Марк Фрост
Шестимата месии (12)

11.

Скупчени колиби и бараки край входа на изоставената сребърна мина — това беше селището, известно под името Каньона на черепа, Аризона. Населението му бе стигало до цели 350 души, но след това сребърната жила се изтощила и железопътната компания взела правилното решение да не строи спирка тук. Понастоящем постоянните жители наброяваха цифром и словом точно 2 (двама): братята Барболио — смахнати търсачи, шейсет и пет годишни близнаци от Филаделфия, които все още слизаха в шахтата всеки ден, прекарвайки времето си в събиране на праха от стените й. Останалите десетима бяха тук само за кратко — работници, пътуващи между това място и града. Те бяха от града и обслужваха станцията за дилижанси, както и превърналия се в убежище на бълхите хотел „Каньон на черепа“, който бе единственото място, където случайно минаващите оттук пътници можеха да отседнат.

Със снощното пристигане на „Предпоследната театрална трупа“ броят на пребиваващите тук бе отскочил на 31, но понеже хотелът бе в състояние да приеме само 15, обслужващият персонал на станцията, както и по-младите измежду останалите, прекараха нощта във фургоните си. Всъщност точното число бе 32, ако в него се включеше и Франк Маккуети, пристигнал призори, но останал в една скална ниша, гледаща надолу към каньона и хотела. Франк се беше добрал точно преди разсъмване и се намираше достатъчно близо, за да разглежда лицата на хората по улицата през телескопическия прицел на пушката си за бизони, която държеше със свален предпазител в очакване да се появи китаецът.

Зад хотела имаше пет фургона, единият за багажа. Конете чакаха вързани наблизо. Още с пукването на зората се появиха хора, най-вече кухненски работници, едни от които изхвърлиха помията, а други внесоха насечени дърва, така че след малко печката в кухнята бумтеше, а коминът й изхвърляше дим. Кожения Франк придърпа одеялото по-плътно около раменете си и се опита да спре тракането на зъбите си. Единственото, което искаше в този момент, бе да седи пред онзи огън долу с чаша гореща напитка в ръце. Беше и гладен — факт, който осъзна с особена острота, когато сутрешният ветрец довя към него едва доловимия аромат на бекон.

Беше яздил през нощта в хапещия студ на пустинята. Вече не можеше да се отръсква от него, както на младини — този студ имаше способността да се загнездва в костите на човек и оставаше там завинаги. Снощи, на половината път от Уикънбърг, Франк бе осъзнал, че е прекалено стар за тези упражнения и съвсем сериозно се бе замислил дали все пак да не дръпне юздите и да не запраши към Сонора. Усети да го наляга пристъп на отчаяние: отдавна беше загубил броя на чудесните утрини, прекарани нахалост по точно същия начин: някъде из планините, в очакване някой нищо неподозиращ глупак да излезе от къщата, от пещерата или от вигвама, така че Франк да може да забие куршума си в него — житейски опит, върху който се бе замислил едва по време на петте години зад решетките. Не, този живот повече не беше за него, защото вече знаеше със сигурност, че единственото нещо, от което има нужда в този ранен час на деня, е по-дебел дюшек и две топли цици, така че той се опитваше да остане буден, напомняйки си, че и двете неща може би се намират на само един изстрел разстояние.

Първите актьори се излюпиха от фургоните едва когато се разнесе звънът за закуска. По-младите се протягаха, разкършваха плещи и вървяха наперено, подсъзнателно държейки се така, както се държат хора, свикнали да бъдат наблюдавани. Дори тук, в самия център на нищото, даже докато се криеха, за да се облекчат из храстите, без да съзнават, че някой си Франк ги наблюдава, те пак се държаха като че ли се намират пред публика.

И нито следа от китаеца.

Измина половин час, закуската свърши, конярите излязоха с конете, впрегнаха ги във фургоните, а след това от хотела дойдоха и останалите артисти. Франк внимателно разглеждаше всяко новопоявило се лице през обектива. Вече знаеше състава на трупата: четири жени и дванайсетима мъже — всички бели — се качиха на три от фургоните; един висок, дебел, дългокос позьор, държащ се като че ли ръководи нещата, седна на капрата на четвъртия фургон, който според Франк превозваше реквизита им. Керванът изглеждаше готов да потегли, но чакаше. Петият фургон, най-малкият от всички, все още бе празен.

Тогава от хотела излязоха и последните трима души. Франк се наведе напред, сложи пръст върху спусъка и залепи око на обектива: тъмнокоса жена — боже, истинска красавица с огнен поглед — и висок кльощав мъж в черен официален костюм, а между тях прегърбена фигура с дълга бяла брада във възможно най-особеното облекло: кръгла кожена шапка, черен костюм и тежко черно палто. Двамата съпроводиха странния тип до последния фургон и му помогнаха да се качи отзад.

Нещо не беше наред и Франк се взря за подробности. Брадата и шапката му пречеха да види лицето на стареца… но какво бе това? Точно когато той се качи отзад на фургона, палтото му за миг се отметна и на бялата му риза се видя тъмно петно. Кръв?

Дали да не рискува? Пръстът му леко започна да натиска спусъка.

„Помисли добре, Франк — чу той гласа на Моли. — Все още си осъден и ако застреляш не когото трябва пред погледите на двайсет свидетели, това с нищо няма да подобри съдбата ти.“ Той отпусна пръстта си.

Разнесоха се гласове. Франк завъртя телескопичния прицел в другата посока. Дългокосото парвеню бе скочило от товарния фургон и сега жестикулираше към тъмнокосата жена и крещеше нещо. Тя обаче му отговори право в лицето. От това разстояние Франк не можеше да чуе думите, но тонът се долавяше, и ако се съдеше по него, господин Дългокоско си получаваше заслуженото. Накрая очевидно му дойде много, защото подви опашка, гневно се върна при своя фургон, а жената се качи отзад — там, където бяха качили стареца. Тя явно не си поплюваше.

Фургоните се насочиха към изхода на каньона и нагоре по пътя, водещ на запад. Франк бе говорил със собственика на конюшнята в Уикънбърг, от когото бяха наели фургоните, и той му бе казал, че артистите пътуват за някакво религиозно поселище в пустинята — място, наречено Новия град — на двайсет и пет мили от Каньона на черепа в посока север-северозапад. Ставало дума за съвсем ново градче, което дори не бе успяло да се появи на картите, но се разраствало бързо. Населението му не било мормонско, а по-скоро християнско, но човекът така и не можа да му каже нищо по-определено, освен че били добри клиенти и си плащали сметките навреме. Изглеждали безобидни, макар и малко странни… били се захванали да строят някакъв каменен замък, закътан в хълмовете.

Дори ако следваха указанията му и не объркаха пътя — едно голямо ако — доброволците от хайката едва ли щяха да пристигнат при Каньона на черепа по-рано от късния следобед. Франк не можеше да чака толкова дълго. Имаше вероятност китаецът да не е с тези хора, но някакъв инстинкт караше Франк да иска да разгледа по-отблизо стареца в последния фургон. Той не можеше да забрави, че тези хора все пак бяха артисти, а артистите могат да направят много неща с грима.

Имаше и още една причина да тръгне след тях, макар да не искаше да я признае пред себе си: искаше му се да хвърли поглед отблизо и на още едно лице в същия фургон. Тъмнокосото момиче бе накарало сърцето му да се разтупти като сигнален барабан на индианци. На всичко отгоре тя приличаше на Моли, сякаш й бе сестра.

Франк разкърши рамене, защото бе успял да се схване, слезе по склона при хотела и зададе няколко въпроса. Оказа се, че никой така и не бе успял ясно да разгледа стареца. Приличал на евреин, подхвърли един от виделите го, досущ като онези европейци, които бил виждал по източния бряг. Но какво правеше сред театрална трупа в центъра на пустинята — това никой не знаеше. Единственото сигурно нещо бе, че имал треска и заради нея им казали да се държат по-настрани от него. Влязъл в стаята си и така и не си подал носа навън.

Чернокосата жена ли? Да, тя наистина хващала окото. Грижела се за онзи — тя и другият, костеливият мъж. Някой спомена, че чул името й — Айлин.

Дали има телеграф в онова място, закъдето артистите са се запътили? Да, имало. Франк остави в хотела запечатан плик с инструкции за хайката, когато се добере дотук. Нареждаше им да го чакат в Каньона на черепа, докато не им изпрати телеграфически нови инструкции.

Последната му молба беше, ако някой от потерята се поинтересува за къде е тръгнал, да казват, че Кожения Франк е поел на североизток, към Прескот.

Франк нахрани коня си, направи си угощение с изстиналата закуска и се отправи по черния път, водещ за Новия град.

 

 

В единайсет същата вечер Дойл, Джек и компания пристигнаха на адреса, където се намираше офисът на Фредерик Шуорцкърк, и завариха вратата разтворена, а двете стаи — съвсем празни. Цели четири детектива — Джек, Дойл, Престо с адвокатското си око към дребните подробности, и накрая по свой собствен начин Тази, която върви сама — огледаха всеки квадратен сантиметър, докато Инес и Лайънъл Стърн стояха навън във фоайето.

Повече от ясно бе, че стаите са опразнени същата вечер, и то скоро. В кошчето за боклук имаше хартиена пепел, в чекмеджето се търкаляше самотна ролка хартия за телеграф, най-сетне, върху бюрото имаше прашен правоъгълник, който заедно със стърчащите краища на откъснати от стената жици очевидно подсказваше, че тук е бил използван частен телеграф — напълно незаконен, по мнение на Джек.

Равномерният слой прах по полиците във вътрешната стая говореше, че складираните там книги не са били пипани до момента на пренасянето. Престо изказа мисълта, че са били подредени само за камуфлаж.

Върху по-малкото писалище във вътрешната стая Мери Уилямс долови миризмата на човешка урина. Тя дори намери и едва различими следи от прясна човешка кръв по плота и макар прозорците да бяха оставени отворени, във въздуха все още се носеше не особено приятната миризма на изгоряла плът. Нещо зловещо и отблъскващо се бе случило в тази стая преди не повече от един час.

Малко по малко за всички стана ясно, че офисът не е бил нищо повече от фасада за прикриване на дейността на хората, отговорни за кражбата на светите книги. Дойл пръв изказа тази мисъл. А това означаваше, че „Фредерик Шуорцкърк“ и оцелелият член на групата, атакувала ги на борда на „Елба“, са едно и също лице. Но никой нямаше никаква представа каква може да е връзката с общия сън, ако се изключеше преводът на името му — „Черна църква“. Освен това, въпреки старателното претърсване, не бяха намерени никакви следи, които можеха да подскажат в каква посока е избягал този човек.

— Мисля, че е редно да си зададем един въпрос — каза Дойл, когато всички излязоха навън. — Най-малкото, което може да се каже за тези хора, е, че те крайно внимателно обмислят всичко. Така че, след като са заминали за някъде, дали са оставили нещо недовършено?

Никой не го каза, но всички си го помислиха: те самите бяха недовършената работа и може би дори в този миг ги наблюдаваха. Бетонните каньони край тях не можеха да им предложат безопасност. Те отстъпиха назад в сянката и вдигнаха яки, за да се защитят от острия вятър, духащ откъм езерото.

— Рави Брахман — обезпокоен проговори Джек.

— Да, те ще искат да му покажат фалшивата книга — довърши мисълта му Престо.

— Дойл! Ти, мистър Стърн и мис Уилямс се връщате в хотела веднага, за да се погрижите за книгата — нареди Джек, напомняйки за миг, че не е забравил старата си способност да командва. — Престо, Инес и аз ще посетим Брахман в синагогата. — Джек скочи в първия минал файтон. Престо и Инес го последваха. — Вземете книгата при вас и не отваряйте вратата никому, преди да сме се върнали!

„Когато настане време за действие, Джек се връща към онова, което беше — помисли си Дойл. — През останалото време е като восъчна статуя.“ Той погледна Мери Уилямс, която в този момент се качваше при него във втория файтон, и в главата му започна да се оформя идея.

 

 

Една-единствена лампа светеше в прозореца на етажа над украсения с колони вход на синагогата „Бнай Аврам“.

— Там живее Брахман — каза Джек. — Съседният прозорец е на библиотеката, от която са откраднали тикунейския „Зохар“.

— Постройката изглежда много солидна — обади се Инес, разглеждайки фасадата.

— Крадците са използвали задния вход — намеси се и Престо.

— Оттам ще опитат и сега — каза Джек.

Тримата мъже стояха скрити в сянката от другата страна на улицата. Бяха се отбили за малко през техния хотел и Джек бе изтичал за куфарчето, което Едисон му бе дал след посещението на неговите лаборатории.

— Някой вътре се движи — каза Инес и посочи осветения прозорец.

Върху прозореца бе паднала нечия сянка и макар да бе трудно да се различи, тя съвсем не изглеждаше като силуета на немощен седемдесет и пет годишен еврейски равин. Фигурата принадлежеше на висок и широкоплещест човек.

Който държеше разтворена книга.

Джек отключи куфарчето, обърна се така, че двамата му спътници да не виждат какво има вътре, и извади нещо издължено, което приличаше на очила с мощен бинокъл вместо стъкла. Рамката беше кръгла и позволяваше очилата да се носят на главата като шлем. Джек нагласи конструкцията върху главата си и заприлича на огромна буболечка.

Без да дава никакви обяснения, Джек се обърна към храма. Инес и Престо обезпокоено се спогледаха зад гърба му.

— Ъъ… виждаш ли нещо? — плахо попита Инес.

— Да — късо отговори Джек, бавно въртейки глава.

— Нещо по-конкретно? — осмели се Престо.

Джек спря.

— Бързо! — Той свали очилата, прибра ги обратно в куфарчето и го заключи пред погледа на смаяния Инес. — След мен!

Прекосиха улицата тичешком и завиха зад синагогата към задния вход, където Джек извади от джоба на жилетката си комплект инструменти в квадратна кутия и я подаде на Престо. После пак отвори куфарчето. Този път извади от него някакъв квадратен апарат с формата на кутия за обувки, с гладка сребриста извита фуния в единия край, в центъра на която имаше стъклена крушка. Около фунията имаше монтирани на панти капаци, благодарение на които отворът пред крушката можеше да става по-голям или по-малък. Джек подаде куфарчето на Инес, а кутията на Престо и му нареди:

— Насочи отвора към ключалката и дръж така, без да мърдаш.

Престо се подчини. Джек стесни отвора, после щракна малък ключ отстрани. Разнесе се едва доловимо бръмчене и от отвора се изтръгна слаб, тъничък лъч бяла електрическа светлина, който освети площта около ключалката.

— Мили боже — прошепна Инес. — Това пък какво е?

— На какво ти прилича? — на свой ред попита Джек, коленичи с шперца и се захвана с ключалката.

— С батерии ли работи? — поинтересува се Престо.

— Фенерче — със закъснение отговори Инес.

— Позна… И Едисон така го е нарекъл — каза Джек. Ключалката се предаде с меко щракване. Джек натисна дръжката и побутна вратата напред в тъмното. Пантите й леко изскърцаха. — Изгаси светлината.

Престо изключи апарата. Джек извади шлема си, отново го наложи и се взря напред в коридора.

— Не мислиш ли, че щеше да бъде по-просто, ако бяхме позвънили? — прошепна Инес.

Джек сложи пръст на устните си, показвайки им, че трябва да мълчат, и тримата бавно запристъпваха напред. Вървяха в колона, като Престо и Инес държаха ръка върху рамото на предния. Джек ги преведе през първата стая — може би кухня — след което спря в прохода под някаква арка. Инес и Престо се надяваха, че зрението им ще се адаптира, но тъмнината оставаше все така непроницаема, в допълнение към мъртвата тишина, която ги заобикаляше.

Джек взе кутията от Престо и за миг включи и изключи светлината. В краткия проблясък видяха салон и стълбище, извеждащо към втория етаж. Отляво имаше двойна портална врата, на пода до нея менора^[1] — явно това бе входът за синагогата. Пред тях се простираше фоайе, извеждащо до предната част на храма. Джек тръгна, насочвайки малката им процесия към основата на стълбището. Там спряха.

Някой горе продължаваше да се движи. Меки, тежки, отмерени крачки. Търкане на чехли в килима. Този някой държеше да не бъде чут.

Джек ги докосна с ръка, за да им покаже, че иска да останат където са. После изчезна нагоре по стълбището без ни най-малък звук.

Времето сякаш спря. Инес и Престо не смееха да помръднат и разбираха за присъствието на другия само по дишането му. В желанието си да се ориентира Инес протегна ръка и я сложи върху стената на стълбището. Там напипа кръгъл ключ.

Горе се разнесе шум от нови крачки, които се забързаха, след това някой се стовари на пода и започна борба.

Инес завъртя ключа и в помещението светна.

Две фигури, изцяло облечени в черно, се носеха надолу към тях, но светлината ги изненада и те спряха за миг.

Престо извади тънката си рапира от бастуна и се хвърли нагоре с намерение да ги атакува. Първият мъж обаче се преметна през перилата с котешка пъргавина, приземи се на крака и се втурна без забавяне към изхода. Носеше черна торба. Инес го подгони. Вторият извади от ръкава си нож. С изненадваща ловкост Престо прикова дланта му за стената. Мъжът изпусна ножа. Престо, сякаш без да бърза, стовари с все сила юмрук в челюстта му. Главата на мъжа се удари в стената и той се свлече надолу.

Инес излетя на пълна скорост навън мигове след мъжа с черната торба, но въпреки това той беше изчезнал. Сдържайки героичните импулси, напиращи в него, младежът се върна в храма и затвори вратата.

Когато стигна на горната площадка, Престо намери там трети мъж в черни дрехи, проснат безжизнен на пода, с глава, извита под невъзможен ъгъл; вратът му бе счупен. Без да прибира рапирата и готов всеки миг да я пусне в действие, Престо се прокрадна към полуотворената врата. Лампата, която бяха видели отдолу, все още светеше.

Инес сви юмруци и предпазливо прекрачи през неподвижно лежащия на стълбището човек, но когато го подмина с две стъпала, той скочи на крака и полетя надолу. Инес прескочи през перилата — е, не можеха да искат от него вечно да се сдържа! — хвърли се върху гърба на бягащия и го заби с цялата си тежест в стената. Нисък и страшно здрав, мъжът в черно успя да се задържи на крака и ядосано се завъртя, като бик, опитващ се да свали от гърба си неразумен ездач. Инес го хвана в задушаваща хватка през врата — беше дебел като пожарен маркуч — и извика за помощ.

— Дръж се! — обади се Престо отгоре и се спусна по стълбището.

Мъжът в черно заблъска с гръб Инес в стената и го повлече към портала на храма. Блъснаха го и се изтърколиха на централната пътека. Масивното тяло на мъжа беше отгоре; той заби лакът в ребрата на Инес и му изкара въздуха. Младежът се задави и отвори уста, за да си поеме дъх… Когато Престо най-сетне дойде, черният боец бе избягал. Чуха звън на строшено стъкло.

— Натам — изхърка Инес и вдигна ръка.

Престо включи фенерчето и продължи преследването. Влезе в някакво складово помещение, предпазливо се прокрадна покрай сводестата ниша, в която се съхраняваше Тората, и насочи лъча към някакво издуто перде. Заби рапирата си в него, после го дръпна настрани и разбра, че е открил прозореца, през който бе избягал мъжът в черно.

Когато Престо се върна, Инес бе намерил сили да седне.

— Много си добър с това — каза той и кимна към рапирата, която Престо прибираше в ножницата на бастуна.

— Бях шампион по фехтовка на Оксфорд три години поред — отговори Престо. — Но досега не бях промушвал никого. Съзнателно, имам предвид.

Бързо се качиха по стълбището в осветената стая.

Тялото на рави Брахман кротко почиваше в стола пред писалището, наклонено напред, сякаш старецът бе решил да отпусне глава за миг, докато бе работил. Горящата лампа осветяваше отворените му очи и бялата му кожа.

Джек стоеше пред него и напрегнато оглеждаше бюрото.

— Избягаха, нали?

— Не без няколко цицини — отговори Инес и опипа своите.

— Предполагам, другият е твоя работа. — Престо кимна към залата. — Онзи отвън.

Джек също кимна.

— Убил си един от тях? — възкликна Инес. — Чудесно!

— Не исках да го убивам — студено поясни Джек. — Мъртъв той с нищо не може да ни е полезен.

Едва сега Инес забеляза отпуснатото тяло на рави Брахман.

— Боже мой, и той ли е мъртъв?

— Дарбата за дедуктивно мислене, изглежда, има дълбоки корени във вашето семейство.

— Нима са го убили? — попита Инес, твърде смаян, за да се обиди на сарказма на забележката.

— Смъртоносна инжекция — отговори Джек и посочи един мъничък червен белег на ръката на равина. — Същият метод, който използваха, за да убият Рупърт Селиг на борда на „Елба“.

— Бедният старец. — Престо бе искрено опечален. — Дванайсет внуци… така поне ми се похвали.

— Артър беше на мнение, че Селиг е бил изплашен до смърт — възрази Инес.

— Артър бърка — нетърпеливо го сряза Джек. — Инжекцията създава впечатление за сърдечна криза, а те са искали да повярвате, че е именно това. Искам да разгледате онзи отвън. И едновременно с това внимавайте другите да не се върнат с помощ. Аз имам работа тук.

— Бих искал да отдадем за минутка последна почит на починалия, ако не възразяваш — по-грубо от обикновено отговори Престо. — Той беше добър човек и мисля, че е заслужил поне малко уважение.

Джек гневно го изгледа. Инес не можа да прецени дали в погледа му има изненада, или обида.

— Знам, че не ти е минавала тази мисъл, Джек, но ако не се бяхме забавили да вземем проклетото ти куфарче, Брахман може би още щеше да е жив.

Джек заби поглед в пода и почервеня до уши. Инес се смая от силата на гнева на Престо. Макар да бе съгласен с него, да чуе тези думи в присъствието на труп го караше да се чувства като че ли са го извадили гол на дъската, за да решава уравнение.

Престо нежно затвори очите на рави Брахман, затвори и своите за момент, прекръсти се и излезе от стаята. Инес понечи да го последва.

— Остани с мен — помоли го Джек.

— Наистина ли?

— Имам нужда от теб.

Инес бавно кимна, хвана ръце зад гърба си, както често бе виждал да прави Артър — това създаваше впечатление у околните за дълбоко замисляне — и без да бърза, застана до Джек.

— Носеше ли нещо някой от мъжете, които преследвахте? — попита Джек.

— Единият бягаше с черна торба — отговори Инес и едва тогава схвана. — Да не би да мислиш, че?…

— Фалшивият „Зохар“ — кимна Джек. — Показали са му го и са се опитали да го накарат да им каже мнението си. Това означава, че имат съмнения в автентичността на книгата.

— Равинът едва ли ги е разсеял, как мислиш? Сигурно е отказал да им каже каквото и да било. Защо иначе ще го убиват?

— Защото са ни чули да идваме отдолу. Но и аз не мисля, че им е казал нещо. — Джек се приближи до тялото. Очите му бяха широко отворени като на котка и блестяха. — Брахман е работил на писалището си, когато ги е чул да влизат… ето тук има пресни отпечатъци от мастило — в основата на дланта му, а и мастилницата е останала отворена. Какво ти говори това?

Инес се замисли.

— Ами, че… че е работил, както каза ти.

— Не — отговори Джек и нетърпеливо затвори очи. — Какво ти говори за състоянието на писалището му?

Инес огледа сцената на убийството, неспокоен като студент на първия си изпит.

— Наоколо няма нищо, върху което е писано. Да не е скрито някъде?

— На място, което даже и професионални крадци не биха открили лесно. Къде може да е това място? — продължи да пита Джек.

Инес бавно разгледа стаята изпод смръщените си вежди, няколко пъти замислено кимна и накрая призна:

— Изобщо нямам представа.

— Да предположим, че равинът е имал в най-добрия случай десет секунди от момента, в който е чул престъпниците да идват, до момента, в който те са влезли в тази стая.

— Значи става дума за място, което е трябва да му е било подръка… някъде в писалището?

— Вече го претърсих. Старателно.

— Под дъска на дюшемето? Под килима?

— Не е толкова очевидно — каза Джек. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и го наблюдаваше.

„Това е изпит — осъзна Инес. — Хм, Артър ми казваше, че този човек е особен.“ Той огледа бюрото, надникна в различните му кухини, сякаш искаше да ги хване неподготвени. Подробно разгледа мастилницата. Повдигна попивателната, видя на нея някакъв срез отстрани и многозначително проточи:

— Аха-а!

— Там няма нищо, празна е — спря го Джек.

Инес отстъпи крачка назад, за да обхване стаята от по-далечна перспектива, сложи ръце на хълбоците си и с десния си лакът неволно събори лампата. Тя падна, разби се на парчета и няколко малки пламъчета плъзнаха по пода. Той ги стъпка с крак и едва не подпали ботуша си. Стаята потъна в мрак.

— Дявол да ме вземе — каза Инес. Не се чувстваше много уютно в тъмнината толкова близо до още невкочанен труп. — Съжалявам.

Джек включи фенерчето на Едисон и освети парчетата по пода.

— Ето на… — каза той.

— Вече се извиних.

— Не, ти ги намери.

Инес погледна към пода и видя листчета хартия сред парчетата от лампата.

— Е, логично е, нали? — въздъхна той, доволен да приеме заслугата. — Искам да кажа, че мястото е трябвало да му бъде подръка. Не е имал никакво време.

Джек вдигна листчетата и ги разгледа под лъча. Едното беше напечатан списък на участниците в Парламента на религиите. Другото беше написано на ръка.

— Наред ли е всичко? — попита Престо от прага. Тъкмо беше дошъл.

— Напълно — отговори му Инес, опитвайки се без успех да надзърне през рамото на Джек.

— А защо стоите на тъмно? — поинтересува се Престо.

— Претърсвах лампата. И без да искам, я съборих.

— Човекът в залата отвън има същия белег над сгъвката на левия си лакът: кръг, пресечен от три линии. А какво е това там? — И Престо пристъпи крачка напред.

— Отговорът, който търсим — каза Джек. — За съжаление получен с цената на един живот.

 

 

— Искам мнението ви за моя приятел Джек — тихо каза Дойл.

Тази, която върви сама го изгледа продължително. След това кимна.

— Той е много болен.

— Разкажете ми по-подробно — помоли Дойл.

Тя подбра внимателно думите си, преди да продължи. Усещаше загрижеността на този човек към неговия приятел и не искаше да го разстройва ненужно.

— Виждам болестта в него: тя е като тежест или… като сянка ето тук. — Тя посочи лявата си страна. — В него това е много силно.

Седяха пред камината в апартамента на Дойл в „Палмър Хаус“: Тази, която върви сама — на пода, кръстосала крака, а Дойл в широко кресло, с чаша бренди в ръката. Изтощеният Лайънъл Стърн спеше на дивана, а кутията със „Зохар“-а беше на масата между тях.

— Говорите като лекар, мис Уилямс — отбеляза Дойл.

— Научи ме дядо ми — той имаше голяма сила да лекува. Но нашата сила е съвсем различна от вашата.

— В какъв смисъл?

— Ние вярваме, че болестите идват отвън и влизат в тялото. Те могат да се крият в него дълго и бавно растат, преди да се проявят.

— Не разбирам. Аз също съм лекар — обясни Дойл, искрено заинтригуван. Знаеше, че доверие се получава срещу доверие. — По-точно казано, учил съм за лекар. И вярвам, че някои хора притежават вроден талант като лечители. Бих искал да мога да кажа, че съм един от тях. Много сили хвърлих в изучаване на медицината, но тя така и не ми стана лека за овладяване.

— Затова станахте писател на книги.

— Е, все някой трябва да прави и това, нали? — отговори й той с извинителна усмивка.

— Съжалявам, но не съм чела нито една от книгите ви.

— Няма нищо, за мен думите ви по-скоро са облекчение. Така… значи вашият народ ви счита за лечителка, мис Уилямс?

Тази, която върви сама отново изчака. Без сама да знае защо, тя вярваше на този човек — факт още по-необикновен, защото той беше бял. Изглеждаше също толкова неосведомен, колкото другите белокожи за начина, по който тя работи, но поне й изказа открито уважението си — нещо, на което тя не беше свикнала. Имаше сила, но не я размахваше във въздуха като повечето бели. Тя се запита дали има други като него в родината му — досега не беше срещала англичанин.

— Да — отговори накрая тя.

— И вие виждате, че приятелят ми е болен?

— Нещо повече: животът му е в опасност.

Дойл се поизправи в креслото си. Възприемаше думите й напълно сериозно.

— Значи става дума за физическа болест.

— Болестта сега е в душата му, но един ден ще влезе в тялото му… Скоро.

— Може ли да бъде излекуван преди това да се случи?

— Трябва да го познавам по-добре, за да мога да кажа със сигурност.

— Мислите ли, че бихте могли да му помогнете?

— Не бих искала да казвам това сега.

— Как бихте лекували това заболяване?

— Болестта трябва да се извади от него.

— И как ще го направите?

— Според нашата медицина, ако сте доктор, вие премахвате болестите като ги поканвате да излязат от тялото на пациента и да влязат във вашето.

— Звучи ми като опасна процедура.

— Така е.

Дойл я изгледа на светлината на огъня от камината: тя седеше искрена и тържествена, загледана в пламъците. Излъчваше скромност, съчетана с увереност в силата си. Той си спомни неотдавнашната тирада на Рузвелт срещу американските индианци и потръпна при мисълта за собствените си клишета, с които бе мислил за тях досега. Ако Мери беше някакъв пример, тези хора бяха съвсем различни от белокожите — продукт на различна култура и на различна раса — но това не беше причина да се страхува от нея или да я презира. И въпреки собственото си традиционно обучение той беше в състояние да повярва, че тя притежава силата да лекува.

— И какво правите с болестта, след като я извлечете от пациента?

— Изпращам я някъде — във въздуха, водата или в земята. Понякога в огъня. Зависи каква е самата болест. Това е, което се учим да правим.

Дойл си спомни разказа на Джек за племето ен-агвас в Бразилия.

— Използвате различни треви и корени, за да си помогнете, нали? Лечебни смеси.

— Да — призна тя, изненадана, че той знае това. — Понякога.

— Какво предизвиква болестта, за която говорим? Казахте, че идва отвън.

— Когато светът е болен, той създава болести. Те напускат света и попадат в хората.

— И как се разболява светът?

— Хората го разболяват — простичко отговори тя. — Когато болестта влезе в телата им, тя само се връща там, откъдето е излязла.

— Значи според вашите вярвания светът е бил здрав преди да се появи човекът?

— Да, тогава е бил в равновесие — каза тя и наум добави: „Преди да дойдат белите“.

Той я погледна открито, без да крие мислите си.

— Значи ако някой се разболее, според вас това е отражение на другото, което вече е в него?

— В повечето случаи истината е такава.

— Мис Уилямс, налага се да ви попитам направо: има ли някакъв шанс да помогнете на моя приятел?

— Трудно ми е да ви кажа. Не знам дали вашият приятел го иска.

— Какво означава това?

— Понякога болният се привързва към болестта си и след време започва да вярва, че тя е по-истинска от самия него.

— Това ли се е случило с приятеля ми?

— Мисля, че да.

— Значи той не може да бъде излекуван? От никого?

— Не, ако връзката е прекалено силна. Не, ако той реши, че не го иска. Той обича смъртта прекалено силно.

„Тя го чете като разтворена книга — в това няма никакво съмнение“ — разбра Дойл. Той доизпи последните капки от брендито си. Джек спокойно можеше да бъде диагностициран като луд по всички медицински стандарти. Оставаше да се види дали съществува някакво лекарство, което би могло да го излекува.

Остро почукване на вратата изненада и двамата. Дойл предпазливо я открехна.

— Виж, Дойл, налага се да поговорим — каза в лицето му майор Пепърман.

Ако се съдеше по смъртоносните пари в дъха му, той беше пил дълго и много.

— Съжалявам, проблемът ще трябва да изчака до сутринта, майоре.

Преди обаче Дойл да успее да реагира, Пепърман заби гигантския си крак в пролуката на вратата и с леко натисване я отвори докрай. Влезе в стаята и видя надигащата се индианка и гледащия го откъм дивана Лайънъл Стърн.

— Знаех си! — извика Пепърман и посочи с пръст жената. — Вие замисляте нещо нечисто, мистър Дойл. Държа на правото си да бъда информиран…

— Майоре, моля ви най-…

— Господин Дойл, струва ми се, че не оценявате риска, който съм поел с докарването ви в тази страна. Инвестирах в това начинание над пет хиляди лично мои долари и ако вие се окажете неспособен да изпълните задълженията си по споразумението ни, ще ме оставите да се люшкам на ръба на финансовата пропаст!

— Майоре, възнамерявам да изпълня всяка точка от моите задължения…

— Много добре знам какво възнамерявате всъщност!

— Така ли мислите?

— Носите се насам-натам с разни съмнителни субекти по цяла нощ, вкарвате изпаднали в несвяст жени в стаите си… Боже мой, та аз с мъка удържах детектива на хотела да не разбие вратата ви!

Пепърман крачеше без посока и диво жестикулираше. Дойл размени извинителен поглед с Лайънъл Стърн, който застана с отбранителна цел пред кутията с книгата. Тази, която върви сама премести поглед върху ръжена пред камината.

— Имам нужда от известни уверения, сър! Необходима ми е някаква гаранция или в противен случай ще се видя принуден да предам въпроса на вниманието на адвоката си! Не знам дали ви е известно, но в Америка за тези неща имаме закони! Аз имам съпруга и пет червенокоси дечица!

Вратата зад тях се отвори. Джек, Инес и Престо забързано влязоха в стаята.

— Рави Брахман е убит — каза Джек, преди да забележи гиганта, крачещ в този момент в ъгъла на стаята.

Пепърман възприе обезпокоителната информация, спря като вкаменен и се разплака:

— Убийство! Това е краят! — простена той.

— О, боже мой! — прошепна Стърн и се отпусна на дивана.

— Даже и в цирка няма да ме приемат! — възкликна отчаяно майорът.

Престо отиде да успокои Стърн, Инес се насочи към Пепърман, готов да го усмири, ако се наложи, а Джек дръпна Дойл настрана и попита шепнешком:

— Какво прави този човек тук?

— Не съм съвсем сигурен — призна Дойл.

— Хайде, майоре, по-спокойно — уговаряше го Инес. — Не е чак толкова зле, нали?

— Ще правя реклама само на тежкоатлети и брадати жени в пътуващи циркове — измънка неясно Пепърман, пусна няколко мехура през риданията си, падна на колене и заудря с пестници по пода.

— Не можеш ли да ни отървеш от него? — попита Джек.

— Той е много разстроен — оправда се Дойл.

— Виждам това достатъчно ясно — каза Джек.

Тази, която върви сама отиде до съкрушения гигант и го хвана за ръката. Той вдигна поглед към нея като шестгодишно момченце, разплакано за умрялото си кученце. Тя започна да го утешава с тих, успокоителен шепот, погали го по врата няколко пъти и хълцанията на Пепърман постепенно затихнаха. После той бавно се отпусна, а тя сложи ръка на челото му и прошепна няколко думи в ухото му. Пепърман затвори очи, килна се настрани и заспа още преди главата му да е докоснала пода. Протяжно хъркане се разнесе от гърлото му. Гигантът беше заспал мъртвешки сън.

— Виждал съм да правят това със змии — удивен призна Престо, — но никога досега с човек.

— Сега той ще спи дълго — увери ги Тази, която върви сама.

— И какво ще правим с него? — попита Инес.

— Да го издърпаме отвън във фоайето — предложи Джек.

— Бедният човечец не е направил нищо лошо — каза Дойл. — Да го занесем в леглото.

Бяха необходими усилията и на шестимата, за да повдигнат и пренесат Пепърман в спалнята. Дойл хвърли върху му едно одеяло, затвори вратата и се върна в хола. Джек и Престо бързо им разказаха за събитията в синагогата, за хората в черно, за опита им да се уверят в автентичността на книгата, за убийството на рави Брахман.

„Това никога не би се случило със стария Джек — мислеше си Дойл, докато слушаше разказа им. — Той щеше да предугади намеренията на противника и по някакъв начин щеше да ги предотврати.“

— Те са същите като групата от „Елба“, включително до татуировката в лакътя на лявата ръка — потвърди Джек.

— Но това не е татуировка, а по-скоро нещо като дамга при добитъка, като жигосване.

— Миризмата на изгоряло месо в онази стая… — напомни им Тази, която върви сама.

— Може да е било нещо като ритуално посвещаване — предположи Престо.

— Защо не резюмираме каквото знаем? — предложи Дойл, опитвайки се да внесе някакъв ред.

Джек извади двата листа хартия.

— Преди да умре, рави Брахман е успял да скрие информацията, която му поискахме, в настолната си лампа, а Инес съумя да я намери.

— Е, нищо особено — скромно се обади Инес.

— Тази програма изброява имената на всички духовници, взели участие в Парламента на религиите. Брахман е заградил едно име — това на впечатляващия американски евангелист, преподобния А. Глориъс Дей.

— А. Глориъс Дей ли? — поиска да се увери Дойл. В гърлото му беше заседнала буца. — „А“ като Аликзандър?

— Проповедникът, когото видяхме при Едисон — напомни Джек.

— И кой е този човек? — попита Тази, която върви сама.

— Брат ми — с горчивина отговори Джек.

Дойл и Тази, която върви сама се спогледаха: това е източникът на болестта. Тя, изглежда, разбра.

— В такъв случай знаем, че Аликзандър е бил тук в Чикаго и ни е известно името, което е използвал — заключи Дойл. — В състояние ли сме да направим връзката с откраднатите книги?

— На втория лист рави Брахман ни е оставил бележка, както изглежда, написана мигове преди да умре — каза Джек и подаде листчето на Дойл.

Дойл прочете съдържанието на глас:

— „Господине. Можах да си спомня, че се срещнах с преподобния Дей само веднъж по време на конгреса. През онази седмица в рамките на Парламента се проведоха много научни семинари; аз представих доклад на един от тях върху значението на светите текстове за установяването на религиите по света. Преподобният Дей дойде да ме види след това и ми зададе много въпроси за тези книги…“ Тук текстът прекъсва.

— Има голямо мастилено петно, той е задържал писалката върху листа — отбеляза Джек.

— Защото е чул някой да се движи пред стаята му — уточни Престо.

— Значи интересът на Аликзандър към книгите е започнал тук, в Парламента на религиите, където се е представял за проповедник — каза Дойл.

— Първата кражба датира шест месеца по-късно — кимна Джек.

— Упанишадите, взети от храм в Индия — припомни им Престо.

— Месец по-късно идва редът на Вулгатата в Оксфорд — каза Джек.

— А само преди седмици изчезва Тикунеят — тук, в Чикаго — завърши Стърн.

— Убеден съм, че дирята съвпада с тази на немския колекционер — продължи Джек.

— За когото можем да кажем с голяма степен на увереност, че работи за брат ти. През първите месеци след Парламента той се е свързал с Ханзейската лига и е поръчал кражбите — допълни Дойл.

— Именно — съгласи се Джек.

— А как е научил за Лигата? — попита Стърн.

— През годините, прекарани в Англия, Аликзандър беше научил подробности и установил връзка с престъпните организации из целия свят — обясни Дойл. — Изводът, че Лигата е била една от тях, се налага от само себе си.

— Но защо? — отново зададе най-важния въпрос Инес. — Защо брат ти иска тези книги?

Възцари се мълчание.

— Това е много хубав въпрос, Инес — похвали го Дойл.

— Благодаря ти, Артър.

— Но засега не можем да отговорим — въздъхна Джек, който както обикновено бе седнал настрани от останалите.

— Знаем поне, че никого не се е опитвал да изнудва — каза Престо.

— Може би са му били необходими, защото е търсил… мистична информация — опита се да бъде полезен Стърн.

— Скрити тайни — каза Дойл. — Подобни на онези, който уж се съдържат в Кабала.

— Като указанията как да се направи голем — спомни си Инес.

— Възможно е — съгласи се Дойл.

— Изобщо не си позволявайте такива предположения — остро ги предупреди Джек.

Отново настана мълчание.

— Знаем ли къде се намира сега брат ти? — обърна се Тази, която върви сама към Джек.

— Знаем, че в офиса имаше прекъсната линия на телеграф — отговори вместо него Престо. — Имаме основания да допуснем, че това е бил тайният им начин за връзка.

— Има ли как да разберем къде отива тази линия? — попита Дойл.

— Вече не — отговори Джек.

— Сигурно са използвали някакъв вид код — продължи Дойл. — Каквато и връзка да са поддържали, линията сега е унищожена.

— Кулата — обади се ненадейно Тази, която върви сама в момент на прозрение. — Той е там.

Всички я погледнаха.

— Мъжът от съня… онзи, който така прилича на теб — напомни Тази, която върви сама на Джек. — Брат ти… бил е в Чикаго, видял е Водната кула, точно както я е видял баща ти, преди да направи онази скица — обясни тя на Стърн.

— Мили боже — ахна Стърн. — Може би двамата са се срещнали тук — баща ми и Аликзандър… възможно е, нали? Защо не?

— Напълно е възможно. Продължавайте — подкани я Дойл.

— Ами ако брат ти строи онази, другата кула? — продължи Тази, която върви сама. — Следвайки донякъде оригинала от Чикаго.

— Шуорцкърк… Черната църква — замислено каза Престо. — Всичко си идва по местата.

— Някъде на запад — не спираше да прави предположения Тази, която върви сама. — В пустинята, която знаем от съня.

— Може би натам е тръгнал и баща ми — прекъсна я Стърн ентусиазирано.

— Искаш да кажеш, че онази черна кула, която сте видели в съня си, съществува реално, а не е само някакъв символ? — изненада се на свой ред Дойл.

— Да — отговори Тази, която върви сама.

— Че защо пък не? — въодушеви се и Престо. Изказаната идея явно му допадаше.

— Не знам… предполагам, че е възможно — призна Дойл.

— И ако е така, дали ще е трудно да намерим постройка с такива размери и толкова уникална форма? — попита Престо.

— Изобщо няма да е трудно — успокои го Дойл. — Ще разпратим телеграфически запитвания до всички каменоломни и тухларни в западната част на Америка.

— Ще му трябва голям брой опитни работници — уточни Престо.

— И цял куп пари — допълни Стърн.

— Складове, проектанти… — не се уморяваше да изброява Престо.

— Да не забравим вестниците — намеси се Дойл. — Не е възможно в някой от тях да не се споменава за толкова грандиозен проект. Инес, направи, ако обичаш, списък, с който да отидем в телеграфната станция и да започнем разпращането на запитвания.

Инес придърпа един лист с емблемата на хотела и започна да пише.

Дойл погледна Джек, който седеше сам и единствен от всички не бе взел участие в дискусията.

— Може ли някой от вас да си спомни повече подробности от съня, които биха могли да ни насочат къде се намира кулата? — попита той.

Джек с нищо не показа, че е чул въпроса му.

— Мери, при теб сънят като че ли е бил най-ясен — подкани я Престо.

Тази, която върви сама кимна, затвори очи и насочи съзнанието си към света на сънищата.

— Шестима души се събират в стая под земята — започна бавно тя.

— Храмът… да, мисля, че сега и аз си спомням нещо такова — извика Престо.

— Всеки път Черния гарван се издига от земята в небето, излизайки от огъня.

— Като птицата Феникс — намеси се и Дойл.

— Феникс?

Погледът й срещна очите на Дойл; мисълта сякаш ги бе осенила едновременно.

— Финикс, Аризона — каза Дойл. — Ще изпратим първите телеграми там… Боже мой — сетих се нещо.

Той бързо прерови бележника си, за да намери скицата на надрасканото върху стената в каютата на Рупърт Селиг — белега върху ръцете на крадците.

— През цялото време предполагахме, че това е знакът на Лигата на крадците.

— Е, и какво от това? — попита Престо.

— Може би не сме гледали от правилен ъгъл — предположи Дойл. — Може би съвсем не е това.

— Че какво друго може да бъде? — обади се Инес.

Дойл обърна рисунката странично и им посочи с пръст.

— А сега на какво ви прилича? Особено тези пунктирани линии?

— Всъщност точки и линии — каза Престо.

— Морзов код? — ахна Инес.

— Точно така — прошепна Дойл, остави листа на масата, разглади го с ръка и взе молива на Инес. — Може ли някой да го разчете?

Без никой да го забележи, Джек бе станал и се бе изправил зад гърба на Дойл. Сега гледаше листа.

— Буквата О и няколко числа — обади се той. — Тринайсет и единайсет на средния ред; тринайсет и осемнайсет отдолу.

— Тогава не може да бъде дата — заключи Дойл.

— Може да са географски координати: дължина и ширина — предположи Инес.

Джек поклати глава:

— Не, това би било в центъра на Атлантическия океан.

— А може да е указател към цитат от Библията — помогна им Стърн. — Глава и стих.

— Инес, в чекмеджето на шкафчето до леглото ми има хотелска Библия — каза Дойл и Инес се хвърли към вратата. — Само гледай да не събудиш майора.

— Как ще разберем от коя книга на Библията може да е? — попита Престо, когато Инес се върна.

— Ами някоя, която започва с буквата „О“ — не съвсем уверено предположи Дойл.

— Само две започват с „О“: Книга на пророк Осия и Откровението — каза Инес.

— Откровението… — замислено промълви Тази, която върви сама.

— Последната книга — поясни ненужно Стърн. — Видения на Йоан Богослов според християните.

— Откровение — натърти Джек. — За Апокалипсиса.

— Ето тук — прошепна Дойл, намирайки страницата. — Откровение на Йоана Богослова, 13:11… „И тогава видях друг Звяр да излиза от земята; той имаше два рога като на агне и говореше като змей.“ И още, 13:18… „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на Звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.“