Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One False Note, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Гордън Корман. Фалшивата нота
ИК „Егмонт България“, София, 2009
Редактор: Златина Сакалова
Коректор: Танка Симеонова
ISBN: 978-954-27-0156-9
История
- — Добавяне
Глава 19
В класацията на най-богатите и най-прочутите представители на рода Кахил Фиделио Рако определено се нареждаше някъде по средата. Дори по-надолу. Гугъл беше чувал за него, но търсенето на презимето му го разположи под „Автомобили Рако“ в Торонто и закусвалня „Рако“ във Флоренция и малко пред ирландската пивница „Рак О’Лам“ в Демойн. През осемнайсети век търговецът мултимилионер сигурно е бил важна клечка, но композиторът, когото той беше докарал до просешка тояга, беше заслужил много по-почетно място в историята.
Макар и да не беше Моцарт, с несметното си богатство Рако беше създал сбирка, носеща неговото име, частна колекция, в която бяха изложени съкровищата и произведенията на изкуството, събрани от търговеца по време на пътешествията му по света. На другия следобед Ейми и Дан решиха да продължат търсенето именно там, след като оставиха Нели в хотела заедно със Саладин и с няколко разновидности на италианската котешка храна. Може би смяната на страната щеше да им донесе по-голям късмет и те щяха да успеят да сложат край на гладната стачка.
Колекцията беше изложена в дома на Рако от осемнайсети век, при което Дан отново изпадна още от самото начало в тих ужас.
— Къщата на Рако, Къщата на Моцарт — не спираше да мърмори той, докато вървяха по калдъръмените улици. — По-добре да я бяха нарекли Скучната къща.
Ейми вече губеше търпение.
— Защо само роптаеш? Това било скучно, онова било скучно! Ако в къщата намерим следващия ключ към загадката, тя ще се окаже най-нескучното място на света.
— Дано — съгласи се Дан. — И колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Вече сме близо — обеща сестра му. — Надушвам го.
— Аз пък надушвам само водата в канала — набръчка нос Дан. — Ужас, едва ли някога ще я махна от носа си.
Ейми си помисли, че Венеция наистина е страхотен град за пешеходците, стига да знаеш къде отиваш. Стигнаха в „Колекцията на Рако“ само за двайсет минути. Това кратко разстояние свързваше занемарения хотел с голяма каменна къща в очевидно много скъп квартал на града.
— Както гледам, добре е спечелил от сделката, с която е ограбил Моцарт — отбеляза Дан.
— Това не са само парите, които е взел от Моцарт — обясни сестра му. — Рако е бил един от най-богатите международни търговци. Имал е цяла флотилия от кораби навсякъде по света.
Брат й кимна.
— Едно време нашите братовчеди са били важни клечки. А какво е станало с всички несретници в рода Кахил? С такива обикновени простосмъртни като нас с теб, които така и не са успели да забогатеят и да се прочуят.
На главния вход двамата бяха посрещнати от статуя на самия Фиделио Рако. Ако тя беше в цял ръст, излизаше, че търговецът милионер е бил много нисък — само четири-пет сантиметра по-висок от Дан. Но най-изненадващото беше, че Рако дрънкаше на мандолина и ако се съди от отворената му уста, явно и пееше.
Дан присви очи.
— Поредният представител на клана Джанъс?
— Това обяснява защо Моцарт се е обърнал именно към него да внесе специалната стомана — вметна сестра му. — Решил е, че човек от неговия клан няма да го измами.
— Погрешен ход, Волфганг — заяви мъдро Дан. — Никога не се доверявай на човек от рода Кахил.
Те влязоха в къщата и платиха солената цена на билета — двайсет евро. Дори сега, векове след смъртта си, Фиделио Рако взимаше прекалено скъпо на хората.
Ейми и Дан тръгнаха да обикалят различните зали, където бяха изложени повечето богатства на света от осемнайсети век: коприна, тежък брокат, порцеланови изделия от Ориента, сребро и злато от Южна и Северна Америка, диаманти, слонова кост, невероятни дърворезби от Африка и красиви арабски и персийски килими.
— Изумително — прошепна Ейми на брат си. — Само човек от клана Джанъс може да се похвали с такъв изтънчен вкус!
Произведенията на приложното изкуство бяха наистина възхитителни, но от информационните табла се разбираше, че Рако дължи голямото си богатство на не дотам красиви стоки: чай, подправки и рядка японска сплав от стомана и волфрам, метала с най-висока точка на топене.
— Рако със сигурност е продавал на Моцарт именно тази стомана — отсече убедено Ейми.
— Волфрам — повтори Дан замислен, с отнесен поглед. — Чувал съм някъде за него.
Ейми не му повярва.
— Сигурен ли си, че не става дума за Волфганг?
— Не, за волфрам. Грейс ми е разказвала за този метал. — Той се извърна към сестра си. — Тя разказваше разни неща не само на теб, ясно ли е?
— Добре де — въздъхна Ейми, — какво ти е разказала?
Той се обърка.
— Не я слушах внимателно.
— Точно заради това тя разказваше най-често на мен — защото знаеше, че ти ще забравиш всичко.
Те тръгнаха по коридор с красиви мебели с позлата и дърворезба от всички кътчета на света и накрая се озоваха в кръгла зала. В средата имаше полиран махагонов клавесин, окъпан в синя светлина.
— Тук няма да влизам — отсече Дан. — Започва да ми прилича на клавесина на ти знаеш кого.
Ейми го стисна толкова силно за ръката, че едва не му пукна костта.
— Той наистина е на ти знаеш кого! Пише го черно на бяло — това е инструментът, на който Моцарт е свирил по време на гостуването си в къщата на Рако през 1770 година!
— Има само един проблем: това тук е клавесин. И не обяснява какво означава РЕ > ДО ДИЕЗ. И няма нищо общо с пастите на френски и на всеки друг език.
— И все пак всичко, което преживяхме, ни насочва към този инструмент — настоя сестра му. — Именно той ще ни даде следващия ключ към загадката. Сигурна съм.
Дан бръкна в джоба на джинсите си и извади намачкана книжна салфетка.
— Добре че не бях с този панталон, когато паднахме в канала.
— Какво е това? — изгледа го неразбиращо Ейми.
Той разгъна салфетката и върху нея се показа емблемата на железниците.
— Единственото, свързано с клавесина, е музиката. Това тук е музика.
Дан обърна салфетката — от другата страна беше вариантът на KV 617, който той беше възпроизвел във влака.
Ейми едва се сдържа да не изръкопляска.
— Ти си гений, Дан! Взимаме от Бен Франклин музикален ключ към загадката и го свирим на инструмента на Моцарт!
Те се огледаха. Клавесинът беше ограден с плюшени въжета. На вратата стоеше униформен мъж от охраната.
— Е, не можем да го направим сега — отбеляза Дан. — Онзи там ще ни откъсне главите, ако докоснем безценните му клавиши.
— Прав си — съгласи се сестра му.
— Изложбата затваря в пет — каза Дан. — Налага се да се скрием и да изчакаме.
* * *
Тоалетната в стил ар деко беше стара, вероятно от 20-те или 30-те години на двайсети век, с черни и бели плочки и с безупречни порцеланови мивки и тоалетни чинии.
Как изобщо можеш точно сега да обръщаш внимание на плочки и тоалетни, смъмри се Ейми.
Всъщност постъпваше правилно. Ако се притесняваше за онова, заради което бяха тук, щеше да си глътне езика от страх. Ами ако в къщата имаше аларма? Или цяла армия нощни пазачи? Какво означаваше РЕ > ДО ДИЕЗ? Как музиката можеше да се извади от френската дума gateau?
Беше прекалено сложно за ума на едно четиринайсетгодишно момиче.
А сега това беше най-важното. Ама че семейство! Да разбереш, че си потомка на Бен Франклин, на Моцарт и Мария-Антоанета…
Не може да се опише! Имаш чувството, че си се родил с кралска кръв! И си част от историята!
Но великите представители на рода Кахил от миналото не бяха нищо повече от история. Отдавна бяха мъртви и погребани. Кои днес бяха Кахил? Джона. Семейство Холт. Чичо Алистър. Иън и Натали Кабра. Ирина. Измамници, двуличници, мошеници и крадци. Хора, които се усмихваха и те наричаха „братовчедке“, а в същото време се пресягаха да ти забият нож в гърба.
Надпреварата уж беше подчинена на нещо възвишено и благородно — на възможността да предопределиш бъдещето. Но дотук приличаше по-скоро на телевизионно риалити шоу с името „Кой пръв ще забие ножа?“. От час на час ставаше все по-ожесточена. Дали всички от рода Кахил бяха толкова ужасни? Ейми не си представяше Моцарт да участва в гонитба с моторници или да взриви бомба в тунел. Докъде ли се простираше тази безпощадност?
Съобщиха, че пожарът, в който загинаха мама и татко, е възникнал случайно. Чичо Алистър твърди, че знаел „истината“. Значи ли, че къщата е била запалена умишлено?
Само при мисълта Ейми съвсем се обезсърчи. Думи като „надпревара“ и „награда“ превръщаха цялата работа в нещо като игра, но трагедията отпреди седем години не беше игра. Тя я беше лишила от любимите родители. Беше лишила Дан дори от спомена за майка им и баща им. Дори при най-незначителния намек, че става дума за умишлен палеж…
Изведнъж, най-неочаквано Ейми се почувства опустошена. Дали да не се откажем? Дали да не се приберем в Бостън и да освободим Нели от тази отговорност? Дали да не се предадем на Социалната служба и да не проверим иска ли леля Биатрис отново да ни поеме…
Въпреки всичко Ейми знаеше дълбоко в себе си, че последното, което ще направят, е да се откажат. Последното, което можеха да направят. Особено при положение че следващият ключ към загадката беше толкова близо. Те нямаха доказателства, че смъртта на родителите им е свързана по някакъв начин с рода Кахил. Но дори и да беше свързана — особено ако беше свързана — беше петдесет пъти по-важно Ейми и Дан да победят в надпреварата.
Тя се намести върху капака на тоалетната чиния и се опита да се поотпусне. Знаеше, че Дан прави същото в другия край на коридора, в мъжката тоалетна. Или може би той беше прекалено глупав, за да е уплашен.
Не, брат й не беше глупав. Беше умен. Дори блестящ по негов си начин, въпреки че бързо губеше интерес. Именно той беше предложил да се скрият в тоалетните, докато изложбата затвори. Ейми просто го беше следвала, докато бяха обикаляли из крилата на старата къща, за да запомнят къде точно стоят хората от охраната. И когато един от тях беше започнал да ги гледа подозрително, именно надеждният инстинкт на Дан му подсказа да се изнесат в друга зала.
Аз сигурно още щях да бъда там и да пелтеча някакви смешни оправдания.
Дан имаше нужда от нея, но и тя имаше нужда от брат си. И да й харесваше, и да не й харесваше, двамата — побърканият глупчо и пелтечещата му сестра — бяха от един отбор. Рецептата за световно господство едва ли се свеждаше точно до това.
Ейми беше толкова притеснена, че усещаше буца в гърлото. Дан беше талантлив, но рядко се замисляше дали нещо няма да се обърка. Ейми му завиждаше. Понякога тя не мислеше за друго. Когато ставаше въпрос за най-страшните сценарии, Ейми беше същински Алберт Айнщайн.
Тя погледна часовника си, който, макар и навлажнен, работеше. Беше изминал половин час, откакто бяха обявили — на шест езика — че „Колекцията на Рако“ затваря.
Чу се как броячът изщраква и тоалетната внезапно потъна в мрак. О, не! Те не носеха електрическо фенерче. Как сега щяха да стигнат до клавесина?
Ейми излезе предпазливо, пипнешком, от кабинката, като се опитваше да си представи разположението в дамската тоалетна. Трябваше на всяка цена да намери Дан, но първо трябваше да излезе някак оттук!
Чу стъпки и застина. Охраната! Сега щяха да ги заловят, да ги арестуват, да ги върнат в Щатите…
— Ейми!
— Дан, глупчо такъв! За малко да ми се пръсне сърцето заради теб.
— Чисто е. Да вървим.
— Тъмно е като в рог — каза сестра му.
Дан й се изсмя в лицето.
— Тъмно е само в тоалетните. На другите места си е светло.
— О!
Смутена, тя тръгна след гласа му и излезе през тежката врата. Дан беше прав. „Колекцията на Рако“ беше с нощно осветление: прожекторите при експонатите бяха угасени, но иначе светеше всяка четвърта флуоресцентна крушка.
— Забеляза ли някого от нощната охрана? — прошепна Ейми.
— Не видях никого, но къщата е голяма. Може би пазачът охранява златото и диамантите. Лично аз бих постъпил така. Кой ще седне да краде някакъв си клавесин?
Те забързаха през внушителните коридори с мраморни подове, доволни, че са с маратонки и стъпките им почти не се чуват. Синята светлина беше изключена, но дори в полумрака Ейми забеляза проблясващите клавиши от слонова кост, на които през 1770 година е свирил далечният им братовчед — младият Моцарт. Вълнението я плисна, сякаш я удари ток. Следващият ключ към загадката беше наблизо, съвсем наблизо.
Точно тогава студеният връх на арбалета, опрян в тила й, заличи всички други мисли.