Гордън Корман
Фалшивата нота (9)

Глава 9

Дан се стъписа.

— Видя ли го?

— Не съм сигурна, но не можем да рискуваме. Когато къщата на Грейс изгоря, той беше там. Беше и когато избухна бомбата в института „Франклин“. Да се махаме оттук!

— Първо трябва да намерим онова, заради което сме дошли — отсече брат й с упорство. — Чичо Алистър и мъжът в черно. Двойно доказателство, че сме на прав път!

Ейми се изненада от обзелото я възхищение. Брат й със сигурност си беше глупчо, който не можеше и пет минути без нея. Но понякога — както сега — той намираше смелост там, където тя виждаше само страх.

— Продължаваме — преглътна Ейми.

Навлязоха още по-навътре в планината. Проходът се разклоняваше отново и отново и те внимаваха да запомнят всяка чупка и завой. И двамата не се сещаха да има нещо по-ужасно от това да се изгубят тук, по средата между Залцбург и центъра на земята.

След малко очите вече ги боляха от напрегнатото взиране в стените с надеждата да открият някакви знаци или закодирани символи, нещо, което да ги насочи към тайно помещение или скривалище. Но не виждаха друго, освен скала и тук-там по някоя струйка вода.

По едно време Дан застана на четири крака, за да проучи „знака“, който се оказа не друго, а вдлъбнатина в скалата, и точно тогава електрическите крушки примигаха и угаснаха.

Те се озоваха в нещо, което не можеше да се нарече дори мрак. В някаква задушаваща чернилка, в пълна липса на светлина. Сякаш внезапно бяха ослепели. Никога дотогава Ейми не беше изпадала в такава паника. Тя задиша все по-бързо, сякаш най-неочаквано са изсмукали въздуха от нея. Дан размаха ръце и се пресегна да я успокои. Но когато я докосна над лакътя, тя нададе писък, прокънтял във всички посоки по прохода.

— Успокой се де, аз съм — изсъска брат й, макар че беше всичко друго, но не и спокоен. — Сигурно просто е спрял токът.

— И мъжът в черно ли се е озовал съвсем случайно тук? — изкрещя Ейми.

Дан се опита да не губи самообладание.

— Щом ние не го виждаме, значи не ни вижда и той, нали? Знае ли се, може и той да се е изгубил като нас.

— А може би ни причаква някъде.

Брат й си пое дълбоко въздух.

— Трябва да рискуваме. Единственото, което можем да направим, е да се върнем по същия път и да се надяваме, че няма да ни се случи нищо.

— Дали изобщо ще намерим изхода? — потрепери сестра му.

Дан се помъчи да си представи тунелите, сякаш са върху карта — пресичащи се линии.

— Ти се дръж за едната стена на прохода. А аз ще се държа за другата. Така няма да пропуснем никой завой. — Той преглътна. — Просто е.

Просто. О, как само Ейми мечтаеше да има способността на брат си да свежда всичко до формула — до няколко указания, които трябва да се спазват. За нея нямаше формула, която да надмогне ужаса, който тя изпитваше в непрогледния мрак. Спомни си парижките катакомби, купчините черепи, ухилени гротескно. Същевременно знаеше, че тук е по-страшно — тунелът беше много по-тесен, стените му я похлупваха, сякаш беше хваната като в капан в каменния търбух на планината.

— Не мога да го направя, Дан — проплака Ейми. — Ужасно ме е страх.

— Това е същият тунел — успокои я той. — Щом сме стигнали дотук, можем да се върнем и обратно.

Те тръгнаха в тъмнината. Ейми се подпираше на лявата стена — знаеше, че Дан държи ръката си върху дясната. Двамата преплетоха пръсти, за да не се изгубят, и не спираха да говорят, за да прогонят ужаса, който със сигурност щеше да ги връхлети, стига да намереше начин.

— Хей, Ейми — каза Дан, — кога за последно сме се държали така за ръце?

— Не помня. Сигурно когато сме били малки, много малки. С мама и татко.

— Я ми кажи още веднъж как изглеждаше мама.

Той вече знаеше отговора. Беше го чувал поне сто пъти, но познатият разговор го успокояваше.

— Беше висока — отвърна Ейми, — с червеникавокестенява коса…

— Като твоята ли? — последва обичайният въпрос.

— На мама беше малко по-червена. На училищните представления веднага се разпознаваше сред публиката. Татко беше по-светъл, с… — Пауза. — Все по-трудно ми е да си ги представя и двамата. Като на стара снимка, върху която изображението избледнява.

— Ужас — промърмори Дан. — Не помня собствените си родители, затова пък гадната леля Биатрис… тя е като на светещ билборд в главата ми.

— Имахме си Грейс — напомни му Ейми, за да го утеши.

— Грейс. — Името прозвуча като въздишка. — Мъчно ми е за нея, но понякога се питам защо ли.

— Грейс ни обичаше.

— Защо тогава не ни е казала за всичко това? — попита брат й. — Родът Кахил! Надпреварата! Едно малко предупреждение щеше да ни е от полза. Нещо от сорта на: „Добре де, днес си дете, което играе на «Супер Марио», но след два месеца ще се залуташ в тунел насред Европа, където дебне луд убиец…“.

Тряс!

В мрака сякаш блесна супернова. Ейми и Дан се бяха взирали, за да видят нещо в тъмнината, и сега широко отворените им очи направо ги заболяха. Дан забеляза силует на човек, който се отдалечаваше тичешком по прохода. Но още преди да го е разгледал инстинктивно вдигна ръце, за да закрие лицето си. След взрива се чу тътен, който предупреждаваше, че таванът всеки момент ще се срути.

Ейми чу как брат й надава вик, когато огромният скален отломък го удари по рамото. Двамата още се държаха здраво за ръце и затова тя усети, че момчето пада, заровено под камъните и пръстта.

— Дан!

Тя го затегли за ръката, въпреки че по нея се посипа градушка от ситни камъни. Намери отнякъде енергия да го дръпне с мамутска сила и брат й се изправи, като плюеше пръст и не можеше да каже и дума.

— Ранен ли си? — попита го тя дрезгаво.

Той не й отговори, само се пресегна в непрогледния мрак и опипа купчината камъни. Бяха препречили изцяло прохода. Дан се опита да ги изтика, но само събори малка лавина от камъчета, в която краката му останаха заровени до глезените.

— Едва ли ще можем да ги махнем.

Кошмарите връхлетяха Ейми като акули, които стесняват обръч около нея. Какво беше по-страшно от това да се загубят в мрака? Да бъдат хванати в капан… и да умрат в мрака…

Ейми се взря в неясните очертания на лицето на брат си и се опита да привлече зелените му очи. Точно тогава осъзна нещо.

— Дан… аз те виждам!

— Невъзмож… я чакай! И аз те виждам! Само очертанията ти. Но…

— Явно отнякъде прониква светлина — отсъди Ейми. — А щом има светлина, значи има…

— Изход! — изграчи брат й.

Светлината беше съвсем слаба… не беше достатъчна да освети дори стените на прохода. Но явно я имаше… бледо сивкавооранжево сияние.

Все пак беше доста тъмно и те напредваха бавно. Каменният под стана по-неравен и Дан се препъна два пъти, а Ейми се блъсна в стената, когато тунелът зави неочаквано.

Тя почти не забеляза. Зад ъгъла сиянието беше по-силно. Ейми видя силуета на брат си, без да присвива очи.

— Ура! — възкликна Дан. Черният под отстъпи място на тесен правоъгълник светлина. — Таен проход! — Той се наведе, за да мине през малкия отвор. — Обзалагам се, че някъде тук има стълба… — Възгласът му беше последван от приглушен трясък като от удар. — Или може би не — простена момчето от долу. — Идвай. Май намерих нещо.

Ейми се промуши предпазливо през тясното пространство, като търсеше пипнешком с крак къде да стъпи върху скалата. Не след дълго видя какво е пропуснал брат й — няколко вдлъбнатини върху стената. Дан й помогна да слезе в помещението, осветявано от газеници. След непрогледния мрак в тунела трепкащата оранжева светлина им се стори като прожекторите на стадион.

Ейми се огледа. Поне половината помещение беше запълнено чак до тавана с големи стари бъчви.

— Дали те не са ключът към загадката? — попита Дан.

Сестра му сви безпомощно рамене.

— Едва ли ще ни помогнат особено, ако не разберем какво има вътре.

Двамата се престрашиха да се доближат още малко. Буретата изглеждаха много стари. По дъбовите им обръчи не пишеше нищо.

— Може би ще успеем да свалим едно и да го изтъркаляме навън.

Дан подложи рамо под една от бъчвите и затегли с все сила. Тя не помръдна. Ейми отиде при него, за да му помогне, и тогава забеляза старото писалище при стената, почти скрито от струпаните бурета. Върху наклонения му плот имаше един-единствен лист хартия.

Двамата Кахил се втурнаха да го разгледат. Не беше хартия, каквато се използва днес, а по-скоро пергамент, пожълтял и ронлив. Текстът върху него беше на немски и беше написан със старинен калиграфски почерк. Явно беше някакъв списък, в който се виждаха и думи, и цифри.

— Формула! — ахна Ейми.

— На какво? — сбърчи чело Дан.

— В първия ключ към загадката имаше съставна част от нещо — разтворимо желязо — напомни му Ейми. — Може би това е цялата рецепта.

Двамата замълчаха, за да осмислят значението на думите й. Търсенето на съкровището беше планирано като маратон, а не като спринт, с ключове към загадката, скрити по всички кътчета на земното кълбо. Дали не се бяха натъкнали на някакъв древен „пищов“ с всички 39 ключа върху един-единствен лист? Дали вече не бяха спечелили надпреварата?

Ейми хвана внимателно пергамента за краищата.

— Трябва да го занесем на Нели. Тя ще ни каже какво пише.

Дан нададе вик.

— Изгарям от нетърпение да видя лицата на Кобрите, когато ние се появим победоносно с всичките трийсет и девет ключа, докато те още търсят втория! И на Ирина — този път ще наема някой с черен колан, който да й приложи кунгфу хватката. И на ония от семейство Холт — хм, за тях май ще трябва да наема цяла войска с черни колани…

— Нека първо се измъкнем оттук — напомни сестра му. Тя се огледа. — Тези огромни бъчви са внесени отнякъде…

— Хайде да тръгнем по газениците — предложи Дан.

От помещението с буретата започваха други проходи. След няколко завоя и чупки Ейми си даде сметка, че отново са се загубили. Тя погледна надолу към немските думи, написани с почерк с много заврънкулки върху пергамента в ръцете й. Беше влудяващо: въпреки всички препятствия бяха намерили ключа към загадката, а не можеха да го занесат на човека, който беше в състояние да им го разчете.

Ейми погледна часовника си.

— Вече закъсняваме за Нели. Може би, след като не се появим, тя ще дойде да ни търси.

— Дано носи и рудничарска сонда — отвърна Дан, като внимаваше да не се подхлъзне по наклонения под. Най-неочаквано той посочи: — Леле!

В сякаш безкрайния тунел те зърнаха свод и отзад дебел каменен стълб. На него беше опряна…

— Стълба! — възкликна Ейми.

Те се втурнаха натам и погледнаха през дебелата метална решетка.

— Слънчева светлина! — зарадва се тя. Вече не се надяваше да я види отново.

Дан се качи на дървените пръчки по стълбата и бутна метала.

— Хайде, помогни ми!

Сестра му отиде при него на стълбата. С общи усилия двамата успяха да отместят леко тежката решетка. Прокънтя силен трясък. Те се промушиха през отвора и се качиха горе.

В широкото помещение имаше малки, старателно оправени легла, наслагани направо върху каменния под. Но това не беше най-забележителната им особеност. В долния край на всяко легло стоеше монах в черна сутана и с тонзура на главата.

В Ейми и Дан Кахил се впиха четирийсет чифта уплашени очи. Четирийсет уста се отвориха в почуда. Монасите бенедиктинци от „Свети Петър“ зяпнаха брата и сестрата така, сякаш не вярваха, че е възможно да има такива същества.

Един по-възрастен монах с тонзура, обрамчена в бяло, забеляза пергамента, който Ейми стискаше.

Викът, който нададе той, беше нечовешки.