Гордън Корман
Фалшивата нота (12)

Глава 12

Ейми и Дан огледаха педя по педя магазина, като търсеха скривалища под масите, зад щендерите и в дъното на склада.

Дан отмести една завеса, зад която имаше малък кабинет с отрупано с какво ли не бюро, мивка, котлон и допотопна кафеварка за еспресо, както и тясна баня. Оттук не можеше да се излезе. Той се опита да отвори прозореца. Беше запечатан от безбройните пластове блажна боя.

— Дан! — повика го сестра му. — Ела да видиш.

Тя беше в кабината за прослушване, тясно пространство зад звукоизолиращото стъкло. Вътре имаше стерео за CD. На пейката бяха оставени два чифта слушалки.

Дан почука по стените. Не поддаваха.

— Няма тайни проходи.

Ейми се намръщи срещу купчината дискове върху щанда.

— Не ти ли се струва, че избраната музика е малко странна?

Дан приклекна, за да прочете обложките. „Грийн Дей“, „Рейдж Агейнст дъ Машин“, Еминем, „Ред Хот Чили Пепърс“ и какво беше това? „Залезът на гения. Късните произведения на Волфганг Амадеус Моцарт“.

Той извади диска и го подаде на Ейми, която го постави в плейъра. Двамата си сложиха слушалките. Дан очакваше някакво тайно послание, затова се разочарова, щом чу струнен квартет.

Направи кисела физиономия на сестра си — толкова много Моцарт щеше да му стигне до края на живота. Огледа обложката на диска. Обичайните класически тъпотии: кантата, адажио, каденца. Ейми сигурно знаеше какво означават. Или щеше да се престори, че знае, колкото да го ядоса.

Той плъзна поглед към долния край на списъка: „Адажио KV 617 (1791 г.)“. Пак тези букви. Дан натисна копчето за превъртане, за да чуе последната творба.

Подът под краката им изчезна и те западаха, плъзнаха се по метален улей. Отстрани беше огледален и отразяваше стъписването им.

Ейми се хвана с две ръце за края на улея с отчаяната надежда да забави падането. Опита дори да забие в повърхността гумените подметки на маратонките си, но продължи да се носи надолу. Повърхността беше съвсем гладка и хлъзгава.

Какво?… Дори наум не успя да довърши изречението. Присви очи, но долу нямаше друго, освен мрак.

Не щеш ли, пред тях се отвори двукрила електронна врата и Ейми видя дъното, което се носеше шеметно към тях. Нямаше как да го избегнат. Тя се подготви да посрещне удара…

Удар не последва. В последния момент пързалката стана равна и те се приземиха върху мека възглавница. Скочиха изумени на крака. Пред тях се простираше коридор. Ослепителнобелите стени бяха покрити с картини. Някъде от дъното се чуваше приглушена класическа музика.

— Поредната къща на Моцарт ли? — прошепна Дан.

— Не — отвърна Ейми. — Някои от картините са съвременни. Прилича повече на музей на изобразителното изкуство.

Дан беше озадачен.

— Подземен музей, в който се влиза по пързалка от магазин за компактдискове?

Сестра му се взря в един портрет в богато украсена старинна рамка: мъж с лице, което отчасти беше в сянка, и с твърд бял рюш около врата.

— Почти сигурна съм, че това е Рембранд.

Брат й направи физиономия.

— Накара ме да върна по пощата рецептата на монасите. Едва ли ще ми разрешиш да взема за колекцията си картина за един милион долара.

— Ако е оригинал, цената е някъде към петдесет милиона.

— Майчице! — Дан зяпна произведенията на изкуството, с които бяха украсени и двете стени на коридора. — Всичко сигурно струва… — Той ахна. — По света няма достатъчно пари, с които да се купят и половината от тези картини!

Сестра му кимна.

— Но има и друго. Грейс беше фанатична поклонничка на Рембранд. Имаше тонове книги, посветени на картините му. Досега не съм виждала тази.

— Фалшификат? — предположи Дан.

— Не мисля. Като стил е съвършена. И погледни… — Тя го поведе нататък по коридора. — Това със сигурност е платно на Пикасо. Но и то не е известно. Според мен може би сме в тайна галерия на неоткрити шедьоври.

— Какво общо има с Джона Уизард? — учуди се брат й.

Класическата музика свърши и един мелодичен глас съобщи:

— Това беше последната част от Недовършената симфония на нашия Франц Шуберт. Вие слушате Радио Джанъс — през цялото време само Джанъс. Следва уникален запис на Скот Джоплин, който свири на рождения ден на Хари Худини.

Докато звучаха игривите ритми на рагтайма, изпълняван на пиано, Ейми внезапно разбра за какво става въпрос.

— Джанъс! Един от четирите клана в рода Кахил! Джанъс, Томас, Екатерина и Лусиан.

— Мразя ги тия от Лусиан — изсъска Дан. — Клана на Кобрите. И на Ирина — помниш ли как ни прилъга да отидем в щабквартирата в Париж?

— Според мен това тук е нещо подобно — пошушна тихо Ейми. — Само че на клана Джанъс.

— Кой прави щабквартира в картинна галерия? — попита Дан в недоумение.

Най-неочаквано Ейми разбра всичко. Сякаш пъзел от хиляда парчета се беше подредил като по чудо за стотна от секундата. След объркването й пред нея внезапно изплува цялата картина.

— Ами ако всеки от клановете в рода се отличава с някакво умение? — възкликна тя едва чуто. — Помниш ли, прочутите представители на клана Лусиан са предимно световни водачи, велики пълководци, тайни агенти и шпиони. Какво е общото между тези поприща? Стратегията, добре разработеният план — вероятно дарбата на клана Лусиан е именно такава!

— Добре де, но това пак не ни помага особено тук… — Изведнъж Дан се досети. — Значи твърдиш, че хората в клана Джанъс са творци?

Сестра му закима убедено.

— Хора като Моцарт, велик музикант. И Рембранд, и Пикасо…

— И Джона Уизард! — добави развълнуван Дан. — Според мен той е гадняр, но все пак е известна звезда.

— Жестоко! Джона е дошъл тук не току-така. Трябва да разберем какво търси и да го вземем преди него.

— Май забравяш нещо — посочи Дан. — Джона е от клана Джанъс. На него му е разрешено да бъде тук. А на нас — не.

— Грейс така и не ни каза от кой клан сме. Може би и ние сме Джанъс. Аз свиря на пиано.

— Погледни истината в очите, Ейми. Изобщо не свириш добре. А аз не мога да прокарам и с линийка права черта. Ние сме творци точно колкото хокейните шайби.

Тя въздъхна.

— Ще внимаваме. Не е задължително да разбират, че сме тук.

Двамата тръгнаха по коридора — подминаваха картини на майстори като Ван Гог и Анди Уорхол. На места коридорът извиваше, подът беше наклонен.

— Странно — учуди се Дан. — Сякаш слизаме по спирала все по-надолу под земята.

— Може би бастионът е с такава форма — предположи сестра му. — Не са разполагали с много място, затова са проектирали сградата във вид на тирбушон. Щом към клана се числят най-добрите художници, в него вероятно са и най-добрите архитекти.

Дан кимна.

— Ако продадеш няколко картини за по петдесет милиона долара, ще разполагаш с пари, с каквито можеш да построиш каквото ти хрумне. Можеш да си наемеш и лична войска… — Той се притесни. — Как мислиш, дали наистина си имат лична войска?

Ейми само поклати глава. В тази надпревара единственото предсказуемо нещо беше, че родът Кахил и занапред ще си остане непредсказуем.

И никога не бива да подценяваш мощта на силите, изправили се срещу теб.

Коридорът стана по-широк и в него изникна истински боен самолет от Първата световна война с перка, монтирани по корпуса картечници и двустепенни крила. От двете му страни беше нарисувана глава на индианец.

— Може би е произведение на съвременното изкуство? — предположи Ейми.

Дан я зяпна учуден.

— Това не е никакво произведение… това е най-страхотното нещо, което съм виждал на живо.

— Истински самолет ли?

— Не какъв да е самолет… а бойният самолет „Нюпорт“, управляван от Раул Лъфбъри. Един от най-великите асове през Първата световна война. — Той сбърчи чело. — Пък аз си мислех, че представителите на клана Джанъс са творци, а не асове от авиацията.

— Зависи какво наричаш „творец“ — каза замислена Ейми. Тя посочи една витрина върху стената, където беше изложена колекция от арбалети и пушки. — Стрелба с лък, стреляне по мишена, въздушни боеве. По високоговорителите разказваха за Худини, който е подхождал творчески, когато е трябвало да се измъкне.

— Страхотно — рече Дан. — Тия от клана Джанъс започват да ми харесват.

— Дан… насам! — извика Ейми, която държеше отворена вратата на хромиран асансьор точно зад макет на кабина на самолет „Ф-15“.

Той изтича при нея и се взря в схемата на етажите.

— А сега накъде? Скулптура… Кино… Стратегическо планиране? Защо в музей на изобразителното изкуство има и стратегическо планиране?

— Това не е само музей, забрави ли? — отвърна сестра му. — Това е щабквартирата на целия клан Джанъс, тук той обмисля стратегията си.

— Да, но стратегията за какво?

— Ами например за намирането на ключове към загадката.

— Е, не се увличай де — възрази Дан. — Началото на надпреварата беше обявено на погребението на Грейс. Изключено е кланът Джанъс да е построил за половин месец такова подземие, колкото и картини да са продали.

— На погребението започна официалната надпревара — поправи го сестра му. — А ключове към тайната е имало още от времето на Моцарт, а може би и преди това. Обзалагам се, че клановете са знаели винаги за трийсет и деветте ключа. И за наградата, за голямата тайна, каквато и да е тя… именно заради нея са враждували през вековете.

Металните врати изсъскаха и се затвориха и кабината се заспуска към търбуха на бастиона.

Дан погледна притеснен сестра си.

— Натисна ли нещо?

Ейми поклати разтревожено глава.

— Някой явно е повикал асансьора!

Обзе я страх. След броени секунди вратите щяха да се отворят отново и пред тях може би щеше да застане представител на клана Джанъс, който щеше да знае, че двете деца нямат какво да търсят тук.

Ейми се спусна към бутоните и започна да ги натиска напосоки, с надеждата кабината да не стигне до етажа, откъдето са я повикали. Асансьорът спря рязко. Дали тя беше успяла да го прати на безопасен етаж?

Докато разберем със сигурност, вече ще бъде много късно…

Първо чуха гласовете — не просто един-два, а врява, каквато вдига цяла тълпа.

— Хора! — изсъска Дан. — Да се махаме оттук!

Но хромираната врата вече се отваряше.