Марк Фрост
Шестимата месии (9)

8.

Когато на следващата сутрин звънецът на вратата най-сетне го извади от мъртвешкия му сън в леглото на президента Кливланд, Дойл напълно бе забравил за уговорената среща с Перегрин Райпур — или просто Престо — представящ се за махараджа на Берар. Последваха притеснени извинения от страна и на двамата, после Дойл позвъни да донесат закуска. Джек, прекарал остатъка от нощта в един от няколкото огромни хола на апартамента, се материализира като привидение в момента, когато Стърн и Инес — чудесният, способен на всичко и вдъхващ увереност Инес — се появиха точно с онова, от което всички се нуждаеха — каничка кафе. Дойл, тайно опитващ се да разкара глождещата го болка в ставите, с известно притеснение си спомни сцената, която бе направил снощи във фоайето на хотела, пристигайки след полунощ, целият омазан в мръсотия, с разкървавени колене, неприлично подаващи се от разкъсаните дупки в крачолите на панталоните му — истинско олицетворение на поредния турист, намерил забавление и приключения в Ню Йорк.

Джек и Престо се огледаха оценяващо като противници, преди да седнат на партия шах: Джек като че ли надделя в борбата с погледи, но Престо явно не бе от онези, които се впечатляват лесно. Макар и този път да бе облечен стилно — костюм за езда, високи ботуши и жилетка от червено кадифе — ясно бе, че ролята на конте, която бе опитал да разиграва снощи, не е била нищо повече от импровизация. Погледът му бе хладен и спокоен, гласът му — приятен баритон, ръцете му се движеха в меки, копринено гладки уверени движения и необяснимо как допринасяха за правдоподобността на историята, която им разказа — история за поредната изчезнала книга.

В центъра на събитията този път се намираше рядко ръкописно издание на Упанишадите — основен тълкуващ том за Ригведите, които пък бяха цяло съзвездие от книги, формиращи самите основи на хиндуизма. Тя била открадната преди шест месеца от свещен храм в древната Голконда, сега едноименен град в богатия индийски щат Хайдарабад. По заповед на управляващия махараджа — шестия низам на Хайдарабад — считан от много хора за най-богатия човек на света, кражбата била обявена за държавна тайна и потулена. Когато след известен размисъл решил да се обърне към някой, който да разследва престъплението, низамът си спомнил за далечния си братовчед и свой връстник, родения от княжеско потекло и образован в Англия Престо Райпур — един от малцината представители на своето привилегировано поколение, посветил живота си на нещо по-различно от това да търси екзотични наслади.

— Означава ли това, че наистина сте принц? — попита Инес.

— Казано с една дума — и аз го правя не без известно притеснение — да: технически погледнато аз наистина съм махараджа на Берар, което, уверявам ви, звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност представлява — отговори Престо, машинално въртейки между изящните си дълги пръсти сребърна монета.

— Какво означават думите ви?

— Преди четиридесет години, в пристъп на прискърбна лоялност, баща ми прехвърлил наследствените ни земи на името на низама, владетел на съседната провинция Хайдарабад, който набързо предал контрола над нашата бивша собственост на англичаните, за да уреди по този начин някакъв свой стар дълг. Възмутеният ми баща, лишен от титлата си и останал без стотинка, скандализирал още повече семейното име, като се оженил за англичанка и приел да стане банкер и да живее в Лондон, където съм се родил и израсъл. — Престо замълча, направи някакво неуловимо движение и монетата изчезна, а той ги изгледа със завидна самоувереност, проверявайки каква е реакцията им. — Интересът ми към магията датира от детската ми възраст, когато често посещавах английските мюзикхолове. Израснах, овладял напълно това умение: Престо — адвокатът магьосник! — Той леко помръдна пръсти и монетата отново се появи в ръката му.

Дойл спря да крачи неспокойно, с труд преглътна отпитата глътка кафе и за миг забрави за болката в коленете си. Стърн и Инес с любопитство се наклониха напред. Само Джек запази изражението си — продължаваше да наблюдава госта с хладен, аналитичен поглед.

— Добре, виждам, че мога да разчитам на вниманието ви — обади се Престо.

— Моля ви, продължете — настоя Дойл.

— Всяко лято през момчешките ми години посещавах дядо си, който все още живее като благородник от свитата в двора на низама в Чоу Махала, където играехме със сина на низама, който сега вече сам е низам. Моят приятел седна на трона на Хайдарабад преди единайсет години, когато бе осемнайсетгодишен. Оттогава сме се виждали съвсем епизодично, тъй като аз започнах кариера на адвокат — гордея се, че съм първият представител със смесена кръв, получил разрешение да практикува в английските съдилища. Но преди шест месеца, съвсем неочаквано, бях спешно повикан да посетя низама в Мадрас. Помислих, че здравето на дядо ми се е влошило, и предприех дългото пътуване. Каква бе изненадата ми, когато видях дядо ми да се радва на, както се казва, „цветущо здраве“ и да се наслаждава на съвместното съжителство с една необикновено привлекателна и невероятно страстна петнайсетгодишна танцьорка.

— Така ли? — не се сдържа Инес. — А на колко години е той?

— На осемдесет и пет, но все още е заклет развратник. Хм… Май трябва да поясня, че тяхната култура е много далеч от християнското убеждение, че земните наслади имат унищожителен ефект върху душата, по-скоро точно обратното: някои от най-фанатичните хиндуисти вярват, че пътят към рая минава през плътското наслаждение.

Дойл многозначително се изкашля и Инес вдигна долната си челюст от пода.

— Макар да се зарадвах, че намерих дядо в толкова добра форма — неговата нимфа наистина бе прелъстителна — в продължение на цели три дни не успях да разбера с каква цел съм бил извикан. Тогава низамът се върна от лов на тигри. Същата нощ вечеряхме заедно в неговите покои. Приятелят ми явно бе прекарал последното десетилетие от живота си в съревнование с ексцесите на Луи Четиринайсети… само ще спомена за тоалетната с течаща вода и със златна клозетна чиния — отвратителна безвкусица, която, уви, впечатлява. Тогава той ми разказа за изчезналите Упанишади. Оказа се, че престъплението било извършено в най-тъмните часове на нощта. Не били оставени никакви следи, които биха могли да насочат към самоличността на извършителя, никой не се обадил с искане за откуп в замяна на връщането на книгата — откуп, който низамът с удоволствие щял да заплати… Без всякаква логика низамът заключил, че аз — с моите познания в английското право — съм единственият от всички хора на земята, който би могъл да хвърли някаква светлина върху мистерията. Когато вежливо се опитах да го разубедя, споменавайки за деликатната, но все пак решаваща разлика между адвокат и политик, низамът изрази съчувствие към това нещастно обстоятелство и подхвърли някак между другото колко жалко ще бъде, ако се окаже, че повече няма да може да остави дядо да се наслаждава на живота, на който така бил свикнал…

— Но… но това си е живо изнудване — заекна Инес.

— Направено с усмивка. Моят приятел низамът е като кобра. Както можете да си представите, всяка мисъл да доведа стареца в Лондон след осемдесет и пет години живот в разкош, е абсурдна — да не говорим, че подобен акт би се отразил катастрофално на светските ми задължения — така че аз се съгласих да помогна, колкото съм в състояние. Неприятностите, които приех да понеса, бяха повече от щедро компенсирани със сума, която би се сторила умопомрачителна на всеки друг, в допълнение на което низамът ме увери, че ще покрие всички мои разходи, каквито и да са те. Приемайки задачата, аз и за миг не допусках, че тя ще ме въведе в най-висшите кръгове на английското правителство, след което ще ме докара в Америка… — Престо направи драматична пауза, колкото да отпие нова глътка от кафето си, и попита любезно: — Не намирате ли и вие тази страна за крайно необикновена?

— Абсолютно — с чувство се съгласи Дойл.

— Фантастична — допълни Инес.

„Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си Стърн, единственият американец в стаята, и хвърли поглед към англичаните.

— Каква е връзката с английското правителство? — поинтересува се Джек.

— Когато се върнах в Лондон и започнах да разпитвам своите познати във Форин Офис дали не са чували нещо за откраднати свещени книги, бях приветстван от все по-гръмогласно звучащ истински хор на изненада и постепенно тръгнах нагоре към по-високите етажи на властта. Не знам защо, но те всички правеха напълно погрешното предположение, че се явявам пред тях в качеството на дипломатически представител, в което — признавам си този грях — не се опитвах да ги разубедя. Така, стъпка по стъпка, накрая се озовах в кабинета на самия премиер.

— Гладстон? — уточни Дойл.

— Самият лорд Гладстон. Разменихме по някоя дума за общите ни познати, след което той ми разкри, че била открадната книга със същото значение за англиканската църква и че следата — поне доколкото им е известно на тях — води към Ню Йорк, което навежда на подозрението, че в основата на всичко може да се намира някой богат американски колекционер.

Дойл хвърли поглед към Джек, за да види каква е реакцията му на тези думи, но реакция нямаше.

— Пристигнах тук преди две седмици и започнах да се навъртам из висшето общество в нелепата дегизировка, в която се запознахме с вас снощи, мистър Конан Дойл. Онова, което хората тук смятат, че трябва да очакват от един махараджа, е наистина прискърбно, но няма как — наложи ми се да се правя на пълен дивак, ако ме разбирате…

— „Одорамата“ ли? — засмя се Инес.

— Може да ви звучи достойно за съжаление, но вие не можете дори да си представите какъв интерес пожънах с нея… ще се изумите, ако чуете за предложенията, които ми правеха потенциални инвеститори…

— Каква изумителна тъпота! — отбеляза Дойл.

— Изглежда, американците са способни да подушват възможната печалба, така както акулите надушват кръвта във водата. Междувременно подмятах насам-натам за интереса ми към незаконната търговия с ценни религиозни книги…

— Защо установихте контакт с Дойл? — прекъсна го Джек.

— Справедлив въпрос: още преди няколко дни получих телеграма направо от кабинета на премиера, че когато мистър Дойл пристигне, аз трябва да направя опит да се свържа с него и да си осигуря неговата помощ… ето, нося телеграмата.

Джек дръпна депешата от ръката на Престо и внимателно я разгледа, но очевидно не намери в нея нищо подозрително. Тогава вдигна поглед към лицето му и без никакво притеснение изучаващо го изгледа, сякаш се досещаше за тайната, която той криеше.

— Какво се опитвахте да ме предупредите снощи? — сети се да попита Дойл.

— Забелязах един мъж да ви наблюдава от ъгъла на салона: висок рус мъж, чието изражение издаваше лошите му намерения. Когато той опита да се приближи към вас откъм гърба ви и бръкна във вътрешния си джоб за нещо, което ми се стори, че може да е само оръжие, аз се доверих на инстинктите си и реших да действам.

— Висок рус мъж ли? — повтори думите му Дойл, едва сега спомняйки си как е изглеждал човекът, сменил помощник-капитана на мостика на „Елба“. Но преди Престо да продължи с обясненията си, Джек извади от джоба си скицата на рави Стърн и му я подаде.

— Говори ли ви нещо това? — И той му посочи рисунката на кулата.

Престо широко разтвори черните си очи и няколко пъти изненадано примигна.

— Боже господи, сега сигурно ще решите, че съм напълно побъркан! — прошепна той.

— Защо?

— Виждал съм този образ в сънищата си.

 

 

По-късно същия ден двама патрулиращи полицаи намериха тялото на Фрас-Прас Дънам — печално известния водач на Хюстънските опустошители — захвърлено на плъховете в тъмната уличка пред щаба на бандата. Никой не заплака при новината за загубата, но дори най-закоравелите полицаи бяха потресени от отвратителната бруталност на убийството. Каквото и да бе сторил Фрас-Прас, подобно обезобразяване сигурно беше далеч извън скалата, по която бяха оценявали досега неговите злодеяния.

Яви се само един свидетел — и то член на бандата — олигофрен, известен с прякора Малой Мишката, чиято престъпна кариера из улиците бе прекратена още преди години, когато един кон го бе ритнал с копито в главата по време на опит да открадне бъчва бира, и който оттогава служеше за талисман на бандата и момче за дребни поръчки. Видимо не на себе си от случилото се и напълно ужасен, той заяви, че наблюдавал от една задна стаичка как един висок рус германец влязъл по-рано същия ден в щаба, носейки куфар, пълен със златни монети. Когато Фрас-Прас отказал да предаде на германеца някаква стара, подвързана в кожа книга, осмелявайки се първо да попита за какво му е нужна, мъжът само се усмихнал. Извадил нож и се захванал да разфасова Дънам като свещеник, разпределящ коледна пуйка.

Мишката разказа и други неща на полицаите, но понеже имаше репутацията на дърдорко, чиито истории — от момента, в който онзи кон го бе впечатлил така силно — имаха тенденция да граничат с измислицата, те не обърнаха сериозно внимание на приказките му и решиха, че Фрас-Прас най-сетне е намерил зловещия си и неумолим край, причакващ всеки водач на банда, което според тях бе възможно най-доброто решение, стига да се случеше колкото може по-скоро. Делото бе приключено.

С малката разлика, че по изключение този път Малой Мишката бе разказал самата най-чиста истина.

 

 

Финикс, Аризона

Въпреки театралниченето на Бендиго Раймър, а може би точно заради него, властите във Финикс не разрешиха на пощенския влак да потегли за Уикънбърг, преди да бъдат основно претърсени всички вагони и преди да бъде разпитан и последният артист от „Предпоследна театрална трупа“. Както естествено се оказа накрая, никой не бе виждал никакъв китаец да тича из района на гарата, размахвайки меч… както им бе наредил да казват Бендиго Раймър в случай, че някой бе забелязал нещо съмнително. Защото дори и най-малкото закъснение в случай на задържането на макар и един от артистите, за да даде показания пред съда, би могло да пробие дупка във финансите на трупата, сравнима само с онази, която пробива спица в надута гума.

Истината бе, че от всички само Бендиго бе зърнал за миг Каназучи. Вярно, че разстоянието бе прекалено голямо, за да различи лицето му, но той определено му се бе сторил китаец, а на всичко отгоре, когато бе изтичал иззад балите памук, мъжът бе размахал нещо, което на добре тренираното око на Раймър, свикнало да разпознава хладно оръжие, се бе сторило подозрително подобно на ятаган.

Полицаите от транспортната полиция намериха мъртвия пазач, напъхан зад балите. Беше разсъблечен, но униформата му липсваше. Вратът му бе прекършен, но от нападателя нямаше и следа. Тогава се разнесоха слуховете за зловещите убийства, станали в депото в Юма. Зверства, истински престъпления срещу природата: хора с отсечени и набучени на колове глави, изнасилени жени, изядени деца — обикновените за хората украсявания на действителността. Покрай другото се разчу, че тази палитра от престъпления е дело на подивял китаец.

Не им стигаше закъснението, ами и този досаден стар равин бе взел решение да пътува с „Предпоследните“ до Уикънбърг, а защо не и по-нататък. Не можа да даде удовлетворително обяснение на решението си, но и какво ли би могъл да измисли, след като беше ясно, че старчето е запленено от примадоната на Раймър. А тя пък бе забравила всякаква мярка и най-безсрамно му вдъхваше надежди… не, тази жена наистина прекаляваше! На Бендиго му идеше да се срита, докато ги наблюдаваше как си гукат през три седалки пред него. Ооо, неприятностите винаги идваха облечени в пола, и тази английска повлекана бе само последната в дългата колона, която вражеският лагер му бе изпратил, за да го измъчва. Не, негова си беше вината: трябваше да се подчини на инстинктите си и най-безцеремонно да я изрита навън още онази първа нощ в Синсинати, когато или го бе прелъстила, или бе отказала да легне с него… спомените му от онзи момент не бяха много ясни.

Сърцето му се блъскаше като пленена птичка. Какво трябваше да направи? Постоянният напън да удържи артистите заедно, за да бъдат вярно интерпретирани шедьоврите на майсторите, буквално раздираше на парчета душата му. Бендиго отметна назад глава и сложи ръка връз челото си — неговата пристрастеност към мелодраматизъм бе толкова дълбоко вкоренена, че той използваше подобни жестове даже когато наоколо нямаше никой, който да го види. После погледна през вагона към своята Трупа — не, никой не бе забелязал душевните му терзания, ах, тези мизерни нещастници — и гнусливо изви горната си устна: тези тъпанари, тези безчувствени пънове, тези безсърдечни създания… дори диви магарета биха могли да оценят един гений. А те… те даже не се сещаха да му благодарят за това, че им дава живот и средства за съществуване. Не, няма такова нещо… вместо това го бомбардират с „Бендиго, стаята ми е малка“, „Мистър Раймър, нямам топла вода“ и, естествено, неизбежното „Какво става със заплатата ми?“.

„Погледнете ме — идеше му да изплаче към небесата, — повел съм провинциална трупа на турне в сърцето на пустинята! Това сигурно е някаква ужасна грешка… аз съм създаден да бъда един от титаните на сцената! Ако Бут не бе унищожил кариерата ми, по Бродуей щяха да кръщават театри на името ми!“

— Актьори! — изсумтя Раймър с нескривана горчивина.

Да гледаш жестоката съдба в очите би могло да докара дори по-силен мъж до сълзи, а той не беше Херкулес, така че по бузите му се отрониха две едри влажни капки и самотно се спуснаха надолу — Бендиго продължаваше да се гордее със способността си да се разридава по поръчка и не пропускаше възможността да порепетира.

Пред замъгления му поглед се разлюля размит образ и той потърси утеха в него: двайсет и петте хиляди долара, които бе натрупал от миналите турнета. Представяше си бъдещето под формата на златни кюлчета, скътани в непревземаемото хранилище на една филаделфийска банка. Към тези пари можеше вече да добави и шест хиляди от последното турне, плюс четирите, които бе договорил да получи от религиозното селище, където отиваха да играят, и вече беше готов да подхване триумфалното си завръщане в Ню Йорк — е, първо трябваше да поотслабне, после щеше да ограничи пиенето — като продуцент, режисьор и… звезда като Хамлет в уникалната постановка на самия Бендиго Раймър!

Бендиго бе прекарал всеки свободен миг през двайсетте години на театралното си изгнание в преподреждане и опростяване на сложния текст в „Хамлет“ по начин, който да разкрие най-добрите му страни… повечко дуели с мечове, по-слънчеви взаимоотношения с Офелия, по-малко черногледство и мрачни интроспекции… и накрая апотеозът му беше на път да се осъществи. Стотици пъти бе репетирал сцената в съзнанието си… Нощта на премиерата. Бут е седнал в самия център на първия ред и ридае, смазан от величествения хуманизъм на изпълнението му, паднал на колене и умоляващ Бендиго да му прости въпиещата, злобна тъпота пред очите на публиката, сред която се намират всички по-важни театрални критици…

Веселият смях на Айлин го извади от забвението… хм, старецът също се хилеше.

Но какво, за бога, би могло да накара тези двамата да се смеят? Бендиго се ядоса и опъна здрава глътка от плоската бутилка. Имаше нещо унизително за него в интереса й към този старец. Това го накара да му се прииска отново да преспи с нея… ако това изобщо някога се бе случвало.

 

 

Когато Кожения Франк и съпровождащата го хайка пристигнаха със специален влак във Финикс, той бе приятно изненадан да намери сцената на престъплението отцепена и запазена относително непокътната. Вратът на пазача бе счупен — прекършен като суха клонка, което бе много по-лошо от обесване — и няколкото следи, които намери зад балите памук, съвпаднаха с онези, на които бе попаднал в депото на Юма: плосък отпечатък, без следа от ток, като от онези чехли, които бе виждал да носят кулитата. Освен това пазачът, който бе стрелял срещу убиеца, бе успял добре да го разгледа и заяви, че, да, мъжът несъмнено бил китаец, макар повече от това да не бе в състояние да каже. Показания, заслужаващи да бъдат наречени „добра новина“.

Лошата новина бе, че Франк нямаше да може да проследи онзи, по чиито следи бяха поели, из пустинята Сонора, нямаше да може да си набави екипировка и да се отдаде на упадъчното ежедневие да промива почва, да дегустира текила и, без да бърза, да търси най-добрата „духачка“ от южната страна на границата. Тази комбинация определяше най-откровено максимума, до който се простираха амбициите на Франк Маккуети за остатъка от живота му.

Франк запали цигара, поразкърши рамене и тръгна по следите, отдалечавайки се от хорската гмеж от адвокати и доброволци. Беше забелязал, че когато се опитва да изглежда като че ли напрегнато разсъждава, хората го заобикалят отдалеч. Благодарение на ботушите и високата си шапка той се извисяваше над тълпата, жълтото му яке блестеше под яркото слънце, а тъничките му мустачки му придаваха изражение на беззаветен героизъм. Смътно долавяше подхилкване на жени, разнасящо се откъм перона за пътници. Те се кикотеха и дърдореха развълнувани като квачки в селски двор… изглежда, бяха го познали по якето. На всичко отгоре местният вестник бе публикувал материал за освобождаването и включването му в акцията по издирването.

Жените… това беше основата на неговите житейски несгоди. Макар да си бе задавал многократно този въпрос, Франк така и не бе схванал докрай естеството на неудържимото привличане, което го теглеше към тях. Интересно какво виждаха те в него? Нямаше представа какво може да е то, но знаеше, че не става дума за самия него. Дали обаче имаше нещо общо с това, че бе убил жена пред цялата тълпа — бедната Моли, най-доброто в него бе умряло заедно с нея — което го бе направило известен и ги бе накарало да кръжат край него като мухи?

Повечето жени, посетили го в затвора, не можеха да се наслушат на историите, които им разказваше: по какъв начин и точно колко души бе убил — думите му бяха като отвратителна електрическа тръпка, минаваща през телата им. Не бе успял да разбере защо става така, не се бе и опитал да ги оправдае, че са такива. Като на всеки здравомислещ човек, единственото му желание бе да забрави колкото може по-бързо хората, които бе убил. А може би интересът им беше един от многото странични ефекти, резултат от четенето на евтините романчета, които се бяха нароили с годините, все с онази глупава картина на корицата, изобразяваща и него? Да, трябваше да признае пред себе си, че не бе опитал сериозно да забрани да го използват за такива цели. Нещо повече, сам беше опитал да пише и охраната на затвора все още предлагаше на туристите писанията му. „Кожения Франк: Кошмарът Джеронимо“, „Аз яздих редом с Уайът: Невидимият от Тумбстоун“. И още половин дузина. Продаваха се като топъл хляб… без грешка.

Но трябваше да признае истината: бе допуснал грешка, славата бе унищожила личния му живот и сега Франк усещаше как мозъкът го боли като изгнил зъб. Петте години в затвора му бяха дали духовно умиротворение, останало недокоснато от непрестанните искания на някоя жена да се държи така, както болното й съзнание би го възприемало — смирен, благодушен, по кучешки верен само на нея във всяко свое настроение… с други думи, точно обратното на онова, което той смяташе, че е. Този спокоен епизод в живота на Франк го бе довел до заключението, че главната причина, поради която една жена държи край нея да се навърта и мъж, на първо място е да може да го бомбардира с целия си арсенал тъпи въпроси, рикоширащи из празните простори на главата й:

Харесва ли му тази рокля? Не изглежда ли прекалено дебела в нея? Какво ще каже за този нов модерен нюанс руж? Как предпочита пържолата: само зачервена или препечена? Може ли да се досети колко са й поискали за един метър басма в магазина? Иска ли да поседят, хванали се за ръце, на носа на лодка в лунна нощ? Е, добре, дяволите го взели, той не искаше! Харесваше му да се повъргалят из купата сено, да, но нямаше и грам представа защо очакват от него да иска и нещо повече от това! Не можеше да отговори на никой от въпросите им, но ако наистина се интересуваха от мнението му, беше готов да заяви, че според него всички тези неща са еднакво свързани с ежедневието и че да се тревожи човек за тях е все едно да обяви за въпрос на живот или смърт проблема какво да закуси или какво да облече за танците на площада… а това просто изцеждаше от живота неговия сок.

Съпрузите за него бяха мъже, носещи вкъщи бекон, не смеещи да пийнат капка, преди да се е стъмнило, и събуждащи се все в онова легло, в което са си легнали вечерта. Винаги бе искал да зададе на гладното момиче, с което му предстоеше да легне за пръв път, въпроса: наистина ли му изглежда като кандидат за женитба? И ако кажеше „да“, той щеше да си вземе шапката, защото подобен извод по отношение на него би могъл да бъде направен само от луд! Франк искаше от живота само едно и вярваше, че всеки мъж, живял като него, би искал същото, би го желал повече от слава и повече от богатство — да бъде оставен на мира.

В този миг Франк се засрами от себе си — беше излязъл от пандиза само преди двайсет и четири часа, а ето че вече му липсваше. Всъщност неговите почитатели бяха намирали възможност да вкарат в килията му по някоя курва веднъж на месец — доброволки за тази задача не бяха липсвали. За свое изумление той бе открил, че след смъртта на Моли това е единственият вид женска утеха, от който имаше нужда.

„Почакай малко“ — каза си Франк и усети облаците над главата му да се разсейват: кой казва, че не би могъл да нагласи нещата по същия начин сега, когато вече беше практически на свобода? Нима беше обречен да се вкопчва в престилката на някоя квачка в мига, в който тя се опита да го хване на въдицата си? Не, няма такова нещо! Той усети радостта в него да забълбуква като пролетен ручей. Да, това бе истината: щеше да тръгне по нов път. Никакви кепенци на очите, никакви пухкави зайчета, готови да го дамгосат със знака си при първа възможност.

Той стъпка фаса си в земята и в същия миг до него запъхтян дотича тантурестият началник-гара с разписанието на влаковете, тръгнали от Финикс тази сутрин: два товарни, два пътнически, един пощенски. „Защо е трябвало да пускат дори и един влак да тръгва от гарата?“ — недоумяваше Франк, но пък от друга страна, отдавна бе изгубил всяка надежда, че някой ден ще му дадат да управлява света. Край него се бе събрала малка група очакващи нарежданията му доброволци.

— Телеграфирахте ли до първите спирки на тези влакове? — попита без особена надежда Франк.

Началник-гарата сбърчи лице — беше чел няколко от книгите за Кожения Франк и сега определено му липсваше самочувствие.

— А трябваше ли?

— Ами… да.

— Но ние претърсихме влаковете, преди да им разрешим да потеглят.

— Е, и?

Началникът се усмихна както се усмихва човек, чийто пикочен мехур всеки момент може да се спука, взе разписанието си от ръцете на Франк и тръгна към гарата.

„Давам му до десет, преди да хукне“ — обзаложи се наум със себе си Франк и започна да брои. Мъжът издържа до осем.

Франк тежко въздъхна и огледа насъбралата се тълпа. Беше изминал близо месец от последния път, когато се бе облажавал с жена. Лениво се запита дали наистина ще е много сложно да „топне фитила“ преди да продължи с преследването. После сви нова цигара, дръпна се настрани от зяпачите, сякаш търсеше някакви следи, и те го оставиха на мира.

Трийсет крачки по-нататък се натъкна на малка локвичка кръв. Топна пръст в нея… беше суха. Поне от два часа. Капките стигаха до празен коловоз, където дирята прекъсваше. Началник-гарата сигурно щеше да знае кой влак бе тръгнал оттук.

— Мистър Маккуети?

Обърна се: групичка от пет жени — същите, които го бяха наблюдавали от перона — стоеше на десетина метра от него. Той вежливо докосна периферията на шапката си.

— Моля?

Онази, която се бе осмелила да проговори, излезе напред: свежа като ягодка блондинка с едър кокал. Беше най-симпатичната от групата, което, за негово нещастие, не беше кой знае колко голям комплимент.

— Ако ни извините за безпокойството… прочетохме за освобождаването ви от затвора в тазсутрешния вестник.

— Аха.

Жената поруменя.

— Ние… ние сме най-големите ви почитателки тук във Финикс — изчели сме всичките ви книги и познаваме кариерата ви подробно.

— Ясно.

— Ако не се лъжа, вие се познавате с моя братовчедка от Тумбстоун — Сали Ан Рейнолдс? Била е сервитьорка в „Силвър Долар Салуун“. — Блондинката се изчерви като ябълка, притеснена от това, че Франк бави отговора си. — Всъщност…

— Как е Сали Ан? — попита той усмихнато, без ни най-малка представа за коя става дума.

— Добре е… сега е омъжена, живее в Тусон и има две дечица.

— Ще ви помоля на всяка цена да й предадете най-искрените ми поздрави.

— Не мога да ви опиша колко ще се зарадва, когато й кажа, че сме разговаряли!

Ето, в очите й проблесна добре познатият му поглед: като слънчев лъч, отразен от евтин диамант. Франк почувства едновременно възбуда и страх. Но всъщност нали такава беше историята на неговия живот.

— Знаем колко сте зает точно в този момент, но все пак се питахме дали ще бъде възможно да ви поканим на обяд, докато сте при нас в града?

Франк повторно се усмихна и както винаги се случваше в такъв момент, всякакъв спомен за нещастие, докарано му от жена, изчезна като че ли изобщо не го бе имало.

 

 

Чикаго, Илинойс

Казваше се Мери Уилямс — Данте Скръгс успя да установи това от две стари кокошки в пансиона. Беше им разказала, че идва от малък град в провинциална Минесота, където работила като учителка, и бе споделила, че се надява да си намери работа в Чикаго. Те бяха повярвали на историята й. Данте им каза, че е от училищния съвет и иска да провери препоръките й. „По-добре да не казвате на Мери Уилямс, че съм се отбивал при вас“, завърши той с усмивка. Какъв чаровник, въздъхнаха старите дами.

Бяха решили за себе си, че е с гръцки произход — това предположение обясняваше мургавата й екзотична красота, без да събужда естествената им гнусливост, когато станеше дума за чужди раси. Глупачките не предполагаха, че е индианка.

Всяка сутрин, точно в осем, тя излизаше от пансиона. Още на първия ден си купи карта на Чикаго и ръководейки се по нея се захвана методично да обхожда всички преки на централната част на града, явно търсейки нещо. Данте я следва по петите в продължение на три дни. Наблюдаваше я скрит сред останалите пешеходци и внимаваше да не я доближи много. Веднъж тя рязко се бе обърнала и бе тръгнала право към него, но той успя да се извърне с гръб към нея и се загледа в една витрина. Беше сигурен, че не го е забелязала, но въпреки това тя упорито се придържаше само към най-оживените улици и винаги се връщаше в пансиона преди стъмване.

На третия следобед, изглежда, най-сетне намери онова, което бе търсила: наричаха я „Водната кула“ и се намираше на Чикаго авеню. Бе една от малкото сгради, оцелели след Големия пожар; шпиловете от пясъчник заобикаляха висока белезникава централна кула и целият комплекс приличаше на нещо изпаднало от приказка в центъра на съвременната търговия.

Тя вървя надолу-нагоре по улицата близо час, разглеждайки Водната кула от всеки възможен ъгъл, но не влезе в нея. Какво правеше тази жена?

Същия ден Данте си зададе този въпрос поне сто пъти: тя остана на ъгъла на улицата пред Кулата до здрачаване. Не продума нито дума с никого и само стоеше и наблюдаваше влизащите и излизащи забързани хора. Сякаш очакваше някого. Странен човек, отбеляза си Данте, застанал до чешмичката от другата страна на улицата, с чаша безалкохолна бира в ръка. После я проследи обратно до пансиона, където тя стигна точно когато фенерджиите наизлязоха да палят уличните лампи.

Човекът, който от няколко месеца следеше Данте Скръгс — тъмноок здрав мъж с дамга от вътрешната страна на лакътя — бавно вървеше след него. После щеше да го съпроводи до квартирата му и едва тогава щеше да се върне, за да докладва. Началникът му трябваше да пристигне на следващия ден — заедно с книгата — и тогава щяха да предприемат някакви действия по отношение на Данте Скръгс.

 

 

Ню Йорк Сити

Примирил се с ролята си на манхатънска знаменитост, Дойл се носеше по течението на наложените му отговорности, послушно преструвайки се на велик писател, но всъщност усещаше, че истинската му половина се тътри на крачка зад вихъра на ежедневието. Забулената в мистерии задача на Джек и историята с откраднатите книги бяха далеч по-интригуващи, отколкото нескончаемите еднотипни отговори, които даваше на до болка познатите въпроси, свързани с покойния му герой. Усещаше се като журналист от класата на Айра Пинкъс, за когото се сещаше едва ли не с чувство на съпричастност. Но блъсканицата из книжарниците и истинският ентусиазъм, излъчван от читателите му, го възстановяваха. Понякога дори се появяваше някой особено мил читател, прочел и историческите му повести, и протегнал рядко издание за автограф.

Литературното му четене в баптистката църква на Светото разпятие на Петдесет и седма улица пожъна необикновен успех. Като видя напиращата тълпа, Дойл взе единствено правилното решение и заля слушателите с обилни порции от онова, което бяха дошли да чуят: Холмс, Холмс и пак Холмс. Оглушителните аплодисменти едва не срутиха сградата. На последвалия прием дойдоха най-големите знаменитости — и все пак постоянното присъствие на едни и същи лица на всички събирания започваше да му действа странно потискащо — всеки от тях изтласкваше останалите с лакът, за да се добере до Дойл, да го сграбчи за ръката и да започне да я клати като ръчка на помпа по типичния американски начин, сякаш се надяваше всеки миг от устата на Дойл да изригне струя петрол.

Обезпокоително голяма част от присъстващите бяха дошли с предложения за инвестиции, започвайки от облекло в стил Холмс и стигайки до английска кръчма, носеща името „При Шерлок“, в която сервитьорите щяха да носят каскети на райе и да бъдат загърнати в пелерини.

Един енергичен як мъж на име Худини направи на всички незаличимо впечатление: той предложи да демонстрира на Дойл как ще се измъкне от пристегната с вериги усмирителна риза, заключен в сейф, спуснат на дъното на река.

— Много повече ме интересува как да се измъкна от този прием — довери му Дойл.

Младежът се засмя. Той поне имаше чувство за хумор.

Майор Пепърман сияеше като сигнална ракета, докато сумираха постъпленията от продадени билети: неговият кораб може още да не се бе добрал до пристана, но ако се съдеше по успеха на турнето, цялата му флота наближаваше пристанището. След като се пребори с тълпата на път за файтона си, Дойл отново отклони поканата на Пепърман за вечеря: — „… не бих искал да ви разочаровам, но при този натоварен график…“ и т.н., и т.н., без да остави на горкия Пепърман никаква възможност да му възрази — така че не след дълго двамата с Инес се прибраха при проблемите, очакващи ги в неговия апартамент в „Уолдорф“: Джек, Престо и Лайънъл, които вече бяха пристигнали за поредното съвещание.

След като бе взел участие в погребението на Рупърт Селиг в Бруклин, Стърн бе получил подробна телеграма от рави Айзък Брахман в Чикаго. Той съобщаваше, че Джейкъб Стърн го посетил там само преди четири дни. Когато си тръгнал, рави Брахман предположил, че заминава обратно за Ню Йорк, затова споделяше смайването си от новината, че още не се е прибрал. В разговора помежду им не било ставало дума за каквито и да било пътувания за други места и той съжаляваше, че няма представа накъде може да е тръгнал бащата на Лайънъл.

Телеграмата на рави Брахман обаче им донесе новина: Тикунейският „Зохар“, донесен на Брахман от Лайънъл преди една година за изследователската му работа, бил изчезнал само преди пет седмици, явно откраднат от архива на храма. Брахман не изказваше никакви предположения, с изключение на намека, че предполагаемата кражба може да има някакво отношение към Парламента на религиите — един от форумите, състояли се по време на Световното Колумбово изложение в Чикаго през 1893 година — събитие, посетено от Джейкъб Стърн като представител на американския ортодоксален юдаизъм.

След това докладва Престо: беше прекарал целия си ден в повторни посещения на магазините за редки книги, които бе обиколил веднъж още с пристигането си в Ню Йорк, и собственикът на една книжарничка в долната част на Ийст Сайд му разказал за интересна среща.

— Изискано облечен германец — добре изглеждащ, висок и атлетично сложен — влязъл в магазинчето на този човек вчера, представяйки се за агент на богат частен колекционер, интересуващ се от закупуването на редки ръкописи с религиозно съдържание. По думите на агента, неговият клиент добре съзнавал колко редки са тези книги и колко трудно би могъл някой да се добере до една от тях, още повече, че те по правило се намирали или на съхранение в обществени институции, или в ръцете на изследователи. Агентът се поинтересувал от така наречения жеронски „Зохар“ и попитал собственика дали до него не са стигали слуховете за донасянето на тази книга в Америка. Въпросната книжарничка… — Престо замълча за по-голям ефект, понеже склонността към мелодраматизъм бе неизменна част от неговата натура — се намира на по-малко от две преки от офиса на мистър Стърн.

— Отново германец — отбеляза Инес.

— Споделил с книжаря, че съвсем наскоро се върнал от Европа — допълни разказа си Престо.

— Без съмнение сега той притежава фалшивия „Зохар“, който му подхвърлихме на релсите — каза Дойл. — Знаем ли за кого се представя?

Озарявайки ги с лъчезарна усмивка и с жест, достоен за велик фокусник, Престо извади от въздуха визитна картичка:

— Мистър Фредерик Шуорцкърк: колекционер. Без други титли. Офис в Чикаго.

— Шуорцкърк? Доста странно име.

— Немско е. Шварцкирх. Означава „Черна църква“ — подсказа им Джек.

Дойл и Инес се спогледаха — отново се намесваше сънят за кулата. Вече не можеше и дума да става за съвпадение. В стаята се възцари мълчание.

— В турнето ти предвижда ли се спирка в Чикаго? — попита Джек.

— Всъщност да — сепна се Дойл.

— Трябва да отпътуваме утре — уточни Инес.

— Ще дойдем с вас — заяви Джек.

— Страхотно — възкликна Дойл съвсем като американец. И понеже Джек продължаваше да го гледа втренчено, попита: — Какво има?

— Има едно лице, с което искам да се срещнеш тази нощ.

— Не е ли малко късничко? — усъмни се Дойл.

— Приятелят ми не работи като другите — възрази Джек. — Е, готов ли си?

Дойл погледна Инес, който буквално преливаше от енергия, и въздъхна:

— Ами, води ни.

 

 

Потеглиха извън центъра в посока на Сентръл Парк, където завиха на запад. Улиците бяха празни, листата започваха да капят. „Дори в тази безлюдна част продължава да се чувства гигантската динамика в живота на града — мислеше си Дойл, — безшумно понесла се над земята като тихото бръмчене на грамадна турбина.“

Подковите на конете чаткаха по площадките пред обширните домове на Пето авеню и Дойл потисна несъзнателното желание, стаило се в някакво ъгълче на съзнанието му, да живее в стил, съразмерен с тези убийствени мащаби. Домовете на управляващата класа бдяха притихнали като средновековни укрепления или внушаващи изумление храмове на суетата и алчността, но… въпреки това, искаше му се да живее на такова място. В Англия богатите харчеха парите си дискретно и живееха в безвкусни провинциални домове, скрити зад високи стобори. Дойл също разполагаше с такава къща в провинцията, колкото и скромна да бе тя. Но в Америка кралете на престъпността издигаха тези провъзгласяващи величието им паметници на най-оживената улица в света, сякаш казваха: „За бога, погледнете насам, това съм аз, аз го постигнах! Сразих банката! Победих самите богове в собствената им игра!“.

Между улицата и домовете висяха телефонни жици, свързващи богатите един с друг благодарение на тази последна модна щуротия. „Те нямат какво да си кажат, когато са дори един срещу друг — помисли с презрение Дойл, — тогава за какво са им толкова много телефони?“

Колко ли е беден духовният живот на богаташите, ползващи се от тези свръхчовешки постижения единствено благодарение на епизодични помисли за безсмъртие? Мисълта за това прискърбно разточителство на човешки страсти изпълни Дойл с меланхолия, но в следващия миг той се коригира: „Кой съм аз да твърдя, че тези титани на предприемчивостта са се объркали? След две хиляди години, когато този величествен град потъне в прахта, бъдещите археолози едва ли ще намерят нещо друго, освен тези оцелели във времето масивни храмове, за да възстановят от находките си живота и традициите на една мъртва и далечна култура. Четка за коса, каменна ваза, изработен по поръчка барелеф — тези безкрайно лични вещи могат един ден да се озоват зад музейните витрини, превърнали се в реликви. Ами ако в материята на всеки предмет остава нещичко, остават няколко жилави молекули от неговия собственик?“. За Дойл това бе максималното приближаване до безсмъртието, на което човек можеше да разчита: тялото му изгнива, споменът за него се забравя, но той още има шанса да просъществува столетия наред под формата на четка за зъби или фиба за коса.

Стигнаха до река Хъдсън и един ферибот прехвърли файтона им до палисадите на Ню Джърси. После файтонът ги понесе в равномерен ритъм в мрака на нощта. Никой, освен Джек нямаше представа къде отиват, а той седеше на капрата в ролята на кочияш и здраво стискаше юздите със смачканите си пръсти. Докато пътуваха, Престо ги забавляваше с истории от живота на принцовете и махараджите от Гвалиор и Раджпутана, разказваше им за прокълнатите скъпоценни камъни, за дворци от злато и слонова кост, за тигри людоеди, за кръвожадни побеснели слонове и, което се стори най-интересно на Инес, за забранените тайни на харемите. Наистина ли тези момичета боядисват… определени важни части от телата си в аленочервено? Точно така, потвърди Престо: намазани с благовонни масла, излъскани до блясък, хуриите живеели живот, посветен на това да даряват, о-о, и да получават, удоволствия. Една на друга, както и с господаря. Мислите на Инес се въртяха като във вихрушка… А Престо наистина ли е посещавал поне някой от тези хареми?

— Дали наистина тези жени се различават от добре гледаните съпруги в нашето западно висше общество? — намеси се Дойл, за да спести на Престо унижението да признава очевидното. — Не говоря за всички, а само за онези, прекарващи живота си в поддържане на физическата си привлекателност — било с масажи на лицето или бутилки шампоан от по шест галона — превръщайки се в награда или аксесоар, достоен да украсява обятията на богатите си съпрузи.

— Е, че кой би могъл да издържи на петдесет такива? — логично възрази Инес.

— Би се изненадал да научиш колко много такива хора има — ухили се Престо сладострастно. — Стига парите да не са проблем.

— Аз се сещам за една съществена разлика — неочаквано се намеси в разговора Стърн. — Западната жена от категорията на тези, за които говорите, може да напусне дома си, ако пожелае.

— Да, тя не е роб в истинския смисъл на думата — съгласи се Дойл. — Но аз се опитвах да обясня, че и едните, и другите са роби в душевен смисъл. Жената тук може да напусне дома си, както казваш ти, но може ли да забрави? Дори себеподобните да са й втръснали, може ли тя просто да избяга и да започне собствен живот?

— Че защо ще го прави? — подметна Инес.

— Разглеждаме въпроса откъм теоретичната му страна, приятелю.

— Защо да не може? — каза Престо. — Според западните закони тя има право на обезщетение.

— Но реалността е съвсем различна: западното общество е построено така, че да подкрепя свободата на действие от страна на мъжа и успешно се съпротивлява на това същите права да получи и жената. Според мен тук действа подсъзнателен механизъм в защита на репродуктивната функция: видът трябва да оцелее и то на всяка цена; жената трябва да бъде предпазена от всякаква опасност, макар и такава, каквато не виждаме в даден момент.

— Винаги съм бил прекалено зает, за да си намеря жена — призна Стърн, явно съжалявайки.

— Животът в харема не ми звучи чак толкова лошо — обади се Инес. — Няма много работа. Много свободно време.

— Ти виждаш всичко прекалено едностранчиво: готовност да се предложиш на господаря двайсет и четири часа в денонощието. Какво се случва, когато някое от тези момичета опита да се противопостави на мъжа господар? — обърна се Дойл към Престо.

— Изтезания, обезобразяване, отсичане на главата — късо отговори Престо.

— Така ли? Това е ужасно!

— А как би се почувствал, ако на тези жени се даде същата сексуална свобода, на която се наслаждаваш ти? Ако им се разреши да се любят с когото си пожелаят и където им се прииска?

— Каква отвратителна мисъл! — възкликна Инес. — Това обезсмисля цялото удоволствие, нали така?

— Исках само да обоснова извода, че ако мъжете са направили цивилизования свят такъв, какъвто е, те се го постигнали за сметка на онези наши партньори, с които Бог ни е събрал, и тъкмо те са обезправените и унижените сред нас.

— Да не сте склонен да дадете на жените право да гласуват, мистър Дойл? — попита Престо.

— Мили боже, не чак толкова — призна Дойл. — Човек трябва да пристъпва към тези неща разумно. Най-напред следва да ги образоваме — на тях трябва да им е ясно за какво им предстои да гласуват. Да не забравяме, че Рим не е бил издигнат за един ден.

— А може и да не е чак толкова лошо — замечтано каза Инес, виждайки в съзнанието си света на равенството между половете в розова светлина. — Ще струва доста по-евтино да вкараш някоя птичка в леглото: няма нужда от цветя, край на вечерите за двама в скъпи ресторанти…

— Опасявам се, че подобна перспектива ме изпълва с отчаяние — въздъхна Престо. — Да изоставя ритуала на преследването и тръпката на завоеванието, за да получа всичко, за което съм бленувал в една жена, поднесено ми на тепсия при първо поискване, без съпротива или поне престорена свенливост… не, това ще ми отрови цялото преживяване.

— В такъв случай посещенията в харема не са ти доставяли голямо удоволствие, така ли? — възкликна Инес като куче, най-сетне докопало се до любимия си кокал.

Дискусията им продължи, жива и одухотворена, без да остане незасегната тема, като че ли в тази деликатна и плодотворна област някога би могло да се стигне до единомислие. Дойл вдигна поглед към Джек, който продължаваше да седи на капрата, и си помисли, че едновремешният му приятел пропуска да вземе участие в точно онзи тип философски открити двубои, в които някога се бе впускал с истинско наслаждение. Джек сигурно чуваше за какво става дума от височината на самотата си, но така и не погледна към тях, оставайки все така хладнокръвен и дистанциран като пазач на фар, наблюдаващ щорм в океана. Колко ли далеч бе стигнал Джек отвъд границата на тези животински по същество вълнения, окончателно ли бе престанал да се интересува от тях и възможно ли бе на него да се гледа като на човек?

Беше почти един часът след полунощ, когато най-сетне наближиха мястото, закъдето пътуваха. Не би било възможно да се пропусне, защото представляваше ширнала се под тях долина, осветена от невъзможна по яркост светлина, в центъра на която се издигаше правоъгълен комплекс от тухлени сгради, окичени с електрически крушки и заградени от висока бяла ограда. Няколко думи, прошепнати на ухото на пазача при портала, се оказаха достатъчни, за да ги пуснат. После Джек ги откара до най-високата постройка в центъра на комплекса и спря пред входа й. През големите прозорци се виждаха просторни стаи, натъпкани с машинария, лабораторна техника и научна апаратура.

Джек влезе пръв през стоманената врата, следван от другите, после мина по дълъг коридор и накрая стигнаха до голяма зала, чийто таван се губеше поне на десет метра над главите им; галерии на втория етаж ограждаха книжни лавици, изкачващи се по отсрещната стена. Поне десет хиляди тома, прецени с око на познавач Дойл. Под огромни стъклени витрини се мъдреха безчет минерали, химикали и модели на най-различни изобретения. От ъглите ги наблюдаваха с безжизнените си очи гръцки статуи, стените бяха покрити с фотографии и картини. Стаята — по-скоро зала — създаваше едновременно впечатление, че е претрупана и просторна, безлично величествена и интимно лична.

В центъра имаше семпло бюро и пред него на стол с регулируема облегалка отпуснато седеше видимо изморен мъж, поставил износените си ботуши върху ръба на едно изтеглено чекмедже. Изглеждаше заспал. В скута под скръстените му ръце лежеше стоманена купа. Рошава посивяла коса стърчеше във всички възможни посоки от голямата му благородна глава. Джек направи на останалите знак да пазят тишина и се прокрадна по-близо до мъжа на стола. Изведнъж Лайънъл Стърн ахна и прошепна:

— Знаете ли кой е това?

От ръката на задрямалия мъж изпаднаха две стоманени топчета и звучно издрънчаха в стоманената купа. Звукът го събуди, той мигновено се разсъни и вдигна лице към тях: между рунтавите му бели вежди имаше дълбока бразда, устата му бе широка и намръщена, очите му ги гледаха остро, изпитателно. Той разпозна Джек, повика го с пръст при бюрото си, здрависа се с него и двамата размениха няколко любезни думи.

— Това е Томас Едисон — каза Стърн.

Джек им махна да се приближат и ги представи. Когато чу името на Дойл, Едисон светна като една от знаменитите си крушки с нажежаема жичка.

— Генераторът на Холмс, и то на живо — засмя се Едисон, но щом видя озадачените им физиономии, поясни, че сред научните среди „генераторът на Холмс“ се смятал за предтеча на електромагнитния мотор.

— О! — успя само да каже Дойл.

Едисон просто беше неспособен да намери достатъчно силни думи, за да изрази ентусиазма си по отношение на Шерлок Холмс. Той сподели удивлението си колко много са повестите, натъпкани със скучни създания, притежаващи толкова помрачен разсъдък, че е направо непонятно защо авторите им са решили да се главоболят с тяхното написване. На този фон той изпитал буквално възторг от срещата с измислен герой, надарен с толкова непростимо голяма доза гениалност! Дойл бе поласкан до такава степен, че буквално загуби дар слово.

След комплимента Едисон скочи с жизнеността на юноша, изкачи се с непостижима бързина по стълбата на колелца, прикрепена на релса, обикаляща пред полиците, свали подвързан в кожа том с разкази за Холмс и настоя Дойл да му даде автограф на титулната страница.

— Някакви идеи за нови разкази? — живо се поинтересува Едисон. — Защото аз съм напълно убеден, че нашият човек има предостатъчно съобразителност, за да се справи с дребния проблем при водопада.

— Витаят някои неща… — неопределено отговори Дойл. Не искаше да разочарова великия мъж.

Инес го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път.

След това Едисон започна да разпитва Дойл за стила му на работа, като държеше да научи всички факти: колко часа на ден пише Дойл? (шест); колко думи пише на ден? (от осемстотин до хиляда); на ръка ли пише, или използва някоя от модерните нови пишещи машини? (писалка); колко пъти преработва всяка книга? (три). После разговорът се измести към загадъчните корени на творческото начало. И двамата споделяха мнението, че неутолимият апетит на мозъка за ред води до спонтанното разработване на организирани идеи, чиято единствена цел е да опростят проблемите на делничния живот: било чрез разказ, хвърлящ светлина върху някой обезпокоителен аспект на човешкото поведение, или чрез изобретяването на машина, облекчаваща физическия труд.

— Всички ние сме детективи, борещи се с въпросителния знак в края на нашето съществуване — каза Едисон.

— И в това, според мен, се крие до голяма степен тайната на всеобщия интерес към вашия мистър Холмс.

— Но той всъщност е само машина — скромно напомни Дойл.

— О-о, с това не съм съгласен. С всичките ми извинения към Шерлок и независимо от общоприетото в медицината, за мен нашият мозък не е машина. Смятам, че когато бъде доведен до съответното състояние на готовност, мозъкът ни влиза в контакт с полето на чистите идеи, а то нито е физическо място, така както сме свикнали да разбираме това, нито теоретично понятие. Това по-скоро е измерение на абстрактната мисъл, наложено върху нашия свят и обменящо информация с него по начини, които ни е трудно да си представим. Директното ни съприкосновение с него е възможно само с помощта на такъв „инструмент“ като правилно настроения човешки мозък. И обяснението на всички велики мигове на човешкото прозрение е в почерпването на образи от кратките ни посещения на това „друго място“.

— Мога ли да ви попитам, сър, какво правехте с тези топчета и стоманената купа, когато пристигнахме? — попита Дойл.

— А-а, разбирам на кого нашият мистър Холмс дължи наблюдателните си способности — усмихна се Едисон. — Още преди много години разбрах, че най-добрите идеи добиват конкретна форма в съзнанието ми, когато пресичам размитата граница на съня при задрямване или събуждане. Убедих се поне за себе си, че именно по време на този кратък преход мозъкът ми изпада в оптимално състояние на възприемчивост, необходимо за осъществяване на контакт със света на чистия разум. Проблемът е да се задържим колкото може по-дълго в тази междинна зона, защото физиологията ни е такава, че сме склонни или бързо да заспиваме, или рязко да се събуждаме. Така че… — Едисон взе купата с топчетата и седна обратно на стола си, за да демонстрира: — Когато ми се приспи, аз сядам така, че ръката ми с топчетата да остане над купата, и се оставям на дрямката да ме унесе. Ако заспя, изпускам топчетата и тяхното издрънчаване в купата ме разсънва — малко съм глух, така че звукът наистина трябва да е силен — тогава отново ги вземам в ръка и нещата се повтарят. С помощта на дълги тренировки вече мога да оставам за дълго в желаното състояние. Сещам се за разни неща… добри неща. Всеки може да овладее тази техника, а специално аз съм установил за себе си, че след час-два в такава полудрямка се чувствам по-отпочинал, отколкото след пълни осем часа в леглото.

— Но това е много близко до състоянието на медитация, в което изпадат йогите — проговори Престо.

— Така ли? — изненада се Едисон, който до момента не бе обърнал на останалите присъстващи особено внимание, като се изключеха няколкото бегли приятелски погледи в тяхна посока. — Ако това е факт, то той е крайно интересен… вие сте индиец, така ли?

— Аз съм член на епископалната църква и син от брак на ирландска католичка и мюсюлманин, избягал от хиндуизма, за да живее в Англия — отговори Престо с лек поклон.

— Е, в такъв случай точно Америка е мястото, което ви трябва.

Джек погледна джобния си часовник и предложи да не губят много от прекалено ценното време на мистър Едисон, а да преминат направо към причината за посещението си. Едисон — той изглеждаше по-скоро благодарен, отколкото нервиран, че са го откъснали от заниманията му — ги поведе през просторните лаборатории, които бяха видели съвсем бегло отвън. Домакинът малко троснато им обясни, че при него работят на пълен работен ден над шейсет лаборанти, разпределени в екипи по отделни проекти, така че за него оставали само административните подробности, но от това нямало измъкване, понеже така настоявали инвеститорите. Сега всичко се намирало под контрола на парите и нещата били много по-различни от добрите стари дни в Менлоу Парк, когато кипял от енергия, а вярата в приятелите била нещо самоподразбиращо се.

Не след дълго излязоха от централната сграда, стигнаха до един от далечните ъгли на комплекса и влязоха в правоъгълна ниска дъсчена постройка, дълга четири-пет метра и увенчана с необикновен скосен покрив, държащ се на панти. Стените бяха покрити отвътре с черна насмолена хартия, а в дъното имаше малка, леко издигната платформа, скрита зад черна завеса. Дойл реши, че благодарение на пантите покривът може да се вдига, но нямаше и най-малка представа с каква цел. Всички седнаха на сгъваеми столове пред квадратен бял екран, спуснат направо от тавана, а Едисон се скри зад тях в малко отделение, оградено с черни завеси.

Стаята притъмня и Дойл се възползва от паузата, за да се наклони към Джек и да го попита:

— Как се запозна с него?

— Просто дойдох тук. Беше преди три години, когато отново се хванах на работа — обясни Джек. — Представих се и му показах препоръките си, които доказваха, че съм агент на Короната.

— Защо?

— Заради загадките, на които се натъквах. Заради идеите. Заради въпросите, които исках да му задам. Той се оказа изненадващо сговорчив — сигурно му се струвах безкрайно екзотичен. Живях в имението му два месеца. Каза на хората си, че съм инженер, дошъл да го посети. Разменихме някои идеи относно приложението на неговите нови технологии…

Прекъсна го равномерно бръмчене, идващо иззад завесата. Секунди по-късно от малка дупка в центъра излетя тесен сноп светлина и на екрана се появи квадрат, толкова ярък, че ги заболяха очите.

Едисон се появи отново и застана до тях. По екрана заиграха черни криволици.

— Прах по обектива — обясни Едисон. — В началото е залепена малко празна лента, Джек, но имай търпение — материалът, който поиска да ти покажа, следва.

Екранът за миг потъмня и изведнъж пред тях се появиха двама боксьори — обикаляха ринга и си нанасяха тежки удари. Нямаше звук, картината беше черно-бяла, фигурките се движеха, комично подскачайки, но спектакълът, появил се изневиделица, ги изуми.

— Този тук е Джим Корбет, световен шампион в тежка категория — поясни Едисон, като посочи по-едрия от двамата. — Филмиран е в същата тази стая преди няколко месеца. Неговият противник е местен жител, когото повикахме само за филма…

На екрана Корбет просна мъжа на пода с един-единствен удар.

Образът се смени с картина на открито: жп тунел, излизащ от склона на планината. Релсите идваха право срещу екрана. В следващия миг от дупката на тунела изскочи парен локомотив и на пълна скорост се насочи към зрителите. Те неволно извикаха. Инес се хвърли настрани.

Едисон се засмя и се плесна по бедрото.

— Колко пъти вече съм виждал тази реакция у хората, но още не мога да се сдържа!

Картината вече показваше интимен будоар, драпиран с дантели и коприни, украсени с пискюли, отрупан с пухкави възглавници, пръснати върху хвърлена на пода леопардова кожа. Красива ръка със сребърни гривни се подаде иззад завесата, последвана от бос крак, а след него излезе великолепна тъмнокоса танцьорка в шалвари и полупрозрачен сутиен, с цветя, втъкнати в косата, перлена огърлица на шията и едър скъпоценен камък с капковидна форма, закрепен върху пъпа й. Тя закачливо им се нацупи от екрана, примигна с гримираните си очи и започна да кърши снага по начин, за който можеше да се каже единствено, че е необикновено професионален.

— О, небеса! — въздъхна Инес. — Коя е тя?

— Казва се Малката египтянка — отговори му Едисон. — А истинското й име е Милдред Хокинхаймър, от Бруклин. Най-добрата ни ориенталска танцьорка. Уверявам ви, че я очаква славно бъдеще.

Те я погледаха известно време и не намериха основания да оспорят прогнозата.

— Много талантливо момиче — съгласи се и Стърн.

— От Бруклин ли казахте? — удиви се Престо. — Струва ми се почти невъзможно.

— Почерпила е вдъхновение за своя номер от една сирийка… тя неслучайно също се казва Малката египтянка… и скандализира миналогодишното Световно изложение. Понастоящем има двайсет и пет „малки египтянки“, припечелващи по сходен на този начин из цялата страна. Но… приготвили сме се да ги ударим в земята: нашата Малка египтянка вече е най-голямата атракция във всеки салон с кинетоскоп, и дори да поискаме по четвърт долар на прожекция, опашката от мъже няма да секне.

— Заслужава си цената — възхити се Инес.

— Всичко, което виждате — това нейно чувство към движението — е трик, нищо повече. Използва се свойството на окото да задържа образа за малко след изчезването му. Тук са използвани статични фотографии, но показани толкова бързо в естествената им последователност, че съзнанието ни ги възприема като плавни и непрекъснати.

— Възможностите са безкрайни — отбеляза Дойл, който виждаше нещата в далечната им перспектива.

— Мислите ли? Аз пък се опасявам, че кинетоскопът едва ли ще намери голямо приложение извън рамките на чистата сензация. Хваща окото, съгласен съм, но като се позамисли човек, в тази работа има нещо непристойно, не е ли така?

— Преди двеста години най-популярната атракция в Англия са били публичните екзекуции, следвани непосредствено от лов на мечка с кучета и бой на петли — каза Престо. — Ако вашето изобретение тласне масите към воайорство, няма да им се наложи да извървят дълъг път.

— Дано се окажете прав. Хората обикновено се отнасят с подозрение към новите изобретения — въздъхна Едисон. — Колко дълго например се страхуваха, че болестите се предават по телефона. Но това едва ли ще се случи и с движещите се картинки… никога не съм виждал такова нещо — хората се стремят към тях като камила на вода.

— А как я намерихте? — попита Инес, чийто мозък, без да обръща внимание на тревогите на Едисон, от известно време правеше кълба напред, обикаляйки около една фиксидея: конференция или някакво професионално събиране на всичките двайсет и пет „малки египтянки“.

— Танцуваше на Кони Айланд, но това, което наблюдавате сега, бе заснето тук. Съгласен съм, Милдред е необикновено момиче… тя например обича да разказва, че танцът й възкресява някои от тайните церемонии в древноегипетските храмове. Е, как са попаднали точно в нейните ръце и то в центъра на Ню Йорк, си остава загадка, която тя ще отнесе със себе си в гроба.

Малката египтянка изчезна, без да разкрие никоя от тайните, към които бе създала впечатлението, че води зрителите, и на нейно място на екрана се появи захласваща панорамна гледка на бели гръцки и италиански павилиони, между които като насекоми щъкаха безброй хора.

— Това сега е Световното изложение — обясни Едисон. — Продължи шест месеца миналата година… имаше ли някой от вас, джентълмени, щастието да го посети?

Всички си признаха, че не са го посетили.

— Съжалявам, но трябва да ви информирам, че сте изпуснали един от най-грандиозните спектакли от създаването на света насам. Първоначално идеята на градските старейшини беше да покажат на света как е успяло Чикаго да се възстанови от Големия пожар през 71-ва, но бързо стана ясно, че невидимите сили, споразумяващи се от време на време да подпомогнат прогреса на човека, са имали предвид нещо далеч по-импозантно. В крайна сметка се оказа, че по средата на най-тежката ни икономическа криза от четиридесет години насам Изложението бе посетено от двайсет и седем милиона души — почти половината от населението на страната. И благодарение на моята компания, както и на конкуренцията, то се превърна в най-обстойно фотографираното събитие в историята на човечеството.

На екрана се изсипа главозамайващ порой от образи: изложбени зали, претъпкани с грамадни индустриални макети… динама, хидроелектроцентрали, модели на машини от новата Златна ера на науката… цяла сграда, пълна до покрива с турбини и генератори, които можеха да бъдат творение само на някоя раса от гиганти… задвижвани от пара противопожарни коли… задвижвани без коне карети… последните постижения на луксозното придвижване с влак — пищно обзаведени спални вагони, тапицирани с плюш, драпирани с коприна и съоръжени със сребърни умивалници… в отделна зала, опряла до стоманения таван, бе монтирана електрическа кула, близо до чийто връх се четяха думите „Светлината на Едисон“, а в основата й бе самият той — Дойл наблюдаваше играта на сенките по лицето му и не можеше да спре да се удивлява на силата на въображението, на което бе способен мозъкът на този човек, истински кръстник на марша на прогреса, който наблюдаваха в момента.

В отделен павилион бяха изложени „Едисоновите изобретения на утрешния ден“: машините, за които се очакваше да облекчат живота на всеки мъж, жена и дете — прахосмукачки, перални, хладилни камери. И най-изумителното: телектроскопа — зрителна тръба, подобна на телескопа, която би позволила на всеки нюйоркчанин да види лицето на приятеля си от Чикаго с такава кристална чистота, сякаш се намираха един до друг.

В средата на увеселителната зона се издигаше гигантско колело, украсено с ярки крушки, което въртеше в огнен кръг желаещите да изпитат това наслаждение, седнали в лудешки люлеещи се кошове, политащи нагоре, за да се спуснат стремглаво надолу. Едисон им каза, че било създадено от местен човек на име Джордж Уошингтън Ферис. Впечатлението бе като че ли от Олимп се бе откъснало едно чудо и бе паднало сред хората. За миг картината им показа гледната точка на човек в една от тези въртящи се седалки и дъхът им секна, защото погледнато от най-високата точка, изложението изглеждаше като зората на една нова цивилизация.

— Седемдесет метра. Операторът ни за малко да загуби съзнание и да се разбие в земята — обясни им Едисон.

Стрелкащите се пред погледите им картини бяха документирали мъже и жени, събрани пред входовете на различни павилиони; кадри в по-общ план първо показваха плакати в центъра на групите, от които ставаше ясно кои са те — „Панамериканска асоциация на коневъдите“, „Чикагски клуб“, „Конгрес на обединените жени“ — после камерата се приближаваше и бавно минаваше през лицата на отделните хора, които, свикнали да позират за статични фотографии, стояха неестествено вдървени със застинали усмивки.

„Много интересно“ — помисли си Дойл, едва сдържайки се да не попита „За какво е всичко това?“.

А после дойде редът и на „Парламента на световните религии“ — една от най-многочислените групи. Цяло море от духовници беше заляло стъпалата около техния плакат, имаше и втори, на който пишеше: „Не хора, а идеи. Не материя, а дух“.

Лайънъл Стърн се наведе напред. Започна поредицата кадри отблизо: епископи, кардинали, дякони, пастори, протестанти и католици, застанали рамо до рамо с равини — както ортодоксални, така и по-модерно облечени реформатори…

— Ето го, ето го там, това е баща ми — извика Лайънъл, не се сдържа, скочи, изтича пред екрана и посочи с пръст мярналата се за кратко ъгловата фигура в центъра на групата. — Има ли начин да се спре картината?

— Опасявам се, че не — със съжаление го информира Едисон.

Обективът на камерата продължаваше да се плъзга надясно през конгрегацията. Лайънъл не откъсваше поглед от преместващия се към края на екрана образ на Джейкъб, който в един момент излезе от кадър и изчезна. Дойде ред на строгите източноправославни патриарси, после на многото лица и религии от Изтока, които гледаха камерата с най-различни изражения, вариращи от лека насмешка до откровено подозрение. Тези духовници бяха облечени в характерните си национални одежди: мюсюлмани с чалми и индуси с тюрбани на главите, будисти в тъмни шафранени роби, аскетични конфуцианци, християни копти, тибетци, елегантни шинтоисти.

Камерата стигна до края на групата, спря за миг да се движи и задържа кадъра на едно място. Погледите им се приковаха върху самотна фигура на последния ред, зад всички: висок, приковаващ върху себе си вниманието мъж, тънък като плашило, наложил на главата си висок цилиндър, облечен в черен фрак с консервативна кройка, по-подходящ за погребален агент. Дългата му коса падаше до раменете, зад дясното му рамо очевидно имаше гърбица. Чертите на лицето му оставаха размити, защото единствен от цялата група този човек движеше главата си от ляво надясно и обратно…

Джек скочи като попарен. Бързо отиде до екрана и внимателно разгледа неясния образ. След няколко секунди филмът свърши и на екрана се появи безсмислена плетеница от линии, точки и петна. Едисон изключи проектора и в стаята се възцари мълчание. Джек се обърна към Дойл с очи, широко разтворени от безпокойство. За миг в тях се отрази белият квадрат на празния екран.

— Трябва да го видя пак — каза Джек.

— Преди това трябва да пренавия филма — обясни Едисон.

— Не… искам да видя филма така, в ръцете си, кадър по кадър.

— Няма проблем.

— Какво има, Джек? — попита го Дойл, без да го изпуска от поглед.

Но Джек не му отговори.

Няколко минути по-късно вече бяха в лабораторията на Едисон и въпросната част от филма беше опъната върху стъклен шкаф, осветен отдолу. Джек разглеждаше отделните кадри през лупа, останалите тихо стояха край него.

На един от кадрите Джек откри образа на мъжа, хванат почти отчетливо, между две завъртания на главата.

И пребледня. Дойл забеляза, че ръцете му се тресат.

— Ние познаваме този човек, Артър — каза мрачно Джек.

— Познаваме ли го?

— Да, и то много добре.

И той подаде лупата на Дойл, за да се убеди лично.