Гордън Корман
Фалшивата нота (17)

Глава 17

Ейми вече не беше във Венеция.

Стоеше в странно подземие, изсечено във варовика под църква в квартал Монмартър в Париж. На стената пред нея имаше избелял стенопис на четирима роднини на име Кахил. Люк, Томас, Джейн и Катрин — предците, основоположници на клановете в рода Лусиан, Томас, Джанъс и Екатерина. И в далечината — горяща къща. Дори тогава, преди векове — междуособици, насилие, трагедия.

Пак сме се хванали гуша за гуша — този път заради 39-те ключа към тайната. За какво ли са се карали по онова време?

Образът се смени и изникна друга горяща сграда. Ейми позна със свито сърце собствения си дом от детството. Клетите й родители, хванати в капан…

Тя се опита да превъзмогне мъката и да открие логиката. Възможно ли е да помня това? Не съм видяла с очите си пожара. Някой ме е извел!

Ейми и Дан бяха спасени. Майка им и баща им…

Скръбта я плисна с ураганна сила, на която тя не можеше да противостои.

Спрете…

Картината се смени и отстъпи място на нещо, което Ейми помнеше много добре. Погребението: тъмни облаци, тъмни костюми, тъмни воали. Сълзи… много сълзи, които въпреки това не бяха достатъчни. Скръбни лица, четиригодишният Дан, прекалено малък, за да разбере колко огромна е сполетялата ги трагедия, Грейс, която сега също беше мъртва и си беше отишла, ужасната леля Биатрис, господин Макинтайър, приятел или враг? Ейми нямаше как да разбере…

Далеч зад гробищата, в мъглата, стелеща се над парка, тя различи друг смътен силует, целия в черно.

Изключено. Няма начин да помня такова нещо!

Но техният враг се виждаше все по-ясно: бялата коса, пронизващия поглед. Устните му мърдаха. Той я викаше. Какво ли й казваше?

— Ейми…

Тя се събуди рязко. Дан беше застанал на колене, беше се надвесил над нея и я подръпваше леко за ръката. Косата и дрехите му бяха мокри. Ейми усети, че и нейната фланелка и джинси са студени и влажни, и размърда палци в подгизналите чорапи и маратонки. Цялото й тяло беше на болезнени отоци и цицини. Устните на Дан се бяха подули. Едната му буза беше порязана.

Моторницата. Произшествието…

Ейми седна на тясната койка.

— Къде сме?

Помещението беше мъничко, но странно пищно, с красива тъмна ламперия и лъскави месингови ръкохватки по вградените чекмеджета и шкафове.

— Шшшш! — прошепна брат й. — Мисля, че сме на яхтата.

Сестра му се изправи разтреперана на крака. Палубата се разклати леко. Под тях се плискаше вода.

— Заключено е — съобщи Дан, след като забеляза, че Ейми гледа към затворената врата. — Чух отвън гласове. Но не мисля, че беше Джона.

Ейми изглеждаше притеснена.

— Имам лошо предчувствие, Дан. Ами ако сме се изплъзнали на клана Джанъс колкото да ни залови някой още по-отблъскващ?

— По-отблъскващ ли? — повтори като ехо брат й.

Тя прехапа устна.

— Как мислиш, дали не са Мадригалите?

Ако имаше нещо непредсказуемо в търсенето на трийсет и деветте ключа към загадката, то това бяха Мадригалите. Ейми и Дан не знаеха нищо за тях, ако не броим страховитото предупреждение на Уилям Макинтайър: „Пазете се от Мадригалите“. Адвокатът беше отказал да им даде повече подробности, но мрачното му лице и припреният тон издаваха достатъчно. Нямаше съмнение, че групата беше изключително могъща и вероятно нямаше да се спре и пред убийство.

Вратата се отвори рязко.

— Какво знаете за Мадригалите?

Тъмна коса, мургава кожа, красиво лице. Ейми все се чувстваше виновна, задето смята Иън Кабра за красив. Сестра му Натали влезе след него в кабината.

Така значи, не бяха Мадригалите, но положението не беше особено розово. От всички отбори най-безпощадни бяха Иън и Натали Кабра. И те като Ирина Спаска бяха от хладнокръвния, коварен клан Лусиан в рода Кахил.

— Ние знаем за тях повече, отколкото вие. — Дан издаде предизвикателно брадичка.

Натали завъртя очи.

— Никой не знае нищо за Мадригалите. Никой няма и представа кои са те.

— Никой, освен Грейс — избълва Дан, — и тя ни каза!

— Лъжец — пламна Иън.

Дан се усмихна.

— Докачлив си! Явно не обичаш някой да знае нещо, а ти — не.

— Майка ни и баща ни ни казват всичко — възрази високомерно другото момче. — Не като вашата ненагледна Грейс, която ви остави на тъмно, за да си строшите главите по време на надпреварата.

— Успокой се — каза Натали на брат си. — Той просто иска да те изкара от кожата ти… и успява. Уж си по-умен и от суперкомпютър, а понякога се държиш като пълен глупак.

— Какво искате? — попита Ейми.

— Само онова, което откраднахте от бастиона на Джанъс, нищо повече — отвърна благоразумно Натали.

— Не знам за какво говориш — отсече вироглаво Дан.

— Не ми се прави на ударен — тросна се Иън. — Макар и по рождение да си…

— Знаем, че някъде в плетеницата от канали съществува такъв бастион — прекъсна го сестра му. — Наслагали сме из цяла Венеция камери. Но когато Джона хукна да ви гони… е, не беше трудно да съединим точките.

— Бяхме в бастиона — призна си Ейми, — но не сме взимали нищо. Там долу има музей на изобразителното изкуство.

— Претърсете ни, ако не ни вярвате — допълни Дан.

— Сякаш вече не сме го направили — рече отегчена и отчаяна Натали. — Отслабнала си, Ейми. Според мен надпреварата не се отразява добре на здравето ти.

Другото момиче не обърна внимание на заяждането й.

— Значи знаете, че ви казваме истината.

— Направо ми се гади от вас двамата — сопна се Иън. — Имате вид на хора, които са изпълзели от канализацията…

— Наистина сме изпълзели от канализацията — започна да се отбранява Дан.

— Нямаше да бъде голяма загуба, ако след взрива не се бяхте измъкнали от онзи тунел в Залцбург. Трябваше да му дадем на онзи стар дългуч по-голяма бомба. Така щяхме да се отървем от вас, отрепки такива.

— Остави, Иън — въздъхна Натали. — У тях няма нищо. Капитане! — извика тя рязко.

На стълбата изникна набит моряк.

— Да, госпожице!

— Изхвърли от кораба тези двамата, промъкнали са се, без да имат право.

— Изобщо не сме се промъквали! — започна да негодува Дан. — Вие потопихте моторницата ни и ни извадихте от канала!

— Точно така — съгласи се Иън. — Върни ги пак в канала. И по-грубо, ако обичаш.

Върху лицето на капитана не се четеше нищо, докато той влачеше Ейми и Дан горе. Имаше желязна хватка, покрай която Дан си спомни как си е мерил силите със семейство Холт.

Вече беше нощ и те бяха заобиколени от светлините на Венеция. Бяха на Големия канал, на шест метра от брега, и се движеха бавно.

— Недейте, господине — примоли се Дан. — Не го правете.

Мъжът не показа никакви чувства.

— Получил съм заповед.

И с едно-единствено движение вдигна момчето над перилата и го хвърли долу. То сви колене и цопна с плясък като топовно гюле. След секунди Ейми също падна на няколко метра от него във водата, като размахваше ръце и се опитваше да си поеме въздух.

Когато моторницата се беше блъснала, и двамата бяха припаднали и не помнеха какво е да си във водата. Тя беше леденостудена и сърцата им забиха със скоростта на парни чукове. Тласкани от адреналина, Ейми и Дан стигнаха някак до края и се покатериха на дигата.

Дан се изтръска като мокро куче.

— Е, хайде да си приберем страниците от дневника.

— Не можем. — Ейми се обхвана с ръце в опит да спре треперенето. — Няма да открием трийсет и деветте ключа, ако и двамата премръзнем. Трябва да намерим Нели и да се преоблечем.

Дан погледна с омраза яхтата, която се отдалечаваше.

— Няма да е зле да вземем отнякъде и един гранатомет.

— Не се занимавай с тия Кобри. Ще им го върнем, като победим.

— Тук съм съгласен с теб — каза брат й. — Но къде ще намерим Нели? Имам чувството, че сме били в музикалния магазин преди цели сто години.

— Няма значение — отвърна уверено сестра му. — Нели е вярна. Няма да си тръгне без нас. Магазинът се казваше „Диско Воланте“. Дано шофьорите на водните таксита са чували за него.

Дан бръкна в подгизналия си джоб.

— Дано взимат и мокри евра.

* * *

Нели Гомес не помнеше някога да е била толкова притеснена.

Седеше сгърбена на дървената пейка и се взираше в мъждивата светлина пред „Диско Воланте“. Продавачът, който заради нея беше капнал от умора, бе затворил преди един час и си беше отишъл, без изобщо да забележи, че тя е още там и наблюдава магазина.

Къде ли бяха Ейми и Дан? Как изобщо беше възможно две деца да влязат в музикален магазин и да не излязат повече от него?

— Мъъър — обади се Саладин от коленете й.

— Лесно ти е на теб — потрепери Нели. — Не носиш отговорност за ония ненормалници.

Вече близо четири часа тя умуваше над простия въпрос: кога да се обади в полицията?

Не го бяха обсъждали, понеже им изглеждаше немислимо. Ако Нели се свържеше с полицията, Ейми и Дан щяха да бъдат разкрити и рано или късно щяха да се озоват под попечителството на Социалната служба в Масачузетс. И завинаги щяха да напуснат надпреварата. Но сега вече й се струваше, че полицията ще й помогне, което означаваше, че където и да са се озовали децата, животът им ще бъде спасен.

— Чакай тук — каза тя на Саладин, сякаш котаракът имаше друг избор.

Дори самата Нели не беше наясно какво смята да прави. Може би да запрати една тухла по витрината на магазина и да проникне вътре. Така вече щяха да я задържат не в един, а в цели два европейски града.

Точно когато се приближи до „Диско Воланте“, иззад ъгъла се показаха два силуета. Нели се пъхна в един вход и загледа тайно новопоявилите се, които се приближиха бавно и уморено към музикалния магазин. Мъж и жена, но не с ръста на големи хора…

Щом позна Ейми и Дан, Нели се втурна и ги притисна в обятията си.

— Ах, вие… слава богу! Тъкмо се канех да… леле, вир-вода сте, защо?

— Наистина е дълго за обясняване — отвърна уморено Ейми. — Трябва да се преоблечем и после да отидем да приберем нещо.

— Ще ти обясним по пътя — обеща Дан.

Намериха една ниша, където, общо взето, можеха да се скрият. Ейми и Дан бяха премръзнали до кости и преобличането на открито си беше истинска мъка за тях. Но усетиха как, докато слагат сухите дрехи, кръвта им отново се раздвижва. След това дойде трудната част — да открият църквата „Санта Лучия“ пеш, а не по каналите. Лутаха се известно време и накрая попаднаха на туристическа будка, по чиито капаци беше нарисувана карта на града.

— Изумително — възхити се Ейми, докато вървяха по улиците и по мостовете. — Основателите на Венеция са взели купчина камъни и са я превърнали в един от най-красивите градове в света.

— Нека първо приберем страниците на Нанерл и тогава може би ще бъда в настроение да слушам историята на града — заяви Дан.

Докато се лутаха из тесните криволичещи улици, те се чувстваха като плъхове в лабиринт. Няколко пъти видяха къде искат да отидат, но не можеха да стигнат, защото на пътя им се изпречваше канал. Освен това в небето над Венеция се издигаха десетки куполи и камбанарии, а те търсеха в тъмното. След повече от час най-после излязоха при малка каменна църква.

— Ето я — каза Дан. — Видя ли моста отзад?

Нощта беше тиха, в далечината се чуваше само пърпоренето на моторници. Ейми и Дан оставиха Нели и Саладин на предните стъпала на църквата и се промъкнаха зад нея при канала.

— Виж! — посочи Ейми.

Към водата водеше старинно каменно стълбище. Те се втурнаха надолу и застинаха.

Кеят пак си беше под моста.

Но „Султан Саладин“ го нямаше никъде.