Гордън Корман
Фалшивата нота (14)

Глава 14

Дан пребледня като платно. Извърна се към сестра си и изрече само с устни:

— Джона!

Тя го дръпна зад семейния клавесин на Моцарт. Там те се снишиха — не смееха дори да си поемат дъх.

— Наистина внушително — съгласи се друг глас, с италиански акцент. — Джанъс безспорно има принос за изкуството, с какъвто не може да се похвали никой друг род в историята на човечеството.

— Продължаваме традицията — провлече Джона.

— Ето един експонат, който представлява особен интерес за американците — обясни мъжът на Джона. — Вероятно най-възпроизвежданото изображение на всички времена — портретът на първия ви президент Джордж Вашингтон, който вече повече от век се отпечатва върху всички американски банкноти. Дело е на Гилбърт Стюарт, който го е нарисувал през 1796 година. Моминското име на прабаба му е Гъртруд Кахил.

— Върхът — каза Джона. — Но аз си мислех, че картината е в Бостънския музей за изящни изкуства.

В гласа на домакина се долавяше огромно отвращение.

— Там е изложена само грубата скица. Почти цялото платно е оставено празно. Тази картина тук е… как ли го наричате вие, американците?

— Истинското произведение — предположи Джона.

— Esattamente^[1]. Повечето художници от клана Джанъс запазват за нас най-добрите си творби. Напомнете ми да ви покажа завършената „Звездна нощ“ на Ван Гог. Лунното затъмнение е невероятно. А сега елате с мен…

Ейми надзърна отстрани на клавесина. Видя, че с Джона и баща му върви висок слаб мъж с гарвановочерна коса, завързана на конска опашка. Те спряха пред витрината с липсващите страници от дневника.

— Ето онова, заради което, струва ми се, сте дошли — съобщи Конската опашка. — От дневника на Мария-Ана Моцарт.

Ейми и Дан се спогледаха изумени. Нима бяха дошли чак тук само за да видят как Джона Уизард грабва под носовете им наградата?

Джона се взря в скенера за ретини.

— Сериозни мерки за сигурност. Тези листове вероятно си заслужават.

— Честно казано, и ние не сме наясно защо тези страници са толкова ценни — подхвана с извинителен тон домакинът. — Но през вековете клановете са си ги оспорвали доста често. Решихме, че е разумно да вземем мерки.

— Джона не се подлага на проверка със скенери — намеси се също бащата на Джона. — Очите му са застраховани за единайсет милиона долара в лондонския „Лойдс“. — Той почука подразнен по блекбърито. — Тук, долу, няма сигнал.

— Споко, татко. Нищо няма да ми стане, ако веднъж се подложа на проверка.

Той опря брадичка върху пластината и се взря в светлината. Чу се писукане, после компютризиран глас обяви:

— Проверката е осъществена, самоличността е потвърдена… Уизард, Джона, майка — Кора Уизард, член на Върховния съвет на Джанъс, баща — Бродерик Т. Уизард, не принадлежи на рода Кахил, ограничен достъп до бастиона на Джанъс.

Господин Уизард се смръщи. Явно не беше особено радостен, че е гражданин второ качество в Джанъсленд.

Конската опашка надяна латексови ръкавици и подаде един чифт и на Джона. После плъзна вратата в бронираното стъкло, извади страниците на Нанерл и ги връчи на младата знаменитост.

— Ще ги прегледате, разбира се, в кабинета ни. Не можем да допуснем те да бъдат изнасяни от бастиона.

— Жена ми със сигурност ще се заинтересува защо сте въвели тук режим като във въоръжен лагер — дори за сина й — промърмори господин Уизард.

— Жена ви собственоръчно е написала правилника ни за сигурност — изсумтя високомерно екскурзоводът.

— Остави, татко — успокои го Джона. — Мама няма нищо против, аз също.

Тримата излязоха от залата, посветена на Моцарт. Ейми скочи и понечи да тръгне след тях, но Дан я задържа с желязна хватка.

— Какво смяташ да правиш? — изсъска той. — Да нападнеш Джона Уизард насред щабквартирата на Джанъс ли?

— Не бива да допускаме той да си тръгне — възрази сестра му. — Това означава да му преотстъпим победата в цялата надпревара.

— Ако те заловят, няма да промениш нищо! — настоя брат й. — Тук е негова територия. Ще се наложи да се бием с тълпа превъртели художници, които ще ни откъснат главите, защото обичат тъпите си музейни експонати повече от самия живот!

Ейми се сепна, после се преизпълни с решителност.

— Прав си! Те ще направят всичко, само и само да защитят своите произведения на изкуството. Ела!

Тя изтича в коридора. Дан я последна, объркан, но готов за действия.

Джона Уизард, баща му и техният домакин влязоха в атриума, като спряха да погледат художниците със спрейовете и въртящата се сцена. След миг щяха да се слеят с множеството. Ейми и Дан трябваше да действат сега или никога.

Тя се стрелна покрай Джона, скочи на сцената и грабна от един изумен художник флакона с червена боя.

Джона я посочи.

— Ей, това не е ли…

Но още преди да е довършил въпроса си, Ейми отново скочи долу. Само след няколко секунди щеше да се превърне в център на вниманието, но страхът й от тълпите беше последното, за което мислеше сега. Всяка клетка в тялото й беше насочена към онова, което смяташе да направи.

Конската опашка се извърна към нея.

— Коя сте вие? Как сте проникнали тук?

Ейми изтича при легендарния портрет на Джордж Вашингтон.

— Никой да не мърда! — заповяда тя и насочи боята към картината върху стената. — Една крачка, и от Джордж няма да остане нищо.

Очите на Конската опашка се разшириха от ужас.

— Само да сте посмели!

— А вие какво си мислите — намеси се Дан. — Това е сестра ми. Доста луда е.

Джона пъхна страниците от дневника в якето си.

— Какво искате, Кахил?

— Листовете, които се опитваш да скриеш — отговори му Ейми. — Дай ги.

— За какво са ви? — изпелтечи Джона, който не можеше да повярва, че Ейми и Дан са го надхитрили тук, в бастиона на собствения му клан. — Боклук. Тъкмо търсех кошче за отпадъци…

— Давай ги, Уизард — ревна Дан.

— И дума да не става.

Ейми размаха флакона с боята само на два-три сантиметра от лицето на първия американски президент.

— Не ме е страх да я използвам!

— На друг ги разправяй тия! — отвърна Джона.

Но колкото и да се правеше на смел, увереността му беше подкопана и в прословутото му държане се появяваха пукнатини.

— Напръскай го, сестричке — подкани Дан. — Превърни го в Червена куртка^[2].

Ейми се подвоуми, замъчиха я угризения. Картината беше безценна, влизаше в американската съкровищница, а тя се канеше да я унищожи. Но не го ли стореше, двамата с брат й бяха обречени. Как изобщо се беше стигнало дотук?

Тя си пое дълбоко въздух и се приготви да излее боята.

— Неее! — извика Конската опашка с глас, който прозвуча като сирена при въздушно нападение. — Вземете страниците! Само не съсипвайте картината!

— Нямате право! — възмути се бащата на Джона. — Това място може и да прилича на музей, но не е. Искате да предадем на врага жизненоважна информация! Става дума за много повече от някаква си картина!

— Вие, сър, не сте от клана Джанъс — избухна Конската опашка. — Хора като вас никога няма да оценят неповторимата и неотразима жизнена сила на което и да е произведение на изкуството… камо ли на един безценен шедьовър!

— Последна възможност! — възкликна Дан.

Джона се поколеба. Разбираше защо Конската опашка е толкова огорчен — картината с Джордж Вашингтон беше част от историята на Джанъс. Баща му обаче знаеше, че листовете от дневника… търсенето на ключовете към загадката, надпреварата могат да са съдбата на клана. Какво трябваше да избере Джона? Президентът или Нанерл? Миналото или бъдещето? Той запристъпва притеснено от крак на крак — не беше свикнал да е нерешителен и да не знае как да реагира.

Ейми срещна погледа на брат си. Никога нямаше да им се усмихне по-добра възможност. Тя завъртя флакона с боята и го изпразни върху лицата на Конската опашка, на Джона Уизард и на баща му. Докато тримата се суетяха и бършеха боята, която им смъдеше в очите, Дан скочи. Издърпа страниците от дневника от Джона, който не беше в състояние да му се противопостави, и двамата със сестра му побягнаха по коридора. Последното, което чуха, преди да се включи оглушителната аларма, беше гласът на Конската опашка, който увери Джона и баща му:

— Не се притеснявайте. Няма да стигнат далеч.

Ейми и Дан тичаха презглава по коридорите, като слизаха все по-надълбоко в спираловидните подземия на комплекса.

— Не трябва ли да се качваме, вместо да слизаме? — попита запъхтян Дан, който стискаше в сгъвката на ръката си листовете, все едно са топка за ръгби.

Ейми кимна задъхана — наистина трябваше да се измъкнат час по-скоро, но в думите на брат й имаше логика. За да избягат, трябваше да намерят как да излязат от бастиона. Тичаха в погрешна посока.

В този миг Ейми зърна тясна врата. Беше отчасти закрита от модерна художествена инсталация: висока пирамида от кутийки за безалкохолни напитки. И зад нея…

— Стълбище! — Тя сграбчи брат си за ръката. — Да вървим!

— Я! — изникна отнякъде Джона — познатото му лице беше оцветено в червено. — Никога няма да се измъкнете! Върнете се, все ще измислим нещо!

Виковете му почти не се чуваха от алармата.

До него застана и баща му, следван от Конската опашка и още неколцина от клана Джанъс. Нямаха вид на хора, които искат да „измислят нещо“. Излъчваха чиста, неподправена ярост.

Ейми и Дан Кахил се разбраха мигновено, като с радар: хайде!

Хвърлиха се върху пирамидата, при което върху преследвачите им се посипа лавина от кутийки. Чуха се ядосани стъписани викове — Джона и другите от клана Джанъс започнаха да се пързалят и да се препъват в хилядите празни кутийки.

Под звуците на пищящата аларма Ейми и Дан хукнаха нагоре по циментовото стълбище.

— Къде сме? — попита запъхтян Дан, докато тичаха. — Имаш ли някаква представа как да се върнем в магазина за дискове?

Ейми поклати безпомощно глава.

— Все има и друг изход!

Но сърцето й се сви, когато излязоха на следващата площадка. В горния край, на около шест метра пред тях, стълбището беше препречено с метална преграда.

Дан се хвърли върху нея.

— Ау! — простена той и отскочи, като разтриваше рамото си.

Ейми се зае с катинара.

— Не става! — каза тя, като едва си поемаше въздух. — Трябва да намерим друг изход.

Те отместиха тежка завеса и се озоваха в единствения коридор дотук, по който не бяха наслагани произведения на изкуството.

— Какво смърди така? — сбърчи нос Дан.

— Боклук — отсъди сестра му. — Дори великите творци трябва да си изхвърлят някъде отпадъците. Трябва да ги изнасят. Сто на сто някъде наблизо има изход.

Бяха стигнали средата на коридора, когато от другия край изникнаха двама мъже в комбинезони. Ейми и Дан се взряха с присвити очи в мъждивата светлина към пламъците, подскачащи по шпагите им за дуелиране. До тях се появи и един от художниците със спрей.

О, не!, помисли си отчаяна Ейми. Всички в бастиона са хукнали да ни гонят!

Двамата с брат й се обърнаха с намерението да побегнат назад, но Конската опашка, Джона Уизард и баща му бяха препречили пътя им за отстъпление.

Джона поклати глава и се изкиска уж състрадателно.

— Казвах ли ви аз бе, хора… няма откъде да излезете.

След малко Ейми и Дан щяха да бъдат притиснати между настъпващите представители на клана Джанъс.

— Имаш ли още чудеса? — попита през зъби Дан.

Ейми не отговори. Гледаше една ръчка точно по средата на стената. Не личеше да е свързана с нещо. Върху нея на няколко езика пишеше „Въздушен клапан“. Ръчката можеше да се завърти в две посоки: „Напомпване“ и „Изпомпване“.

Ейми продължи да я гледа втренчено. Нямаше представа какво представлява устройството, но едно беше ясно: едва ли щяха да се окажат в по-тежко положение. Тя завъртя ръчката на „Изпомпване“.

И нейното чудо стана.