Марк Фрост
Шестимата месии (15)

14.

Франк изчака пет минути след изгрев-слънце и чак тогава се приближи до пропускателния пункт. Мъж и жена, облечени в еднакви бели блузи и въоръжени с карабини „Уинчестър“, излязоха от караулката, за да го посрещнат.

— Добре дошъл в Новия град — обади се жената.

— Радвам се, че дойдох — отговори Франк.

— Прекрасен ден, нали?

— Е, виждал съм и по-лоши — каза Франк.

— Какво ви води при нас? — И двамата се усмихваха.

— Ами… реших да се присъединя към вас — ухили им се в отговор Франк.

— Да се… присъедините ли? — заекна жената.

— Ами да.

Усмивките им помръкнаха, после двамата неспокойно се спогледаха.

— Да се присъедините значи? — поиска да се увери и мъжът.

— Да.

— Извинете ни за момент — помоли жената.

Двамата влязоха обратно в караулката и си зашепнаха нещо. Франк видя през прозореца как мъжът затрака на морзовия ключ на телеграфа, вдигна поглед и проследи окачената на стълбове жица, която отиваше към града в далечината. Извади бинокъла си и го насочи на изток, където през нощта бе станал свидетел на проведеното военно учение — там се виждаше нещо като полигон с множество стрелкови рубежи.

Апаратът отново затрака — явно отговорът пристигаше. Той прибра бинокъла. След малко часовите излязоха, отново цъфнали в широки усмивки.

— Можете да продължите с коня си нататък, господине — каза му жената. — Моля ви, придържайте се към пътя през цялото време. Когато стигнете Новия град, ще ви посрещнат с по-нататъшни инструкции.

— И дано денят ви бъде прекрасен — пожела му мъжът.

Франк докосна вежливо периферията на шапката си и смушка с пети коня си към града. Пътят беше обикновен, но добре поддържан, достатъчно широк, за да пропусне фургон, и опънал се прав като стрела през дюните. В далечината се издигаше дим от все още невидими комини. Докато изминаваше петте мили, делящи го от следващия пропускателен пункт, на хоризонта се появи черно петно, постепенно се уголеми и след малко се превърна в силуета на огромна черна кула. Когато осъзна какво вижда, Франк спря и в главата му отново прозвуча гласът на Моли.

„Май се нахака в нечий кошмар, Франки, не зная чий, но не е твой, защото ме няма в него. И какво ще правиш сега?“

„Нали ме познаваш, Моли, ако ще е гарга, да е рошава.“

Пред него се простираше голям град, застроен с коптори. Странно, отдалеч бе останал с впечатлението, че Новия град е град на спретнати оградени къщурки, потънал в зеленината на дървета, под чиито примамливи сенки се гонят деца с личица, покрити с лунички. Това пред очите му повече приличаше на някое от познатите му мръсни предградия, заобикалящи мексиканските градове.

Той продължи напред. Усмихнати лица му махнаха през прозореца на следващата караулка да продължава. Красиво младо момиче на кон го пресрещна малко след караулката и го придружи до една конюшня в непосредствена близост до главната улица. Малко по-нататък, до една стена, бяха спрени фургоните на артистите.

Бе се озовал точно където искаше — поне в това можеше да е сигурен.

Скочи от коня си и в същия миг се появи група от пет усмихнати млади момчета, не по-възрастни от осемнайсет години, все облечени в бели блузи. Бяха белокожи и чернокожи и весело го приветстваха. Един коняр отведе коня му заедно с пристегнатата за седлото карабина „Хенри“. Някой натика листче в ръката му — „Правила за поведение на гостите в Новия град“, — друг го помоли да предаде останалото си оръжие.

— В Новия град оръжията са забранени — обясни трети от белоблузите, посочвайки му за потвърждение Правило 14 от листа, който се оказа дълъг като ферман.

Франк разбра, че е безполезно да спори, и предаде колта си.

— Но кобура с колана ще задържа, ако не възразявате — заяви той.

— Изобщо не възразяваме — озари го с усмивка посрещачът.

— Добре — примири се Франк и добави наум: „Защото може да ми потрябват куршумите за револвера, който съм скрил в ботуша си“.

— А сега, ако обичате, свалете шапката си и вдигнете ръце над главата си — помоли един от тях.

— Защо?

— За да можем да ви облечем в блузата — обясни друг.

Двама държаха една широко разтворена бяла блуза, готови да я метнат връз главата му. Франк обмисли предложението за момент, реши, че започва да му писва, и отбеляза:

— Не, благодаря.

Върна им обратно списъка с правилата и излезе от конюшнята. Групата посрещачи объркано се завъртя зад него като ято разтревожени гъски.

— Но всеки, който иска да се присъедини към нас, трябва да е облечен в блузата, сър…

— Така пише в правилата.

Франк тръгна по главната улица. И платното, и покритите с дъски тротоари бяха претъпкани със забързани усмихнати хора, облечени без изключение в прословутите бели блузи. Франк забеляза из тълпата доста китайски лица. Никое от тях не отговаряше на описанието на неговия китаец, но самият им брой даваше надежда, че Главореза едва ли е далеч.

Той спря, драсна клечка кибрит в една колона и запали тънка пура. Петимата му посрещачи объркано зашепнаха нещо зад гърба му, накрая един от тях — млад негър с очила — събра смелост и пристъпи напред.

— Съжалявам, сър, но в Новия град пушенето е забранено…

Франк се обърна и погледът му накара младежът да замълчи сконфузено.

— Колко да ви дам, деца, за да се разкарате? — попита Франк и извади от джоба си шепа сребърни монети. — По долар на калпак, става ли?

Изгледаха го смаяно.

— В Новия град нямаме пари, сър.

— Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Всичките ни нужди са удовлетворени.

— Ясно, разбирам — въздъхна Франк и прибра монетите.

— Крайно важно е всички да спазваме правилата.

— Разбира се, момче, защото другото е анархия, а анархията е лошо нещо, нали така?

Те отново го изгледаха недоумяващо. Най-сетне сериозно изглеждащото чернокожо кръглолико момче, което май им беше водач, пое отговорността да води спора.

— Особено ако някой иска да се присъедини към нас. Казаха ни, че вие искате да станете един от нас.

— Казаха ви значи, така ли?

— Вие искате да се присъедините към нас, нали?

— Обмислям тази възможност — отговори Франк и погледна по улицата. На ъгъла на първата пряка отдясно се виждаше плакат, окачен на голяма сграда — ярки цветове, едри букви. Франк се отправи нататък.

— Защото ние имаме стриктни правила по отношение на хората, които искат да се присъединят към нас — продължи чернокожият младеж, без да се откъсва от него.

— Това никак не ме изненадва.

— Наистина трябва да ни последвате, сър…

— Как се казваш, момче?

— Кларънс, сър.

— Виж какво ще ти кажа, Кларънс. Защо не спреш да го увърташ и не ми кажеш направо, така че да мога да взема решение? Кой върти нещата тук?

— Извинете?

— Кой е главатарят?

— Нашият водач?

— Кой написа правилата?

— Наш водач е преподобният Дей.

— Преподобният А. Глориъс Дей — уточни с ентусиазъм друго момче.

— И какво стои зад буквата „А“? — поинтересува се Франк.

Погледите, обърнати към лицето му, бяха празни.

— Какво толкова му е специалното на този преподобен Дей?

— Преподобният Дей говори с Архангела — обясни Кларънс.

— Той ни донася Словото Божие.

— Чрез преподобния ние можем да Го видим…

— Ние общуваме с него, братко Тад — поправи го Кларънс.

При тези думи Франк спря като закован.

— Какво правите?

— Общуваме с Архангела.

Усмихнатите им лица светеха като електрически крушки.

— И кой е този Архангел? — полита Франк.

— Не знаем името му, сър.

— Той е само Архангел.

— Той седи от лявата страна на Бога — поясни Кларънс.

— Това ли ви казва преподобният Дей?

— О, да, той добре познава Архангела…

— Но и ние го познаваме чрез нашите сърца — каза Кларънс. — Когато общуваме с него.

— И къде по-точно става това общуване?

Белоблузите се спогледаха, защото отговорът беше повече от очевиден.

— Навсякъде.

— Архангелът е навсякъде.

— Чуваме гласа му, където и да отидем.

— Ние никога не сме сами…

— Искате да кажете, че дори точно в този момент чувате глас, който ви казва какво да правите? — предпазливо попита Франк.

— Да, сър, чрез Архангела преподобният Дей е винаги с нас.

— Слава на Всевишния.

— Алилуя.

— Окей — бавно кимна Франк, загледан в потока бели блузи по улицата. Постепенно започваше да осъзнава, че е попаднал в лудница.

— И вие ще чувате Архангела, сър, веднага щом се присъедините към нас.

— След като се срещнете с преподобния Дей, ще разберете.

— Всички хора, които искат да се присъединят към нас, се срещат с преподобния Дей…

— С каква цел се строи онази кула? — прекъсна ги Франк.

— Това е Храмът на Архангела, сър.

— Значи е църква?

— Много повече от църква, сър.

— Когато Светото дело бъде завършено, тук ще се появи Архангелът — похвали се Кларънс.

— Преподобният казва, че работата е на приключване.

Последва хор от алилуя.

„Исусе Христе — стресна се Франк, — та те са по-луди от стадо пияни маймуни.“

— Нека те попитам нещо, Кларънс — каза Франк, сложи ръка на рамото на момчето и посочи плаката с обявата за представлението на „Предпоследната трупа“. — Тази пиеса ще се играе довечера, правилно ли съм разбрал?

— О, да, сър.

— И актьорите вече са пристигнали в града?

— Да, сър, те отседнаха в хотела — отговори чернокожият младеж.

— И къде по-точно се намира той?

— Надолу по улицата.

— Там отсядат всичките ни гости.

— Там ще отседнете и вие, сър.

— Е-е, защо не ми казахте още в началото?

Разговорът им беше прекъснат от някаква суматоха: петима ездачи прелетяха в галоп, разпръсвайки в паника хората, и спряха пред една сграда от другата страна на улицата — красива кирпичена постройка, приличаща на хасиенда. Табелата пред дома гласеше: „Дом на надеждата“.

Ездачите се развикаха, на стъпалата на дома излезе грамаден мъж в сиво палто и заслиза надолу, за да ги посрещне — беше същият, когото Франк бе видял да съпровожда войниците снощи.

Петимата мъже бяха добре облечени: тъмни връхни дрехи, посипани с прах от явно продължителна езда: единият беше ранен и другите му помогнаха да слезе от коня си. Бедрото му беше превързано, но бинтът се бе напоил с кръв. Очевидно огнестрелна рана. Водачът им бе висок рус мъжага, в чийто глас, докато бе викал към къщата, се долавяше чужд акцент.

Казваше нещо за някаква потеря.

Ах, майната му!

Едрият мъж излая заповеднически и група коняри отведе конете към конюшнята. Появиха се още хора — те пък бяха изцяло облечени в черно — и се затичаха по стъпалата на „Дома на надеждата“, за да помогнат в пренасянето на ранения мъж. Друг от ездачите — нисък русоляв младеж — взе от седлото на коня си куфарче и едва тогава последва останалите в дома. Всичко приключи за по-малко от минута. Животът на улицата мигновено се успокои. Никой не спря, за да се позачуди над станалото, а още по-малко да размени някоя клюка със свой познат.

Франк се зачуди. Беше виждал много малки градове, но не и такъв. Навсякъде другаде подобна случка щеше да даде повод на жителите да бърборят с часове.

Той остана загледан към красивия дом, после се взря в големия мъж, който изкачваше последен стъпалата, и шапката му едва не падна от изненада.

Познаваше този човек отнякъде. Но откъде?

Боже мой, да… Корнилиъс Монкрийф.

Главният бияч на железниците. Преди десет години Монкрийф бе дошъл в Тумбстоун и бе пребил почти до смърт един дребничък счетоводител насред препълнената кръчма. Твърдеше, че дребосъкът бил избягал от канцеларията след злоупотреба с двайсет хиляди долара. Дори да беше истина, Франк и другите заместник-шерифи не успяха да намерят никакви пари сред вещите на нещастника, който на всичко отгоре отказа да подаде жалба срещу Корнилиъс, така че нямаха основание да задържат бияча за физическо насилие. А и от поведението на Монкрийф на всички стана ясно, че зад него стоят босовете на „Съдърн Пасифик“, следователно той беше недосегаем.

Тогава Франк, подчинявайки се на нареждането на Уайът, бе придружил Монкрийф до чертите на града и го бе посъветвал повече кракът му да не стъпва там. Корнилиъс само се бе изсмял в лицето му — той беше луд и обичаше да измъчва другите. Именно затова го помнеше след толкова време.

Но какво, по дяволите, правеше този човек тук?

— Защо не ме заведете до хотела? — предложи Франк.

 

 

Каназучи се измъкна от работническото общежитие уж за да отиде до тоалетната. Пазачите бяха отслабили бдителността си, а освен това бяха заети да раздават оскъдните закуски, състоящи се от купичка каша и коричка хляб, в трапезарията, разположена между трите сгради на спалните помещения.

Докато минаваше между бараките, Каназучи извика на лицето си пасивната завеяна усмивка, застинала на лицата на белоблузите, и никой не му обърна внимание. На дневната светлина вече виждаше, че никоя от сградите встрани от главната улица не е нито боядисана, нито поне белосана. Четири тънки паянтови стени и ръждясал ламаринен покрив. Мръсотия и отчаяние. Онази лъскава улица беше само опит да се хвърли прах в очите на посетителите на града.

В съня си той бе видял, че намира Коджики и другите свещени книги в подземна крипта под църквата, но засега не бе успял да намери начин да се справи с проблема, който поставяше храмът: как да претърси сградата, за да намери входа за криптата, когато там денонощно се работеше и винаги имаше дежурна смяна.

Погледът му бе привлечен от заобления покрив на висока постройка на юг и той тръгна натам. По пътя чу онова, което не бе чул снощи.

Детски гласове. Смях.

Насочи се към източника на звука и стигна до заграден двор, заобиколен от висока ограда от преплетена бодлива тел. Вътре имаше стотина деца, които играеха различни игри в праха, тичаха и си подхвърляха топки. Момченца и момиченца от всички раси. Нямаше по-големи от осем-девет години. В другия край на заградения двор се виждаха ниски сгради — явно това бяха жилищните помещения. По периметъра стояха възрастни, които не вземаха участие в игрите, не окуражаваха децата, дори не ги наглеждаха. Просто стояха и наблюдаваха.

Каназучи вече бе видял достатъчно, за да се досети, че жителите на този град живеят и се движат под най-жестокия мозъчен контрол, за който бе чувал. На няколко пъти бе опитал да проникне под повърхността на съзнанието на работниците, но досега не бе успял. Нямаше представа за начина, по който тези хора са се озовали в плен на груповата халюцинация, но знаеше, че мислите им са затворени зад непроницаема стена. И все пак бе успял да усети, че силата, стояща зад този контрол, е започнала да отслабва.

По някаква причина тези деца бяха оставени свободни и дори бяха по детски щастливи. Живееха заедно, а не със семействата си.

Изглежда, само ги чакат да навършат подходяща възраст, осъзна изведнъж Каназучи. Така както фермерите отглеждат стада за месо.

Едно от децата — мъничко къдрокосо момиченце — подгони избягалата му светлочервена топка до самата ограда. Тя обаче се изтърколи под телта и спря в краката на Каназучи. Той взе малката топка и я подаде. Момиченцето го погледна закачливо. Тогава той направи ловък жест с ръката, в която държеше топката, и тя изчезна, после се пресегна през телта на оградата и извади топката иззад ухото на момиченцето. То радостно изпищя от изумление и смеейки се побягна към останалите деца.

Един от възрастните от другата страна на оградата забеляза какво се бе случило. Каназучи го погледна с изкуствената си усмивка, махна му с ръка и се отдалечи.

Пред него се показа двуетажен склад, построен встрани от общежитията, в центъра на разчистено пространство. Той изчака хората да се разотидат и едва тогава прекоси разстоянието до стените му. Централният вход беше с двукрила врата като на обор, леко открехната: вътре патрулираха двама прозяващи се белоблузи часови, въоръжени с карабини. Каназучи предпазливо заобиколи до задната страна, където също имаше врата, само че единична. Хвана дръжката, безшумно я натисна, докато поддаде, и незабелязано се промъкна вътре.

Там имаше натрупани един връз друг дървени сандъци, покрити с брезент и привързани към пода с въжета. Каназучи мина през редиците, които стигаха на височина до главата му. Държейки се встрани от главния вход, той сряза въжето на една от купчините и отвори най-горния сандък. Беше пълен с дузина карабини. По груби сметки това означаваше, че в помещението има над хиляда пушки.

Видя и някакви подредени закачулени съоръжения. Повдигна брезента. Отдолу имаше четири кръглоцевни пушки, монтирани на солидни триножници. Безчет по-малки кутии, надписани с думата „GATLING“ и пълни с навити ленти с амуниции, бяха натрупани наблизо. Никога не бе виждал такова нещо преди, но беше чувал за съществуването на подобно оръжие: казваха му „картечница“. Освен това бе чувал, че един човек, въоръжен с картечница и намиращ се в открита местност, може да убие стотина души за по-малко от минута.

Наблизо се разнесе някакъв звук… хъркане? Той се придвижи към звука и откри, че идва от белоблуз пазач, легнал на пода през три редици от него и оставил карабината до себе си. Азиатско лице.

Китаец.

Каназучи издърпа карабината, после погъделичка с нея ноздрите на мъжа. Човекът се събуди неохотно и въпреки че дулото беше насочено в лицето му, изобщо не реагира.

— Защо спиш на пост? — запита го Каназучи на мандарин.

— Ще ме издадеш ли? — попита безизразно мъжът.

— Ами ако бях нарушител?

— Не говори на нашия език — каза китаецът на английски. — Това противоречи на правилата.

— Ще те издам, ако не отговориш на въпросите ми — премина на английски и Каназучи.

— Трябва да докладваш за мен. Аз наруших правилата. Трябва да бъда наказан — каза мъжът с известна тревога и това бе първата му емоционална реакция. — Длъжен си.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб тогава?

— Ще бъда изпратен при преподобния.

— И какво ще ти направи преподобният?

— Ще ме накаже.

— Как?

— Трябва да им съобщиш какво съм направил. Такова е правилото. Ако не им кажеш, тогава ти сам ще нарушиш правилата…

Каназучи сграбчи мъжа за гърлото и гласът му заглъхна.

— Кога дойде тук? — попита шепнешком Каназучи.

Човекът се взираше в него, но не изглеждаше разтревожен, въпреки че не можеше да диша.

— От колко време си тук? — повтори въпроса си Каназучи в по-друга форма.

— Две години.

— Имало е още хора, които са работели с експлозивите — все китайци. Познаваше ли ги?

Мъжът кимна.

— Работили са за железниците. И ти ли работеше за железниците?

Мъжът отново кимна.

— Къде са те сега?

— Заминаха.

— Те са построили тук нещо — подземна стая под църквата. Знаеш ли къде е стаята?

Мъжът поклати глава. Виждаше се, че не лъже.

— За преподобния ли е построено това? — попита Каназучи.

Мъжът пак кимна.

— Всичко е за преподобния.

— Къде се намира преподобният сега?

Човекът поклати глава.

— Кажи ми къде е или ще те убия.

Мъжът обаче отново поклати глава. Погледът в очите му бе станал студен като на земноводно.

— Ти не си от нас… — започна той и се опита да извика, но Каназучи го стисна за гърлото, преди да е успял да издаде някакъв звук. Мъжът се свлече на пода като счупена кукла. Каназучи издърпа тялото му до стената, изпразни един от сандъците с карабини, натъпка трупа вътре и отново покри всичко с брезент.

Отпред всичко бе спокойно. Часовите не го бяха чули и не го бяха видели. Той се върна при задната врата и се измъкна от склада.

 

 

Сложил куфарчето си в скута, Данте седеше пред вратата на кабинета и чакаше, както му бе наредил Фредерик. Спътниците им бяха изчезнали някъде в къщата заедно с ранения си другар, ударен от заблуден куршум при доунищожаването на хайката. След това бяха яздили като луди цели два часа и накрая бяха стигнали до Новия град. Данте все още не можеше да се опомни от всичко, на което бе станал свидетел през последните няколко дни.

Той погледна през дантелените пердета към главната улица — нейната чиста и бяла простота му напомни за дома, който толкова много бе искал да има и който се бе надявал никога да не му се наложи да напуска. Почти се бе отказал от мечтата си за такова място и вече бе започнал да мисли, че то изобщо не би могло да съществува. Но не се ли намираше в „Дома на надеждата“?

Усещаше миризмата на печен пай, разнасяща се отнякъде в къщата… не, бяха два пая: ябълков и черешов — любимите му. Запита се дали ще има и ванилов сладолед с пая — да, сигурно. После си представи как му предлагат някоя от необикновено красивите жени, които бе видял вън на улицата. Никога преди Гласовете в главата му не бяха звучали толкова щастливо.

„Искаме да ядем всичко, всичко, всичко.“

Гневни гласове откъм кабинета го извадиха от замечтаното му състояние: мъжът, когото бе чул да наричат „преподобния“, крещеше нещо на Фредерик за някаква книга, която Фредерик бил донесъл.

— … безполезна! Тя е напълно безполезна!

И книгата, която бяха донесли, излетя през вратата. При удара в отсрещната стена корицата й се спука.

— Как си могъл да бъдеш толкова сляп? Как сега ще завърша Светото дело, без да разполагам с истинската книга? Какво ще ме посъветваш да използвам вместо нея?

Данте не разбра какво отговори Фредерик, но тонът му бе много по-сдържан.

— Така ли? Оставил си следа значи? А кое ти дава основания да си сигурен, че те ще донесат книгата със себе си? — гневно се осведоми преподобният. — Аз дори не знам дали те изобщо ще решат да те преследват!

Фредерик имаше готов отговор и на това.

— Не! — изкрещя преподобният. — Няма да получиш нищо, докато книгата не се озове в ръцете ми.

Фредерик отново тихо каза нещо и гневът на преподобния утихна, и той също заговори спокойно като Фредерик. Данте изпита облекчение — не му харесваше някой да се държи така грубо с Фредерик, това създаваше в него усещането, че новият му свят е крехък като рохко яйце.

След малко вратата се отвори, показа се усмихнатият Фредерик и го повика с жест. Данте влезе.

Преподобният Дей стоеше пред писалището си и също се усмихваше. Явно бе, че целият му гняв се е изпарил. Той вдигна двете си ръце, за да приветства Данте.

Фредерик тръгна към него през стаята, хвана Данте за ръка, нави левия му ръкав и показа татуировката на преподобния, който кимна одобрително.

— Защо не покажеш на преподобния новите си инструменти, Скръгс? — прошепна в ухото му Фредерик.

Данте отвори куфарчето си и веднага се притесни, защото осъзна, че поради липса на време не бе успял да почисти ножовете, след като бяха приключили с хайката преследвачи. Някъде по средата на работата бе разбрал, че не му харесва да работи с мъже, и си бе спомнил с топло чувство русото момиче от влака — беше си запазил две парчета от нея в куфара си и още не бе имал възможност да им се наслади — но се бе утешил с мисълта, че и това е по-добре, отколкото да се занимава с животни или насекоми. Мъжете бяха по-добре от нищо.

Без да разбира откъде идва това чувство, Данте усещаше, че всеки път, когато поглежда преподобния в очите, той узнава всичките му тайни. Това поне правеше ненужни притеснителните обяснения и му спестяваше срама. За него нямаше никакво съмнение, че стои пред големия началник, пред генерала, и той бе доволен, че този човек е по-благоразположен, отколкото би могъл да мечтае. Пълно потвърждение на думите на Фредерик.

Дори Гласовете го харесваха повече, отколкото бяха харесали Фредерик.

— Знаеш ли, струва ми се, че най-сетне попаднахме на първия — каза преподобният на Фредерик, без да откъсва погледа си от Данте.

— Какво означава това, сър? — не разбра Фредерик.

— Този няма нужда да бъде кръщаван — отговори преподобният Дей, протегна ръка и леко погали Данте по бузата.

— Нали се бяхме разбрали, че няма да „причестявате“ никой от моите хора? — обади се Фредерик с напрегнат глас. — Това бе договорката ни още от началото.

— Не се самонавивай, Фредерик — тихо каза преподобният. Продължаваше да гали с поглед Данте. — Когато Божията ръка е докоснала някого по този начин, другото е напълно ненужно.

 

 

Влакът им спря във Флагстаф, Аризона десет минути преди разписанието. Дойл, Инес, Престо и Лайънъл слязоха на перона и се озоваха пред двама служители на линията „Санта Фе“, излезли да ги посрещнат и придружат през три коловоза до очакващия ги нает експрес, който представляваше локомотив и единствен прикачен за него вагон. Краен пункт на пътуването им бе Прескот.

Тази, която върви сама държеше под ръка Джек и двамата следваха останалите. Бяха слезли последни от влака. От момента, когато Дойл и Инес бяха нахлули в купето предишната нощ, тя не бе излизала оттам. Никой още не бе говорил с никого от двамата и сега, докато отиваха към другия влак, никой не вдигна поглед да ги погледне в очите.

Обедното слънце къпеше всичко наоколо в убийствена жега. Джек изглеждаше блед и изтощен и едва пристъпваше, явно насочил цялата останала му енергия навътре в себе си. Индианката изглеждаше също толкова измъчена, но се държеше така, сякаш си бе поставила за задача да качи Джек на другия влак.

„Ако наистина е постъпила, както ми описа — помисли си Дойл, докато я наблюдаваше, — би трябвало да е приела болестта в своето тяло.“ И ако това бе истина, той дори не искаше да си представя с какво й се налага да се бори в този момент. Едва сега забеляза, че тя още носи върбовата пръчка със забученото върху нея орлово перо.

„Ами ако се е провалила? Ако сега и двамата са извън строя? Какво ще правя? Никой не може да очаква от мен аз да свърша неговата работа!“

— Е, това едва ли е най-подходящият момент за флирт, какво ще кажеш? — пошушна в ухото му Престо.

— Боже господи, човече, какво те накара да изтърсиш това?

— Та тя беше в купето му през цялата нощ. В един момент дори ми се стори, че чувам… страстен вик.

— Вик може и да си чул. Но страстта няма нищо общо с него — отговори му Дойл.

Любов може би… но не и страст. А трудно описуемият начин, по който тя бе използвала силата си, в никакъв случай не бе от онези неща, които би искал да споделя с други хора.

В този момент се появи Инес и донесе на Дойл нова телеграма, в която се потвърждаваше, че всички поръчани от тях припаси ще ги чакат в Прескот. След като провери как товарят багажа им, Инес се качи последен точно навреме, за да види Джек и Тази, която върви сама да се скриват зад вратата на едно от купетата.

— Нали днес още не е изваждала изпод ребрата му нов ягодов кейк? — тихо попита той.

— Да се надяваме, че онзи е бил достатъчен — прошепна в отговор Дойл и вдигна пръст пред устните си както снощи.

Пет минути по-късно влакът им вече се носеше на юг.

След два часа щяха да бъдат в Прескот.

 

 

— Нещо не ми харесва, че трябва да отидеш там сам — каза Айлин.

— Склонен съм да се съглася, мила, но нали чу сама — поканата не беше отправена по начин, който бих могъл да отклоня — въздъхна Джейкъб.

— Ти не си добре, трябва да почиваш.

— Хайде сега, започваш да приказваш досущ като покойната ми жена: Джейкъб, идвай в леглото — ще си развалиш зрението като четеш на тази светлина.

— Убедена съм, че и в нейните думи не си се вслушвал.

Джек спря пред вратата във фоайето и я хвана за ръката.

— Винаги съм я слушал. И до момента я надживявам с шест години.

— Не отивай — каза тя тихо.

— Нали затова дойдох. Допускаш ли, че съм способен след всички тези премеждия просто така да се върна от вратата?

— Тогава нека и аз дойда с теб.

— Но, скъпа Айлин, ти не си поканена.

— Сигурна съм, че преподобният няма да има нищо против.

— Не. Знам това от съня.

Тя го погледна в очите и видя в тях тиха радост и решимост, без следа от страх. От окото й се отрони сълза.

— Моля те… Не умирай — прошепна тя.

Той се усмихна, нежно целуна ръката й, обърна се и излезе на улицата през летящите крила на вратата.

„Като истински каубой“ — мина през ума му. Той изправи рамене и закрачи към „Дома на надеждата“.

Айлин избърса сълзите си — не искаше събиращите се във фоайето актьори да я видят в това състояние. Трябваше вече да тръгват за театъра, защото репетицията бе насрочена за след няколко минути.

Точно в този момент един мъж стана от мястото си в другия край на фоайето и се отправи към нея, сваляйки шапката си. Беше с жълтеникаво кожено сако и ботуши, панталоните му бяха на тиранти — изглеждаше досущ като актьор в мелодрама за Дивия запад. Слава богу, поне не носеше бяла блуза. Но зад него пристъпваха пет разтревожени момчета в бели блузи.

— Мадам, може ли да поговорим?

Беше висок. Симпатичен… не, тази дума не беше способна да изрази нищо. И, боже господи, гласът му беше като ниска нота, взета на чело. Тя веднага коригира първоначалната си оценка — изглежда, беше живяла твърде дълго след артисти. Начинът, по който вървеше, начинът, по който се държеше… този мъж просто беше истински каубой.

Тя започна да вади цигара — това бе любимият й начин да протака — но още преди да я бе извадила, той бе запалил клечка в нокътя си.

— За какво?

— Бихте ли излезли навън за минутка? — попита той и изразително сви рамене в посока на петте белоблузи момчета.

— С удоволствие.

Той й отвори вратата, а после се обърна, препречи пътя на момчетата, които се опитаха да ги последват, и каза:

— Вие, деца, ще останете тук.

— Но ние трябва да те изпратим до стаята ти…

— На. — Той им подхвърли една монета. — Вървете и си купете захарни петлета.

— Но, сър…

— Кларънс, ако продължите да се влачите след мен, лично ще ви сритам в задниците.

Франк безкомпромисно затвори вратата в лицата им, наложи си шапката и тръгна в крачка с Айлин по тротоара.

— Казвате се Айлин, така ли, мадам?

— Да.

— Аз съм Франк.

— Франк, имам чувството, че не се интересуваш от автографа ми.

— Не, мадам. Мога ли да ви попитам колко планирате да останете в това място?

— Имаме представления през цялата седмица. Защо?

— Ще го кажа без заобикалки: намираме се върху буре барут, което всеки момент ще експлодира.

Забелязаха, че привличат погледите на белоблузите, с които се разминаваха по улицата — в крайна сметка бяха двама високи, привлекателни и отличаващи се от околните чужденци.

— Продължавайте да им се усмихвате — прошепна Франк.

— Питам се на какво чак толкова се радват — каза тя, усмихна се приятно и кимна без посока. — Държат ни под ключ от момента, в който дойдохме тук. Всъщност, по отношение на артисти, идеята може и да не е чак толкова лоша. А ти откога си тук?

— От около час.

— Имаш ли някаква представа какво, по дяволите, става тук?

— Като за начало: тези хора крадат карабини от армията на Съединените щати.

— Карабини ли? Тези тук?

— Всеки един от тях е с единия крак в гроба.

Яка жена на средна възраст се приближи, препречи им пътя и им подаде листа с правилата.

— Извинете ме, приятели — каза тя с крива гримаса, — но правилата не допускат гостите да се разхождат из Новия град без придружител.

— Благодаря ви, мадам, преподобният ни каза, че за нас може — отговори й Франк и най-нахално й се усмихна.

— Току-що говорихме с него — намеси се Айлин и се ухили като идиот. — Той ви изпраща любовта си.

Заобиколиха вцепенената жена и продължиха по пътя си.

— И пушенето е забранено — извика тя след тях, но вече не толкова уверено.

Айлин й махна небрежно и щракна с пръст цигарата зад гърба си.

— Та исках да ви предложа следното — продължи Франк. — Ако имате желание да се махнете оттук, преди чичо Сам да е дошъл за пушките си и преди наоколо да се разхвърчали лайна — извинете ме за израза — за мен ще е повече от удоволствие да ви измъкна.

Тя спря и го погледна по-внимателно. Да — истинска американска искреност.

— Много мило от твоя страна, Франк.

— За мен е удоволствие.

— Но опасявам се, че не мога да тръгна в момента. Не без Джейкъб.

— Аха, старецът.

— Е, не е чак толкова стар. Нима ти изглежда толкова стар?

— Надявам се, че не сте женени?

— Не.

— Добре — каза той с първата искрена усмивка, която бе видяла, откакто бяха излезли от хотела. — Ами… тогава ще вземем и Джейкъб.

— Мисля, че няма да е толкова лесно.

Той я погледна.

— И аз мисля така.

Тя се огледа, направи му таен жест и двамата завиха зад ъгъла в една пряка.

— Ти започваш пръв — каза тя.

Франк килна шапката си назад и пъхна палци под колана си.

— Ще трябва да ви запитам за китаеца.

Тя присви очи и отново го изгледа изучаващо: толкова хубав мъж можеше и да си позволи някои малки недостатъци в характера.

— Сънувал ли си нещо необичайно напоследък, Франк?

Франк се замисли.

— Не, мадам.

— Добре, тогава ще започна, като ти разкажа една необикновена история.

 

 

— Влезте, влезте, рави Джейкъб Стърн — каза преподобният и с жест го прикани към застлания с кадифе диван в ъгъла на кабинета си. — Много се радвам, че можахте да дойдете при мен днес.

— Намерих дупка в натоварената си програма — отговори Джейкъб.

Преподобният не стана от креслото си зад писалището, нито подаде ръка. Джейкъб избра място на дивана малко встрани от големия глобус, поставен на дъбова масичка. Ако се изключеше византийската икона в позлатена рамка, окачена на стената зад преподобния, и крал Джеймсовата^[1] Библия, лежаща отворена на наклонена поставка за четене, нищо друго не подсказваше, че това е кабинет на духовник. Мебелировката беше богата, даже пищна — доста наподобяваща тази в кабинета на Джон Д. Рокфелер, който Джейкъб бе виждал на картина. Въздухът беше тежък и прохладен. През дървените щори на прозореца в сумрачната стая се просмукваха тънки снопове ярка светлина и единствено това напомняше, че се намират в центъра на пустиня. Микроскопични прашинки се издигаха от персийския килим и бавно се въртяха в лъчите. Зрението на Джейкъб още не се бе приспособило към полумрака и той не можеше да види ясно преподобния, разположил се зад писалището си.

— Много уютна стая — отбеляза Джейкъб.

— Харесва ли ви? Нарочно ги накарах да построят този дом с дебели кирпичени стени, така характерни за местната архитектура — това задържа топлината навън до късен следобед. Между другото, всички мебели са дарение от по-богатите измежду моите последователи. Аз не съм склонен да приема, че духовните лица следва да получават редовна заплата. Интересно какво мислите вие по този въпрос, рави. Според мен това нарушава свещеното доверие между Бог и неговите… представители.

— Е, като теория не е зле, но човек трябва да яде.

— Десятъкът — ето това е отговорът и разбира се, както често се случва с добрите решения, такава е била практиката в продължение на стотици години. Всички членове на обществото трябва да направят пожертвования — може би е по-добре да се изразим „да принесат“ — заделяйки част от спечеленото от тях, за да подпомогнат пастира на духовното стадо, независимо дали той е проповедник, пастор или равин.

— Да, десет процента са били считани за нещо нормално — съгласи се Джейкъб.

— Аз направих малко нововъведение — отговори преподобният и се наклони напред, подавайки глава сред слънчевите лъчи. — Прибирам сто процента.

Джейкъб за пръв път видя очите му и му се стори, че посягат към него като мазни пипала. Наложи си да отмести своя поглед. Сърцето му прескочи.

— Имах късмета да покръстя много милионери и да ги привлека в лоното на нашата църква още в началото на църковната си кариера. Не бих могъл да кажа, че десятъкът беше изцяло тяхна идея, но веднъж влязла в главите им, тази мисъл бе посрещната много радушно. Така постепенно открих, че в западните щати е съсредоточена голяма част от богатството: превози, пари в наличност, сребро, петрол. Тук милионерите съвсем не са онези редки за Изтока птици — ако се изразя по-грубо, ще трябва да кажа, че тук те са под път и над път. И независимо от всякакви приказки за камили и иглени уши аз установих, че богаташът също така отчаяно се нуждае от спасение на душата си, както всеки изоставен грешник.

— И те — тези бивши милионери — все още са с вас?

— О, да. Тук, в Новия град — каза Дей, въздържайки се да спомене какво щастие му доставя да гледа как тези бивши магнати и разглезените им жени чистят клозетите. — Попитайте ги и безкрайно ще се изненадам, ако до един не ви отговорят, че смятат живота си днес за сто процента по-богат.

— Сто процента?

— Чисто материалният живот доставя прекомерно много безсмислена духовна мъка. Безпокойства и тревоги как да задържиш онова, което си успял да натрупаш. Нескончаемо напрежение в опити да увеличаваш и увеличаваш стойността му далеч извън всякакви разумни граници на личните ти нужди. Каква огромна радост е да се отървеш от тези страдания и да се отдадеш на живот, посветен на простите духовни ценности!

— Да, всичките тези пари сигурно наистина са били ужасно бреме — съгласи се Джейкъб, оглеждайки повторно стаята. — Кажете ми, каква е тайната на вашия успех?

— Хм, честно казано, аз се смятам за благословен, наистина. — Преподобният Дей стана и накуцвайки заобиколи писалището си, за да се приближи до Джейкъб. — Изглежда, огромното богатство просто не може да натежи прекомерно на душата ми. Почива си на плещите ми и си подсвирква ефирно като колибри. — Той махна с ръка през един от слънчевите лъчи и прашинките се завъртяха във вихрушка.

— Но каква е тайната ви?

— Не искам нищо за себе си. Аз съм слуга, а не господар. Живея, за да изпълня дълга си пред Бога, и земните блага, които минават през ръцете ми, не могат да ги опетнят. Попитайте ме какво означават всички тези пари за мен и аз съвсем искрено ще ви отговоря, Джейкъб Стърн, че не бих могъл да различа сребърен долар от бирена капачка. Парите са само инструмент, даден ми, за да завърша Светото дело.

— Светото дело?…

— Ами… Новия град, нашата катедрала — всички неща, които виждате край себе си.

— А каква е целта?

— Да приближа хората до Бога. Или може би трябва да се изразя по-иначе: да приближа Него до човека… — Преподобният спря и странно се усмихна: — Знам, че сте пълен с въпроси, нали така? Защо не се опитаме да си говорим… по-направо?

— За какво?

— Аз те познавам, Джейкъб Стърн — каза Дей и седна срещу него. — Признавам, че в началото не се сетих веднага, защото ти, старче, си обръснал брадата си. Ти участва в Парламента на религиите миналата година в Чикаго, нали?

Джейкъб усети треперенето в гърдите му да се засилва като приближаващите стъпки на титан. После кимна.

— Ти не си никакъв пенсионер пътешественик. Ти си експерт по Кабала, доколкото си спомням, при това един от най-изтъкнатите. Кабала е една от свещените книги, които се опитвам да дешифрирам още откакто започнах сериозно да се занимавам с колекционерство. Така че аз съвсем естествено съм крайно любопитен да разбера, рави Стърн, какво точно правиш тук?

Джейкъб почувства незрима енергийна вълна да се плъзва покрай главата и гърдите му като гъвкаво насекомо в търсене на някаква слабост. Събра всичката си сила и се опита да издигне около себе си мисловна бариера, за да се предпази от опита за проникване. И в този момент почувства живота си крехък и незащитим като прашинките, реещи се във въздуха.

— Мисля, че аз ви попитах пръв — намери сили да каже той.

— Да, така беше — призна преподобният. — Е, какво, разполагаме с време — не те очакват никъде. — Той се засмя и в гласа му за пръв път прозвуча жестока нотка.

— Слушам ви — напомни му Стърн.

Преподобният Дей се наведе напред и заговори с театрален шепот, като възрастен, разказващ на дете приказка за заспиване:

— Един ден човек се събужда и открива, че вътре в него гори светлина. Че е отворен бездънен кладенец на Силата. Наречи го озарение или както искаш, истината е, че той просто е докоснат от пръста Божи.

— Подобни случаи са известни — съгласи се Джейкъб.

— С течение на времето той се научава да използва Силата… не, не е вярно: той се научава как да освобождава Силата, за да върши тя святото си дело чрез него — това е по-скромният начин да се опише ситуацията. От този момент нататък Светлината ръководи всяка негова мисъл и действие, тя го научава, че трябва да събере край себе си хора и да ги спаси от покварения свят на човеците. Да ги отведе в пустинята. Да построи там Райската градина. Силата го дарява с Видение, за да му покаже точно как да го направят и къде да отидат — сън, в който се разказва за черна кула — Неговата църква! — издигаща се от пясъка.

— Сънували сте това? — изненадано вдигна поглед Джейкъб. После събра цялата си воля, за да сведе поглед отново към праха в лъчите.

— Вече девет години — каза преподобният. — От деня, в който се свестих в локва кал на брега на една река. Представяш ли си — от всички места на този свят, случи се в Швейцария. Без никакъв спомен кой съм и без представа какъв е бил животът ми преди това. Всичко, което притежавах, беше този сън. Това Видение. Но платих страшна цена за просветлението: тялото ми изсъхна — беше много по-зле, отколкото това, което виждаш пред очите си сега. Трябваше ми година, за да се излекувам, и още две, преди да мога отново да ходя. Дали си струваше ли? Без никакво колебание трябва да ти кажа „да“!… „Иди в Америка — заповяда ми Видението — и посей семето си в пясъка.“ Кой бях аз да споря с този властен глас? Нищо — прашинка. И така, без да имам право на това, аз станах духовник — каза Дей и стисна реверите си. — Всъщност в буквалния смисъл на думата взех расото от един баптистки проповедник, когото убих в Чарлстън, Южна Каролина. Бяхме двойници, без никаква разлика — много важно съображение, защото не съм лесен за обличане, поради многото ми… особености. В крайна сметка се оказа, че дрехите правят човека. Е, какво ще кажеш, рави? Не съм ли олицетворение на съвременния евангелист? — Той изтананика някакъв мотив от Гилбърт и Съливан^[2] и се засмя.

— Значи Видението ви доведе дотук? — попита Джейкъб. Полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи и да не позволи на този човек да се отклони от нишката на разговора.

— С помощта на милионерите, които спечелих на моя страна от Чарлстън дотук — между впрочем, Ню Орлиънс се оказа особено богат; стреснати от разпуснатия си живот и огромните си средства тези хора бяха готови буквално да ме умоляват за опрощение. С техните щедри дарения не след дълго Новия град донесе живот в тази безплодна равнина. Предполагам представяш си какъв огромен брой подробности се съдържат в задачата да се даде живот на този плод на въображението: архитектура, социална структура, доставка на стоки, местно правителство. Години минаха като един миг, без да остане време за теологическия аспект… И дойде денят, в който вдигнах поглед и видях града ни да живее самостоятелно и прекрасно — бяхме вече към хиляда души, но броят ни се увеличаваше непрестанно по време на обиколките ми из западните щати, когато изнасях проповедите си от фургона. Тогава изведнъж осъзнах, че съвсем съм пропуснал да помисля за укрепването на духовните основи на нашата колония. Духът ни имаше желание, но плътта… беше невежа… И тръгнах на поклонение. Заминах миналата година за Чикаго, за да се смеся с духовното братство. Какво необятно знание, какво вдъхновение за работа! Ще ти кажа истината, рави, Парламентът на религиите промени живота ми. Пред мен се откри нов път и той беше обезсърчаващ: трябваше да изуча и да извлека prima materia на всички религии по света, а после да обединя отделните им истини в името на Видението, което наистина притежавах, но не можех да изразя… Така започнах да събирам най-ценните свещени книги по света, за да мога да разбера тайните им. Една от първите идеи, които се оформиха в главата ми, беше, че няма случайни съвпадения. Трябва да ти кажа, Джейкъб Стърн, че твоята поява в Новия град точно в този момент е изключително своевременна.

— Защо?

Ударите на сърцето му почти заглушаваха гласа на преподобния Дей, който придърпа стола си още по-наблизо. Във въздуха се разнесе отвратителната миризма на гнили цветя.

— Защото вярвам, че си изпратен тук, за да завършим Светото дело заедно. Това е причината. Това обяснява защо сънуваме един и същи сън за нашата църква.

— Защо сте толкова сигурен, че съм сънувал същия сън? — попита Джейкъб.

— Хайде да забравим за неискреността. Знам толкова много неща за теб и не се съмнявам, че си достатъчно мъдър, за да си отговориш сам на някои въпроси.

Преподобният небрежно махна с ръка и Джейкъб почувства от носа му да шурва топла струя. Обърса я — беше кръв. Вдигна замаяно поглед и с мъка избегна очите на преподобния. Но в краткия миг, през който зърна лицето му, видя, че по устните на мъжа пред него също се стича кръв.

Джейкъб отново кимна — да, въпросите, започващи със „защо“, бяха безпредметни в такъв момент. Главният въпрос беше „как“: как да го спре?

— Сам разбираш, че нагърбен с толкова много отговорност тук, аз просто не можех да погледна на когото и да е измежду тези хора като на „колега“ — продължи преподобният Дей, надигайки възбудено глас, без да забелязва собственото си кървене. — Знаех, че ти ще се появиш, нали това беше предсказано в съня.

— Какво очакваш да направя?

— Толкова отдавна не съм разговарял с човек, достатъчно квалифициран, за да оцени значението на откритията ми. Затруднявам се откъде да започна. Нека ти кажа какво научих в резултат на моите изследвания, а ти ще ми кажеш съгласен ли си с изводите ми.

— Добре.

Миризмата продължаваше да се носи във въздуха. За да преодолее повдигането, Джейкъб дишаше дълбоко през уста и упорито продължаваше да гледа в пода, въпреки това усещайки как погледът на преподобния постепенно разкъсва защитата му.

— В староеврейските свети писания не се споменава Бог; дадени са му множество други имена, но Айн Соф — източникът на цялото Творение — не се споменава направо, защото неговата идентичност лежи отвъд човешкото познание. Поправи ме, ако греша.

Джейкъб кимна. Болката в главата му бавно се засилваше. Той притисна с длани слепоочията си и за пореден път фокусира погледа си върху прашинките, въртящи се в резултат на жестикулациите на мъжа пред него.

— Отсъствието на Бог означава тъмнина. Тъмнината се счита за Зло. Преди на света да се появи светлина, преди да се появи доброто — защото Бог е добър — е имало само тъмнина. Знаем, че Бог е дал на човека свобода на волята, защото е искал да живеем свободни на тази земя. Но за да бъдем истински свободни, ние трябва да се опълчим срещу това, което по традиция се смята за воля на Бога, нали разбираш? Защото така ние ставаме по богоподобни. Това е било първоначалното му намерение при създаването ни. А за да може човек да живее по предначертания от Бог начин, Злото е трябвало да съществува в сърцето на човека от самото начало, защото без Зло, без възможността за избор между двата пътя, за каква свобода на волята можем да говорим?… Следователно… Злото е било дар от Бога на човека. Следваш ли мисълта ми дотук, рави?

Без сам да знае как, Джейкъб намери отнякъде сили да поклати глава. Към оглушителното блъскане в гърдите му се прибави стържене в ушите му, което заглушаваше всичко, с изключение на гласа на преподобния.

— Злото има цел, да — отговори Джейкъб, — и тя е в това човек да се бори с неговата извратеност. И така да възстанови духовната си цялост.

— Да, това безспорно е един от пътищата, които бихме могли да изберем, съгласен съм. Но съвсем ясно е, че има и друг път към божествеността и той е чрез търсене на силата, която наричаме Зло — продължи възбудено преподобният. — Признавам, че този път не е за всеки човек. Той е за малкото, паднали в тъмнината, покварени от нея и намерили силата да се изправят…

— Това не е път за човеците — възрази Джейкъб. Гласът му сякаш звучеше отдалече, съвсем тъничък.

— Да, точно това казвам и аз — широко се усмихна преподобният и кръвта започна да се стича между зъбите му. — Този не така добре утъпкан път е пътят на ревностното подражание на Бог, а не на сляпото подчинение пред Него. Това е път, по който ставаш богоподобен, като търсиш Силата и се издигаш над понятия като Добро и Зло. Това е път на приближаване до Бога, повече отколкото някой някога се е осмелявал, като се опълчваш и бориш срещу Неговата власт.

— Не можеш да победиш Бога — каза Джейкъб. Усещаше невероятна тежест да мачка крайниците му и да го натиска в основата на тила.

— О, така ли мислиш? Тогава нека те попитам следното: причината за появата на великите свещени книги е да бъде следван пътят на Доброто, пътят на Бога, пътят, който повечето човешки същества сляпо следват — това се смята за общоизвестно, нали така? Те са ни дадени като Слово Божие — своеобразни ръководства как да живеем, духовни справочници, уточняващи Божиите закони, стигнали до човека чрез посредничеството на пророците на световните религии.

— Да, да…

— В такъв случай можем да кажем, че Бог е в тези книги, не е ли така? Бог ни се явява чрез думите си и чрез законите си, които ни поставят ограничения и на практика определят какви да сме. Това е начинът, по който Бог оказва някакво въздействие върху физическия ни свят.

— Съгласен съм.

Преподобният Дей се наведе още повече и почти допря лицето си до лицето на Джейкъб.

— Рави… а може би съдбата на човека не е в това да се подчинява на волята на Бога, а да се освободи от Него? Защо трябва да продължаваме да приемаме безкритично, че планът, начертан от Бог в тези книги, е правилен?

— Това не ни е дадено да знаем…

— Но Той ни е дал свобода на волята! Може би Неговото истинско намерение е да освободим света от влиянието Му и така един ден сами да станем богове? Ами ако подобен акт на освобождаване се окаже истинското предназначение на Месията, за когото се говори в книгите?

— Не разбирам — каза Джейкъб. С последни сили се крепеше на границата на съзнанието. Зрителното му поле беше започнало да се стеснява от нахлуваща тъмнина, от очите му капеха сълзи.

— Това ще ти прозвучи като богохулство: представи си, че нашето божество по космическите стандарти е глупаво, недоразвито хлапе, преследвано от съмнения, объркано и несигурно какви точно са намеренията му — такова като всеки земен човек. Представи си подобно създание, което нито може, нито има желание повече да ни управлява, превърнало се в родител, изпуснал контрол над децата си, понеже ние надрастваме нуждата от неговата защита…

— Това не ни е дадено да знаем…

— Не, не съм съгласен. Погледни свидетелствата, Джейкъб. Погледни покварата в този свят: греха, насилието, корупцията, войнствеността. Би ли нарекъл ти „Създателя“ на този ад непогрешим? Нима Неговите методи са ни чак толкова непонятни? Не мисля, че е така.

— Това са дела на човека, а не на Бог… — слабо възрази Джейкъб. Сърцето му опасно трепереше.

Без повече да се вслушва в думите му, преподобният Дей се пресегна, хвана го за китките и заговори с глас, който се забиваше като кинжал:

— Аз вярвам, че истинското предназначение на човека е да изтрие всеки спомен от законите на Бог на земята, за да се освободим по този начин от ограниченията, които Той ни е наложил още преди хилядолетия. Иронията е, че така нареченият Бог сам знае, че се е провалил, макар че едва ли позволява на тази мисъл да влезе в главата Му. А аз постепенно осъзнах, че този върховен и последен акт на въставане, състоящ се в прогонването на Бог от нашия свят, е истинската причина, поради която Бог е създал човека — за да го победи и да го надмине — макар да не е готов да го признае.

— Как?

— Като бъде унищожено Божието присъствие на тази земя — изрече преподобният с оглушителен шепот.

— Но как ще…

— Планът за Неговото унищожаване е бил скрит в Неговите книги още от самото начало. Той Сам го е сложил там и аз дешифрирах информацията: построих подземна крипта под моята църква, следвайки изричните Му указания, за да усиля по този начин действието на Силата.

— Какво действие?

— Толкова е просто, Джейкъб: Той иска да изгорим книгите.

Джейкъб гледаше в земята, поклащаше глава и се опитваше да се защити от лудостта.

— Да изгорим книгите! Да унищожим Неговите закони, да изличим присъствието Му на земята! Ето, това е Светото дело, за което Бог е създал човека! Този акт ще освободи Месията, който ще ни преведе през останалия път до окончателната свобода. Единственият, истинският Месия!

— Ти?

Преподобният Дей се изсмя, от ушите и ноздрите му потече кръв, в ъгълчетата на очите му се появиха червени жилки.

— О, небеса, не, аз съм само пратеник. Нашият Месия е ангел прекалено чист и несебичен, за да бъде сравняван с такива като Бог — това е Архангелът, когото Той е оковал във вериги, изхвърлил от Рая и заключил в подземие от страх, че поради честността си един ден той може да разкрие пред човека неговата истинска и по-възвишена съдба… Ние ще довършим делото на Архангела тук — това е целта на нашия град. Ще унищожим книгите и ще разчупим оковите, които държат нашия Месия в мрака. Това е смисълът на съня ни, това е обяснението зад общото ни Видение. Това е, заради което ние… ние…

Преподобният Дей рязко се изправи, крайниците му застрашително се разтресоха. Джейкъб чувстваше, че собственият му череп всеки миг ще се пръсне, от миризмата на гнило му се повдигаше.

Но той не откъсваше поглед от преподобния: очите му се забелиха, от гърлото му се изтръгна несвързан брътвеж, тялото му се вдърви и в следващия миг той тежко падна на пода. Във въздуха изригна облак от прашинки, ръцете и краката му се замятаха като риба на сухо, от всички отвори по лицето му потече кръв.

Налягането в главата на Джейкъб изчезна, сякаш някой бе отворил предпазен вентил. Зрението му се възстанови, пулсиращата болка изчезна и той се вгледа в тялото на проповедника на пода.

„Припадък — схвана Джейкъб. — Този човек е епилептик.“

Джейкъб хвана по-здраво ръба на дивана, защото осъзна какво трябва да направи. Но откъде щеше да намери силата? Та той едва не го бе убил, дори без да го поглежда право в очите. Джейкъб нестабилно се изправи. Припадъкът не показваше признаци на отминаване, но нямаше никакъв начин да разбере колко време може да продължи.

Той претърси стаята с очи и се спря на едно кристално преспапие — сфера, обгърната в плетеница от стъклени нишки, лежаща на писалището. Повдигна я с две ръце, изпробвайки тежестта й… да, беше достатъчно тежка. Почти като гюле.

Върна се две крачки, изправи се над преподобния и го погледна. Пристъпът като че ли преминаваше. Джейкъб трескаво пое дъх и вдигна кристалната топка над главата си.

Изведнъж почувства пристъп на замайване — беше вложил прекалено много усилия. Пред очите му заплашително притъмня, той отпусна топката и падна болезнено на колене. По лицето му се стичаха пот и кръв. Остави топката на пода и избърса веждите си с ръкав.

„Дишай, старче! Дори да е последното нещо, което ще направиш, направи така, че животът ти да има някакъв смисъл, и изтрий тази гадна обида към Бога от лицето на земята!“

Потръпването на преподобния затихваше, макар езикът му още да се подаваше през пяната на устните. Той изпъшка слабо.

„Хайде, Джейкъб, спести мъченията на това нещастно животно.“

Джейкъб се приближи още веднъж до проповедника и пак вдигна топката. После изчака главата му да спре да се върти, за да може да стовари тежестта право върху челото му.

Преподобният отвори очи, мигновено дойде в съзнание и заби поглед в Джейкъб, сякаш през цялото време го бе наблюдавал от някакво съхранило разум ъгълче на съзнанието си.

Джейкъб извърна очи и с две ръце хласна топката в главата му.

Но вече беше късно: някаква сила леко го отмести встрани и топката безобидно тупна до черепа на преподобния.

Дей рязко вдигна ръка и стисна китката му като в менгеме, счупвайки костта. Показалецът на другата ръка укорително се размаха пред лицето му.

— Лошо, лошо — прошепна преподобният Дей, бледен и страшен като труп.

После направи рязък жест. Топката излетя от ръцете на Джейкъб, удари се в отсрещната стена и експлодира в облак от отломки.

Последва нов жест — Джейкъб залитна назад, падна върху писалището и остана там неподвижен и безпомощен.

— Индусите имат интересна теория — каза преподобният, докато се приближаваше към него. — Те вярват, че Бог им говори… през очите.