Гордън Корман
Фалшивата нота (11)

Глава 11

Поредният изключително важен документ, поредният чужд език.

— Не е немски — съобщи Нели.

— Така ли? — обърка се Ейми. — Просто реших, че щом сме в Австрия… хм, на какъв език е тогава?

Хотелската им стая в Залцбург беше малка и не особено уютна. Дан беше убеден, че от управата на хотела са наслагали слаби електрически крушки, за да не забележат гостите в каква дупка са настанени.

Гувернантката присви очи срещу документа.

— Според мен е на италиански. Не е от езиците, които знам.

Ейми и Дан я погледнаха недоумяващо. За пръв път Нели не можеше да им помогне като преводачка.

— Откъде тогава знаеш, че е на италиански? — полюбопитства Дан.

— Испанският и италианският си приличат доста. И тази дума — Venezia… явно става дума за Венеция, а тя е в Италия.

Ейми посочи датата: 1770 година.

— Тогава Моцарт е бил на четиринайсет години. Не помниш ли експонатите в музея? Някъде по онова време той е свирел из цяла Европа. Баща му го е завел на турне.

— Значи това е… — Дан се смръщи. — Това е плакат от осемнайсети век за концерт с основен изпълнител Моцарт.

— Във Венеция — довърши сестра му. — Следващият ключ от загадката явно е скрит там.

— Винаги съм си мечтала да посетя Венеция — усмихна се Нели. — Смята се за световната столица на любовта.

— Страхотно — обобщи Дан. — Жалко, че заминаваш за там с котарак порода египетска мау в гладна стачка.

Гувернантката въздъхна.

— По-добре с котарак, отколкото с единайсетгодишно хлапе с голяма уста.

* * *

Пътуването до Венеция им отне над пет часа. Дан направо щеше да полудее, докато седеше отзад заедно със Саладин. Изобщо не обичаше да пътува дълго с автомобил. А и беше вбесен и същевременно разтревожен, задето трябва постоянно да моли Саладин да хапне нещо. От баба им Грейс беше останало съвсем малко. Бяха длъжни ако не друго, то поне да се грижат добре за любимия й котарак.

За да бъде нещастието му пълно, сестра му му дръпна дълга строга лекция колко важно било това пътуване и колко висок бил залогът.

— Дан, остроумията ти не ни помагат особено! Крайно време е да пораснеш и да погледнеш сериозно на нещата!

— Сериозно ли? — повтори той. — Затънали сме до гуша в сериозности. Трябва да се поотпуснем. Следващият ключ може да се окаже точно под носа ти, но ти няма и да го забележиш, толкова си погълната да си сериозна!

— Престанете! — ревна Нели. — Заради вас ще влезем в канавката! По тези автостради карат със скоростта на светлината!

— Не те карат със скоростта на светлината, а ти се влачиш като костенурка — възрази Дан.

— Не се шегувам! Докато аз тук съм бавачката — изгледа тя на кръв момчето, — гувернантката де… вие двамата ще намерите начин да не се карате. Ще преглътна някак безумните обстоятелства, ненормалните ви роднини и това, че ми се губите с часове. Но няма да допусна да се карате. Разбрахте ли? Вие сте в един отбор. Дръжте се подобаващо.

Настъпи мълчание и караницата спря също толкова внезапно, както и беше започнала. Те се поуспокоиха и след напрежението от приключението в Залцбург. Нели почти усещаше как двамата презареждат и се готвят за опасностите, които може би ги дебнеха. Да, бяха истински Кахил. Вероятно единствените свестни същества в целия род.

Накрая наближиха Венеция и крайбрежието. Но още преди да са навлезли в града, автомобилите по магистралата намалиха скоростта и започнаха да пъплят.

— Ау! — възкликна Дан и се втренчи ядосан в тила на сестра си, която седеше отпред до Нели.

Тя почти не забеляза, че пътуват толкова бавно. Още от Австрия проучваше плаката за концерта на Моцарт.

— Какво правиш? Учиш италиански чрез осмоза ли?

Сестра му не обърна внимание на шегата.

— Тук има едно име, чудя се на кого е. Кой е Фиделио Рако?

— Сигурно друг музикант? — предположи Нели.

— Моцарт и сестра му са свирели сами — поклати глава Ейми. — Не съм чела по време на турнетата им да е имало и трети музикант.

— Е, ако това наистина е плакат за концерт, този Рако може да им е бил нещо като агент — отбеляза Дан.

Сестра му се замисли.

— Логично е. Но не агент като днешните. По онова време гастролиращите музиканти са свирели по къщите на богаташите. Моцарт и Нанерл може да са били гости на Фиделио Рако. Дали ще успеем да разберем къде е живял?

— Лесна работа — подметна ехидно брат й. — Взимаме телефонния указател за 1770 година и търсим. Фасулско.

— В Италия сме — напомни му Нели. — Тук се казва „тирамисулско“. Ммм, трябва да хапна малко тирамису. Отбивката — допълни тя и като свърна от магистралата, покрай табелата ВЕНЕЦИЯ, подкара по широк булевард.

Точно пред тях имаше подвижна телевизионна станция с познати надписи.

— Вижте, вижте — посочи Дан, — телевизия „Юротейнмънт“. Същата, която организира партито в чест на Джона Уизард във Виена.

Най-неочаквано микробусът се прехвърли вляво, през две запълнени с автомобили ленти, зави рязко и подкара зад дълга сребриста лимузина.

Нели натисна клаксона и изкрещя:

— Ненормалник!

— След него — подкани припряно Ейми.

— Защо?

— Не питай, а карай — настоя момичето.

Воланът се завихри в ръцете на гувернантката, която успя да се провре през движещите се коли и да застане точно зад подвижната телевизионна станция.

— Жестоко! — ободри се Дан. — Гонитба на папараци.

Оказа се прав. Лимузината се опитваше да се изплъзне на микробуса. Но шофьорът му не се предаваше лесно. Зад тази високоскоростна игра на котка и мишка фиатът изпреварваше с трополене автомобилите, минаваше на червено и завиваше, за да не блъсне някой злочест пешеходец.

— Имах предвид друго, когато казах, че си мечтая да видя Венеция — започна да негодува Нели, която се беше надвесила над таблото. — Кой ли е в лимузината? Брад и Анджелина? Принц Уилям?

— Карай! — подкани пак Ейми. — Имам бегло подозрение кой точно е в нея.

Всичко се разигра за секунди. Лимузината се носеше шеметно към един мост, а подвижната телевизионна станция я следваше плътно. Колата зави, подскочи на рампата и подкара с бясна скорост по една пресечка. Шофьорът на микробуса се опита също да завие, но беше затиснат между движещите се автомобили. Телевизия „Юротейнмънт“ изчезна по моста.

— След кого да карам? — попита Нели.

— След лимузината! — отговориха в хор Ейми и Дан.

Фиатът зави още преди да се е качил на моста. Сега вече лимузината се движеше с нормална скорост. Пътниците й смятаха, че гонитбата е приключила. Нели се стараеше да не се приближава много.

Продължиха да следват лимузината, докато тя не зави по една рампа и не излезе на дълъг път над огряна от слънцето лагуна.

— Сега какво? — попита Нели.

— Не ги оставяй да ти избягат — нареди Ейми.

— Чакайте — намеси се Дан. — Мислех, че отиваме във Венеция. На табелата пише… — Той присви очи. — „Трончето“. Браво на теб, Ейми. Сега пък отиваме в друг град.

— Не мисля — намеси се Нели. — Вижте!

Пред тях се откри великолепна гледка. Над проблясващата вода се издигаха блещукащи куполи и камбанарии.

— Венеция — възкликна Ейми. — Точно като по картинките.

Дори Дан се възхити.

— Страхотно място, наистина — съгласи се той. — Жалко, че не отиваме там.

Нели ги прекара през дългия мост, като внимаваше между фиата и лимузината да има поне два автомобила. Накрая започнаха да се спускат към Трончето. Но вместо към град се приближаваха към нисък широк остров, покрит почти от край до край с хиляди автомобили.

— Паркинг? — озадачи се Дан.

— По-скоро прадядото на паркингите — поправи го Нели.

— Но кой оставя лимузина на паркинг?

Отдясно изникна огромен билборд. Ейми плъзна поглед по надписите на най-различни езици и накрая откри на английски.

— Сега разбирам, във Венеция е забранено да се влиза с автомобил! Трябва да оставим колата тук и да отидем с ферибот до града.

— А как се придвижват хората? — рече намръщен Дан.

— С лодки — обясни Нели. — Венеция е прорязана от десетки канали.

Лимузината спря точно пред входа на паркинга. От нея слезе униформен шофьор, който отвори задната врата. Появиха се двама мъже, единият слаб, другият по-висок и по-набит. Бяха с бейзболни шапки, нахлупени над тъмните очила. Но човек нямаше как да сбърка клатушкащата се походка на тийнейджър хип-хоп изпълнител.

Джона Уизард, както винаги, с баща си.

— Този тъпанар! — възкликна разтревожена Нели.

Дан също се обърка.

— Но щом листът хартия, на който пише „Венеция“, е у нас, как Джона е разбрал, че трябва да дойде тук?

Ейми успя само да поклати глава.

Те видяха как Джона Уизард и баща му се нареждат на опашката за ферибота до града. Шофьорът се качи отново в лимузината и потегли.

Нели сбърчи чело.

— Великият Господин Хип-хоп Баровец се реди на опашка с обикновените простосмъртни? Ама че работа!

— Тая забрана за автомобили започва да ми харесва — ухили се Дан. — Пред нея всички сме равни.

Ейми не беше особено убедена.

— На Джона му е по джоба да купи целия ферибот и да изрита всички останали. Щом ще ползва обществения транспорт, явно се опитва да се промъкне незабелязано в града. Бързо, паркирай колата. Хайде да видим къде отива Джона.

Паркингът на Трончето беше огромен, затова те се отдалечиха на половин километър, докато намерят свободно място. През това време фериботът спря на пристанището и пътниците започнаха да се качват.

— Побързайте! — Дан грабна Саладин и се затича към терминала. — Ако се наложи да вземем следващия ферибот, ще изпуснем Джона и повече няма да го намерим.

— Мъъър — оплака се котаракът, недоволен от грубото отношение.

Над Трончето се понесе гърлена ниска свирка, от която алармите на доста от автомобилите запищяха. Фериботът беше готов да отплава.

Тримата се завтекоха към него с раници, които заподскачаха на гърбовете им. За щастие опашката от пътници беше дълга и фериботът закъсняваше. Дан метна Саладин върху мостика точно когато един униформен моряк слагаше веригата зад последния клиент. Котаракът затича по палубата и човекът от екипажа нямаше друг избор, освен да пусне Ейми, Дан и гувернантката им да се качат на борда при своя домашен любимец.

Пътуваха до Венеция само десет минути. Ейми, Дан и Нели внимаваха да не се приближават до Джона Уизард и баща му, дори се снишиха зад една преграда. Но беше излишна предпазна мярка. Джона и баща му явно бяха решили да не бият на очи. По време на краткото плаване стояха на перилата, свели лица към водата. Когато фериботът хвърли котва във Венеция, те първи от пътниците слязоха и забързаха по оживените калдъръмени улици.

Ейми и Дан Кахил и Нели ги следваха на известно разстояние.

— Качиха се на обществения транспорт, а сега се придвижват пеш — и всичко това в един ден — изуми се Дан. — Ако Джона продължи да се очовечава, ония с бонбоните „Пец“ ще престанат да продават кутийки с образа му.

Главните улици гъмжаха от хора и не беше трудно тримата да останат незабелязани. Но след няколко завоя Джона Уизард и баща му тръгнаха по безлюдна пряка с магазинчета от двете страни. Ейми издърпа Дан и Нели — да се скрият в един сводест вход.

Джона и баща му влязоха в магазин в средата на уличката. Ейми, брат й и гувернантката зачакаха. Десет минути. После двайсет.

— Какво правят там? — учуди се Ейми.

— Сигурно богатите пазаруват по-дълго, защото купуват повече — рече Дан.

— Я да видим по-отблизо — реши сестра му.

Дан подаде Саладин на Нели и двамата с Ейми се приближиха предпазливо до магазина. На ярката неонова табела пишеше DISCO VOLANTE и имаше изображение на танцуващ диск, който се превръща в летяща чиния.

— Музикален магазин ли? — Дан направи физиономия. — Джона е Господин Чудо на звукозаписната индустрия. Ако иска да чуе нещо, ще му го пратят дигитално право на домашното кино в тузарската му къща. За какво му е притрябвало да си купува собствените си компактдискове?

Ейми се приближи внимателно до витрината и надзърна вътре. „Диско Воланте“ приличаше на музикалните магазини в Съединените щати: щендери със CD-та и старовремски грамофонни плочи, плакати на изпълнители и обложки на албуми, млад, леко размъкнат продавач на касата. И…

Ейми не повярва на очите си. Касиерът беше сам. Тя провери отново, като се престраши да се премести по-нататък и накрая застана точно в средата на витрината. Затърси по пътеките между щендерите и в звукоизолираната кабинка за прослушване в дъното. Никой.

Дан забеляза изумлението върху лицето й.

— Какво има? Виждаш ли Джона и баща му?

— Няма ги.

Той отиде при сестра си на витрината.

— Току-що видяхме, че влизат!

— И аз не мога да си го обясня — сви рамене Ейми.

Върнаха се във входа и съобщиха на Нели какво са установили. Гувернантката подходи практично.

— Той може и да се казва Уизард^[1], но не знае да прави магии. Не може да се телепортира от магазин за компактдискове.

— Именно — съгласи се Ейми. — Джона и баща му или са още вътре, или са излезли през тайна врата. Налага се да претърсим магазина.

— Да — рече брат й. — Но как ще го направим, онзи стои на касата.

Ейми се извърна към Нели.

— Можеш ли да отклониш някак вниманието на продавача?

— Как да го отклоня? — застана нащрек гувернантката.

— Престори се например, че си се изгубила — предложи Дан. — Той ще излезе да те упъти, а през това време ние ще се шмугнем вътре.

— Ти си истински женомразец — тросна се Нели. — Щом съм жена, значи съм много смотана. А той е мъж и веднага ще се ориентира.

— Може би не си оттук — опита се да я успокои Дан. — Я чакай… ти наистина не си оттук.

Нели струпа раниците под една пейка и остави на нея Саладин със строгото:

— Сега си котарак пазач. Ако някой докосне раниците, разбуди дремещия в теб тигър.

— Мъъър. — Котаракът порода египетска мау огледа неуверено улицата.

Нели въздъхна.

— Добре че наоколо няма никой. И така, влизам вътре. Бъдете готови.

Продавачът й каза нещо, може би „Какво обичате?“. Тя се усмихна, сякаш се извиняваше.

— Не знам италиански.

— А, американка! — Момчето говореше със силен акцент, но явно имаше желание да й помогне. — На ваше разположение съм. — То се взря в черния лак на ноктите й и в обицата на носа. — Вероятно обичате пънк?

— По-скоро нещо средно между пънк и реге — отвърна замислена Нели. — С нотки на кънтри. И с оперни вокали.

Продавачът я погледна озадачен.

Нели тръгна да обикаля между щендерите, като сваляше дискове отляво и отдясно.

— А, „Арктик Мънкис“, ето какво имах предвид. И „Бад Брейнс“… от осемдесетте. „Фу Файтърс“… трябват ми и един-два техни диска. Да не забравяме и „Линкин Парк“…

Продавачът гледаше стъписан как тя трупа огромна купчина дискове.

— Готово — оповести накрая Нели, като тръсна отгоре върху камарата „Най-големите хитове на Франк Дзапа“. — Това като начало е добре.

— Вие явно обичате музика — отбеляза касиерът, като я зяпаше.

— Не, клептоманка съм.

И тя изхвърча през вратата.

Момчето беше толкова стъписано, че трябваше да мине известно време, докато хукне да я гони.

Нели кимна многозначително по посока на изумените Ейми и Дан Кахил и се завтече презглава с товара си по калдъръмената улица.

— Fermati^[2] — викна касиерът и като едва си поемаше дъх, се втурна да я преследва.

Нели изпусна нарочно няколко диска и загледа доволна през рамо как продавачът спира да ги събере. Важното беше той да продължи да я гони, докато Ейми и Дан претърсват „Диско Воланте“.

Ужас, каза си внезапно тя, започнала съм да мисля като ония от рода Кахил.

Ако беше толкова ненормална, че да продължи да общува с този род, нищо чудно положението да стане още по-сериозно.