Марк Фрост
Шестимата месии (2)

1.

19 септември 1894, 11:00 вечерта

Каква проклета досада се оказа цялата тази тъпотия с Холмс! Как е възможно тази човешка енигма, тази ходеща машина за сметки, в която има точно толкова човещина, колкото в дървено конче за люлеене, да внуши такава страст в гръдта на читателите? Това за мен е по-голяма загадка от най-голямата, която съм му поставял някога за разрешаване.

Ето, дори тази вечер — преди да седна да пиша тези редове — в Гарик Клъб по време на прощалната вечеря темата за ненавременната смърт на Шерлок доминираше в разговора с дебелашката настойчивост на американец, тръгнал да става политик. Заченат в момент, когато единствената ми грижа бе да мога да донеса нещо за вечеря на семейството си, този хо(л)мункулус, тази умствена марионетка, стана по-скъпа на читателите от техните приятели и роднини. Шокиращо наистина, но от друга страна, ако всички божи създания бяха така предсказуеми, както е замислил Всевишния, Той сигурно е щял да се откаже още след издигането на Хималаите.

И все пак каква наивност от моя страна да опитам да се отърва от Холмс, като го хвърля във водопада Райхенбах, да сложа край на шашармата и да се захвана със сериозна работа. Вече почти година измина, откакто Шерлок Умника скочи в него, но възмущението на публиката от кончината му не показва признаци на отслабване. Всъщност на няколко пъти имах сериозни основания да се опасявам от физическа разправа: мъжкараната, размахала заплашително чадъра си на пътя за Лийдс; онзи подобен на плашило дребосък, преследващ каретата ми из целия град с налудничав поглед в очите; разтрепераното момче, което ме спря на Гровнър Скуеър с такава доза едва сдържано насилие, че главата му почти избухна в лицето ми, преди да съумее да изстреля със заекване предварително намисленото си изречение. Каква лудост!

Но онова, пред което буквално онемявам от безсилие, е, че в резултат на фанатичната преданост към моя Франкенщайн от Бейкър стрийт останалите ми книги — работата, в която съм вложил цялото си сърце и душа — могат така и да не получат справедливата оценка, на която всеки писател се надява, поставяйки творбите си пред съда на общественото мнение. Остава ми само утешението, че без съществуването на Мистър Х. единствените рафтове, които другата ми писателска продукция би заемала, щяха да са на дъното на куфара ми.

Връщайки се на злободневния въпрос, поставен ми така енергично само преди часове, но също и на всяка моя публична поява (включително по време на зловещите обстоятелства при визитата ми при моя зъболекар — широко разтворена уста, беззащитно оголено гърло и заплашително вдигнат остър инструмент в ръката на моя инквизитор), отговорът остава непреклонно все същият:

Не, не и пак не!

Няма да има никакво Възкресяване. Да не забравяме, че моят човек падна в шейсетметрова пропаст. Смачкан на пихтия, без никаква възможност за спасение чрез операция. По-мъртъв и от Юлий Цезар. Трябва все пак да имаме някакво уважение към боговете на логиката.

Но аз се чудя колко още ще ми се налага да обяснявам, че той не само е мъртъв, ами е и напълно измислен герой. Той не може да отговори на писмата им, изобщо не живее на Бейкър стрийт 221В и най-важното — не е в състояние да им помогне при разрешаване на загадките, преследващи ги, докато са будни… макар че съвсем сериозно бих искал да ги посъветвам следното: ако маца е изчезнала, погледнете дали не се е покатерила на най-близкото дърво. Ако получавах по половин шилинг всеки път, когато ме питат дали той няма… всъщност, като се замисля, май наистина получавам.

И така, какво ме очаква във връзка със смъртта на Ш. Х. в Америка? Доколкото успях да разбера, страстта към Холмс там е още по-гореща. И все пак възбудата, която изпитвам в очакване да стъпя на онзи далечен бряг, би следвало да компенсира всички възможни неудобства от скока на Холмс в бездната. Съединените щати и Америка запленяват въображението ми от детска възраст. Бурното им ранно съзряване, мотивацията, с която пришпорват замайващо бързия прогрес на новата си република — това са неща, които би следвало да ми подействат като силна тонизираща напитка.

Пет месеца в чужбина… Милата ми съпруга, съвсем не толкова здрава, колкото би й се искало да си мисля, но така твърдо убедена, че не бива да изпускам шанса за кариерата ми, който това пътуване би могло да ми даде. Така да бъде — и без това отчаянието ми от това, че не мога да й донеса облекчение, не помага нито на мен, нито на нея. Проклетата болест се развива към неизбежния край, независимо от усилията ми, и ние се отчуждаваме, без значение къде се намирам: колкото по-дълбоко навлизам в света около нас, толкова повече тя се дистанцира от него. Имам чувството, че енергията, която изразходва, опитвайки се да ми вдъхне увереност, е по-необходима на самата нея, за да събере всичките си вътрешни ресурси. Изглежда, че последната битка в крайна сметка ще трябва да проведе сама.

Може би не трябва да изпитвам угризения… Идните дни ще минат неуловимо бързо, аз ще приключа обиколката си на Америка и скоро ще се прибера у дома при обичните ми близки. По-малкият ми брат Инес ще ми бъде чудесен спътник. Двете години в полка на Кралските мускетари направо са го преобразили. Тази нощ, когато го видях да скача в моя защита в „Гарик“, си помислих, че направо ме връща в бурните ми младини отпреди десетина години, когато за кратко пътувах в компанията на един мъж, споменът за когото пазя и до днес — все така жив и несравним с нищо друго оттогава досега в живота ми.

Влакът потегля за Саутхамптън в ранни зори, а утре по обед „опъваме платната“. С нетърпение очаквам спокойната седмица, която ще прекарам в почивка и разкош.

Засега толкова, дневнико мой…

 

 

— Инес, остави чантите на носача — нали това му е работата… хайде, по-бързо…

— Имаме още много време, Артър — каза Инес и посегна към багажа.

— Не, само не куфара — в него е кореспонденцията ми. Не го изпускай от поглед…

— Знам чудесно къде какво носим…

Възрастният носач с мъка качи първата чанта на количката си.

— Ей там, до файтона, носачо… и по-внимателно с този сандък — пълен е с книги. — Дойл дръпна Инес настрани и му прошепна: — Дай му половин крона и нито пени повече — тези типове винаги се преструват, че се борят с тежките чанти, а всъщност са силни като циркови борци… Но къде, по дяволите, е Лари?

— Влакът току-що пристигна, Артър — напомни му Инес.

— Трябваше да ни чака на перона… За какво, да му се не видяло, ще идва тук един ден по-рано, ако не може да се оправи?

— Ало! Ало, сър! Ето ме, тук съм!

Лари тъкмо идваше откъм главния вход на гарата и им махаше с ръка.

Дойл погледна часовника си и изръмжа:

— Пристигнахме преди цели десет минути. При това точно навреме. Знае се, че има кораби, които отплават, без да доизчакат пасажерите си.

— Има още един час, Артър. Ето, корабът се вижда оттук. Наистина можеш малко да се отпуснеш… — Инес посочи към Кралския кей, където двата двойни червени комина на парахода „Елба“ подпираха сивото надвиснало небе.

— Ще се отпусна, когато се качим на борда, влезем в кабината и настаним багажа — нито секунда по-рано — отговори Дойл и за трети път след слизането им от влака провери билетите и паспортите.

— Ти май си от неспокойните пътници, а? — подсмихна се Инес, както правеше винаги, когато брат му започваше да се държи абсурдно.

— Давай, давай, смей се… един ден ти ще изпуснеш влак или кораб и тогава ще те попитам дали все още мислиш, че съм толкова забавен. Имай предвид, че има дълъг списък от възможни недоразумения, които могат да ни възпрепятстват да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. И още нещо: да пристигнеш някъде навреме — това не е просто обикновен късмет, а съзнателен волеви акт. Всяко друго отношение по този въпрос е открита покана към вселената да стовари, без да подбира, нещастия върху главата ти и не необходимо да я каниш…

— Ето ме, сър!

— Господи, Лари, къде беше досега? Пристигнахме преди векове!

— Извинявам се. Отвратителна сутрин, сър — отговори нисичкият, но набит Лари, все още задъхан от борбата с потока слезли пътници.

— О? — Дойл му хвърли кос поглед. — Какво означава това?

— Ами… в пет сутринта в хотела зазвъня противопожарната алармена инсталация — ушите ни запищяха, из коридорите се разкрещяха жени, наизскачахме по халати — и което е по-лошото, не ни пуснаха да се върнем по стаите си близо три часа. Накрая се разбра, че някакъв шейх от Арабия запалил завесата, докато си готвел къри.

— Ужасно — съгласи се Дойл и погледна многозначително Инес, за да му обърне внимание на смисъла в преживелиците на Лари. — И после?

— В резултат всички закъсняхме с напускането на хотела, което доведе до суматоха и половин час чакане за свободен файтон, защото макар предвидливо да бях ангажирал кочияш от предната вечер, нещастникът не можеше да дойде достатъчно близко, за да му извикам къде съм, а и аз не можах да го видя в цялата бъркотия.

— Удивлявам се, че не му се е счупил файтонът.

— О… беше голямо боричкане, истински ръгби мач — продължи Лари, който никога не беше отклонявал предложение да развие по-подробно мисълта си. — Та, казвам ви, никъде не можех да го открия и вече мислех да напусна кораба и да спусна спасителните лодки… но в същия момент виждам онзи приятел да се измъква от тълпата. Скочих моментално при него и едва се поотдалечихме в посока на „Риц“, когато един фургон за разнасяне на бира се преобърна на Хай стрийт точно пред нас, в резултат на което на цели две преки в двете посоки стана такова задръстване, че човек не можеше да помръдне дори клепач.

— Сигурно им е трябвало половин час, за да преместят фургона, а? — подметна Дойл и отново хвърли поглед към Инес.

— Поне половин час преди да можем отново да потеглим и тогава един от конете си загуби подковата в калта и започна да куца като трикрако куче. Е, кочияшът съвсем естествено се вкисна и нищо не можеше да го разведри — понеже е уелсец, това не би трябвало да изненадва никого — така че на мен не ми остана нищо друго, освен да го изоставя насред улицата, да изтичам дотук през дъжда и да си пробия път през побърканата тълпа туристи отвън, за да наема друг файтон. Добре че тръгнах половин час преди пристигането на влака, защото иначе нямаше да закъснея само с десет минути!

— Благодаря ти, Лари — обади се Дойл.

Доволен, че е успял така убедително да докаже пред Инес опасностите, които крият прищевките на съдбата, Дойл триумфално се усмихна, но спазвайки традицията между двамата братя никога да не признава поражението си, Инес студено гледаше право пред себе си, сякаш в далечината не се виждаха само невзрачни хълмове, а египетските пирамиди.

Дойл тихо изсумтя, изпревари с две широки крачки носача и посочи към изхода. Младият Инес тръгна напред, натоварен с багаж, разсичайки тълпата като локомотив.

— Можете да благодарите на факта, че новият ни кочияш е голям почитател на Сметалото — подметна Лари, използвайки един от предназначените за вътрешна употреба прякори на измисления герой на Дойл. — Наложи се да му обещая автограф, за да го изкуша да ни чака.

И преди Дойл да попита нещо, Лари измъкна изпод мушамата си брой на списание „Странд“, в който имаше един от знаменитите разкази за Холмс: петте години работа за Дойл бяха развили в бившия простоват лондонски крадец почти свръхестествена способност да предугажда всички нужди на своя господар.

— Позволих си, без да ви питам.

— Браво — измърмори Дойл и извади от джоба си писалка. — Как се казва нашият човек?

— Роджър Торнхил.

Дойл взе списанието от доверения си секретар, набързо надраска посвещение: „На Роджър. Играта продължава! Твой Артър Конан Дойл“ и в следващия миг те си пробиха път през вратите на гарата.

— Все още има достатъчно време — напомни спокойно Инес.

— Опасявам се, че има един малък проблем — уточни Лари. — Тъй като трябваше да се обяснявам с него на висок глас заради гълчавата, слухът за вашето пристигане се разнесе и…

— Ето го!

С този вик на уста тълпа от петдесетина души, повечето размахващи броеве на „Странд“, се насочи към Дойл. Беше абсолютно невъзможно да си пробият път през тях до файтона. Кочияшът Роджър се бе изправил на капрата и трескаво размахваше ръце. Над главата му се виждаха томително близките комини на „Елба“.

— Втасахме я — съобщи Дойл на Инес, сложи си маската за публични изяви, стъпи по-здраво на земята, за да посрещне нападението с писалка в ръка, подготвил приятелска дума за всеки, който го заговори, решен да изпълни в рамките на възможното — при това колкото може по-бързо — всяко разумно искане.

 

 

Така — в драскане на подписи, размяна на приветствия, изтърпяването на анекдоти („Имам чичо в Брайтън, пада си малко детектив…“) и вежливи, но твърди откази да приеме аматьорските ръкописи, натъпквани в ръцете му — неусетно измина половин час. Десетминутният път с файтона до кея мина по някакво чудо без инциденти, запълван единствено от монолога на кочияша, който не можеше да се начуди на късмета си и повтаряше в различни вариации: „Ах, как само ще се зачуди моята, като й разкажа…“.

На митницата минаха с такава лекота през всички бюрократични препятствия, свързани с напускането на родината, че Дойл донякъде се разочарова, защото се беше настроил да разпердушини първия чиновник, който се опита да ги разиграва.

Не, нещо не беше наред… всичко ставаше прекалено лесно.

И докато стоеше пред поредния служител — стиснал документите му в едната ръка и печата в другата — на само едно препятствие пред финиша в момент, когато до отплаването на кораба оставаха някакви си пет минути, Дойл с периферното си зрение зърна и с безпогрешния инстинкт на преследван дивеч моментално разпозна самотния журналист, приготвил се за скок към него в първия удобен момент.

— Мистър Конан Дойл!

Ударът беше нанесен: бележник в ръка, смачкан костюм, сдъвкана пура, панамена шапка, пружиниращата походка и самоувереността на териер, надушил диря. Чистокръвен репортер, на всичко отгоре американец — най-опасната порода.

Дойл бързо се огледа… Дявол да го вземе, Лари и Инес се занимаваха с багажа. Той самият беше притиснат в опашката без никаква възможност за бягство.

— Мистър Артър Конан Дойл!

— Приковахте вниманието ми, господине — обърна се Дойл към него.

— Фантастично! На път за Щатите… първо посещение! Вълнува ли ви нещо?

— Прекалено много неща, за да ги споделям.

— Така ли? Че защо не? Изпитвате ли нетърпение? Убеден съм! Нюйоркчани ще се влюбят във вас… огромен град… грамаден! Няма да повярвате на очите си… издига се право в небесата! — И той илюстрира твърдението си с недвусмислен жест, разпервайки ръце към небето. — Ето така!

„Този човек е луд — осъзна Дойл. — Напълно откачен. Усмихни се, Дойл, на побърканите никога не се противоречи.“

— Е! Големи планове, нали? Ще почетем из градовете… петнайсет ли бяха? Вие направо сте вторият Чарлз Дикенс!

— Човек може да си позволи да върви по безсмъртните му стъпки, само изпълвайки душата си с благоговение.

Погледът в очите на репортера се замъгли за миг, но пълната липса на разбиране беше естественото му състояние и не го тревожеше ни най-малко.

— Сензационно!

— Сега, ако ме извините, трябва да се кача на борда…

— Кой най-много ви харесва?

— Кой какво?…

— Имам предвид разказите за Холмс — вие имате ли любим сред тях?

— Не знам, може би онзи със змията… извинявам се, убийте ме, но не мога да си спомня заглавието му…

Мъжът щракна с пръсти и извика:

— „Пъстрата лента“! Фантастичен е!

— Предполагам не сте чели… някоя от другите ми книги?

— Какви други книги?

— Ясно… Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Окей, сега нека чуем истината: какво очаквате да намерите в Америка?

— Хотелска стая и поне малко усамотение.

— Хо! Надявайте се. Вие, мистър Дойл, сте голямата новина, нали се сещате — манията по Шерлок. Приятелю, това си е истинска треска! Трябва да свикнете с тази мисъл. Пригответе се и за това, че ще ви разпъват на кръст.

— Разпъват ли?

— Всеки обикновен американец и брат му ще искат да знаят кой сте вие. Какво ви движи в живота? Какво представлява човекът, чийто извратен мозък е родил подобно нещо?

— Ужасна перспектива.

— А бе вие защо мислите, че вестникът ми купи място на кораба? За да запозная другите с вас — затова.

— Имате място на кораба? — „Не, късно е вече да променям плановете.“

— Окей, ето моето предложение — каза дребосъкът, демонстрирайки предпазлива увереност. — Дайте ми няколко интервюта само за мен по време на пътя, а аз ще ви се отплатя като направя нещата малко по-лесни за вас, когато пристигнем там. Имам страхотни връзки в Ню Йорк. Зрелища, жени, вино — каквото кажете. Без ограничения. Поднесени на сребърен поднос.

И му намигна. Какво невероятно създание.

Митническият чиновник подаде на Дойл документите за превоз на багажа със стеснителна усмивка. В предните му зъби зееше широка пролука.

— Още ли не сте го убили?

Явно имаше предвид репортера.

— Е, всички понякога се поддаваме на изкушения — въздъхна Дойл, прибра документите и бързо закрачи към изхода.

Репортерът го последва тичешком, извади визитна картичка и я тикна пред очите му.

— Казвам се Пинкъс. Айра Пинкъс. От „Ню Йорк Хералд“. Помислете за предложението ми.

— Благодаря ви, мистър Пинкъс.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Дойл махна отрицателно с ръка и се усмихна.

— Тогава по питие? По един коктейл? Какво ще кажете?

Охраната на изхода спря Пинкъс. Възможно ли бе това? Да! Той явно не беше минал през митническата проверка. Разстоянието между тях се увеличаваше и Дойл се усмихна. Има ли наистина по-приятно изживяване за човек от бягството?

— Още нещо… имате ли някакви планове да върнете Шерлок? — извика Пинкъс. — Не можете да го оставите заровен там в онези швейцарски Алпи! Ние искаме още разкази! Читателите ви са готови за бунт!

Но Дойл така и не се обърна. Вдигна поглед и видя Лари с количката, а Инес да се разплаща с носача. Многобройни докери се изкачваха по трапа, понесли на раменете си куфари и чанти. На кея, малко встрани, се виждаха няколко ковчега. Щяха да ги натоварят в трюма на кораба — покойници, заминаващи за погребение в родината.

„Странно — помисли си Дойл. — Всеки трансатлантически рейс пренася и мъртъвци, но труповете обикновено се товарят предната нощ, за да не се тревожат пътниците. Изглежда, тези са ги докарали в последната минута.“

Трима-четирима загрижени офицери гледаха надолу към Дойл от квартердека. Единият направи справка с часовника си. Беше дванайсет без две минути. По всичко изглеждаше, че те с Инес и покойниците щяха да бъдат последните пасажери, качили се на борда… с изключение на Пинкъс.

Или, ако имаха късмет, без него.

— Опасявам се, че няма време, за да ви изпратя догоре — извини се Лари.

— Тогава ще се сбогуваме тук. Ето ти тазсутрешната кореспонденция — каза Дойл и му подаде солидна пачка писма.

— Наистина съжалявам, че не пътувам с вас. — Лари гледаше в краката си и изглеждаше искрено опечален.

— Едва ли съжаляваш повече от мен, Лари. — Дойл го потупа с обич по рамото. — Не знам как ще се справям без теб, но някой трябва да се грижи за дома. И едва ли има кой да го направи по-добре от теб, приятелю.

— Само като си помисля, че в някой момент може да имате нужда от помощта ми, а аз няма да съм там…

— Е, Инес добре ще те замести, особено ако трябва да се счупи някоя гореща глава.

— Или поне ще умра, опитвайки се да го сторя — отсечено каза Инес и изкозирува.

— Ще пишем всеки ден. Прави го и ти. А това е за децата. — И му връчи пакет с подаръци и сладкиши.

— Ще ни липсвате — промърмори Лари и долната му устна предателски затрепери.

— Дръж госпожата на топло. И никаква влага — прошепна дрезгаво Дойл и хвана Лари за ръката. После се извърна, за да скрие сълзите си. — Да вървим, Инес. Напред. Отиваме да завладеем Америка.

— Bon voyage, сър — каза Лари и ентусиазирано размаха ръка, когато двамата стъпиха на трапа. — Bon voyage.

Корабният ковчежник топло ги приветства с добре дошли на борда. Якият Лари размахваше ръка с равномерността на махало.

Откъм помещенията на митницата се появи някой и се стрелна спринтирайки към трапа.

Айра Пинкъс. Боже опази!

Дойл се отправи към другия край на горната палуба и пое дълбока освежителна глътка солен морски въздух. Междувременно вече изтегляха на буксир кораба от пристана. Дойл се почувства доволен най-сетне да е сам. Беше на трийсет и пет години, метър и осемдесет и пет, деветдесет килограма мускули, стегнати от редовни тренировки на боксовия ринг и в гимнастическата зала. Мустаците му бяха гъсти, черни и грижливо подстригани, лицето му — вече не така издължено като на младини — бе набраздено и носеше следи на богат житейски опит. Погледът му бе властен и издаваше увереност, допълвана съвсем недвусмислено от облеклото и маниерите му. Без да го съзнава, Дойл излъчваше магнетизма на предопределен за велики дела мъж, но сам гледаше на себе си като на човек, посветен първо и най-вече на семейството, така че предстоящата дълга раздяла с жена му и трите му дечица бе за него истинско мъчение.

Изпитанията на съдбата, естествено, не можеха да предпазят никого от малките неприятни изненади на ежедневието — истина, която Дойл бързо бе усвоил — да не говорим за далеч по-сериозните неудобства на самотата и душевните терзания. От друга страна, поддържането на фасадата на успеха бе свързано с разноски, които свеждаха разликата между приходи и разходи до все същото деликатно равновесие, превръщащо живота на обикновения човек в кошмар.

Не че Дойл очакваше някакво съчувствие за трудностите, свързани с благосъстоянието му, макар истинският размер на богатството му да бе съвсем различен от онова, което хората предполагаха… уви, много под него. Не, той не се оплакваше — това беше съдба и той сам си я бе избрал с широко отворени очи. Но все още не проумяваше защо постъплението на всяка сума бе следвано почти моментално от необяснимото й изчезване… най-често заради закупуването на всякакви нелепи неща, обречени да събират известно време прах, за да изчезнат по реда си: работен кабинет, пътнически сандък, гараж и цяла купчина боклуци. Както и да е, такава бе истината. Но най-абсурдното бе, че всичко това се случваше на един потомствен шотландец, закърмен в пестеливост и полагал през целия си живот героични усилия да избягва ненужното и екстравагантното.

Безсмислено беше да се съпротивлява: миграцията на парите, изглежда, бе един от фундаменталните и непоклатими природни закони. Човек се труди, с цел да заработи достатъчно, за да задоволи биологическите си нужди — топлина, храна, подслон, семейство — след което, с единственото намерение да се самовъзнагради за къртовския си труд, продължава да харчи остатъците от полученото вече за ненужен лукс и го прави, докато не усети, че насъщните му нужди са толкова застрашени, че се налага да подхване целия цикъл от самото му начало. И е в същия плен на генетична предопределеност, в който се намира подскачащата нагоре по потока сьомга, устремена към своята смърт.

Цяла седмица в морето… Боже господи, каква нужда имаше от това. Да оставиш за известно време зад себе си смазващото бреме на прозаичните главоболия. Интересна мисъл: хората не осъзнават как грижите са се натрупали като камъни в джобовете им, докато не им се наложи да заплуват. Цяла седмица, през която нямаше да мисли за нищо друго, освен за задължението да поддържа кореспонденцията си — средно по шейсет писма на ден. Дневен график, способен да завлече на дъното обикновен човек.

И какво чудесно средство за бягство бе този величествен параход — титан, разсичащ вълните, почти неуязвим за яростта на вятъра и капризите на времето. Колко фино и достолепно бе това изживяване в сравнение с претъпканите фрегати и малките военни кораби, на които бе плавал на младини като флотски лекар. Петнайсет години бяха изминали оттогава, но онези дълги месеци в морето му се струваха като сън отпреди цял век.

Той вдигна крак, подпря го на релинга и зарея поглед към изчезващата в далечината Англия, после извади новия си далекоглед, разгъна го и го насочи към крайбрежната улица, опасваща целия Саутхамптън. По алеите край плажовете, без да бързат, се разхождаха туристи и поемаха с пълни гърди свежия въздух. Той нагласи фокуса и видя хора, насядали по каменните парапети, с одеяла на коленете, и други, лениво поклащащи се в шезлонги.

Прободе го остра болка. По-малко от три месеца бяха изминали, откакто бе бутал количката с Луиз по една алея в Швейцария. Студено синьо небе. Надвиснали над главите им планини… как ненавиждаше величественото безразличие на твърдите канари. Колко омразна му се бе сторила снизходителната бодрост, с която персоналът на санаториума обграждаше пациентите си.

Спомни си как накрая не бе издържал и бе сграбчил за ръката една австрийска медсестра с лице, плоско като лопата, бе я разтърсил и й бе казал: „Ти говориш с болестта! Говори на нея — не виждаш ли, че в стола седи човек!“. Луиз се бе притеснила, а сестрата бе отскочила назад и бе вдигнала ръце, за да се защити. О, как ги ненавиждаше! Те не познаваха жена му и не бяха опитали макар и за миг да я заговорят по човешки, да покажат макар и за кратко някакво съчувствие към онова, което тази мила, смела и добросърдечна жена бе изстрадала.

Защо хората винаги се отвръщат от страданието? Развитието на болестта винаги е жестоко и понякога е трудно да се наблюдава — колко пъти сам се бе чувствал виновен, че търси убежище зад маската на лекарския авторитет, макар човекът пред него да имаше нужда не толкова от предписваното лекарство, колкото от един проникващ до сърцето му поглед, който да докосне нещастието в дъното на душата, жадуваща за мъничко съчувствие! Гневът му към безразличието на онази сестра до известна степен се дължеше и на собствената му вина. Вина заради безпомощността да излекува съпругата си от жестоката болест, от която нямаше спасение и която с всеки изминал ден я отнасяше все по-далече от него. Колко време бе изминало, откакто за последен път се бяха чувствали мъж и жена? Три месеца? А може би четири?

Откъм югоизток се появиха доковете на военната корабостроителница при морската база в Портсмут. Боже, колко следобеди в чудене какво да прави бе прекарал там, гледайки от прозореца на кабинета маневриращите из залива канонерки. Но когато имаш по един пациент на шест месеца, какво друго ти остава да правиш, освен да седиш и да наблюдаваш канонерките? Близо десет години бяха изтекли, откакто се бе пренесъл там след онази история със Седмината. Възможно ли беше това?

И в съзнанието му се отприщи бентът на спомените: малкият Инес — тогава само на дванайсет годинки — работещ като негов администратор през лятото… бялото му лице над стегнатата тъмносиня униформа, надеждата в очите му да посрещне така и непоявилите се пациенти. Топлите утрини, ласкавите слънчеви лъчи, бавно пълзящи по стената на кухнята в крайбрежния котедж. Острата миризма на газената лампа, стояща върху писалището от червен клен, над което бе прекарал безброй нощи в писане… писане… безкрайно писане, бленувайки за новия живот, който работата щеше да му донесе. Тясната спалня, където бе зачената и родена първата им дъщеричка Мери. Смехът, с който бе пренесъл Луиз през прага, за да започнат съвместния си живот със сляпа вяра, пълна неопитност и много надежди за щастие.

Очертанията на хоризонта се размиха… не, очите му се бяха напълнили със сълзи… не трябваше да мисли за нея сега… хайде, Артър, стегни се!

Палубите под него постепенно се оживяваха и изпълваха. Хората възбудено разговаряха. Корабът изглеждаше препълнен. Основно с германци. Паралии. Само дузина-две англичани, качили се в Саутхамптън. „Елба“ беше немски параход, пуснат на вода в Бремен, плаващ по линиите на „Нордойчер Лойд“, напълно нов модел. Девет хиляди тона. Два винта. С максимална скорост от седемнайсет възли корабът бързо се носеше през сивите води на Ламанша. Първокласни каюти за 275 души и само 50 за втора класа. Безукорно обучен, дисциплиниран екипаж. Германските линии почти бяха монополизирали рейсовете за Северна Америка, а от друга страна, хората бяха свикнали да очакват само най-висок професионализъм от немския народ. Нали това бе нация, свикнала да марширува…

Той зърна за миг Инес на долната палуба. Някой се въртеше около него и настояваше да му даде картичка и макар да бе трудно да се види от този ъгъл кой беше… да, Исусе Христе, май беше Айра Пинкъс.

— На път за дома или го напускате?

Дойл сепнато се обърна — мислеше, че е сам при релинга. Мъжът стоеше на три метра от него — с голям корем и червендалесто лице. Изтъняващ ореол от прошарена червеникава коса. Посивели бакенбарди. Към петдесетте. Едва доловим ирландски акцент.

— Заминавам — отговори Дойл.

— Дългите пътешествия често започват с тъжни прощавания — отбеляза мъжът.

Дойл вежливо кимна в знак на съгласие. Да, ирландец беше. Човекът леко се премести, все още с лице към морето, и Дойл забеляза твърдата висока яка на свещеник, здравите обувки, подаващите се от джоба му черна броеница и кръст. Проклятие, последното нещо, от което сега имаше нужда, бе някакво лишено от чувство, изпросено утешение от страна на един…

— Понякога удоволствието от тъгата е по-силно от удоволствието от самото удоволствие — продължи свещеникът. — Нещо ново влиза в нас. Оказваме се в състояние да погледнем към непознатото без предразсъдъци и предубеждения. Можем да го възприемем като добре дошла, новооткрила ни се възможност. И дори може да открием в себе си неизследвани територии, места по-близки до сърцевината на страшната тайна кои всъщност сме ние.

Топлината в гласа на непознатия докосна дълбоко скрита струна в душата на Дойл. Това не беше обичайният благочестив брътвеж — зад думите се долавяше истинско съчувствие, което трогна Дойл въпреки вътрешната му съпротива. Улови се, че му е трудно да намери подходящи думи в отговор… как бе възможно свещеникът да познава с такава точност природата на душевните му терзания? Мъжът не отместваше поглед от брега, уважавайки невидимите граници на чувствата на Дойл, които той никому не би позволил да наруши.

— Понякога оставяме по-добрата част от себе си зад нас — промълви Дойл.

— Може да се окаже, че зад пътешествията има цел, неподозирана в началото — изрече свещеникът. — Те могат да спасят човешки живот. А защо не и душа!

Дойл позволи на тези думи да проникнат в съзнанието му и да го стоплят. Вътрешният му глас бе заглъхнал. Ленивото полюшване на водите на Ламанша приковаваше погледа му и той отстъпи пред чувството на душевен покой…

Слънчев лъч се отрази от водната повърхност, заслепи го и го извади от замечтаността му. Нямаше никаква представа колко време бе останал така, след като бяха разговаряли, но бреговата ивица изглеждаше напълно променена. Сега плаваха покрай обширни нивя и заоблени хълмове. Океанът ги зовеше към себе си. Той се огледа.

Свещеникът си бе отишъл.

 

 

Под палубата, на която Дойл стоеше сам, един висок, снажен, красив и модно облечен мъж, рус и широкоплещест, току-що излизаше от шахтата на стълбата, водеща право надолу в товарния трюм на „Елба“. Той незабелязано се сля с тълпата и заговори заобикалящите го на онзи перфектен немски, в който се долавя аристократичният акцент, характерен за родените в Хамбург. И след като без никакво затруднение стана част от групата, без да се откроява по някакъв начин от останалите в нея, наложил върху лицето си леката усмивка на някакво недостъпно за околните вътрешно веселие, мъжът си поръча питие, запали цигара, облегна се на колоната и заби изучаващ поглед в спътниците си.

Загледани в размиващата се в далечината брегова линия, самодоволните бюргери изобщо не бяха забелязали как се бе присъединил към тях. Това беше добре. Никой не го бе видял да се крие в трюма. А до момента никой от корабните офицери не го бе дарил макар и с бегъл поглед.

Брегът най-сетне се скри. Той продължаваше да оглежда разпръсващите се пасажери. Мнозина се отправиха към бара, насочили цялото си внимание към евтините забавления, на които изглеждаха решени да се отдадат по време на пресичането на Атлантика.

И тогава ги видя: двамата младежи, открояващи се със скромното си облекло сред отпочиващите буржоа, в ъгъла до спасителните лодки. Нещо в тях му напомняше за търговци… може би начинът, по който разговаряха. Като конспиратори. Нещо, което му бе направило впечатление още докато ги бе следил в Лондон — двама евреи, опитващи да се слеят с обкръжаващата ги тълпа. Но него не можеха да излъжат.

Бяха ли разбрали, че са следени? Не още. И все пак нещо ги бе подплашило, щом така набързо бяха решили да предприемат това пътешествие. Никак не бе лесно да събере екип и да ги последва почти без подготовка, но все пак бе успял.

Без да спират разговора си, двамата погледнаха към него, но той отмести очи към минаващата наблизо дама и докосна вежливо периферията на шапката си. Когато отново ги погледна, те бяха загубили интерес към особата му и се отдалечаваха, все така разговаряйки.

Остана на мястото си. Най-важното сега бе да научи кои са техните каюти. После щеше да задейства останалите.

Хвърли небрежно фаса през борда и бавно тръгна след тях.

Те не правеха нищо, за да го затруднят.

 

 

Тихият океан, заливът на Сан Франциско

На половин свят от Дойл, на борда на друг кораб — „Кантон“, полуразпадащ се параход само за третокласни пътници, едно наистина ръждясало корито, потеглило от Шанхай — пътуващ на изток и вече навлизащ сред плитчините, отбелязващи външната граница на огромен дълбок залив, до релинга на щирборда стоеше самотен мъж и мълчаливо отправяше молитва, докато наблюдаваше приближаването на хълмистата суша на една непозната земя. Край него се блъскаше тълпа одърпани бедни емигранти и приветстваше с бурни възклицания митичната земя на охолството, изплуваща пред очите им. След две седмици в трюма, прекарани сред плъхове и престъпници, хората за пръв път бяха склонни да допуснат, че не са сбъркали да поемат риска на неизвестното.

Макар мъжът да стоеше практически в центъра на тълпата, никой не го буташе или дори докосваше. Не беше едър, не се открояваше с нещо необичайно, не заемаше много място, но когато пожелаеше това, никой не се приближаваше до него. Не бе нито млад, нито стар, и нищо от външния му вид не оставяше спомен в нечия памет. Дори тук, в центъра на вълнуващата се тълпа, присъствието му оставяше незабелязано. Тази своя способност той често практикуваше: да оставя дупка във въздуха, да става невидим, когато ситуацията го налага. И тогава го оставяха на мира — този човек предизвикваше подсъзнателния респект на околните.

Не познаваше родителите си, нито бе израсъл в нечие семейство — тези неща му бяха така чужди, както тези хора край него; когато го бяха захвърлили на улицата, никой не бе оставил листче с името му. Още като малък бе показал такава самостоятелност и целеустременост, че братята от манастира, в който бе прекарал детските си години, го бяха нарекли Каназучи — „Чука“.

Когато корабът най-сетне акостира и на борда се качиха служителите от емиграционния контрол, никой от тях не се усъмни, че той е нещо по-различно от онова, за което се представяше: един от четиристотинте бедни като църковни мишки китайски работници, дошли направо от провинция Квантун. Знаеше, че с високо избръснатото си чело и сплетената на темето плитка ще бъде неотличим от останалите азиатци в очите на американците.

Никой от тях не подозираше, че той е японец — раса, все още рядко виждана в тази страна. Немислимо бе някой да се досети, че е член на древен монашески орден от остров Хокайдо и че за братята от манастира е истински светец.

И накрая, последната мисъл, която би хрумнала комуто и да е, бе, че този човек е един от най-опасните измежду всички живи хора.

Каназучи сложи край на медитацията си с изящество, което достави удоволствие на изтънченото му чувство за вътрешен баланс. Докато корабът наближаваше Америка, виденията, тревожещи сънищата му вече трети месец, ставаха дори по-обезпокоителни отпреди и само медитациите му даряваха известно успокоение.

Вълнението на палубата се засили пред гледката на изкусително близките очертания на града. Каназучи намести лекия издължен вързоп на гърба си и се запита за пореден път дали ще поискат да го развърже за проверка, преди да ги пуснат на брега. На борда пътуваха много занаятчии — дърводелци, зидари — и всички носеха инструментите си. Може би щяха да се отърват, без да ровят из принадлежностите им. Ако не… трябваше да намери начин да заобиколи властите.

Каназучи беше подготвен. Бе стигнал прекалено далеч. Дори за миг не допускаше мисълта за провал. И знаеше много добре, че ако някой зърне меча, скрит във вързопа, той ще трябва да го убие.