Кип Ланджело
Клиниката (36)

35

В два следобед Дан пристигна, зави по алеята и спря до колата на Лора. Пътуването му се бе удължило повече от очакваното, защото западно от Мобайл, на магистрала Ай-10, преобърнат трактор с ремарке бе предизвикал задръстване. Час по-рано бе спрял на бензиностанция да зареди и се бе опитал да говори с Лора, но телефонът в къщата даваше заето. На тръгване се бе обадил отново, пак без резултат. Бе изчакал няколко минути, но телефонът все си бе зает.

Изключи двигателя с надеждата, че Лора не се е притеснила много. Помнеше колко тежко бе преживяла смъртта на Джени. Винаги се безпокоеше, когато близък човек е на дълъг път и шофира. И сега вероятно я измъчват опасения да не е катастрофирал. Дано да не е така. Защо не спрях на друго място да се обадя, мислено се упрекна Дан и си обеща някак си да поправи грешката.

Но тя защо не го посреща? Качи се на чардака и понечи да влезе. Бе заключено. Затърси ключа по джобовете и пак се укори: вече много грешки му се събираха. Пък и петъчното му поведение бе направо некоректно. Тогава бе преминал всякакви граници. Бе мислил много по тези въпроси миналия уикенд и бе стигнал до едно-единствено заключение: в живота му няма нищо по-скъпо и по-важно от Лора и бебето. Не биваше да ги загуби!

Намери ключа и влезе. Вътре бе полутъмно. Не свиреше радио, телевизорът бе изключен. На горния етаж цареше тишина — дъските не скърцаха както обикновено, когато някой се движи там. Никакъв звук, освен тихия шепот на вятъра отвън. Изглежда, нямаше никой, но пък колата на Лора бе пред къщата. Освен това тя нали бе казала, че ще го чака?

Може би спи горе? Предната вечер му се бе сторило, че е извънредно уморена, поне така звучеше гласът й по телефона. Вероятно не спи достатъчно. И пак го налегнаха угризения за петъчната му постъпка.

Тихо се качи горе, но в спалнята нямаше никой. Погледна в банята, но и там я нямаше.

— Лора! — извика. — Лора, къде си, миличка?

Провери в останалите стаи на горния етаж, после слезе долу.

— Лора! Тук съм…

Отговор нямаше.

Влезе в кухнята и веднага забеляза, че телефонът е счупен. Част от пластмасовата му кутия бе сложена на плота до мивката. Слушалката си бе на мястото, виждаше се вътрешността на апарата. Вдигна я — сигнал имаше. Каква ли бе причината линията да бъде заета толкова дълго време? И кой е счупил кутията?

Тъкмо се извръщаше, когато нещо скочи от прозоречния перваз и го стресна. Той извика и отскочи назад. Котка! Тя прекоси кухнята и задраска по задната врата. Искаше да излезе.

— Дявол го взел! — изруга Дан и няколко пъти дълбоко пое въздух. Сърцето му биеше силно. Взря се и веднага позна онази безуха котка… Я гледай ти! Нали я бе прегазил?

— Че ти не си ли мъртва? — изтърси гласно Дан без да иска и пак се загледа в нея. Може би пък тогава не я бе убил? Нали казват, че котката имала девет живота? Вероятно е била само ударена, реши той. Отвори вратата и животното изтича навън.

— И не си прави илюзии, че ще те вземем в Ню Орлиънс — извика той след нея. — Не ми трябват котки в къщата!

Последва я и огледа двора. Извика Лора по име няколко пъти. Никой не отговори. Бе доста студено и неприветливо, а тишината — странно потискаща. Котката се шмугна във високата трева и изчезна някъде. Дан стана още по-неспокоен. Върна се в кухнята и се замисли. Къде ли би могла да е Лора? Мина във всекидневната, потърси по масата. Дали не му е оставила бележка? Такава нямаше. Пристъпи до прозореца и пак погледна навън. Нейната кола си бе там, грешка нямаше. Тогава къде е тя?

Забеляза къщата отсреща. Тя е единственото място, където Лора би могла да се отбие за малко. Тази мисъл му се стори напълно логична. Сигурно си бъбрят с някоя колежка по бременност, засмя се Дан и се поуспокои. Реши да я изчака няколко минути — колкото да се отбие до тоалетната и да изпие чаша бира. А тя вероятно ще забележи колата му отпред и ще се прибере. Ако не се върне, ще отиде да я потърси. Но пък ще трябва да води задължителните учтиви разговори със съседите. Не му се искаше, предпочиташе да бъде насаме със съпругата си. Да й каже колко много я обича, да я прегърне и да й покаже, че на този свят за него няма нищо по-скъпо от нея и бъдещото бебе. Обеща си в нейна чест да превърне Деня на благодарността в много специален празник.

Телефонът иззвъня, докато бе в тоалетната. Сигурно е Лора! Избърза да излезе, но докато стигне до апарата, звъненето престана — още на четвъртия път.

— По дяволите! — изруга Дан.

Тъкмо си миеше ръцете, когато телефонът отново иззвъня. Затича се към него, но когато вдигна слушалката, чу само нормалния сигнал. След секунда чу нов звън, но тогава се включи факсът.

Разочарован, че Лора не се обажда, Дан отиде в кухнята и от хладилника извади кутийка будвайзер. Върна се при апарата, който бе на бюрото на Лора, и погледна първия излязъл от него лист. Междувременно факсът започна да печати втори.

Първият бе заглавна страница. На нея бе указано, че подателят е някоя си Катърин Маккей от „Конър и Липман“. Стори му се, че фирмата е адвокатска. Сигурно е нещо, свързано с Лорината работа, рече си Дан. Адресът бе от Сиатъл. Запита се какъв ли бизнес има нейната фирма в щата Вашингтон. И реши, че най-вероятно е нещо скучно около данъчните облагания.

Отпи от бирата. Гърлото му бе пресъхнало от дългото пътуване. Пак отиде до прозореца да види дали Лора не се прибира вече.

Зад него факсът тихо бръмчеше и продължаваше да печата. Дан се върна при бюрото и го огледа. Дали някъде тук Лора не бе записала телефона на съседите? По-добре е да й се обади, вместо да ходи отсреща. Иначе ще трябва да любезничи с бременната съседка.

На различни хартии намери няколко телефонни номера, но пък не знаеше имената на съседите. Кой ли бе техният? Отказа се от обаждането и се извърна към факса. Така или иначе нямаше какво да прави, докато Лора се прибере.

Вторият лист тъкмо излизаше. Реши, че Лора не би имала нищо против, ако погледне съдържанието му. Взе го и се зачете.

Това бе фотокопие на вестникарска статия. Заглавието бе „МИНИСТЕРСТВОТО НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО РАЗСЛЕДВА СМЪРТНИ СЛУЧАИ В КЛИНИКА ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА БЕЗПЛОДИЕ“. Думите сякаш го удариха в очите. Задави се и с мъка пое дъх, а сърцето му заби адски силно.