Гордън Корман
Фалшивата нота (2)

Глава 2

— Захарчето ми! — Мери-Тод приклекна над съпруга си. — Добре ли си?

Айзенхауър седна, а на темето му се появи цицина с размерите на яйце.

— Разбира се, че съм добре! — успя да изпелтечи той. — Нима си въобразяваш, че може да ме спре някакво си дребно насекомо?

Рейгън не беше особено убедена.

— Не знам, татко. Тя те халоса по главата с бейзболна бухалка.

— Със стик за хокей — поправи я Дан.

— Това са последните ти думи, момче…

Жертвата скочи на крака, после залитна и за малко да падне отново. Жена му се пресегна да го закрепи, но той махна ръката й.

— Добре съм. От клатенето на влака е. Мислиш си, че не мога да нанеса удар ли? И в „Уест Пойнт“ го твърдяха, а я ме виж сега!

— Какво искате? — попита Ейми.

— А, започнала си да мислиш — одобри Мери-Тод. — Ако ни дадете ключа към загадката от Париж, няма да ви се случи нищо.

— Вие не го заслужавате — добави мъжът й, като разтърка внимателно главата си.

— Ключът не е у нас — заяви Ейми. — Взеха го Натали и Иън Кабра.

— Те взеха стъкленицата — поправи я Мадисън. — Не се притеснявайте, много скоро ще ни платят. А листът е у вас.

— Какъв лист? — попита предизвикателно Дан.

В отговор Айзенхауър го хвана за яката и го вдигна с лекота, с която би извикал келнер.

— Слушай, миризливка такава. Въобразяваш си, че сте голямата работа само защото двамата със сестра ти бяхте любимци на Грейс. Но за мен сте по-малко и от онова, което се чисти от дъното на птичи кафез.

Той стисна с месеста лапа Дан за врата, все едно го хвана с огромно менгеме. Момчето се опита да си поеме въздух и усети, че не може да диша. Душеха го.

Затърси с очи сестра си, но не намери помощ, видя само огледалния образ на собствения си ужас. Лесно беше да се присмиват на семейство Холт с тяхната физика на културисти, надъхващите призиви и еднаквите анцузи. Сега обаче двамата с Ейми прогледнаха за вледеняващата истина. Холт бяха опасни противници. И при такъв висок залог като нищо щяха да…

Щяха какво? Ейми нямаше желание да разбира.

— Стига! Ще ви дадем всичко, каквото пожелаете.

— Казвах ли ви аз, че ще се огънат, ако ги попритиснем! — възкликна победоносно Мадисън.

— Престани, Мадисън — скара й се майка й. — Ейми постъпва разумно. Не на всички от рода Кахил им стиска да го направят.

Ейми изтича да помогне на Дан, когото пуснаха най-безцеремонно върху буцеста торба с пощенски пратки. Тя забеляза с облекчение, че страните на брат й възвръщат обичайния си цвят.

Дан беше разстроен.

— Защо го направи?

— Грейс не би искала да ни убият — пошушна сестра му. — Ще намерим друг начин.

Семейство Холт ги подкараха в строй към задната част на влака.

— И без номера — промърмори Айзенхауър, когато покрай тях се промуши един носач.

Те се приближиха без особено желание към местата си. Хамилтън седеше с Нели и я притискаше с мускулесто тяло към прозореца на влака. Но щом зърна Ейми и Дан, гувернантката тутакси забрави в какво неудобно положение са я поставили.

— Да не са ви наранили? — попита тя разтревожена. — Добре ли сте?

— Всичко е наред — увери я мрачно Ейми. После добави, като се извърна към Айзенхауър: — В багажното отделение.

Семейство Холт едва не се премазаха един друг в желанието си да отворят час по-скоро багажното отделение. Саладин тупна с вой на пода. След него се посипа истинска вихрушка от накъсана хартия — единственото, което беше останало от листа, запълнен с ноти не от друг, а от самия Моцарт.

— Нашият ключ към загадката! — простена Нели.

— Вашият ключ към загадката ли? — ревна като звяр Айзенхауър.

Той сграбчи Саладин, обърна го с главата надолу и го разтръска. Котаракът издаде звук, все едно се оригва, и избълва топка косми, из която тук-там се виждаха ноти. Нищо не можеше да бъде спасено. Листът се беше превърнал на конфети.

Разгневен, Айзенхауър Холт избухна и доказа, че мускулите му се простират чак до гласните струни. Заради яростния му изблик пътниците се разбягаха по съседните вагони. След миг по пътеката между седалките се завтече кондуктор, който си запроправя път между развълнуваните хора.

— Какво става тук? — попита мъжът със силен френски акцент. — Покажете ми билетите си за влака.

— На това влак ли му викаш? — ревна Айзенхауър. — Ако бяхме в Щатите, нямаше да пусна и джербила си да се вози на тая таратайка.

— Дайте паспорта си, monsieur! — пламна кондукторът. — На следващата гара ще разговаряте с властите.

— Защо да протакаме? — Айзенхауър бутна котарака в ръцете на Ейми. — Взимай си плъха! Всички от семейство Холт — изтегляме се!

Петимата се спуснаха към вратата и скочиха от движещия се влак.

Ейми и Дан загледаха през прозореца как братовчедите им се търкалят в сгъстен строй надолу по склона.

— Леле! — смая се Нели. — Такава гледка не се вижда всеки ден.

Ейми беше на път да се разплаче.

— Мразя ги тия! Сега останахме без единствената си следа!

— Не беше кой знае каква следа, Ейми — каза тихо Дан. — Някаква си музика. Дори и да е била от Моцарт… чудо голямо!

— Наистина си е чудо — възрази сестра му. — Това, че не сме разбрали какво е скрито в творбата, още не означава, че то не е било там. Ако не друго, исках да изсвиря нотите на пиано. Може би щеше да ни разкрие нещо.

— Искаш нотите ли? — учуди се брат й. — Лесна работа.

Той разпъна сгъваемата масичка, отвори чиста салфетка и се зае за работа.

Ейми загледа изумена как брат й чертае петолиния и започва да слага ноти по тях.

— Ти не можеш да пишеш ноти!

— Така е — съгласи се Дан, без да се извърне към сестра си. — Но гледах още от Париж нотния лист. Ето го. Сигурен съм.

Ейми реши да не спори. Брат й имаше фотографска памет. Баба им го беше отбелязвала многократно. Дали е знаела още тогава, че някой ден тази негова дарба ще бъде от изключително значение?

Щом влакът прекоси с трополене границата с Германия, Дан вече беше възпроизвел до най-малките подробности нотния лист.

Не разрешаваха на Саладин и да припари до него.

Когато излязоха от жп гарата „Вестбанхоф“ Във Виена, Ейми, Дан и Нели нямаше откъде да знаят, че ги следят.

Натали Кабра се взираше през мощен бинокъл — не пропускаше нито едно тяхно движение от задната седалка на лъскавата черна лимузина, спряна срещу главния вход.

— Виждам ги — съобщи тя на брат си Иън, който седеше до нея на меката кожена тапицерия в автомобила. Натали направи физиономия. — Винаги приличат на бездомници. И къде им е багажът? Платнен сак и раници. Наистина ли са чак толкова бедни?

— И това ми било представители на рода Кахил! — отвърна разсеяно Иън, който умуваше над следващия ход върху шахматната дъска на екрана в лимузината. Още от Париж се състезаваше с руски суперкомпютър край Владивосток. — Какъв тъп ход — промърмори той на противника си. — А компютрите уж били умни.

— Иън, много те моля, съсредоточи се — подразни се Натали. — Това, че ги превъзхождаме по ум, не ни гарантира, че няма да опропастим всичко.

Брат й беше много умен, но никой не можеше да бъде чак толкова умен, колкото Иън си въобразяваше, че е. Понякога здравият разум беше по-ценен от високия коефициент на интелигентност. А неговият беше доста висок. Натали знаеше, че нейната задача е да внася именно здрав разум. Уважаваше дарбите на брат си, но той трябваше да бъде държан изкъсо.

Иън прихна и пожертва един офицер — беше замислил да обяви след седем хода мат.

— У нас е стъкленицата от Париж — напомни той на сестра си. — Никой от другите отбори няма шанс. Особено ония нещастници Кахил. Ние ще победим в надпреварата.

— Но може и да загубим, ако сме прекалено самоуверени — напомни му Натали. — Чакай… качват се на такси. — Тя почука по стъклената преграда. — Шофьор, карай след онази кола там.