Гордън Корман
Фалшивата нота (8)

Глава 8

Три чифта очи се вторачиха във високия азиатец с изправен гръб, който прекосяваше забързано улицата, като почукваше с бастуна с диамантен връх. Алистър Ох, техен братовчед кореец, също участник в надпреварата.

— Е, вече не можем да се гордеем, че сме изпреварили другите отбори — отбеляза Дан.

— Той едва ли е тук заради чистия планински въздух — съгласи се Нели.

Видяха как Алистър се качва на автобуса, спрял при отсрещния тротоар.

— След него! — призова внезапно Ейми. — Хайде да разберем къде отива.

В нарушение на всички правила Нели зави от лявата лента надясно и подкара след автобуса. Махна весело, когато шофьорите от Залцбург започнаха да я ругаят и да натискат клаксоните.

— Знаете ли — подхвана замислен Дан, — ако искаме да разберем къде отива, защо просто не го попитаме? Съюзът ни от Париж не е ли още в сила?

— Забрави ли какво ни каза господин Макинтайър? — възрази Ейми. — Да не се доверяваме на никого.

— Дори и да е така, чичо Алистър ни спаси в катакомбите.

— Само защото трябваше да ни помогне да спрем Иън и Натали Кабра — не се трогна Ейми. — Ако има нещо, което трябва да сме научили досега, то е, че хората от рода Кахил враждуват помежду си от векове. Чичо Алистър ще направи всичко възможно да отклони вниманието ни от трийсет и деветте ключа.

Те караха след автобуса, който изтрополи по Щаатсбруке, моста в центъра на града. На него се качваха пътници, но никой не слизаше. Улиците бяха задръстени с автомобили и таксита, накъдето и да се обърнеш, имаше тълпи от туристи, тръгнали да разглеждат забележителностите. Пред фиата изникна група гимназисти, а автобусът зави с тътен и се скри от поглед.

— Не го изпускай — подкани припряно Дан.

Най-после пътят се изчисти, Нели смени непохватно скоростите и фиатът се понесе напред. Минаха по няколко неравни тесни улици, но от автобуса нямаше и следа.

— Ето го там! — засочи Ейми.

Той беше излязъл от града и пърпореше нагоре по хълма. Със скърцащи скорости те се понесоха след него, завиха и набраха скорост. Бяха погълнати от преследването дотолкова, че профучаха точно покрай автобуса, който беше спрял пред старинна каменна порта — от него вече слизаха пътници.

Ейми се взря в множеството много стари сгради, над които се извисяваха камбанарии и кръстове.

— Църква?

Дан направи кисела физиономия.

— Сякаш Моцарт не беше достатъчно скучен.

— В последната църква, в която ходихме, не беше скучно — напомни сестра му. — За малко да ни убият.

Нели направи обратен завой и подкара след автобуса, но на известно разстояние, за да не ги забележат.

— Абатство „Свети Петър“ — преведе тя, присвила очи срещу табелата от ковано желязо.

Забелязаха как високият чичо Алистър минава през портата и тръгва по стръмната пътека.

— Нима мислите, че вашият ключ към загадката е тук? — сбърчи вежди Нели.

— Алистър мисли така — отсъди Ейми. — Не можем да си тръгнем, докато не проверим. Защо през това време ти не намериш хотел, тъкмо Саладин ще се възстанови след пътуването.

Гувернантката явно не изгаряше от желание да си тръгва. Дан също се намеси.

— Тук е пълно с туристи. Едва ли е опасно.

— Добре тогава — съгласи се накрая Нели. — Ще се върна след един час. Постарайте се да не ви убиват.

И потегли с колата.

Ейми и Дан влязоха през портата и Ейми взе от рафта брошура на английски.

— Ау — смая се тя. — Това място е на повече от тринайсет века. Манастирът е построен през 696 година, но се смята, че преди това тук е имало римляни.

— Римляни ли? — прояви някакъв интерес Дан. — Римляните от легионите със страхотни бойни умения?

— Точно по тази причина из цяла Европа ще намериш предмети, запазили се от римско време — обясни сестра му. — Войската им е била толкова могъща, че е превзела почти целия познат по онова време свят.

— Никой не е могъл да я спре — съгласи се Дан. После се смръщи. — Защо тогава има църква?

— Тя е построена по-късно, през дванайсети век — много след като римляните са си отишли. Най-старите гробове в гробището са горе-долу от това време.

— Гробище ли? — грейна Дан. — Мястото започва да ми харесва.

Те се спотайваха, докато туристическата група на чичо Алистър не влезе в катедралата, после минаха през арката, водеща към гробището. Дан не беше виждал такова — обрасло с храсти и с дървета, през чиито листа надгробните камъни почти не личаха. Всъщност вместо надгробни камъни имаше табели от ковано желязо с богато украсени старовремски букви по тях.

— Приличат ми на колекцията от сувенирни лъжици на леля Биатрис — промърмори Дан на Ейми.

Тя още беше забила нос в брошурата. Най-неочаквано сграбчи брат си за китката и го стисна толкова силно, че за малко да му пукне костта.

— Дан… В брошурата пише, че тленните останки на Нанерл Моцарт се пазят именно тук!

Дан я зяпна учудено.

— И какво, сега ще вадим труп ли? Жестоко!

— Шшшт! Разбира се, че няма да вадим трупове.

— Ами ако Моцарт е оставил ключа към загадката при сестра си?

— Моцарт е починал преди Нанерл — поясни Ейми. — А сега търсим общ гроб. В пътеводителя пише, че тя е погребана в такъв.

— Какво е общ гроб? — попита Дан. — Нещо като жилищен блок за мъртъвци ли?

— Прояви поне малко уважение. Сред другите в криптата е Михаел Хайдн, прочутият композитор, един от хората, които са подкрепяли най-много Моцарт.

Брат й не се сдържа.

— И какво прави сега този композитор… декомпозира ли?

— Не ставай груб. Идвай.

Лутаха се няколко минути, докато намерят криптата. В сравнение с пищните, богато украсени гробници в „Свети Петър“ каменната постройка беше съвсем скромна, със стени, по които бяха издълбани имената на покойниците и откъси от Библията. Нямаше и следа от нещо, което би могло да мине за ключ към загадката.

— Нанерл, не си забравена — прошепна натъжена Ейми. — Хората започват да оценяват, че и ти си била гений.

— Какво толкова си се прехласнала по тази Нанерл Моцарт? — учуди се Дан. — Чудо голямо, че е била талантлива като брат си?

— Не виждаш ли колко несправедливо е било? — попита Ейми. — Тя така и не е получила признание само защото е била момиче.

— Съгласен съм — рече брат й. — Не е честно. Но тя е в тази крипта от два века, за нея вече е все едно.

— За мен обаче не е все едно — възрази Ейми. — Ами ако сме роднини на Моцарт? Как мислиш ще се чувствам, ако теб те смятат за дете чудо, а мен — за кръгла нула, въпреки че съм не по-малко добра в нещо?

Брат й я погледна невъзмутимо.

— Не може да ни се случи никога. Ние не сме добри в едни и същи неща. Ей, това пък какво е?

Той гледаше озадачен входа на криптата. Абатството беше в подножието на отвесна скала. На петнайсетина метра от земята се мержелееха очертанията на сграда, изсечена в планината.

— Кой слага къща по средата на зъбер?

След като се огледаха, те намериха груби стъпала, издълбани направо в камъка и водещи към вход с вид на пещера.

Ейми се зачете отново в брошурата.

— Ами да. Това е входът на Залцбургските катакомби.

— Катакомби ли? — повтори с трепет Дан.

Двамата за малко да се изгубят завинаги в катакомбите на Париж. Той не изгаряше от нетърпение да го изживеят наново.

— Е, тази тук не е покрита с кости — обясни Ейми. — Но в брошурата пише, че в хълма са прокопани проходи. Обзалагам се, че ако в „Свети Петър“ има някакъв ключ към загадката, той е именно там.

Пред тях се появи група туристи, която се изкачваше към входа в скалата. В средата се виждаше високият Алистър Ох.

— И съперниците вече ни изпревариха — добави Дан.

Веднага щом групата на чичо Алистър се скри във входа в скалата, Ейми и Дан се втурнаха нагоре по неравните каменни стъпала. След като влезе вътре в планината, Ейми усети как настръхва цялата — сякаш бяха погълнати от нещо древно и невъзмутимо, от огромна притихнала твар, стара като самата земя. Двамата с брат й се спогледаха уплашени. От двете страни на парижките катакомби бяха наредени човешки кости, гротескни черепи, които се хилеха от всички посоки. Наистина беше отблъскващо. Но тук Ейми и Дан усетиха още по-остро чувството, че са напуснали познатото, за да се озоват сред нещо страшно и опасно.

В прохода беше влажно и поне пет-шест градуса по-студено, отколкото навън.

Дан се пресегна надолу и напипа познатите форми на инхалатора. Това сигурно беше най-ужасното място на земята да получи астматичен пристъп.

По-спокойно, напомни си той. Получаваше пристъпите само ако имаше много прах и цветен прашец, а не ако умираше от страх.

Вляво имаше мъничък каменен параклис като от „Семейство Флинтстоун“. Групата на чичо Алистър се беше струпала вътре и Ейми и Дан побързаха да закрият лицата си и да продължат нататък.

Колкото повече се отдалечаваха от входа, толкова по-тъмно ставаше. Проходът беше осветен само от няколко мъждиви електрически крушки, наслагани толкова надалеч една от друга, че между тях всичко тънеше в непрогледен мрак.

Ейми и Дан продължиха нататък и по тунела към тях се зададе друга туристическа група. Осветените отгоре бледи лица се скриха в здрача и се появиха внезапно отново, десетина метра по-наблизо. Ейми и Дан сякаш се бяха озовали в отвъдното, на място, където не важаха природните закони.

— Вървете вдясно — нареди екскурзоводът, така че туристите да се разминат с Ейми и брат й.

Докато се промушваха покрай тях, момчето и момичето усетиха как ги бутат лакти и рамене. Някой стъпи върху палеца на крака на Ейми и тя си пое дълбоко въздух — или може би го направи заради мъжа, когото видя в сиянието на голата крушка.

Той беше стар, по-стар от чичо Алистър, вероятно наближаваше седемдесет, с изпръхнала сипаничава кожа. Беше облечен целият в черно и главата му сякаш се носеше във въздуха.

Сърцето на Ейми забумтя като обезумяло и тя се притесни, че ще изскочи от гръдния й кош. Сграбчи брат си за ръката и го затегли по тунела.

— По-бавно! — започна да негодува Дан.

Ейми не спря, докато не беше сигурна, че групата туристи се е отдалечила и не ги чува.

— Дан, мъ… мъ…

Дори докато шептеше, тя не можеше да спре да заеква.

— Успокой се де — каза брат й.

— Тук е мъжът в черно!