мен има някаква нужда, някаква празнота. Сякаш съм длъжна да родя. Като че не съм завършена, ако не родя. Разбираш ли какво ти казвам?

— Е, права си. Наистина звучи глупаво — Джени дояде поничката, допи кафето и се изправи. — Хайде, ела. Ела да се поразходим.

Пресякоха улицата и стъпиха на самия площад. Тук бе най-голямата блъсканица, най-натоварената част на френския квартал. По средата на площада се извисяваше статуята на Ендрю Джексън^[1], героя от прочутата битка за Ню Орлиънс. Около нея бяха наредили произведенията си художници портретисти, въртяха се жонгльори и фокусници, един мим, а до него и музикант с ксилофон, поставил сламена шапка и папийонка. Навсякъде звучеше музика, смях, гъмжеше от продавачи на храна и сувенири.

— Какво ще правим тук? — попита Лора.

— На площада няма място за тъжни хора — мъдро отвърна Джени.

— Едва ли ще се развеселя тук.

— Че кой говори за теб? Аз имам нужда да се повеселя.

Лора не можа да въздържи усмивката си. След малко се и разсмя.

Джени я прегърна през рамо и рече:

— Сега ще ме слушаш, нали? В случай че никой не ти го е казвал, да ти го кажа аз: след раждане на деца от жената жена повече не става! Хубаво да го знаеш. Може би преди стотина години то е било главната й роля, но днес не е така. Просто това вече не е най-важното нещо на света. Боже мой, та само погледни каква кариера си направила!

— Зная, зная всичко това. Мозъкът ми отлично го разбира, но сърцето отказва. То чувства други неща. Толкова много енергия и време отделих на кариерата си, че пренебрегнах всичко останало. И сега имам само кариерата си, а само тя вече не ми е достатъчна. Връщам се в миналото, премервам усилията си и цената, която съм платила за тях и ща не ща се питам дали си е заслужавало. — Лора поклати глава.

— Но ти пак можеш да си родиш дете. Просто трябва да отделиш необходимото време.

— Всеки изминал ден, в който бременността ми избягва, ме отдалечава от нея все повече и повече.

— Мисля си, че просто обръщаш прекалено голямо внимание на това нещо. Наистина оставам с такова впечатление.

— Знаеш ли какво ми става всеки път, когато някой ми изпрати покана за кръщене или за прощъпалник, или като получа съобщение, че еди-кой си има близнаци? Или пък клиенти доведат новородено във фирмата, просто за да се изфукат, и вечно ме питат ние с Дан кога ще си родим? Знаеш ли как се чувствам тогава? Или пък какво изпитва Дан? Разбираш ли какво ми е всеки път, когато си правя тест за бременност, и Дан ме пита за резултата? Само си представи какво разочарование му се изписва на лицето при поредния отговор… И какво ми е на мен отвътре? Ето затова ти казвам: да, Джени, прекалено голямо внимание обръщам на това да си родя дете. Мисля, че наистина е много важно. Искам да имам дете, Джени! Толкова много ли искам? Всеки друг може да има деца, аз не! Защо? Защо да не мога, питам?

Спряха до една пейка, току на края на алеята, наречена „Лунна разходка“, вече далеч от големия шум и блъсканицата. Пред тях се ширна Мисисипи, в далечината отминаваше шлеп.

Джени се протегна, съчувствено хвана ръката на Лора.

— Виждам, че ти е трудно. Искам да знаеш, че те разбирам. И аз не можех да имам деца, когато бях омъжена. Но днес се чувствам отлично. Твоето положение не е изолирано или уникално, както може би си мислиш. Много двойки минават по същия път. Много наистина!

Лора се загледа в шлепа.

— Защо ли не сме направили нещо в тази насока? Мисля си, че след толкова прогрес и научни открития през последните 50 години, все нещо би трябвало да се промени! А женското тяло си е все същото. Просто, изглежда, не е създадено да ражда по-късно в живота.

— А ти пък не се предавай. Продължавай да се надяваш — рече Джени.

— Трудно ми е.

— Помниш ли Пола, по-малката ми сестра?

Лора поклати глава.

— Е, тя е само с две години по-възрастна от теб и току-що роди за пръв път.

— Боже, сега тази новина наистина ме кара да се чувствам по-добре. Колко е приятно да чуеш, че други жени са родили, когато ти самата не можеш.

— Просто ти казвам, че всичко е възможно.

— Да, но ти пък не си говорила с моята гинеколожка.

— Лекарите да не са безпогрешни? Защо не се обърнеш към друг доктор?

— Да бе, да. Ще намеря някой, който ще прогнозира, че мога да забременея и тогава магически ще родя. Така ли става? Джени, мила, нямам нужда от друг гинеколог, който пак да ми каже, че не мога да имам деца. От толкова време висим в леглото с Дан. Сигурна съм, че го правим както трябва. Сексуалната страна е точна. И пак не се получава. Проблемът не е в моя лекар.

Лора въздъхна дълбоко. Трудно й бе да продължава да говори на тази тема.

— Преди няколко години наистина имаше известен проблем. Намериха ми кисти във фалопиевите тръби. Успяха да ги отстранят. За щастие се оказа, че са доброкачествени, но пък останали белези — като нарези в тъканта. Моята лекарка смята, че те са причина да не мога да забременея.

— Има начини да ти се помогне.

— Виж, лекарката направи всичко, което е възможно. Единственият начин да се прескочи проблемът с фалопиевите тръби е изкуственото оплождане — in vitro. Ще го опитаме, но лекарката се нуждае от най-малко пет-шест яйцеклетки, за да има добър шанс за успех. А от мен досега е успяла да вземе само една.

— При Пола имаше същият проблем — обясни Джени. — Но понякога лекарите могат да преодолеят и тази пречка.

— Всичко съм опитала. Съответните лекарства: кломид, пергонал, лупрон. Толкова тестове са ми правили, вече не им помня броя. И въпреки това организмът ми не може да произведе достатъчно яйцеклетки. Бог знае само защо още се мъча.

— Трябва да отидеш при специалист. При истински специалист! Не при някой акушер-гинеколог, който се рекламира в жълтите страници и се кичи с разни измислени титли. Тези хора не познават най-новото в гинекологическата наука. Ти се нуждаеш от човек, който помага само на жени с твоя проблем.

— Едва ли ще има някакъв смисъл — поклати глава Лора.

— Откъде знаеш? Пола прави толкова много опити — също като теб. Но после попадна на нужния лекар — отиде в една клиника в Алабама и виждаш ли — само след месец бе вече бременна!

— Е, и? Лекарите в Алабама повече ли знаят от тукашните?

Джени се изсмя:

— Тя намери една клиника, специализирана само за жени, които не могат да забременеят. Само за това — трудности при зачеване. Има един лекар там, името му е доктор Чайлз. За него казват, че е истински вълшебник.

— А, вълшебник, значи! Защо не ми каза още от началото? Това променя всичко, нали?

— Няма нужда да бъдеш саркастична. Знаеш какво искам да ти кажа. Процентът на успешните случаи там е висок, всъщност много висок. Нали ти казвам, Пола забременя, а тя и съпругът й тъкмо вече бяха изоставили всякакви надежди. Пак ти повтарям, онзи лекар в тамошната клиника върши чудеса. Наистина трябва да отидеш.

— Доктор Чайлд^[2], а? Специалист по раждане на деца на име Чайлд! Хайде стига бе! Ти ме будалкаш!

— Не е Чайлд, Лора, а Чайлз — със „з“ накрая. И не те будалкам. Клиниката се нарича център „Нов живот“. Намира се в Алабама. По пътя за Монтгомъри^[3], но преди това.

— Монтгомъри ли каза? Та той е на повече от триста мили от тук!

— Казах ти, че не се стига чак до Монтгомъри, клиниката е преди това.

— Има ли нужда да се мъкна чак до Алабама? Където и да е в Алабама, пак е достатъчно далече, за да ми каже някакъв си доктор, че не мога да зачена!

— Този лекар няма да ти каже такова нещо. Гарантирам ти. Ще взема от Пола и телефона, и адреса и утре ще ти ги дам. Обади им се, моля те. Нали ще го направиш?

— Не зная — измънка Лора. Никак не й се щеше.

— Ти все пак искаш ли да родиш или не?

— Разбира се, че искам.

— Тогава опитай на това място. Какво ще загубиш? Според Пола раждат всички жени, които са отишли там. В клиниката има една приказка, на шега, разбира се — „Ако съпругът ти не може да ти направи дете, то доктор Чайлз може!“.

Лора се усмихна неволно. После усети, че се разсмива.

— Ама надали го казват точно така, нали? — каза на Джени през смях.

— Е, аз го чух от Пола. И наистина смятам, че трябва да отидеш. Ако искрено, ама искрено, желаеш да родиш, трябва да опиташ именно на това място.

 

 

До края на деня и цялата вечер след това Лора размишляваше над казаното от Джени. Питаше се дали клиниката е толкова добра, колкото твърди приятелката й. А може би си заслужава да се консултира със специалистите там? Може би ще получи помощ, ако доктор Чайлз има достъп до методика, до каквато нейният доктор няма… Възможно ли е да имат този късмет с Дан и тя да зачене?

На следващия ден, след като получи от Джени адреса и телефона на клиниката, Лора се обади на своята лекарка. Попита я дали знае нещо за клиника, наречена център „Нов живот“, и за доктор Норман Чайлз в Колиър, Алабама.

— Да, чувала съм за това място — каза й лекарката.

— Какво сте чували?

— Ами, центърът е сравнително нова институция. Съществува от година-две, не повече. Казвали са ми, че там специализират лечение на пациентки, чийто организъм няма адекватно производство на яйцеклетки.

— Е, такъв ми бе проблемът, когато опитахме изкуствено оплождане.

— Именно.

— Моя приятелка твърди, че там процентът на успешно лекуваните жени бил извънредно висок.

— И на мен са ми казвали подобни неща. Успехът бил внушителен. Аз бих ви го споменала по-рано, но, честно казано, стори ми се твърде далеч. Клиниката е чак в Алабама.

— Това е вярно, но ако решим да изключим този фактор, вие какво ще ме посъветвате? Дали си заслужава да отида там, да говоря с лекарите?

— Тъй като специализират именно по вашия проблем, вероятно ще могат да направят нещо, което аз тук няма да успея. Ако разстоянието не ви притеснява, аз бих ви посъветвала да опитате. Мисля, че вашият случай опира до едно нещо: доколко със съпруга си желаете да имате дете.