Гордън Корман
Фалшивата нота (15)

Глава 15

Част от стената се завъртя, зад нея се появи плексигласово помещение, пълно с вода, която се изсмукваше със силен звук. Със съскане се отвори херметичен клапан. Ейми и Дан не се поколебаха. Това можеше да е капан, и то смъртоносен. Но противниците ги бяха притиснали от двете страни и на двамата им се стори като единствения възможен изход.

Следван от сестра си, Дан тръгна пръв да се катери по металната стълба.

— Откъде се взе всичката тая вода? — озадачи се той.

— Намираме се във Венеция, глупчо! — Ръцете и краката на Ейми се движеха като бутала. — Каналите, забрави ли? Продължавай нагоре!

— Виж… — възкликна брат й. — Дневна светлина!

В късния следобед през решетката на канала светеше слънце. За миг Ейми беше обзета от паника. Решетките на канализацията бяха от желязо и тежаха стотици килограми. Ами ако двамата се окажеха приклещени?

Страхът й се изпари, когато Дан отмести с лекота решетката.

— Пластмаса! — прихна той.

Излезе от шахтата и издърпа сестра си. Огледаха се — да видят къде са. Намираха се на тесен каменен кей покрай един от прочутите канали на Венеция.

Дан беше изумен.

— Я… тук водата е шосе. И хората карат не автомобили, а лодки!

Ейми кимна.

— Някои венецианци рядко стъпват на улица. Където и да ходят, пътуват по каналите.

Мигът, в който се почувстваха като туристи, отлетя бързо — те чуха кънтежа на стъпки по металната стълба и Джона извика:

— Насам!

Ейми и Дан хукнаха по тесен тротоар, който ги изведе на друг кей.

— Ау!

Дан спря като закован, и то точно навреме. Тротоарът свърши най-неочаквано и той за малко да се изкъпе заедно със страниците от дневника на Нанерл Моцарт в мръсната вода на канала.

— Какво ще правим сега? — изписка Ейми.

Загледаха как една моторница се приближава към малкия пристан, на който стояха. От нея скочи млада жена, която я завърза за пилона и изтича в къщата на кея. Явно нямаше да се бави много, защото остави двигателя да работи, а ключа върху таблото.

Ейми погледна вдъхновеното лице на брат си.

— Това си е кражба!

Дан вече се качваше в лодката.

— Ще я вземем само за малко, обстоятелствата го налагат.

Той издърпа сестра си да се качи и тя, и я закрепи, когато малкият плавателен съд се разклати под тежестта им.

— Дръж се! — нареди момчето и дръпна ръчката.

Моторницата ревна оглушително, устреми се напред, но на около половин метър от кея спря рязко, а двигателят започна да недоволства.

— Забрави да развържеш въжето — рече Ейми и се наведе да го дръпне, после те запориха тесния канал.

Фалшивата канализационна решетка отзад се отвори още веднъж и оттам се показаха Джона, баща му и мъжът с конската опашка. Те се втурнаха към друг кей и скочиха в един катер. По петите ги следваха още неколцина от клана Джанъс. В мътната вода потеглиха още два плавателни съда.

Дан даде газ и се приближи до онова, което можеше да мине за фарватера. Издължените гондоли след тях заподскачаха като тапи. Гондолиерите им се заканиха с юмрук и започнаха да ги ругаят.

— Дан, това е лудост! — потрепери Ейми. — Ти не знаеш да управляваш лодка!

— Друг път не знам. Същото е като във видеоигрите.

Тряс! Гуменото уплътнение отляво на носа на моторницата се удари в края на стар каменен пристан. Малкият плавателен съд се завъртя като пумпал и Ейми се просна на палубата. Дан се беше вкопчил с желязна хватка за ръчката и само това го спаси от същата участ.

Той се държеше на живот и смърт.

— Добре де, не е като видеоигрите, като на картинг е! А там нямам равен. Помниш ли карнавала?

Сестра му беше застанала на четири крака и се беше вкопчила в планшира.

— Остави карнавала! Измъкни ни оттук!

Той проследи погледа й. Хората от клана Джанъс ги настигаха. Най-отпред бяха Джона Уизард и баща му, които криволичеха сред бавнодвижещите се гондоли.

Дан не взе добре един доста рязък завой. Моторницата изскърца и се блъсна в закотвена лодка, после рикошира в средата на канала.

Ейми беше ужасена.

— Ще ни удавиш!

— Какво искаш, да спра и да дам възможност на Джона Уизард и баща му да го направят? — не й остана длъжен той.

Точно отпред каналът се разделяше на три. Най-вляво започваше тесен и негостоприемен канал с много завои. Онези от Джанъс едва ли щяха да навлязат в него.

Дан се насочи натам.

— Страшно доволен съм, че преди време венецианците са ги издълбали тия канали!

— Според мен не ги е дълбал никой — възрази задъхана сестра му. — Венеция всъщност се състои от множество островчета, които са разположени съвсем близо едно до друго и образуват естествени канали.

— Добре де, и така да е. Жалко само, че тая тъпа лодка не е по-бърза.

Ейми се обърна притеснена.

— Може би сме им се изплъзнали.

Брат й не беше убеден, че са успели.

— И да сме се изплъзнали, едва ли е за дълго. Слушай, ако Джона ни залови, е за предпочитане страниците от дневника да не са тук. Трябва да ги пъхнем някъде.

— Да ги пъхнем някъде ли? — повтори като ехо сестра му. — Бяхме на косъм от смъртта, докато ги изнасяхме от бастиона.

— Точно заради това трябва да ги скрием на много сигурно място. После ще изчакаме страстите да утихнат и ще се върнем да ги приберем.

— Но ние не познаваме Венеция! — рече напрегнато Ейми. — Ако скрием страниците, може и да не ги открием никога.

— Още една причина да намерим място, което е невъзможно да забравим.

— Например?

— Например като това тук.

Минаха под нисък мост на равнището на улицата край скромна църква — „Санта Лучия“. Там беше закотвено малко увеселително корабче, отчасти скрито под моста. Върху кърмата беше написано името: „Султан Саладин“.

Дан угаси двигателя и остави моторницата да се плъзне до другата лодка.

— Прекалено бързо… — извика сестра му.

От сблъсъка двата плавателни съда се разклатиха и Ейми едва не изхвърча зад борда. Тя погледна ядосано брат си.

— Толкова ли се налага да караш като луд?

— Пък аз си мислех, че се справям страхотно — обиди се той. — Както и да е, придържай моторницата, чу ли?

Ейми стисна перилата на „Султан Саладин“ и се учуди колко малко сила се иска, за да удържи моторницата. Дан се прехвърли на корабчето и затърси скривалище.

— Увери се, че е сухо — нареди сестра му. — Хартията ще се повреди, ако се намокри.

— Готово.

Покрай кърмата имаше вградени пейки. Дан отвори ципа на непромокаемите възглавнички по седалките, извади от якето си листовете на Нанерл и ги пъхна във виниловата калъфка.

Тъкмо се прекачи отново на моторницата, когато двамата с Ейми чуха рева на двигателите на трите катера на Джанъс. Те изникнаха шеметно иззад един завой на канала. Джона Уизард стоеше на носа на първия точно като някакво украшение в стил хип-хоп, сочеше и крещеше.

— Потегляй! — подкани Ейми.

Дан натисна с все сила ръчката и моторницата се устреми напред в облак изгоряло гориво.

Двамата разполагаха с известна преднина, но нямаше как да изпреварят преследвачите си — те бяха по-бързи. Можеха да се надяват единствено да им се изплъзнат в плетеницата от канали. Но точно тогава тесният канал се вля в друг, много по-широк, където се движеха какви ли не плавателни съдове.

— Големият канал — каза възхитена Ейми. — И това там е Риалто, един от най-известните мостове в света.

— Не ни трябва туристическа обиколка. Трябва ни място, където да изчезнем!

Моторницата навлезе тромаво в Големия канал. Дан се обърна назад. Джона и останалите от клана Джанъс бяха на около половин километър, но се приближаваха бързо.

Тогава той зърна сред десетките лодки лъскава яхта, последна дума на техниката, която стоеше точно пред моста Риалто. Първо предположи, че яхтата е закотвена там, но след като се взря, видя, че тя е на около пет метра от брега и се поклаща едва забележимо във водата.

Ако успеем да се пъхнем зад нея…

Той насочи моторницата към празното пространство между яхтата и дигата.

Ейми разбра какво прави.

— Мислиш, че ще се скрием ли? Няма да успеем!

Дан натисна ръчката.

— Ще успеем, ще видиш.

— Откъде си толкова сигурен?

Брат й не беше сигурен в нищо, но нямаха друг избор. Единственото, което можеха да направят, беше да се опитат да изпълнят този план.

И да се молят.