Гордън Корман
Фалшивата нота (7)

Глава 7

Дан не беше любител на дневниците — дори когато бяха на английски и бяха на хора, на които той държеше. Затова стоеше настрана и се опитваше да привлече вниманието на Саладин с консерва риба тон, докато Нели и Ейми се бяха надвесили над тетрадката с кожена подвързия. Нели превеждаше онова, което Мария-Ана Моцарт беше написала със старовремски почерк с много заврънкулки.

— Нещо полезно? — провикна се той към тях.

— Истинска трагедия — отвърна Ейми. — Нанерл е била сред най-великите музиканти на своето време. И въпреки това малцина са чували за нея. Тя е била голям гений — не по-малко талантлива от брат си. Но в ония дни от момичетата се е очаквало да се омъжат, да готвят, да чистят и да раждат деца.

На Дан не му беше интересно.

— Аз не бях чувал и за брат й… до началото на надпреварата де. Е, чувал съм за „Моцарт за бебета“, нали се сещаш, клипчета за бебета…

Нели го погледна критично.

— Въпреки това си чувал много от музикалните му произведения. Става дума за някои от най-прочутите мелодии на всички времена. Дори музиката на „Блещукай, блещукай, звездице“ е написана от Моцарт.

— Човек може само да предполага какво е щяла да създаде Нанерл, ако й бяха дали възможност да развива таланта си — добави Ейми.

— Тази музика не ме интересува — възрази Дан. — Нанерл създала ли е ключове към загадката?

— В полетата на дневника няма ноти, не е написано нищо — поклати глава Ейми.

— Тук е залепено едно писмо от брат й — допълни Нели, — но доколкото разбирам, в него той говори за времето, когато е напуснал работа. Казва, че му идело да използва договора за тоалетна хартия.

— Наистина ли? — оживи се внезапно Дан. — Моцарт е казал такова нещо? Я ми покажи!

— На немски е, глупчо — рече сестра му. — На немски също има дума за тоалетна хартия.

— Да де, но не мислех, че такъв известен човек като Моцарт я е знаел.

— Чакайте! — възкликна разтревожена Ейми. Тя обърна листа и се взря съсредоточено в гръбчето на тетрадката. — Тук липсват страници! Най-малко две! Вижте!

Тримата започнаха да оглеждат внимателно дневника. Ейми се оказа права. Крадецът се беше постарал да прикрие престъплението си — липсващите листове бяха изрязани с много наточено острие. Почти не се забелязваше какво е направил.

— Как мислите, дали ги е взел Джона? — предположи Дан.

— Съмнявам се — отговори сестра му. — Защо ще си дава труда да крие дневника в полилея, ако е взел най-важното в него?

— За да ни заблуди — отвърна Дан.

— Може би, но не забравяй, че тази книга е на повече от два века. Възможно е страниците да са изчезнали по всяко време оттогава досега. Не е изключено дори самата Нанерл да ги е изрязала, защото е разляла отгоре мастило.

— Не се сърдете, хора — вметна Нели, — но вече от доста време съм сред вашия род, за да мога да разпозная почерка на Кахил. Никога през живота си не съм срещала такива негодници.

— Нели е права — отбеляза мрачно Дан. — Всеки път, когато решим, че бележим напредък в издирването на трийсет и деветте ключа към загадката, се оказва, че някой е една крачка пред нас.

— Успокой се — рече му Ейми. — Истинският ключ към загадката не е дневникът, а музиката. А нея имаме единствени ние. Хайде да я занесем долу във фоайето. Видях там пиано.

* * *

Американското момиче на пианото и по-малкото му братче отстрани бяха трогателна гледка. Само един заядливец би отбелязал, че нотите са написани върху опакото на салфетка от железниците „Юрейл“ и че момичето свири фалшиво.

— Добрата стара леля Биатрис — прошепна Ейми на Дан. — Спря ме от уроците по пиано, за да спести някой долар.

Леля Биатрис беше сестра на баба им и тяхна законна настойница. Именно заради нея Ейми и Дан се укриваха сега от Социалната служба В Масачузетс.

— Изсвири новото нещо — предложи Дан. — Онази част, която не е в истинската песен. Току-виж се отвори някой капак в пода или изникне дух на рода Кахил, или нещо такова.

Тя се опита да изсвири леката, весела мелодия, съвсем различна от по-сериозната класическа творба около нея. Най-неочаквано при пианото застана жена, която извиси глас и запя. Текстът беше на немски, но беше ясно, че мелодията е позната и доставя на жената наслада.

— Знаете песента! — възкликна Ейми. — От Моцарт ли е?

— Nein, не е от Моцарт. Това е стара австрийска народна песен, казва се „Der Ort, wo ich geboren war“. На вашия език това означава „Мястото, където съм роден“. Благодаря ти, че я изсвири, миличка. Не бях я чувала от много години.

Ейми сграбчи Дан и го отведе в закътана малка ниша с камина.

— Това е! Това е ключът към загадката!

— Кое? Някаква си стара песен ли?

— Именно това е предал Моцарт на Бен Франклин!

— Но какво означава съобщението? — ококори се неразбиращо Дан.

— Означава „Ела на мястото, където съм роден“. Моцарт е роден в Залцбург, в Австрийските Алпи. Именно там трябва да отидем и ние.

* * *

Колата под наем беше стар фиат, който проскърцваше на всеки завой — никак не му харесваше да катери Алпите, затова пък нямаше нищо против да се спуска от другата страна. Това донякъде може би беше грешка на Нели. Тя за пръв път управляваше автомобил със скоростен лост.

— Страхотна кола за пътуване в планината — започна да недоволства Дан.

— Ей… да не искаш да караш ти? — подметна обидена Нели.

Той каза „да“ толкова бързо, че Нели съжали, задето изобщо е попитала.

През цялото тричасово пътуване Саладин страдаше от „автомобилна“ болест. За щастие продължаваше да отказва да се храни и нямаше какво да повръща.

Щяха да пътуват много по-приятно и удобно с влака. Но се отказаха заради срещата им със семейство Холт по пътя от Париж до Виена. Във влак щяха да ги забележат лесно. С кола бяха по-анонимни. Единствени те знаеха най-новата следа в издирването на ключовете към загадката, което означаваше, че всички други отбори са ги взели на мушка.

Въпреки клатушкането гледката беше прекрасна. Магистралата криволичеше през Австрийските Алпи като панделка, нагъната в нозете на великани. Не след дълго вратовете ги заболяха от постоянното извъртане и взиране през прозорците в покритите със сняг върхове, от които направо ти се виеше свят.

— Сега вече ми харесва — одобри Нели. — Тръгнах на това пътуване, за да разгледам света, а не да седя по полицейските участъци на Виена.

Дори Дан се възхити от извисилите се върхове.

— Обзалагам се, че ако пуснеш от горе снежна топка, докато се търкаля надолу, тя ще стане толкова голяма, че ще срути цял град.

В два и нещо пристигнаха в Залцбург, градче с лъскави църковни камбанарии, барокова архитектура и китни градини, сгушени сред зелени хълмове.

— Каква красота! — възхити се Нели.

— По-голям е, отколкото очаквах — вметна натъжена Ейми. — Нямаме представа какво търсим — и сви рамене.

— Как така да нямаме! — отвърна Нели. — Песента се казва „Мястото, където съм роден“. Ще си вземем пътеводител и ще намерим къщата, където Моцарт е израснал.

Дан простена по-силно и жално и от Саладин, който постоянно недоволстваше.

— О, само това не! Не искам да ме мъкнете в поредната къща на Моцарт. Още не съм се оправил от последната.

— Порасни — скара му се Ейми. — Ние не сме туристи. Ходим, където са ключовете към загадката.

— Защо тия ключове никога не са в зала с електронни игри? — проплака брат й. Най-неочаквано той изправи гръб. — Внимавай.

Точно пред фиата се втурна пешеходец. Нели натисна с все сила спирачките. Колата спря само на сантиметри от разсеяния старец.

Нели беше много ядосана.

— Глупак!

Тя посегна да натисне клаксона. Ейми я сграбчи за китката.

— Недей! — изсъска тя, като се опита да се скрие зад таблото. — Виж кой е това!