Марк Фрост
Шестимата месии (16)

15.

Създадени с оглед на очакващото ги светло бъдеще, едновремешните линии север-юг, минаващи по правило през разпределителната гара в Прескот, Аризона, все още свързваха невзрачни спирки, където, ако нямаше пътници, началникът само махваше с ръка на машиниста да не спира изобщо. Чартърният влак на Дойл бе единственият, който пристигна късно този следобед в Прескот.

Шест яки коня и две мулета за багажа ги чакаха на товарната гара заедно с всичко, поръчано от Инес: карти, пушки, амуниции, аптечка и едноседмичен запас от храна и вода. Старият златотърсач на гишето окомплектоваше експедиции вече петнайсет години и дори бе срещал един-двама англичани сред пътешествениците — името Артър Конан Дойл не му говореше нищо, той просто не четеше — но досега не бе виждал по-странна и по-решително настроена група от тяхната.

Друг мъж, по-млад, който дялкаше пръчка до цистерната за вода, изчака разговора да свърши, после стана и бавно тръгна към телеграфната станция.

Дойл се обърна и видя Мери и Джек да слизат отново последни от влака. Тя, изглежда, бе повъзстановила част от силите си — лицето й бе придобило човешки цвят, а и се бе преоблякла в дрехи за езда. Джек обаче изглеждаше мъртвешки безизразен. Тя го сложи да седне на един камък до оградата, зави грижливо раменете му с одеяло, намести куфарчето на Едисон между краката му и се захвана да оседлава конете.

Видял в това удобна възможност да я разпита насаме, Дойл се приближи до нея и прошепна:

— Как е той?

— Още е рано да се каже — отговори му тя, без да го поглежда.

— Мислиш ли, че има полза?

— Лечението беше трудно.

— Това ми е съвсем ясно. Изглежда, ще има нужда от време, за да се възстанови, нали?

— Понякога няма такова нещо като възстановяване — каза тя и хвърли поглед към сгушилия се под одеялото Джек, който втренчено гледаше в земята.

— Кога ще знаем със сигурност?

— Това зависи само от него. — Личеше си, че иска да сложи край на разговора.

— Ефектът от твоето лекарство май не е много ясен, а? — подметна Дойл раздразнено.

— Не повече отколкото на твоето.

Тя се обърна към него, той видя отчетливия отпечатък на усилието и напрежението по лицето й и веднага почувства угризения.

— Надявам се, че не ви обезпокоихме снощи — извини се той.

— Кога?

— Чухме писък и влязохме в купето.

— Не си спомням — каза тя и го погледна право в очите.

Изглежда, му казваше истината.

— Мери… Можеш ли да ми кажеш по-конкретно… какво му беше? — попита той.

— Не знам как да ти го опиша по разбираем за теб начин.

— Разкажи ми така, както можеш.

Тя замълча, после каза откровено:

— Душата му се беше загубила.

— По-точно?

— Душата може да пътува надалеч, но винаги трябва да може да намери обратния път. Но входът за тялото му беше затворен.

— Затворен?

— Когато душата напусне, мястото й може да бъде заето.

— От какво?

— От уиндиго.

— Какво?

— Демон.

В съзнанието му се мерна споменът за пихтиестата маса, тресяща се в ръцете й. Той се почувства безпомощен, слаб и болен.

— Как?

— Има ли значение?

— Предполагам, че няма — каза Дойл. — Но никога не бях виждал такова нещо, каквото видях снощи в купето.

Тя отново го погледна.

— И аз.

— Мери, аз…

— Името ми е Тази, която върви сама.

Дойл кимна, оценявайки доверието, което му оказваше с разкриването на името си.

— Ако има нещо, което бих могъл да направя…

Тя поклати глава.

— Сега всичко зависи само от него.

И преди да успее да я попита още нещо, тя отведе двата коня при Джек. Дойл видя как грижливо му помага да стане и да се качи на седлото. Той не я поглеждаше, но се движеше и реагираше на докосванията й послушно. Дори зад замъгления му поглед да се въртяха някакви мисли, те оставаха напълно скрити за околните. Дойл се върна при другите.

Единствен от всички, Лайънъл Стърн за пръв път трябваше да язди, затова решиха да му дадат един едър кротък кон и да го оставят в ариергарда. Сега той стоеше извън корала, държеше юздите на една ръка разстояние и бе вдигнал неспокоен поглед към животното.

— По принцип съм против идеята да се качвам на нещо по-голямо и по-глупаво от мен — сподели той с минаващия покрай него Дойл.

Инес се бе погрижил да уреди сметката, да проследи натоварването на мулетата и сега заедно с Престо разглеждаха картата, разстлана върху един камък.

— Старчето вътре ми каза, че сме щели да открием път тук някъде. Не бил означен на картата — обясни Инес и прекара линия в посока изток-запад.

— Какъв път?

— Ами побърканите сами го били построили, така че трябвало да ни отведе право в тяхното селище — допълни Престо.

— Колко далече се намира?

— Ако пътуваме без отклонения, може би ще пристигнем късно довечера.

— А какво е това място… Каньона на черепа? — поинтересува се Дойл.

— Станция за дилижанси. Ние ще пресечем направо през хълмовете и ще намерим пътя на десетина мили западно от нея — уточни Инес, който явно се чувстваше уютно в света на картите и тактическите варианти.

— Старецът каза, че през последните години оттук минавали много хора на път за Новия град — каза Престо.

— В по-голямата си част били явни фанатици — подметна Инес. — Но също така ни каза, че рано вчера от влака слезли петима мъже и наели няколко коня.

— Описанието им доста точно отговаря на Фредерик Шуорцкърк и компания — прошепна Престо и предпазливо погледна към Тази, която върви сама. — С тях бил и един синеок тип със стъклен поглед.

Дойл смръщи вежди — до момента не му бе хрумвало да търси връзка между нападението над Тази, която върви сама и Лигата на крадците.

— Това е доста обезпокоително — призна неохотно той.

— Да — съгласи се Престо и двамата с Инес се спогледаха. — И на нас така ни се стори.

Наблизо се разнесе удар. Чантите на Лайънъл бяха паднали на земята — той седеше заднишком на коня, вцепенен от страх, и стискаше седлото.

— Мисля, че имам нужда от помощ — призна той.

 

 

Франк гледаше „Дома на надеждата“ през прозореца от втория етаж на хотелската си стая. На перваза имаше пепел от пурата му, защото той наблюдаваше парадния вход на къщата вече от цял час, както бе обещал на Айлин, която бе отишла в театъра.

Джейкъб не се бе върнал от срещата си с преподобния Дей. Айлин отиде да го потърси там в шест часа, но я отпратиха обратно. Един тип в черна риза й каза, че срещата още продължавала и че двамата не искали да бъдат обезпокоявани. Но инстинктите й говореха съвсем друго, така че тя се бе върнала в хотела разтревожена. Франк се опита да я успокои, колкото можа, и й даде думата си, че ще открие Джейкъб и че ще я намери в театъра след представлението.

Той самият имаше много неща, за които да се тревожи. Тя му бе казала, че китаецът пътувал в техния фургон през целия път от Уикънбърг, включително онази сутрин при Каньона на черепа. Значи той бе държал убиеца на мушка и го бе изпуснал. Сега Главореза бродеше на воля из Новия град — името му било Каназучи и той бил някакъв монах, при това от Япония, а не от Китай — и ако можеше да се вярва на останалото, което Айлин му бе разказала, той и този Джейкъб били дошли тук заради някакъв техен общ кошмар, в който ставало дума за черната кула.

В старите дни история като тази щеше да бъде предостатъчна, за да го накара отново да хване бутилката.

Поне част от дилемата му се беше изяснила до кристална яснота: ако разчиташе на нещо по-сериозно с Айлин — а след като бе говорил вече с нея, той разчиташе точно на това и то повече от всичко на света — забиването на куршум в онзи японец щеше да сведе шансовете му до кръгла нула. Никога досега Франк не се бе изправял пред по-неприятен избор.

Той погледна часовника си, който бе оставил отворен на перваза — беше вече седем и половина. Пиесата бе обявена за осем часа. Смяташе да се поразходи около „Дома на надеждата“, но за целта трябваше да изчака да се стъмни. А колко много му се искаше да види Айлин на сцената!

Постепенно в някакво ъгълче на мозъка му бе започнал да съзрява друг план — той имаше по-добри шансове за успешен завършек, но с цената на значително по-голям риск. За изпълнението му бе необходима карабината „Хенри“, макар това почти сигурно да означаваше смъртта му.

Франк сложи шапката си, излезе от стаята и надникна надолу от горната площадка на стълбището. Кларънс и смахнатата му компания го чакаха във фоайето. Той започна да опитва една след друга вратите на етажа и накрая намери една, която се отвори. Влезе в стаята, вдигна прозореца и се спусна по улука на безлюдната уличка. Пред театъра вече бе започнала да се събира голяма тълпа белоблузи.

Изглежда, му бе писано да отложи за неопределеното бъдеще виждането на Айлин в тази роля, а може би и в някои други. Но това беше най-добрата причина да държи да остане жив.

 

 

От края на града Каназучи наблюдаваше последните посетители да влизат в театъра. Запалените и поставени в ниши по фасадата факли вече започваха да се преборват с настъпващата нощ. Той изчака още пет минути, прекоси празната улица и се отправи към конюшнята.

Беше научил, че преподобният Дей живее в кирпичената къща срещу театъра. Този човек без съмнение щеше да знае местоположението на подземната крипта с книгите — в това Каназучи бе повече от сигурен, защото вероятно той беше човекът, поръчал открадването на Коджики.

Вече часове наред Каназучи чакаше преподобният Дей да излезе от къщата, която белоблузите наричаха „Дом на надеждата“, но от него нямаше и помен. Сградата бе грижливо охранявана, а пазачите — до един облечени в черно — бяха по-опасни и по-добре въоръжени, отколкото белоблузите, които бе видял до момента. За да проникне вътре, трябваше да разполага с Косата.

Любопитно: малко след като бе заел наблюдателната си позиция, Каназучи бе станал свидетел на съвсем доловимо спадане в концентрацията на белоблузите — сякаш контролът, под който се бяха движили до момента, неочаквано бе изчезнал. Някои спираха както си вървяха, други падаха на колене, трети изглеждаха обхванати от непоносима болка. След няколко минути контролът се възвърна и белоблузите се захванаха с делата си, сякаш нищо не се бе случило.

Когато влезе в конюшнята, наоколо нямаше никого — помещението изглеждаше празно. На светлината на единствения оставен фенер той отиде в задния двор, където се намираха фургоните на трупата, спря и се вслуша — отново нямаше никого. Каназучи бавно разтвори брезентовото платнище в задната част на фургона, в който бе пътувал, и се озова право срещу дулото на пушка.

— Айлин ми каза да не те убивам — изрече коленичилият вътре мъж.

Ударникът беше запънат, а пръстът му леко натискаше спусъка.

„Ако го атакувам, куршумът не може да не ме улучи“ — разсъди Каназучи.

— Не искам да го правя — продължи мъжът. — Но ако се наложи…

Каназучи го погледна в очите. Човекът изобщо не се шегуваше. И беше добър: нищо не бе издало присъствието му във фургона. Знаеше как да се крие и нямаше никакво съмнение, че знае как да убива.

— Какво искаш? — попита Каназучи.

— Задържали са Джейкъб. Айлин ми каза, че той ще ти трябва за нещо и че ти ще искаш да го освободиш. Истина ли е това?

— Да.

— Тогава имам нужда от помощта ти.

Каназучи кимна. Мъжът освободи ударника, но не свали карабината.

— Къде е той? — поинтересува се Каназучи.

— В голямата кирпичена къща.

— Трябва да го измъкнем оттам.

— Надявах се да го кажеш. Може би търсиш това? — И той му подхвърли Косата.

Каназучи улови ножницата във въздуха и със светкавично движение измъкна меча. Пръстът на мъжа не помръдна.

— Аз съм Франк — каза той.

— Каназучи — отговори японецът и леко се поклони.

— Кана… — означава ли това нещо на английски?

— Означава „чук“.

— Е, добре, както кажеш… Чук — въздъхна Франк и чак сега свали карабината. — Да вървим да вдигнем малко гюрултия.

Каназучи се отмести встрани и Франк слезе от фургона. Двамата внимателно се огледаха, поставяйки на везните професионализма на другия и общата си кауза срещу инстинкта за самосъхранение. Известно време всеки очакваше другият да направи първия ход, после като двойка танцьори се обърнаха и в крачка тръгнаха към конюшнята.

— Взеха ми револвера, когато пристигнах, но са ми оставили карабината при седлото. А и не намериха другия револвер в ботуша ми — обясни Франк и докосна дръжката на резервния си колт в кобура.

— Грешка.

— Този град е по-болен от чанта, пълна с издавени котенца.

— Той е като часовник: бил е навит, сега пружината му се развива.

— Да, има някаква отпуснатост — кимна Франк. — И ти си я усетил, нали?

— Да.

— Изглежда, наближава краят на цялата дивотия — продължи да разсъждава на глас Франк.

— Отрежеш ли главата, тялото пада само.

— Аха, стигаме до нещо, в което си особено добър.

— Моля?

— Това беше шега, Чук.

Каназучи се замисли за миг, после кимна:

— Разбирам.

Малко преди да излязат на главната улица, двамата спряха. Откъм театъра се донесе едва доловим смях, прекъсван от по-отчетливи аплодисменти. После всичко потъна в призрачна тишина. Прозорците и на двата етажа в „Дома на надеждата“ светеха, по широката веранда пред входа патрулираха въоръжени пазачи.

Франк драсна клечка в стената на обора и запали пура.

— Май ни трябва преподобния А. Глориъс Дей — каза той.

— Къщата се охранява от дванайсет души, но отзад са само трима — каза Каназучи, който не бе спирал да ги наблюдава.

— Обикалят ли?

Каназучи кимна.

— Сменят се на всеки час.

Франк погледна часовника си.

— Имам една идея как можем да проникнем вътре.

И докато пресичаха улицата му разказа какво предлага да направят. Каназучи се съгласи. Завиха по една от страничните улички и се приближиха до задния вход на къщата.

На верандата седяха трима пазачи, въоръжени с карабини и револвери. Франк вървеше две крачки напред с вдигнати ръце, следван от Каназучи — револверът на Франк беше в колана му, а Косата бе скрита отзад под ризата му — който бе опрял карабината на Франк между плещите му.

Пазачите се изправиха. Бяха облечени в свободни черни дрехи, погледите им бяха чисти и ясни. Макар да не бяха същите, те напомниха на Франк за групата, която бе видял да пристига днес.

— Намерих го да се разхожда край конюшнята — проговори Каназучи.

— Казах ти вече, жълто копеле — изпелтечи Франк и залитна. — Исках да се уверя, че се грижат за коня ми.

— По-тихо — предупреди ги началникът на охраната.

— От няколко седмици има колики, а на проклетите хлапета хич не им пука…

Каназучи го хлопна по тила с приклада на карабината, Франк се препъна и падна по лице на стълбите.

— Нали ти казаха да мълчиш — викна Каназучи.

Тримата пазачи с любопитство изгледаха Франк, но карабините им бяха свалени. Франк се хвана с две ръце през корема и се напъна като че ли бе готов да повърне.

— Ама този е от гостите — досети се един от пазачите.

— Да, пиеше — обясни Каназучи.

— Ще го оправим — каза шефът.

Двама от пазачите се наведоха, за да прихванат Франк под мишниците, и той измъкна дългия нож на Каназучи изпод ризата си. В мига, в който го изправиха, стовари рамо в гърдите на командира им, запрати го назад в една от колоните, после го сграбчи през лицето и заби ножа зад лявото му ухо. Мъжът издъхна, без да издаде звук.

Зад гърба му се разнесе звук като от стичащ се дъжд. Когато се обърна, клатещите се тела на другите двама пазачи рухнаха на верандата. Главите им се вече подскачаха надолу по стъпалата. Мечът на Каназучи беше на мястото си в ножницата.

Дявол да го вземе! Този човек си разбираше от работата.

Каназучи му хвърли карабината и Франк я хвана с една ръка. После размени дългия нож за револвера си. Каназучи прибра вакизаши в ножницата, а Франк — револвера в кобура. Изправиха се от двете страни на вратата и зачакаха.

— Не беше нужно да ме удряш толкова силно — прошепна Франк.

— Така беше по-убедително.

— Радвам се, че не трябваше да се преструвам на умрял.

Никой не излезе — явно пазачите отпред не бяха дочули схватката. Франк опита вратата и тя се отвори.

В коридора светеха лампи, но цареше полумрак. Дебелите килими заглушаваха стъпките им. Цялата къща бе пищно обзаведена, по стените бяха окачени маслени картини, а над стълбището във входното антре висеше кристален полилей. Никъде не се виждаше нито един плювалник — да, тук беше по-приятно, отколкото дори в публичен дом в Сейнт Луис.

Откъм гостната вляво се разнесе глас и те предпазливо се прокраднаха към частично отворената плъзгаща се врата. Видяха още четирима от облечените в черно елитни войници, пред които стоеше началникът им — висок рус мъж с чуждестранен акцент. Един от онези, които Франк бе видял да пристигат днес следобед.

— … според телеграмата са слезли от влака в Прескот и са поели с коне насам. Ще ги причакате на източния път. Петима са, придружава ги жена. Носят една книга. Пропуснете ги да минат и ги прехванете след бариерата. Преподобният не иска да плаща, преди да сме му предали книгата. Действайте.

Четиримата се отправиха към плъзгащата се врата. Каназучи и Франк се изтеглиха назад в една от тъмните стаи, докато мъжете минаха през хола към предната част на къщата.

— Ти не, Скръгс.

Един от четиримата — младеж с бебешко лице, понесъл куфарче — послушно спря. Русият сложи ръка през раменете му, съпроводи го до вратата и каза:

— Ти ще останеш с мен.

Франк и Каназучи изчакаха да чуят затварянето на вратата и едва тогава пак се върнаха в хола. През пердетата на прозорците виждаха пазачите, охраняващи предната веранда. Сложил ръка върху дръжката на Косата, Каназучи кимна към стълбището. Франк показа, че е разбрал, и двамата тръгнаха нагоре. Стигнаха междинната площадка и замръзнаха на местата си, защото над тях се разнесе издайническо изскърцване на дюшемето. Появи се телохранител в черна риза и погледна през перилата към салона на долния етаж.

Каназучи замахна и дръжката на ножа му щръкна от гърлото на мъжа. Той бавно се свлече на пода и без да издаде звук, вкопчи пръсти в острието. Каназучи напълно безшумно изкачи останалите стъпала на три скока, сложи крак на шията на пазача и натисна. Чу се изпукване.

„Ама този наистина знае занаята“ — окончателно реши Франк.

Последва го на горния етаж. Влязоха в първата врата отдясно. Каназучи я затвори и заключи. Тук беше малко по-светло. И изглеждаше като че ли някой бе живял, за разлика от останалите стаи. Виждаха се лавици, отрупани с книги. Разхвърляна по писалището недовършена работа. Голям глобус. Библия, оставена отворена на поставка за четене.

— Преподобният Дей — каза Каназучи.

Франк коленичи да разгледа отблизо петната по килима.

— Това е кръв — каза той. — Прясна… на не повече от два часа.

— Джейкъб — заключи Каназучи, загледан в пръснатите стъклени отломки в ъгъла.

— Изглежда, се е борил. Издърпали са го навън… оттук. — Франк с лекота следваше кървавата диря, която прекъсваше пред стената.

Двамата внимателно я огледаха.

Откъм задната част на къщата се разнесоха викове и бързо се пренесоха отпред. Беше сигнал за тревога — някой бе намерил труповете.

Франк и Каназучи спокойно се спогледаха. Чуха топуркането по стълбите нагоре, но никой от двамата не изглеждаше особено обезпокоен. Франк проследи една едва забележима цепнатина, вървяща успоредно на края на лист розов тапет. Каназучи пък откри петно на тапета, едва доловимо потъмняло от натрупването на кожна мазнина. Докосна го и натисна. Чу се щракване на ключалка, част от стената се отвори по дължината на цепнатината и пред очите им се разкри тъмен проход.

Някой натисна дръжката на вратата отвън и я заудря. Ключалката не се предаваше. Чу се дрънчене на ключове. В мига, в който вкараха ключа в ключалката, Франк се отпусна на едно коляно, направи ветрилообразно движение с карабината „Хенри“ и за по-малко от пет секунди изстреля петнайсет куршума през вратата, завършвайки канонадата с шест изстрела от револвера си. Каназучи изтича до вратата и я отвори.

Пет трупа, облечени в черно.

„Добър е“ — каза си Каназучи.

Отвън и под тях се разнесоха нови викове — очевидна реакция на изстрелите. Тревогата явно обхващаше цялата къща. Франк последва Каназучи в тайния проход. Размазаните кървави петна ги водеха през стълбище, последвано от къс коридор и еднопосочна врата в килерчето за провизии на кухнята. Спряха в тъмнината и Франк невъзмутимо презареди. Навсякъде около тях се чуваха стъпки и викове.

— Преподобният не е тук — отбеляза Каназучи.

Франк завърши с щракване презареждането на колта си и се съгласи:

— Няма го, да го вземат дяволите.

— Изнесли са Джейкъб през онази врата. — Каназучи посочи вратата, където петната изчезваха. — Нямаше как да видя това от мястото, откъдето наблюдавах.

— Е — каза Франк, заслушан в шума, приближаващ по прохода, — не можем повече да оставаме тук.

Безшумно прекосиха кухнята, излязоха през някаква врата, минаха през малко складово помещение и се озоваха на тъмна алея откъм северната част на къщата. Това беше краят на дирята от кървави петна и отпечатъци от стъпки. Тъмнината не им позволяваше да продължат проследяването. Макар уличката да бе безлюдна, те чуваха шума на тълпа, събираща се от всички страни към „Дома на надеждата“. Откъм камбанарията на черната църква се разнесе тревожен звън на камбана.

Каназучи тръгна напред през лабиринта от бараки и скоро се отдалечиха от врявата зад тях. Не се виждаха никакви хора — повечето жители на града бяха на представление в театъра. Двамата се вмъкнаха под някакъв паянтов сайвант.

— Добрата новина е, че не знаят как изглеждаме — прошепна Франк.

— Всички ще ни търсят — отговори Каназучи, чието изражение, изглежда, никога не се променяше. — А ние не знаем къде се намира Джейкъб.

— Е, това пък е лошата новина.

 

 

Яздеха бавно през неравния терен, за да може Лайънъл да ги следва, и намериха пътя за Новия град чак към седем вечерта. Сега напред излезе Инес, който разчиташе картата без проблеми. На едно-две по-трудни места му помогна Тази, която върви сама. Дойл непрекъснато поглеждаше към Джек, търсейки признаци на някакъв живот, но не забеляза никакви. Джек не реагираше на въпросите му и гледаше втренчено към хоризонта. Лицето му бе съвсем безизразно.

Пред тях се простираше гола пустиня. Скоро изгря луната и това им позволи малко да ускорят ход в лек галоп, който накара Лайънъл да се вкопчи в седлото. След две мили конете рязко свърнаха встрани и Инес едва не се изтърси. Нещо отдясно ги бе изплашило. Дойл видя в лунната светлина над главите им да се размахват черни криле и попита:

— Бухали?

Тази, която върви сама поклати мълчаливо глава, слезе и се отправи по тясна пътека към оголена скала, подаваща се над земята вдясно от тях. След малко им извика да отидат при нея. Всички слязоха от конете и ги поведоха по пътеката. Петдесет метра по-нататък конете отказаха да се подчиняват и изплашено размятаха глави на изхода пред разчистена площадка. Джек и Лайънъл останаха назад, но другите изминаха и останалата част от пътя с извадено оръжие.

Когато оставиха каменистия участък зад гърба си, в лицата ги лъхна гадна миризма. Десетки разбудени лешояди тревожно излетяха във въздуха.

Бяха престояли под жаркото слънце само един следобед, но и той се бе оказал предостатъчен, за да разкапе трийсет и осемте трупа. Едва ли можеха да бъдат разпознати. От друга страна, след такова клане това също не би било възможно. Повечето бяха застреляни, но поне дузина бяха загинали от рани от нож. Лешоядите също се бяха погрижили за отвратителната картина.

„Добре че стигнахме тук по тъмно“ — мина през главата на Дойл. Кръвта изглеждаше черна и някак абстрактна.

— Не докосвайте нищо — нареди Дойл.

Погледна вляво. Джек бе дошъл през скалите и сега стоеше настрани, загледан в обезобразените тела. Чертите на лицето му бяха изкривени и оживени от наченките на някаква мисъл. На Дойл му се стори, че забелязва първите признаци на гняв в този човек. В него ставаше нещо и то бе събудено за живот от миризмата на кръв.

Дойл направи крачка напред и вдигна една значка, паднала в пясъка.

— Заместник-шериф — прочете той надписа. — От Финикс.

— Всички имат такива — отбеляза Тази, която върви сама, навлизайки между труповете.

— Лайънъл, ти стой там — извика Дойл, забелязал младежа на пътеката между скалите, и се наведе да огледа едно от телата.

— Какво става? — попита Лайънъл.

— Просто остани там.

— Повечето са на средна възраст — признаците на заседнал живот са съвсем ясни — забеляза Дойл.

— Това говори ли ти нещо? — попита Престо.

— Не ми изглеждат като хора на закона — намеси се и Инес.

— И не са. Това са най-обикновени доброволци — обясни Дойл, разглеждайки подгизнало в кръв листче, което бе извадил от вътрешния джоб на палтото на една от жертвите. — Хайка, потеря… не знам как тук наричате подобни преследвачи. Тръгнали са по следите на този човек.

Той подаде листчето. Престо запали клечка кибрит и видяха груба рисунка на азиатец с дяволско изражение, под която следваше кратко, но потресаващо изброяване на приписваните му престъпления.

— „Главореза — китайският палач — прочете на глас Инес. — Търсен за десет ужасни убийства, извършени на територия Аризона. Заподозрян в безчет други злодейски престъпления.“

— Този приятел не си е давал много почивка, а? — подметна Престо.

— „Най-опасният жив човек“ — продължи да чете Дойл с лека насмешка. — Е, сигурен съм, че са се опитали да не хиперболизират. Хм… и награда от пет хиляди долара. Това несъмнено обяснява доброволците.

— Мили боже, възможно ли е един човек да извърши всичко това? — недоумяваше Престо, оглеждайки грозната сцена около тях.

— Не сам. Тези хора са попаднали на кръстосан огън — възрази Дойл и посочи двете страни на поляната. — Оттук и оттам, иззад скалите. Били са най-малко четирима.

— Въоръжени с многозарядни карабини — допълни Инес, вече зад най-близката скала. — Тук е пълно с гилзи.

— Освен това главите им са по местата си — досети се Престо. — Което не съвпада с начина на действие на този… Главореза.

Някой издърпа листчето от ръката му. Беше Джек, който незабелязано се бе приближил и сега напрегнато разглеждаше листчето.

— Какво има, Джек? — тихо попита Дойл.

— Той знае — проговори Тази, която върви сама.

— Какво знае?

— Този човек е от съня — отговори тя и посочи листа. — Един от Шестимата.

Джек вдигна поглед към нея. В очите му имаше съгласие.

— В такъв случай можем да заключим, че тези мъже са го преследвали на път за Новия град и са се натъкнали на засада — каза Дойл.

Джек върна листа и тичешком се отправи към конете.

— Да вървим — въздъхна Дойл.

— Би трябвало да ги погребем както подобава — каза Престо, поглеждайки към накацалите наоколо лешояди.

— Пустинята ще се погрижи за това — отвърна Тази, която върви сама и тръгна към пътеката между скалите.

— Не изглежда много добре, какво ще кажеш? — обърна се Престо към Дойл.

— Да — отговори Дойл и потегли след жената.

— А ти не си ли виждал този мъж в съня си? — попита го Инес.

— Сега, като се замисля, ми изглежда познат — каза Престо със свойственото си безразличие и се вгледа по-внимателно в рисунката. — Макар че много не ми прилича.

— Надявам се този тип да може да върши с меча си поне половината от нещата, които ти можеш да правиш с рапирата — извика Инес и се затича след Дойл.

— И да се надяваме, че ще застане на наша страна — прошепна на себе си Престо. После се прекръсти, каза бърза молитва в памет на избитите и напусна последен сцената на клането.

Когато излязоха от скалите, Джек вече беше яхнал коня си и галопираше на запад, следван от Тази, която върви сама. След малко всички се носеха след тях. Тайната радост, която Дойл изпитваше от завръщането на Джек в света на живите, бе помрачена от черни мисли за онова, което без съмнение ги очакваше в Новия град.

 

 

„Каква странна публика“ — помисли си за белоблузите Айлин. Но можеше ли да очаква нещо по-различно, след като те бяха странни във всичко? Вниманието, с което попиваха евтината руританска мелодрама, граничеше с благоговение. Залата често гръмваше в оглушителни аплодисменти. Всичките им реакции — смях, въздишки, ахвания — ставаха хорово, сякаш един мозък се изразяваше с хиляди гласове.

Раймър бе необяснимо доволен от бездушната репетиция същия ден и така и не можа да спре да се възхищава на театралната зала на Новия град. Айлин не знаеше дали си внушава, или не, но той определено се държеше по-налудничаво от обикновено. Беше толкова възбуден, че човек просто очакваше да види шибания му Едуин Бут сред публиката.

Но с едно нещо трябваше да се съгласи: ако техниката зад кулисите изглеждаше функционална и добре замислена, макар и малко елементарна, залата бе направо изумителна. Обзаведена богато и с въображение, достойно за сцена в Ню Йорк или Лондон, тя бе направо като дошла от друг свят в сравнение с повече от скромните условия, в които се бяха представяли през последните шест месеца. Може би именно пищната гледка на плюш и кадифе бе събудила в Бендиго старата мечта за Бродуей, така че той се носеше през текста на репликите си с такова въодушевление, като че ли искаше да бъде чут чак в Ню Йорк.

Айлин бе приключила с излизанията си за първо действие — повечето от репликите й потънаха в изстъпленията на Раймър, който не спря да крещи в лицето й — но вместо да се прибере в гримьорната, тя намери място да седне отстрани зад завесата, откъдето можеше да разглежда публиката.

От главата й не излизаше обезпокоителният факт, че Франк така и не бе дошъл с новини за Джейкъб. Все пак й бе казал, че нещата може да се позабавят до финала на представлението. Ясно беше, че се опитва да я успокои. Тя чувстваше, че може да разчита на думата на Франк Маккуети. В присъствието на такъв — нямаше друга, по-подходяща дума, която да използва — такъв мъж, тя не би се доверила дори на себе си.

Когато Франк дойдеше заедно с Джейкъб след финала, тримата щяха да напуснат града и това щеше да бъде краят на сътрудничеството й с Бендиго Раймър. Нека този смахнат скъперник й удържи заплатата — тази вечер беше последното й участие за „Предпоследната трупа“. Още едно излизане на сцената с Бендиго и край на затворническата й присъда.

И после какво? Да замине на изток с Джейкъб, за да се увери, че той ще се върне у дома си, без нищо да му се случи. И какво друго? Да, обичаш го, мил ти е, но бъде реалистка, скъпа: дали наистина представата ти за живота от тук нататък е да си редом с рави Стърн, да заживееш в Ийст Сайд, да готвиш и переш в кухнята и да го съпроводиш в старините му, които… колко ли му оставаше на този човек? От друга страна, с Франк Маккуети…

Погледът й бе привлечен от редица черноблузи — първите, облечени с нещо по-различно от бяло — седнали отдясно на сцената, в най-предната от ложите на мецанина. Бяха заобиколили един човек, настанил се сам на първия ред до самия парапет. Тя заслони очи с ръка и се взря през блясъка на монтираните в пода лампи.

Преподобният Дей.

Срещата явно бе приключила. Тя усети, че й се завива свят. От друга страна, може би това беше добра новина. Франк и Джейкъб сигурно щяха да я чакат. Защо тогава сърцето й трепереше?

Твърдите черти на преподобния, който се бе загледал в пиесата, изглеждаха озарени от вътрешно злорадство и излъчваха студен разум и жестокост, а главата му оставаше все така наклонена настрани, килнала се върху тънкия стрък на шията.

Джейкъб не беше в безопасност и тя го чувстваше.

Чу се някакво далечно пукване, сякаш някой бе възпламенил връзка фойерверки пред театъра. Последваха едва доловими викове и ниският звън на камбана. Актьорите изглеждаха глупаво: реалният свят се намесваше в крехката им измислена постановка и разголваше създадената илюзия като куха и най-малкото нелепа.

Охраната в ложата се изправи, преподобният се обърна и с рязък жест изпрати двама души навън. Вниманието му се отклони от действието на сцената, където Бендиго се перчеше, размахал меч в героичен напън. Никой от актьорите още не бе осъзнал…

Няколко черноблузи телохранители нахлуха в ложата, предвождани от грамадния мъж в сивото палто, когото Айлин неколкократно бе виждала по улиците. Преподобният Дей се извърна към тях и надигна обезпокоен глас, надвиквайки артистите.

— Не! Не! — извика преподобният Дей.

Публиката започна да се озърта, настана суматоха. Хаосът в ложата заплашваше всеки миг да прелее навън.

— Не! Не! Не! Не!

Преподобният Дей крещеше срещу наобиколилите го пазачи, които заотстъпваха пред пристъпа на неконтролируемата му ярост. Актьорите се объркаха, забравиха за ролите си и се загледаха в засилващата се паника. Иззад завесата занадничаха сценични работници. Бендиго загуби концентрацията си, огледа се, видя източника на проблема и величествено се отправи към редицата лампи в предната част на сцената.

Преподобният Дей се обърна към залата, изкуцука до предната част на ложата и закрещя към публиката, привличайки всички погледи към себе си. Лицето му бе изкривено:

— Идва! Идва! Това е знакът! Започва се, деца мои! Моментът настъпи!

През тълпата белоблузи премина вълна на ужас. Разнесоха се писъци, стонове и хленч. Викаха както жени, така и мъже. С ужас, благочестивост и мъка.

— Дойде време за светото дело! Моментът на избавлението!

Белоблузите наскачаха залитайки от седалките си и започнаха да се тъпчат един друг, отчаяно устремени към някакво място, където трябваше да свършат неизвестна задача.

— Извинете!

— Всички по местата си! Всички и веднага! Всеки момент очакваме…

— Извинете!

Бендиго Раймър стоеше, настръхнал като петел в центъра на сцената и заплашително размахваше меча си към ложата.

Настана мъртвешка тишина. Преподобният Дей гледаше артиста и не можеше да повярва на очите си.

— Ама наистина, сър! Ние се опитваме да дадем представление тук! И то добро, след като аз го казвам! Уверен съм, че за каквото и да става дума, то е много важно! Но не чак толкова, че да не мога да помоля то да изчака, докато свършим!

Никой не смееше да поеме дъх. Бендиго стоеше, изпъчил гърди, и явно нямаше намерение да отстъпва.

Преподобният Дей се изсмя. Започна леко, дори тихо, но постепенно смехът му се засилваше, ставаше все по-невъздържан и накрая отекна от стените на залата. Публиката се смееше заедно с него. Смехът ставаше все по-гръмък и по-гръмък, вълните му заливаха сцената и самоувереността на Бендиго рухна. Той неуверено отстъпи две крачки и от гримираното му лице започнаха да капят едри капки пот. Мечът му се отпусна, той отчаяно се огледа за подкрепа, но другите актьори на сцената инстинктивно се отдръпнаха от него, усещайки безпогрешните признаци на задаваща се театрална катастрофа.

Смехът рязко секна. В настъпилата тишина преподобният Дей се наведе през парапета на ложата и се усмихна на Бендиго Раймър.

— С теб е свършено!

Той направи рязък жест с ръка и завесата се спусна, изолирайки Бендиго в предната част на сцената. Най-сетне усетил страх, Раймър отстъпи заднишком и затърси с ръце мястото, където двете крила се събираха.

Преподобният сви ръце в юмруци и ги завъртя във въздуха. Закопчалките на тирантите на Бендиго звучно щракнаха и панталоните му се свлякоха до глезените. Чул само звука, без да осъзнава какво се е случило, Бендиго автоматично направи още една крачка назад и се стовари на пода.

Зад завесата актьори и сценични работници панически се разпръскваха, напускайки театъра кой накъдето свари. Парализирана от страх, Айлин за миг остана сама, продължавайки да наблюдава от лявата страна на завесата.

Бендиго Раймър с мъка се изправи на колене. Погледът в очите му беше пълен с недоумение като на обидено дете — той представляваше олицетворение на абсолютното смайване. Залата отново се заля в пристъп на смях: остър, безтелесен, лишен от радост оглушителен смях, който нито затихваше, нито спираше.

Преподобният Дей се подпря на парапета на ложата и замахна като диригент на оркестър: копчетата на ризата на Бендиго се откъснаха и се търколиха по сцената. Връзките на корсета му се впиха навътре и свиха корема му, така че фигурата му заприлича на пясъчен часовник. Тя чу как въздухът със свистене излетя от дробовете на Раймър. Перуката му се завъртя върху главата и къдрите на абсурдната му прическа в стил „смелия принц“ паднаха в очите му. Той залази слепешката по пода, после като че ли постепенно загуби ориентация. Накрая неочаквано се изправи, сякаш вдигнат от дузина невидими ръце.

Тя погледна покрай него и видя как преподобният Дей извива пръсти във въздуха, сякаш дърпа конците на марионетка. Бендиго затанцува с нелепо отпуснати ръце, спънат в падналите си панталони.

И в този миг Айлин си спомни откъде познава А. Глориъс Дей.

Името му беше Аликзандър Спаркс и тя го бе виждала да опитва същото невероятно кошмарно обладаване на душата на един човек преди десет години — човекът бе дребен, но симпатичен лондонски крадец на име Бари. Сцената се бе разиграла в трапезарията на имение на йоркширския бряг. С помощта на още шестима други побъркани аристократи Спаркс бе предприел заговор, насочен срещу кралското семейство, а тя съвсем случайно бе попаднала в периферията на необятната мрежа, но в крайна сметка се бе озовала в самия й център, сражавайки се срещу Седмината на страната на брата на Спаркс — агент на служба на кралица Виктория — и един млад доктор, комуто бе съдено да стане известен писател. Айлин бе отпътувала за Америка веднага след изживяното и повече нито бе чула, нито видяла никого от двамата.

Но Аликзандър Спаркс изобщо не приличаше на този преподобен Дей и тя не можеше да намери никакво обяснение на това несъответствие, освен че с течение на времето демоничното му сърце постепенно бе изплувало на повърхността. Ако това бе същият човек, нямаше нужда от повече обяснения за желязната му хватка върху тези хорица — беше го виждала да прави подобни черни магии. Да, сега бе лесно да повярва на идеята, че изкривеното му тяло и натрапчивото видение, в плен на което той очевидно се намираше, отразяват истинската му природа.

Кой знае защо, той не я бе познал. Не знаеше причината, както не можеше да намери отговор на въпроса какво стои зад издигането на този град в пустинята. Но се усещаше стисната от леденостудената ръка на непонятен ужас.

Все така маниакално усмихнат, Раймър свърши танца си и непохватно се поклони. На Айлин й се стори, че чува как измъчените мускули на тялото му скърцат.

Но Дей направи няколко бързи движения с ръце и Бендиго скочи, извади сабята от колана си, вдигна я и започна да марширува напред-назад по сцената в имитация на маршова стъпка. Смехът откъм залата се засили, макар това допреди миг да й бе изглеждало напълно невъзможно, и стана оглушителен. В един ужасен миг Бендиго прехвана погледа на скритата зад завесата Айлин и тя ясно видя агонията и ужаса в душата му… но през смахнатата му усмивка не пробиха никакви думи. Тялото му продължаваше да марширува до единия край на сцената, да прави кръгом и да изминава обратния път.

Тя вече съжаляваше за всяко зло, което му бе пожелавала, защото това унижение бе много повече, отколкото което и да е човешко същество би издържало. Със сълзи в очите Айлин съжаляваше, че няма револвер, за да освободи клетия нещастник от страданието му. Останалите патрони щеше да използва за преподобния Дей.

Бендиго спря и отдаде чест към ложата. Преподобният вдигна ръце над главата си и Бендиго леко се издигна във въздуха. Краката му комично се заклатиха, сякаш изкачваше невидими стъпала. Той се извиси над публиката и увисна на едно ниво с лицето на преподобния. Преподобният леко помръдна пръст и перуката на Бендиго отхвръкна назад. Смехът достигна истерично кресчендо и изведнъж настана мъртва тишина.

— Е, я да видим сега, мистър Раймър… Чувал съм, че лелеете тайното желание някой ден да изиграете Хамлет — изрече подигравателно преподобният Дей.

Тежко дишайки, Бендиго леко кимна. Стори й се, че вижда проблясъка на възбуда в очите на глупака, дори някаква необяснима гордост.

— Ами… не се притеснявайте, доставете ни малко удоволствие с размишленията на меланхоличния датчанин… нагъл невъзпитан пияницо!

Публиката диво заръкопляска, затропа с крака, засвири, окуражавайки го да опита. Бендиго отдаде чест на преподобния Дей с меча и включи в приветствието и публиката с жест на благодарност. После отстъпи въображаема крачка назад във въздуха и сведе глава — момент на съсредоточаване и подготовка за излизане на сцената. Публиката замълча.

Бендиго се обърна — вече беше влязъл в ролята — и заподскача като коркова тапа във вода. Все така стегнат от корсета. Гласът му излезе в странна пародия на иначе богатия му баритон и той извика:

— Да бъдеш или не, туй е въпросът.^[1]

Преподобният Дей се облегна на парапета, демонстрирайки скуката си, подпря брадичка и забарабани с пръстите на едната си ръка по бузата, докато другите лениво се помръдваха във въздуха.

В отговор на движенията му, на всеки ред от монолога, Бендиго вдигаше меча си и жестоко удряше с него някаква част от тялото си, без да се пази: ръце, крака, гръб, гърди, шия, лице. И всеки удар отваряше дълбока рана.

— Дали е по-достойно… да понасяш… стрелите… на свирепата съдба… или обнажил меч… да се опълчиш… срещу море от мъки… и в таз битка да ги зачеркнеш всички.

Айлин знаеше, че оръжията са специално изтъпени за нуждите на сценичните дуели, но Раймър се удряше с нечовешка сила. Пръски кръв хвърчаха по белоблузата публика, която като че ли нямаше нищо против и седеше все така обърнала нагоре глави, без никой да се сети да заслони лице от кървавия дъжд.

— Смърт, заспиваш… и толкова… и в тоя сън изчезват душевният ти гнет… и всички болки, измъчващи плътта ни.

Опустошителен удар едва не отсече лявата китка на Бендиго, но костта все пак се счупи и увисна само на плътта. Капки пот се ронеха от насеченото му лице. Агонията проникваше във всяка изречена от него дума, а на Айлин се струваше, че долавя зад всяка фраза отчаян вик на неизмерно страдание.

— Такъв свършек — от Бога да го просиш! Смърт… заспиваш… заспиваш… и сънуваш може би? Ха, тук е спънката…!

Бендиго изпищя в мига, в който заби върха на меча дълбоко в долната част на корема си под корсета, но продължи да натиска с двете си ръце, опитвайки да го пробие с тъпия връх.

Айлин се разплака и извърна поглед, заслепена от сълзи и гняв, и се опита да стане.

Преподобният Дей се изправи пред Бендиго и бавно заръкопляска, удряйки изсъхналите си ръце една в друга. Публиката улови ритъма и ръкопляскането се превърна в отекващ, равномерен тътен.

— … защото туй…

Гласът на Бендиго вече му изневеряваше, лицето му се гърчеше сиво като пепел; в последните му думи се изляха всичките му емоции:

— … какви ли сънища ще ни споходят… в тоз смъртен сън… когато се измъкнем…

Все така увиснал във въздуха, без да затваря очи, Бендиго умря. Публиката се изправи и аплодисментите изригнаха в невероятно кресчендо.

— Браво! Браво! — извика преподобният Дей.

Публиката многократно усили подигравателното одобрение.

Преподобният Дей изви ръка: тялото на Бендиго се завъртя и ниско се поклони във всички посоки в безчувствена благодарност към единствените овации с изправяне на крака, които бе получил в дългата си и посредствена кариера.

Айлин слепешката се отправи към задния изход. До вратата гореше фенер. Тя го откачи и го запрати към спуснатата завеса. Фенерът се счупи, газта се разля, запали се от неизгасналия фитил и пламна. В мига, в който пламъците докоснаха арката, тя се извърна и избяга навън.

 

 

Данте никога през живота си не бе ходил на театър. Двамата с Фредерик пристигнаха по-късно, когато представлението вече беше започнало, и седнаха зад преподобния Дей в ложа над сцената. Досещаше се, че актьорите долу разиграват някаква история, но не изпитваше достатъчно силен интерес, за да вниква в подробностите. Харесваха му ярките бои, с които бяха нарисувани планините, частите от някакъв замък, които ту биваха внасяни, ту изнасяни от сцената, лъскавите яркочервени и украсени с множество копчета униформи на войниците, които бяха доста забавни.

Но най-много му харесваше тъмнокосото момиче, чиито гърди напираха да изскочат през ниското деколте на роклята. Той пъхна ръка в куфарчето си и бавно прекара пръст по ръба на един от ножовете, представяйки си колко хубаво ще бъде да го използва върху нея. Преподобният и Фредерик му бяха дали такава свобода, че всичко изглеждаше възможно. Когато долу свършеха, щеше да ги помоли да му дадат момичето, за да си поиграе малко с нея.

Но всичко отиде по дяволите, когато големият мъж на име Корнилиъс нахълта в ложата и каза, че били чути изстрели и че няколко души от охраната били убити, а когато преподобният скочи и се разкрещя, Данте усети над него да се спуска голям червен облак, като че ли в очите му бе избухнало буре барут.

Каквото и да бе казал преподобният на онези хора долу, те наистина се изплашиха, дори Фредерик леко пребледня, макар че ако питаха Данте, той би казал, че интересното тепърва предстои. След това дебелият артист полетя във въздуха пред тях и започна да се кълца и Данте разбра, че е бил напълно прав — това шоу беше страхотно.

А когато пламна пожарът, преподобният Дей отново изкрещя на хората си:

— Всички по местата си, вървете, вървете! Очаквайте сигнала!

Каквато и сила да бе държала тялото на артиста, тя изчезна и то полетя надолу, за да се забие върху седалките. Белоблузите се втурнаха с викове и писъци презглава към изходите, започнаха да газят телата на по-бавните и един-двама загинаха в стълпотворението. Данте се наведе през парапета, за да вижда по-добре, и се заля в радостен смях — колко по-забавно бе всичко това в сравнение с другото, което бяха правили тъпите актьори, каквото и да бе то.

Преподобният Дей се обърна към хората си в ложата.

— Изведи бригадата — нареди той на Корнилиъс. — Всички знаят задълженията си. Следвайте Плана.

— Слушам, сър — отговори Корнилиъс и изтича навън.

— С колко от хората ти мога да разполагам? — попита преподобният Фредерик.

— Близо шейсет — отговори Фредерик.

— Събери ги в църквата за Светото дело. После ела в параклиса и ми донеси онази книга в секундата, когато гостите ни пристигнат. Разполагаш с един час до началото.

— Ами пожарът? — попита Фредерик, кимвайки към пламтящата завеса.

— Нека гори. Нека всичко гори!

Фредерик направи знак на Данте да го последва и тръгна да излиза, но преподобният хвана Данте за ръката и каза:

— Не. Той ще остане с мен.

Данте видя мускулите по челюстта на Фредерик да играят — той явно беше бесен. После чукна пети, отсечено кимна и излезе от ложата. Преподобният Дей подаде ръка на Данте, който се захили и я прие, после двамата също излязоха и минаха през салона на мецанина. Димът около тях се сгъстяваше и температурата се покачваше, но те не ускориха ход.

— Как се чувстваш, Скръгс?

— Добре, сър. Наистина се чувствам много добре.

— Чудесно, момчето ми. Чудесно — одобри преподобният и го притисна до себе си, докато слизаха надолу по стълбището. — Нощта ще бъде прекрасна.