Гордън Корман
Фалшивата нота (5)

Глава 5

Стъписана, Нели натика обратно децата сред чаршафите.

— Ъъъ, извинявайте — успя да изпелтечи тя. — Мислех, че няма никой. Трябва да сменя кърпите в стаята на семейство Уизард.

— Драга ми млада госпожице, това е апартаментът на Негово Височество великия херцог на Люксембург — подсмихна се мъжът. — Актьорът от американската телевизия е в апартамента долу… бих добавил, че го направи на голям въпрос.

Нели започна да бута количката обратно към вратата.

— Извинявайте, уважаеми господине. Махам се.

— Един момент, ако обичате. Така и така сте тук, спалнята на Негово Височество трябва да се поосвежи.

Нели продължи да отстъпва.

— Ама аз наистина трябва да сляза в апартамента на Уизард…

— Не се притеснявайте. Ще ви отнеме само миг. Има и доста други неща, за които няма да е зле да се погрижите. Бихте ли дошли с мен в банята…

— Идвам, идвам — извика Нели след него. Тя се надвеси над коша със спалното бельо, пъхна картата в най-близката ръка и пошушна: — Щом чуете гласа ми от съседната стая, се изнасяте оттук!

— Ами ти? — изписка Ейми.

— Аз ще се оправя. Вие вземете дневника. Ще се срещнем в хотела. Пазете се!

После се скри. След миг Ейми и Дан чуха как тя оповестява силно:

— Тази баня е по-голяма от целия ми апартамент.

Чаршафите се разлетяха, Ейми и Дан слязоха от количката и се шмугнаха през вратата в коридора.

— Джона е един етаж по-долу — изхриптя Дан.

Двамата хукнаха към стълбите.

Вратата на апартамент 1600 беше същата, както на горния етаж, само че без коронка.

— Клетият Джона — отбеляза ехидно Ейми, след като отключиха и влязоха вътре. — Наистина е много ощетен.

Дори и стаите да не бяха така пищни, както в апартамента на великия херцог, Ейми и Дан не забелязаха в какво точно е разликата. Апартаментът беше огромен и бе обзаведен много изискано. Мраморният под блестеше, ръчно тъканите килими бяха дебели и меки. Всички вази и пепелници по масите изглеждаха като наредени от художник.

— В сравнение с това тук жилището ни в Бостън прилича на колибка — каза Дан.

Ейми въздъхна.

— Изобщо не искам да водя такъв живот. Но понякога ми докривява при мисълта колко богати са съперниците ни.

— Грейс беше богата. — Дан се намръщи при спомена как огънят е разрушил огромната къща на баба му точно в деня на погребението й. — Все пак предпочитам да съм беден и нормален, отколкото да съм богат малоумник като Джона или Кобрите.

— Да, но парите са голямо предимство в надпревара като тази — възрази натъжена сестра му. — Те могат да отворят много врати, а на нас ще ни се наложи да търсим други начини да проникнем през тях. Ние, Дан, наистина не можем да се мерим със съперниците си.

— Точно заради това съществува измамата. — Дан огледа огромната всекидневна. — И така, ако бях надут малоумник и главата ми се мъдреше върху кутийка с бонбони „Пец“, къде щях да скрия дневника, който съм задигнал?

Въпреки всичко Ейми се усмихна.

— Дай да претърсим целия апартамент.

Те се заеха да го оглеждат педя по педя, като проверяваха под възглавниците на канапето, в чекмеджетата, зад завесите и в дрешниците.

— Ей, виж! — Дан бръкна в малък кашон и извади петнайсетсантиметрова кукла с вида на Джона Уизард в пластмасови джинси „Фат Фарм“ и подплатено яке. — Не прилича особено на него — отбеляза той. — На живо Джона е много по-грозен.

— Остави го! — изсъска Ейми, докато претърсваше едно чекмедже. — Не стига, че проникнахме с взлом в стаята му, оставаше да крадем и тъпите му играчки.

— За колекцията ми е — възнегодува брат й. — Джона има цял кашон. Ей, това сигурно е куклата с кунгфу хватката. — Той натисна едно копче и загледа как мъничкото юмруче се свива. — Ау… не се учудвам, че проверяват дали играчката е безопасна. С това нещо можеш да чупиш и орехи.

— Погледни! — Очите на Ейми заподскачаха от вълнение. Тя обърна куклата в ръката на Дан. Щом юмручето се задействаше, отзад върху лентата на главата на човечето изникваха няколко червени букви и цифри. — GR63K1! — прочете тя задъхана. — Таен код!

— Доста тъпа си за отличничка — изсмя й се Дан. — Разбира се, че е код… с него си сваляш от уебстраницата на Джона Уизард безплатни скрийнсейвъри с образа му! По американската телевизия непрекъснато пускат реклами.

Сестра му се изчерви.

— Е, не съм толкова ленива като теб и не се излежавам по цял ден на канапето — изпелтечи тя смутена и отново насочи вниманието си към претърсването на апартамента.

Дан пъхна куклата в джоба си и се зае да помага на сестра си. В апартамента имаше пет помещения: всекидневна, две спални, нещо като гардеробна и кухня. Те огледаха сантиметър по сантиметър всички стаи — нищо. В голямата спалня имаше сейф, но той беше отключен и празен. Ейми и Дан не откриха нищо и в кухнята и минибара.

— Как мислиш, дали не е взел дневника със себе си? — попита разтревожен Дан.

Сестра му поклати глава.

— Не носиш със себе си такава важна вещ на място, където всички телевизионни камери в Европа са насочени към теб. Тук е. Просто трябва да го намерим.

— Къде да търсим? — Търпението на Дан беше на изчерпване. — Пък и е много тъмно. Какво ги прихваща в тия скъпи хотели, защо слагат на прозорците по двайсет завеси?

Той щракна ключа на осветлението. Над тях блесна огромен кристален полилей.

Ейми и Дан ахнаха. В средата на осветителното тяло висеше кошничка от нанизи кристал. И на фона на яркия им блясък се чернееха очертанията на книга.

— Дневникът! — извикаха двамата в хор.

Дан се втурна да донесе стол.

— Ниско е — изкрещя сестра му. — Ела да ми помогнеш с масата.

Двамата хванаха тежката стъклена маса и я пренесоха под полилея. Дан се качи на нея, но пак не достигна дневника.

— Дай ми стола.

Не след дълго Ейми също се беше качила на масата — крепеше стола и брат си, който беше стъпил на пръсти върху двата телефонни указателя, сложени на него. Пресегна се, за да стигне нанизите кристал, и усети, че още малко, и ще докосне дневника с кожена подвързия.

— Готово!

Дан извади от полилея дневника на Мария-Ана Моцарт, наричана галено Нанерл.

* * *

Работата като гувернантка на малките Кахил беше донесла на Нели изживявания, каквито тя изобщо не беше очаквала. Например да пълзи на четири крака по мраморния под на банята и да чисти тоалетната на някакъв велик херцог.

„Изключено е тук да има мухъл“, помисли си тя горчиво. Но кралските особи може би откриваха петна, които обикновените простосмъртни не забелязваха, точно както в „Принцесата и граховото зърно“.

„Великият херцог и тоалетната чиния“. Страхотно заглавие, няма що.

Едно беше сигурно. Ейми и Дан й бяха много задължени. Нели се запита дали те са открили вече дневника. Съжали, че няма как да разбере дали задачата е изпълнена. Ако знаеше, че са открили дневника, щеше да връчи четката на помощника на великия херцог и да се махне от петзвездното шоу за ненормалници.

Изведнъж си представи, че Ейми и Дан са заловени и задържани под стража, дори по-лошо. Какви ли опасности ги дебнеха в тази игра, в която победителят щеше да получи всичко? Охраната на хотела си беше доста страшна, но ония луди, братовчедите от рода Кахил, бяха способни на всичко. Победителят в надпреварата буквално щеше да управлява света. Доста откачалки бяха правили какви ли не ужасии, след като се доберяха до властта. Дали двете невръстни деца изобщо имаха някакви шансове?

Притеснението й се спука като сапунен мехур, когато някой заяви недружелюбно зад рамото й:

— Вие, Fraulein, не работите тук. Какво търсите в този апартамент?

Нели се обърна с примряло сърце. До човека на великия херцог стоеше униформен мъж от охраната.

Тя се опита да замаже положението.

— Как така да не работя тук! Нали не смятате, че ще се промъкна в хотела, за да търкам тоалетните чинии на непознати?

— Вие не работите тук — повтори мъжът — не му беше до шеги.

— Нима познавате всички, които работят в хотела? — не му остана длъжна Нели.

— Не — призна си той. — Но вие имате на носа си обица. Това е в разрез с правилата на хотела. Елате с мен.

Нели се замисли какво да прави. Нямаше представа доколко е загазила. Беше чужденка. Ако я изгонеха от страната, какво ли щеше да стане с Ейми и Дан?

— Добре де, хванахте ме натясно. Тук съм по погрешка. Опитвах се да проникна в апартамента на Джона Уизард. Но съм сбъркала вратата.

Мъжът се взря в очите й.

— И извършвате това престъпление сама? Няма ли и други с вас?

— Съвсем сама съм — отвърна тя може би прекалено бързо. — И не е никакво престъпление да обичаш Джона Уизард. Той е жесток…

Точно отдолу се чу страхотен трясък, от който сградата се разклати.

Човекът от охраната изгледа Нели на кръв.

— Апартаментът на Уизард! Fraulein, дано този шум няма нищо общо с вас, в противен случай ще се порадвате в много по-голяма степен на гостоприемството на австрийците.

* * *

— Добре ли си, Дан?

Той се беше проснал на пода в апартамента, сред отломъците на стола и масата.

Простена и седна, стиснал в ръцете си дневника, все едно е футболна топка.

— Какво стана?

— И аз не знам — отвърна Ейми, която също не беше на себе си. Тя издърпа брат си да стане и го огледа — да не се е порязал. — Или столът се е счупил и сме паднали от масата, или първо се е счупила масата и столът е паднал. Все едно. Трябва да се махаме оттук — половината хотел сигурно е чул трясъка.

Те излязоха тичешком от апартамент 1600 точно когато откъм стълбището нахълта униформен служител, който дърпаше след себе си не друг, а Нели.

Беше изключено Ейми и Дан да се престорят, че не знаят нищо. Вратата зад тях още беше отворена и парчетата от масата и стола се виждаха и от коридора.

Те побягнаха, завиха с бясна скорост зад ъгъла и се скриха от поглед. Мъжът от охраната понечи да хукне след тях, но Нели го сграбчи за ръката и го затегли така, че за малко да я изтръгне от рамото.

— Няма да ходите никъде! Ами ако Джона лежи там окървавен?

Мъжът от охраната се ядоса още повече.

— Глупачка! Твоят кумир дори не е в сградата!

Той откачи от колана си радиостанция и заговори на картечен немски.

Нели преглътна — на гърлото й беше заседнала буца. Човекът пращаше хора от охраната пред асансьорите и в долния край на всички стълбища в сградата.

Ейми и Дан бяха в капан.