Гордън Корман
Фалшивата нота (3)

Глава 3

Когато става дума за хотели, голям не означава непременно хубав, но тяхната стая във „Франц-Йозеф“ приличаше по-скоро на килер. От друга страна, беше евтина, а и Нели я обяви за чиста.

— Въпреки това според мен трябваше да отседнем в хотел „Винер“ — започна да недоволства Дан.

— Произнася се „Виенер“ — поправи го Нели. — И означава „Виенчанин“.

— Виж ти! — каза Дан. — Все пак ще отскоча до там и ще проверя дали мога да взема за колекцията си някоя от табелите им.

— Нямаме време за такива неща — скастри го Ейми и остави Саладин на пода. Котаракът на мига се впусна да проучва стаята, сякаш някъде имаше скрит червен луциан. — Стигнахме чак до Виена, а още не знаем какво да правим.

Дан отвори сака на Нели и извади лаптопа.

— Можеш да гледаш ноти, докато ти изскочат очите — каза той, като го включи. — Ако някъде има отговор, то това е в интернет.

Ейми беше отвратена.

— Смяташ, че можеш да намериш в Гугъл решението на всички световни проблеми.

— Не, но мога да проверя там Моцарт. — Очите му се разшириха. — Ужас, среща се на трийсет и шест милиона места. Виж, моля ти се, „Моцарт, най-прочутият виенчанин на всички времена“. Обзалагам се, че онези от „Оскар Майър“^[1] ще го оспорят.

— Моята работа със сигурност е да ти кажа да пораснеш — рече разсеяно Нели, която гледаше през прозореца. — Виена е наистина красив град. Виж архитектурата — готова съм да се обзаложа, че някои от сградите са строени още през тринайсети век.

— Според мен това е камбанарията на катедралата „Свети Стефан“ — посочи Ейми. — Вероятно е висока колкото офис сграда в Съединените щати.

Каменните фасади бяха украсени с фигури на приказни чудовища и със сложна резба, на слънцето проблясваше варак. Зад най-близките покриви се намираше Рингщрасе, широк булевард, по който напред-назад сновяха автомобили и пешеходци.

Дан изобщо не ги забелязваше, беше погълнат от сърфирането в интернет.

— Погледни, Ейми. Свалих безплатно цялата тъпа музика. Има я в интернет. Я ми кажи пак как му беше името на онова произведение?

Ейми побърза да седне до него и надзърна през рамото му.

— KV 617 — това е една от последните творби, които Моцарт е написал преди смъртта си… ето я!

Сбърчил чело, Дан плъзна поглед по нотите.

— Да, ето я… но не съвсем. Същата е дотук… — посочи той. — А след това…

Ейми извади салфетката от влака и я доближи до екрана.

— Различно ли е?

— Не точно — отвърна замислен Дан. — Виждаш ли? Тук започва отново. Но тези три петолиния липсват във варианта в интернет. Странно, а? Сякаш в уебсайта е пропуснато нещо.

— Или Моцарт е добавил три петолиния към музиката, която е изпратил на Бен Франклин в Париж! — възкликна Ейми и очите й зашариха. — Дан… може би пред нас е тайно послание, разменено между две от най-прочутите исторически личности! Именно тези допълнителни петолиния са ключът към загадката!

Дан не се развълнува особено.

— Не е ли все едно? Пак не знаем какво означават те.

Ейми въздъхна притеснена. Брат й беше незрял и дразнещ. Но вероятно най-неприятната му черта бе, че обикновено беше прав.

* * *

В Къщата на Моцарт на Домгасе номер пет имаше музей и библиотека, посветени на известния композитор. Намираше се в единствения съхранил се дом на Моцарт във Виена и беше много посещаван от туристи. Дори в девет часа сутринта посетителите се бяха наредили на предълга опашка до средата на улицата и чакаха да влязат.

— Става въпрос за Моцарт, а не за Дисниленд! — смая се Дан. — Какво правят тук всички тези хора?

Сестра му завъртя очи.

— Точно тук е живял Моцарт. Тук може би е дори леглото, на което е спял. И столът, на който е седял. Мастилницата, която е използвал, за да напише някои от най-великите музикални произведения, съчинявани някога.

Дан направи физиономия.

— Значи чакам на опашка, за да видя къща, пълна с мебели?

— Да, за това чакаш — отсече твърдо Ейми. — Докато не разберем какво означава ключът към загадката, работата ни е да научим възможно най-много за Моцарт. Не се знае кога ще видим нещо, което ще ни подскаже какво всъщност търсим.

— В някакъв стол ли? — усъмни се Дан.

— Може би. Слушай… знаем, че Холт са по петите ни, а се обзалагам, че и другите ни съперници едва ли са много далеч. Те са по-големи от нас, по-умни и по-богати. Не можем да се отпускаме и за миг.

Минаха четирийсет минути, докато те прекрачат прага на къщата. Дан се беше подразнил от чакането, но сега беше готов да признае, че то е било най-интересната част от обиколката.

Заедно с противните туристи, тръгнали да разглеждат забележителности, и с раболепничещите поклонници на музиката двамата с Ейми тръгнаха бавно из жилището на великия композитор, като следваха плюшените въжета. Един австралийски турист се развълнува от присъствието на Маестрото дотолкова, че чак се разрида.

— Не плачи, човече. Скоро всичко ще свърши — промърмори Дан.

Искаше му се и той да повярва в това.

На малките Кахил им се каза на шест различни езика да не пипат нищо. На всички от охраната в сградата им беше достатъчно само да зърнат Дан, за да разберат моментално, че той е в състояние да опустоши мястото.

С всяко „ооох“ и „ааах“, които издаваха тълпата поклонници на Моцарт, раменете на Дан се смъкваха все повече. Ейми също не беше особено щастлива, но по друга причина. Те не знаеха какво търсят и издирването се обезсмисляше. Момичето оглеждаше сантиметър по сантиметър бялата стена с надеждата да открие закодирани послания, накрая главата я заболя и очите й щяха да изскочат от очните ябълки. Не след дълго стана ясно, че Къщата на Моцарт е точно това, което изглеждаше на пръв поглед: жилище на двеста, че и повече години, превърнато в музей.

Какво очаквахме да намерим, помисли си мрачно Ейми. Неонов надпис: „Насам, Кахил, ключът към загадката е зад огледалото!“. Нищо в живота не ставаше толкова лесно.

Те се отправиха към изхода и Дан въздъхна шумно с облекчение.

— Слава богу, че се махаме оттук. Бен Франклин поне е направил страхотни изобретения. А този тук по цял ден е пишел музика. Хайде да излизаме. Искам да подишам въздух, който да не е чак толкова скучен.

Ейми кимна с неохота. Тук нямаше да научат нищо.

— Сигурно не е зле да се върнем в хотела. Дали Нели е успяла да убеди Саладин да хапне нещо?

Дан изглеждаше угрижен.

— Май ще се наложи да продадем някои от накитите на Грейс, за да можем да купуваме отново прясна риба.

Изведнъж Ейми ахна и го сграбчи за ръката.

— Добре де — подхвана брат й. — Задръж огърлицата…

— Не, виж. В сутерена има библиотека! Библиотека, посветена на Моцарт!

— Не ми причинявай това, Ейми. Противоотровата за скуката не е още по-голямата скука.

Но когато тя слезе по стълбите в сумрачната прашна библиотека, брат й беше до нея. В края на краищата бяха открили някои от най-добрите следи именно в библиотеки. Пък и, ако си тръгнеха от Къщата на Моцарт с празни ръце, излизаше, че Дан е страдал напразно.

Книгите не можеха да се изнасят от библиотеката. Каталогът й бе поместен в един-единствен двайсетгодишен компютър. След като решеше какво му трябва, посетителят попълваше фиш и го даваше на библиотекарката, която изглеждаше като че беше баба на Моцарт.

Ейми и Дан изчакаха да им дойде редът, после тя седна пред клавиатурата. Смени езика от немски на английски и първо потърси „KV 617“, после и „Бен Франклин“. Не откри нищо, което вече да не знаят, така че насочи вниманието си към личния живот на Моцарт. Именно там се натъкна на името на Мария-Ана Моцарт, галено Нанерл.

— Моцарт е имал по-голяма сестра! — пошушна тя пискливо.

— Горкият той! — прозина се Дан.

— Спомних си, че Грейс ми е споменавала за нея — продължи Ейми. — Била е не по-малко талантлива от Моцарт, но понеже е била момиче, не е получила неговото образование и слава. — Ейми зачете надолу. — Виж, виж! Дневникът й е тук, в библиотеката!

На Дан му докривя. Той знаеше, че Ейми е била по-близка с баба им, но пак му стана неприятно да му напомнят колко много са си споделяли те двете.

— Мислех, че проучваме Моцарт, а не сестра му.

— Щом Моцарт е бил от рода Кахил, значи същото важи и за Нанерл — посочи Ейми. — Но има и друго. Погледни ни нас двамата. Ти не помниш нищо от сутринта, докато при мен и най-малката подробност се е врязала в паметта ми. Ами ако и при Моцарт и Нанерл е било същото?

— Страхотно. Сега пък заявяваш, че Моцарт е бил тъп — възмути се брат й. — Аз също!

— Не тъп. Но момчетата мислят различно. Обзалагам се, че Нанерл е описала в дневника си неща, които Волфганг е нямало да забележи и милион години.

Тя попълни бързо фиша и го занесе на възрастната библиотекарка. Жената ги погледна изненадана.

— Това е дневник, писан на ръка на немски. Вие, деца, знаете ли немски?

— А-а-ами — смути се Ейми.

— Наистина трябва да го видим — отсече твърдо Дан. След като жената отиде с влачеща се стъпка да търси тома, той прошепна: — Все има нещо, което ще разберем: може би рисунка или скрити бележки, както в нещата на Франклин.

Ейми кимна. И най-малкият намек беше за предпочитане пред това да не отбележат никакъв напредък.

Стори им се, че са чакали доста дълго. По едно време чуха тих вик и библиотекарката дотича пребледняла, с широко отворени очи. Тя набра с треперещи пръсти някакъв телефонен номер и заговори трескаво. Ейми и Дан не разбираха какво казва, но все пак различиха зловещата дума „polizei“.

— Това означава „полиция“! — прошепна припряно Ейми.

— Как мислиш, дали не е разбрала някак, че от Социалната служба в Масачузетс ни издирват? — попита притеснен Дан.

— Няма откъде да разбере. Не сме й казали дори имената си!

Отговорът дойде от самата библиотекарка, която беше много объркана.

— Съжалявам много! Каква ужасна трагедия! Дневника на Нанерл го няма. Някой го е откраднал.