Марк Фрост
Шестимата месии (7)

6.

Приемът беше организиран в голямата зала на музея „Метрополитън“, най-северния форпост на цивилизацията от централната градска зона — цивилизация, представена предимно от едрогърди вдовици с техните утешители, равномерно размесени сред останалия цвят на обществото, наричащи себе си Четиристотинте — както му обясни някой, това бил точният брой хора, събиращи се в балната зала на мисис Вандербилт — дошли да изкажат уважението си пред изтъкнатия гост от Англия. Още с първия си поглед към насъбралата се престижна тълпа Дойл разбра, че няма никакъв шанс да се пребори с нея, но понеже няколко пъти му се бе удавало да наблюдава поведението на Кралицата по време на приеми и бе останал впечатлен от икономичните й действия, ритуализирани като стъпки на танцьор, той добре бе запомнил основните правила: повтаряй името на човека пред когото стоиш, когато ти го кажат, здрависай се с него — не и ако си кралица, това поне е една завидна привилегия на коронованите особи — скромно приеми задължително поднасяните комплименти, овладей гримасите си и застини с изражение, подсказващо абстрактен интерес към личността пред теб, изкажи къса благодарност и неутрално се сбогувай в стила „Много ми беше приятно“, после премини нататък. Той бе изпълнявал това упражнение много пъти в Англия, но не в такъв колосален мащаб — забележка, валидна и за всичко останало, с което се бе сблъскал по време на първия си ден в Ню Йорк. Когато се добра до края на редицата доброжелатели, дланта му пулсираше като добре очукан чинел. Интересно какъв бе този странен обичай на американските магнати, каращ ги да вярват, че опитът да строшиш костите на непознат ще бъде възприет като знак на дружба.

След първия час тълпата се превърна в хилядоглаво чудовище, украсено със скъпоценни накити или черни вратовръзки. По време на обиколката си Дойл скоро установи, че се намира в крайно неизгодна позиция, защото се оказа, че след като вече си се запознал с някого, той има правото да се приближи до теб когато му се прииска, и да те заговори. Ужасно! Незащитен откъм фланговете, открит за атака от всяка посока, той се чувстваше като подплашена яребица, принудена да излети във въздуха над ловците.

И защо не бе предвидено да седнат както си му е редът на масата? Друго американско изобретение, обясни му Инес в един момент, когато двамата успяха за миг да се скрият зад една колона: никакви основни ястия! Две задължителни неща — шампанско в количество, достатъчно за потопяването на боен кораб, и находище сурови миди, свободно за бране от всеки. Невъзпрепятствана циркулация на гостите, минимум излишни разноски за други неща. Това даваше възможност да се организират множество приеми в една нощ, така че четиристотинте избраници бяха в състояние да посетят всички, без да оскърбяват някой от домакините с ранно тръгване. „Голяма работа! — помисли си Дойл. — И без това час по-късно ще се видят на другото парти.“ Но колко изтощителен бе подобен дневен режим: половината време се обличаш, за да излезеш, а останалата част се щураш из нощта, гризан от тревожната мисъл, че някой друг на някое друго място може би прекарва по-добре от теб.

— Между другото, съжалявам за онази история с Пинкъс — каза Инес. — Имам предвид как се държах на кораба. Опасявам се, че в първия момент успя да ме оплете в мрежите си. Вината е изцяло моя.

— Няма нищо — отговори Дойл, но сърцето му се преизпълни с тайно наслаждение. — Може да се случи на всекиго.

— В главата ми танцува група шоу гърли… какъв глупак съм наистина… охо, внимание, Артър, опасност дясно на борд.

Инес привлече вниманието му към насочилата се към тях група матрони, в чиито очи гореше неистовият пламък на нескривано възхищение и които бяха приковали мерника на погледите си твърдо върху тях. Дойл се престори, че не забеляза приближаването им, и се измъкна тихомълком встрани, а Инес се вряза право в центъра на групата, за да прикрие отстъплението му.

Но в бързината на бягството си Дойл попадна право в сепаре, заградено със стени от зеленина, и се озова срещу насочен в него клин от потни лица, навяващи спомен за слънце и излъчващи неестествено здраве. Къде беше Пепърман? Майорът се бе придържал край Дойл по време на началното запознанство и бе повтарял услужливо името на всеки атакуващ, приближил се към тях — защо вместо смешните си бутониери не носеха малки бележки с имената си? — но бе пометен встрани при нападението на някакъв побъркан италиански тенор. Дойл успя единствено да види чорлавата глава на майора да се мярва далеч от него и осъзна, че се налага сам да се справи с войнствено настроения озъбен хищник, застанал начело на глутницата, на която така непредпазливо се бе натъкнал. И как беше името на този човек?

Рузвелт? Да, точно така. „Теодор, казвай ми Теди.“ Фамилия от управляващата класа… хм, макар да се предполагаше, че в тази свободна земя не може да има такива, само идиот, случайно попаднал в този салон, не би разбрал колко далече от истината е подобно твърдение. Горе-долу връстник на Дойл. Прям, набит като дебелата пура, която бе захапал, събрал в погледа си достатъчно безстрашна воля, за да разколебае дори войнствено настроен носорог… впрочем фанатичен поглед, излъчван от очи, увеличени от дебелите стъкла на очилата, стърчащи върху квадратна глава с идеални геометрични форми.

Рузвелт му се бе представил като член на някаква комисия, занимаваща се с бог знае какви въпроси от външен или вътрешен характер. Американците бяха превърнали в национално занимание окичването си с едни или други титли, навървени една след друга като вагони във влакова композиция, натруфени с излишна информация и говорещи за голямо въображение. „Заместник суперинтендант към кабинета на помощник-началника по въпросите на здравето и охраната на труда“, „Административен ръководител на Отдела за коне, четириколесни карети и конски амуниции към Службата за обществен транспорт“. Нищо напомнящо за поетичния лиризъм на английските длъжности: „Лорд канцлер на хазната“, „Вицекрал на субконтинента^[1]“, „Носител на Черния жезъл^[2]“.

— Бил съм на лекционни турнета — започна Рузвелт, ожесточено дъвчейки края на пурата си. — Бостън, Филаделфия и по цялото атлантическо крайбрежие. Но вече не мога да се отделям за дълго от дома — по-малкият ми брат почина преди два месеца. Алкохол. Разпуснат живот. Епилепсия. Халюцинации. Насилствен престой по санаториуми. Няколко пъти опитва да се хвърли от прозореца. Донесе толкова тревоги на семейството. Ужасно, Артър, ти просто не можеш да си представиш.

Но защо ми разказва тези неща? — удиви се Дойл. — И най-вече, защо ме нарича Артър?

— Страшно съжалявам — каза той на глас. Какво друго би могъл да каже?

— Благодаря. Какво можеш да направиш, ако някой, когото толкова силно обичаш, не иска да живее? Нищо. Абсолютно нищо. Можеш само да го оставиш да направи избора си. — Без някакъв друг видим знак на скръб и без никакво притеснение, Рузвелт избърса от окото си сълза, която падна под очилата му. — Животът си върви напред. Той е за живите. Трябва да се бориш с него, да отстояваш завоюваното. Да не се предаваш до последния си дъх. И да помниш, че времето рано или късно ще вкара всички ни в гроба.

Душевната сила, излъчвана от този човек, докосна някаква струнка в душата на Дойл. Точно това му харесваше най-много в американците: прямотата, твърдостта и откровеността. Свободният изказ на силни емоции. Нищо от вдървената официалност и ритуализирания празен разговор, с помощта на които депресираните му сънародници се криеха като полски мишки зад стобор.

Рузвелт извади пурата от устата си и се наклони по-близко до Дойл.

— Възгледите ми относно крайности като тези, довели до смъртта на брат ми, се свеждат до следното: вдигни поглед и се огледай из тази зала; ще видиш само богатство, изисканост и изтънченост; но аз трябва да ти кажа, че на друго място улиците на този град са превърнати в бойно поле — банди от закоравели типове и хулигани, особено в долната част на Ийст Сайд, контролират цели жилищни райони и никой нищо не може да стори срещу това. Градът е безсилен да реагира. Ето това са двете посоки, в които се развива човешката цивилизация: едната върви в посока на самоусъвършенстването и филантропията на морално устойчивите, жадуващи да увеличат знанията и да разширят кръгозора си — те носят на гърба си обществото напред… Втората се осъществява несъзнателно от морално падналите, стигнали до дъното поради пиене и разврат. Ето това са двете ръце, плевящи градината на живота. Аз предсказвам, че след три поколения, считано от сега нататък, расата на пияници, хедонисти и престъпници, плодяща се само благодарение на вътрешногрупово кръвосмешение, или ще е изчезнала напълно, или ще е на път да бъде изтрита от лицето на земята. Защо ли? Защото те отслабват силата на вида, защото телата им се огъват от злоупотребата с пороци, защото в резултат от престъпленията много от тях умират, преди да са дали поколение. Така гнилият клон ще бъде отсечен и с течение на времето общото ниво на нацията ще се издигне на нова височина. Природата разполага със свои средства. — И той отстъпи крачка назад, за да прецени ефекта от излагането на своята теория.

— Вие сигурно се кандидатирате за нещо, мистър Рузвелт — изгледа го внимателно Дойл.

— Кандидатирах се в миналото за кмет на този голям град и не изключваме да повторим това в бъдеще — отговори Рузвелт. Поддръжниците зад него се събудиха за живот и поизправиха гърбове от самия намек за евентуална нова битка. — Планираш ли да отскочиш към Запада, докато си тук, Артър?

— Не съм сигурен кои спирки в турнето ми са потвърдени — каза Дойл, все още олюляващ се от скоростта, с която мъжът пред него бе извършил прехода от скърбящ брат към малтусиански генетик.

— Съветът ми е: „Майната му на турнето, иди и виж Запада“. Това е едно трудно и опасно за живеене място, особено по-дивите райони. Там ще намериш най-доброто естествено обкръжение, където да почувстваш истинската дребна незначителност на човека.

— Вие май го правите често — отбеляза Дойл.

— Но ти ще разбереш, че човек е тръгнал на запад с по-голяма цел: американецът осъзнава изключителната си предопределеност да завладее и тази граница, и когато го стори, това ще е оформило характера му за стотици години напред.

— Така ли? Откъде следва този извод?

Рузвелт бавно завъртя пурата си и се взря в очите на Дойл — явно не бе свикнал да подлагат изявленията му на съмнение — но Дойл не трепна.

— Американецът постепенно ще повярва в дадената му от Бог способност да подчинява на себе си природата. В крайна сметка той ще получи отговорността да управлява цивилизования свят. Но ще трябва да го прави с уважението на останалите… не, с почитта им. Единствено в сблъсък с природата ще бъдем в състояние да култивираме в себе си правилното отношение към бъдещото нагърбване с подобно бреме. Ако посетиш Запада, Артър, ти буквално на всяка крачка ще се изправяш пред гледки с толкова изумително величие, че само този факт завинаги ще промени начина, по който възприемаш света. Настоявам да не изпускаш тази възможност.

— Винаги съм искал да видя индианците — призна свенливо Дойл.

Но Рузвелт присви очи и фокусира магнетизма им в пронизващ лъч.

— Виж какво, наслушал съм се на лигави, изопачени и назадничави приказки относно необходимостта да задържим разширяването на нашата империя с единствената цел да съхраним живота на няколкото пръснати из прерията племена, чието съществуване само едва-едва ги издига над нивото на пълното безсмислие, мизерия и жестокост, характерни за дивите животни, каквито всъщност са били, преди да се появим ние.

— Чел съм някъде, че по свой начин, разбира се — имам предвид скалповете и така нататък — те били доста впечатляващи.

— Не обръщай никакво внимание на подобно бръщолевене. Червенокожият човек е реликва от каменната епоха и така нареченото му „вродено благородство“ не може да спре марша на прогреса. Колелата на историята никога не спират поради жалост и тези, които не успяват да се измъкнат настрани от пътя им, просто биват смазвани. Такава е съдбата, приготвена от Бог за индианците, и отказът им да се адаптират към променящия се край тях свят ги прави съучастници в собственото им изтребление. — Съвсем неочаквано за Дойл Рузвелт се пресегна и силно го стисна за ръката. — Изпитах голямо удоволствие от разказите ти… Холмс. Уотсън. Чудесни истории. Жалко, че трябваше да го убиеш. Като си помисля само за парите, които би могъл да направиш. Браво на теб, Артър! Приятно прекарване в Америка.

С рязък заповеден жест към свитата чакащи придворни Рузвелт се обърна и се отдалечи, а те влязоха в крачка с него и го последваха. Инес се появи, за да запълни вакуума, останал след напускането им.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Шокиращ пример на Homo Americanus. Готов за препариране и излагане в музей.

— Я виж онази сбирщина контета там. И онзи франт — обади се Инес, кимвайки към един възслаб мъж с цилиндър, фрак, къса черна пелерина и развяващо се във въздуха бяло копринено шалче. Той разговаряше с някого, но на равни интервали поглеждаше в тяхна посока. Лицето му бе мургаво, с фини черти, а носът и устните му притежаваха някаква женска чувственост. Изглеждаше малко над трийсетте и се държеше с натруфената самоувереност на обожаван от ценителите маестро. — Започна да ми разказва за концерта, който смята да даде и по време на който всеки инструмент в оркестъра ще бъде представян от различна миризма, която ще се вдухва в залата от машина в мига, в който инструментът засвири…

— Различни миризми?

— Да, правилно ме чу: рози за струнните инструменти, сандалово дърво за медната секция, жасмин за флейтата и така нататък. Всяка миризма ще бъде издухвана през отделна дюза, включена към онази машина и задействана от конкретния инструмент.

— Исусе Христе!

— Казва, че вече притежавал и патент. „Одорама: симфония от миризми.“

— Това ме довърши.

— Е, така е в Америка — отбеляза Инес и запраши в неизвестна посока.

Висок, рус и добре изглеждащ мъж в смокинг изникна от тълпата в гръб на Дойл, тръгна целенасочено към него и бавно плъзна ръка под ревера на смокинга си. Забелязвайки го да се приближава, елегантният мургав мъж с коприненото шалче се обърна, отправи се директно към Дойл, хвана го здраво за ръката и го поведе навътре в тълпата.

— Мистър Конан Дойл, уверявам ви, че честта е изцяло моя — заяви смуглият мъж на гладък английски, издаващ в него аристократ, завършил Оксфорд. — Току-що се насладих на великолепното удоволствие от компанията на брат ви и си помислих, че ще ми разрешите свободата да ви се самопредставя.

„Е, вече го направи, мистър Одорама“ — помисли си Дойл.

Някъде зад тях високият рус джентълмен се спря и се сви в края на салона.

— Името ми е Престън Перегрин Райпур, но всички ми казват Престо. Сънародници сме. Завършил съм Оксфорд, колежа „Тринити“, випуск 84-та — заяви дендито, след което с тих и напълно сериозен глас, без никаква промяна в изражението си, допълни: — Моля ви, продължавайте да поглеждате към гостите от време на време, сър, и се усмихвайте вежливо, сякаш съм ви казал нещо, което леко ви развеселява.

— Какво?

— Наблюдават ни. Ще бъде най-добре, ако разговорът ни бъде кратък и изглежда на околните като напълно банален — каза Престо, от чиято реч бяха изчезнали всички следи от фриволност, заместени от интелигентна и сериозна откровеност.

— За какво става дума, господине? — усмихнато попита Дойл, подчинявайки се на желанието на мъжа да маскира истинското съдържание на разговора.

— Ще научите на друго място и по друго време. Застрашава ви опасност. Трябва да напуснете веднага — ухили се Престо и кимна на минаващата покрай тях семейна двойка.

Дойл се поколеба. Хвърли незаинтересован поглед наоколо, но не видя нищо опасно.

— Ще бъде ли удобно за вас, ако ви се обадя утре в хотела, да кажем, към девет часа? — попита Престо.

— Не, ако не науча поне приблизително за какво става дума.

Райпур махна с ръка на някого зад гърба на Дойл и се изсмя като побъркан. После тихо добави:

— Някой краде великите свещени книги на човечеството, мистър Конан Дойл. Мисля, че това вече ви е известно. Вярвам ще се съгласите, че подобна тема заслужава един час от вашето време, макар и само за да задоволите вроденото си любопитство.

Дойл изпитателно изгледа събеседника си, но той издържа на погледа му.

— Добре, утре в девет сутринта в хотел „Уолдорф“.

Мъжът леко се поклони.

— Сега ще се оттегля с отклоняваща вниманието на околните операция. Вие намерете брат си и незабавно излезте — нареди Престо и с ловко като на фокусник движение на китката извади неизвестно откъде визитната си картичка. — Ще се видим отново утре.

Дойл погледна картичката. Под името Престън Перегрин Райпур се мъдреше и титла: „Махараджа на Берар“. Махараджа?

— Безкрайно съм ви благодарен — каза Престо и повиши обратно глас в регистъра на светски мъж, който само допреди малко бе използвал: — Изгарям от нетърпение да прочета някоя от фантастичните ви истории, мистър Конан Дойл. Браво… Браво! Беше голямо удоволствие да се запозная с вас, сър! Изказвам ви най-добрите си пожелания!

С тези думи Престън Перегрин Райпур, махараджа на Берар, се поклони дълбоко и с плавна походка се отдалечи. Точно когато Инес си пробиваше път през последните хора в човешката стена около Дойл, Престо вдигна черния си блестящ бастун във въздуха и викна:

— Voila!

Бастунът изригна кълбо бял дим и изхвърли нависоко огнена колона. Хората край него и из целия салон се пръснаха във всички посоки.

— Какво, по дяволите… — започна Инес.

— Следвай ме — късо нареди Дойл и за по-сигурно го хвана за ръката. — Бързо!

Братята закрачиха през развълнуваната тълпа и край вратата се смесиха с група заминаващи си. Зад тях димът се разсея, за да разкрие, че и Престо бе изчезнал.

Високият рус мъж забеляза Дойл и Инес в мига, в който те излизаха от музея, и се впусна след тях.

Дойл смушка Инес в посока на Пето авеню, където трябваше да ги чака файтонът им, и погледна зад гърба си точно навреме, за да види високия рус мъж на изхода.

— Какво става? — попита Инес.

— Ще ти обясня след малко — отговори му Дойл.

Двамата скочиха във файтона.

— За къде? — попита кочияшът.

Беше Джек.

 

 

Чикаго, Илинойс

Тя слезе от влака на гарата, стъпвайки на същия перон, на който Джейкъб Стърн бе стоял само преди няколко нощи. Облечена в евтина синя рокля, скриваща костеливите очертания на тялото й, сложила боне върху лъскавочерната си коса, тя повече приличаше на братовчедка, дошла в града от провинцията или на селска учителка, отколкото на избягала от резервата индианка. Криеше лице под бонето и държеше погледа си смирено сведен, за да не привлече ничие внимание към себе си.

Онази нощ в резервата отново бе сънувала видението, както бе предсказал бухалът. Сънят й я бе отвел сама в град с високи сгради и широки празни улици. Чакаше някого пред избелял замък с тънки високи кули. Беше виждала това място в съня магия вече много пъти, но преди то й се бе явявало само черно, по-заплашително и винаги заобиколено от пустиня, а не в самия център на модерен град. Нищо повече не бе успял да разкрие новият й сън, защото Черния гарван — тя така и не бе виждала лицето му досега и единственото й конкретно впечатление за този човек бе, че има гърбица и носи дълга, чорлава коса — се бе спуснал и помел всичко с огън.

Образът от съновидението й обаче бе напълно достатъчен, за да познае, че градът е Чикаго — това просто бе единственият голям град, който някога бе виждала. Не си спомняше бялата кула от предишното си посещение — организирана от училището екскурзия преди 12 години, когато с цел да впечатлят белокожите политици бяха включили в групата и няколко випускници от резерватите. Споменът й за града оттогава бе като за място, кипящо от напрежение, суматоха и дива енергия — място, каквото си бе пожелала никога повече да не вижда. Но сега щеше да остане и да броди по улиците, докато не намери бялата кула. Тогава щеше да чака да се появи някой и да дойде да я вземе.

Тази, която върви сама излезе от гарата и улови погледа на един мъж, навъртащ се около пиацата за файтони. Данте Скръгс премести клечката за зъби в другия ъгъл на устата си и присви единственото си здраво око. Когато тъмнокосата жена мина покрай него, злите мисли в главата му се понесоха със скоростта, с която влаковете напускаха близката гара. Цял месец бе минал от последния му удар. Наближаваше моментът, когато щяха да се появят Гласовете и съзнанието му щеше да бъде пронизвано само от една мисъл: „Гладни сме и ни сърби, а не можем да се начешем.“

Той се загледа в нея с трескава концентрация. Данте харесваше начина, по който въртеше бедра, допадаше му и силата, с която стискаше дръжката на куфара си. Може и да беше наполовина сляп, но можеше да разпознае индианка от цяла миля.

Кога най-сетне тези жени щяха да научат, че не бива да пътуват сами? Чикаго бе град на престъпници. Късметът на една жена всеки миг може да й изневери, мислеше си Данте, а тази тук буквално изкушаваше съдбата, разхождайки се в района на гарата след залез-слънце. Наистина си търсеше белята, въртейки задник по този начин, представяйки се за бяла. Колко неморално!

Тази скуо^[3] плачеше да й бъде даден урок и Данте Скръгс щеше да го стори. Той потръпна от мисълта за предстоящата им интимност. Преди да свършат, той щеше добре да опознае всеки сантиметър от кафявото й тяло. След това щеше да я отведе до Зелената река.

Но първо му бе нужен знак… а, ето, онзи кон при стълба. Опашката му мръдна наляво, после пак… два пъти последователно!

Да. Гласовете я искаха…

Жената зави на ъгъла и той я последва.

Естественият цвят на кожата на Данте му осигуряваше забележителна маскировка на фона на ново Чикаго — бетон, тухли и ковано желязо — издигнало се върху руините на пожара от 71-ва година^[4]. Не беше красив, но не би могъл да бъде наречен и грозен. Среден на ръст, рус, с момчешки черти, възпълен и мек на външен вид, точно подобие на своите родители, съдържатели на магазин от Медисън, Уисконсин. Изглеждаше поне десетина години по-млад от своите трийсет и девет и беше невъзможно да бъде забелязан в тълпа. Не бе едър — по-голямата част от забележителната му сила се криеше в големите му здрави фермерски ръце. С тях чупеше орехи. Достатъчно умен да стои на крачка пред полицията и на две от затвора, Данте се криеше от света зад простоватото си добродушно лице. Човек никога не би се загледал в стъкленото му око, освен ако не се намираше съвсем наблизо и не гледаше право в него — само тогава щеше да забележи, че в ириса му — син като яйце на червеношийка — липсва зеница.

Данте бе точно от онази порода хора, която механизираният свят току-що бе започнал да произвежда. Той вървеше през живота, хвърляйки сянка, макар в душата му да цареше мрак и разкъсваща болка. Отдавна се бе отказал да се противопоставя на Гласовете, които звучаха в главата му, и с робско смирение вярваше, че след като е разчел „знака“, негов дълг е да се подчини.

Представяше си града като джунгла, из която броди като хищник, опънал ограничаващата го верига. Тази представа придаваше някакво достойнство на работата, на която бе способен. Американската армия бе оценила по достойнство желанието му да изисква от другите и го бе направила сержант на взвод. Беше прекарал петнайсет години от живота си като военен, преди клането на племето сиу при Ундид Ний да разкрие пред началниците му странния ентусиазъм, с който той даваше изблик на естествените си наклонности.

Войниците от взвода му, оказали се наблизо до него по време на сражението, дадоха показания, че Данте буквално бил загубил всички задръжки, след като една индианска стрела извадила окото му. От друга страна, оправдаваха го те, как би могло да се иска от него да отсее жени и деца от воините при толкова силно увредено зрение? Армията неохотно бе приела този аргумент и бе потулила скандала с излишното насилие. Скоро последва уволнение в запаса с почести и пълна пенсия.

Данте обаче бе интерпретирал случилото му се нещастие по съвсем друг начин, защото раната отвори за него един нов свят. Той си внуши, че не е загубил окото си, а то просто се е обърнало навътре и е изчистило Гласовете. След тежката рана Гласовете му даваха разрешение да поиска такива контрибуции, каквито му хрумнеха. Последваха девет убийства за три години, без някой да се усъмни в него.

Понеже получаваше пенсията си редовно и не изпитваше нужда от пари, Данте се посвети на онова, което джентълмените на стрелковата полоса наричаха „тръпката на лова“. Преди да постъпи в армията доста време бе работил като водач на ловни дружини и бе успял да натрупа значителен запас от презрение към ленивите богаташи от Изтока, които стреляха по неподвижни бизони от цели сто метра. Те тънеха в истинско неведение, защото тръпката беше в работата отблизо, в използването на собствените ръце, в онова, което откриваше той. Внимателно, пресметливо, без да забравя за дребните подробности. Харесваше му да показва на дамите Зелената река, обичаше да ги обладава бавно и без усилие, опиянявайки се от ужаса им.

А тази беше и индианка. Месото този път беше с пикантен сос.

Бедната скуо нямаше представа накъде отива — това бе повече от ясно — но в допълнение на това не познаваше Чикаго: тя се оглеждаше за наименованията на улиците и бродеше из града без определена посока. Не го интересуваше какво прави тук сама — подобни мисли можеха само да разрушат магията на момента. Семейството й сигурно бе в резервата — там, където си му бе мястото — а тази просто бе избягала оттам и Данте не виждаше защо да бърза. Когато „вечерята“ бе първокласна, той обичаше да изчаква. Вече бе извървял половината път до Спрингфийлд, следвайки скришом жената, и търсеше удобен момент да направи своя ход. Точно това бе фазата, която придаваше толкова очарователна тръпка на изживяването, защото понякога минаваха дни, преди да се разкрие удобна възможност. Но веднъж набелязал жертвата, той не се отказваше, преди да свърши работата.

Сега тя се качи по стълбите на един добре известен му пансион на Дивижън стрийт — беше само за жени, и се предплащаше за седмица напред — добре, значи тя възнамеряваше да се позадържи. Данте многократно бе срещал тази схема на поведение: една жена идва в големия град, намира си нископлатена работа, я сервитьорка, я шивачка. Времето минава и постепенно изнурителната работа я смазваше, правейки я да заприлича на още едно от онези безименни и безлики тела, които никой не забелязва, когато се разминава с тях по улицата. Връща се всяка вечер у дома капнала. Костите я болят, а красотата й малко по малко помръква. Вечеря в компанията на други безлики жени в пансиона — той просто си ги представяше как седят зад дантелените пердета в трапезарията, изправени на столове с твърди облегалки. Може би си намира някоя приятелка и двете обсъждат без особена надежда как ще срещнат някой ден мъж, който няма да се държи грубо с тях и ще им обезпечи някакво подобие на живот. Преди лягане излиза, за да изпуши цигара в студената вечер, и дъхът й образува пара във въздуха. Пере се в общата баня, но никога не сваля всичките си дрехи. Заспива и сънува скудоумните си сънища.

Жените бяха като празни чаши. Носеха се по течението на живота в очакване нещо да им се случи. Но ето че се бе появил той и това означаваше край на чакането. Сега животът й щеше да получи смисъл.

Тя щеше да види Зелената река.

Да, ето я там на прозореца. На втория етаж, в задната част на пансиона. Чудесно, значи се е нанесла. Гласовете му казваха, че вече може да я остави. Знаеше къде да я намери.

Концентрирал всичкото си внимание върху индианката, Данте така и не забеляза, че някой друг следи и наблюдава него самия. Мургав тих мъж със запомняща се татуировка — кръг, пресечен от светкавици — от вътрешната страна на лакътя. Той изчака Данте да го подмине и бавно тръгна след него.

 

 

Юма, територия Аризона

Никой от скитниците в лагера не можеше да си спомни да е виждал шляещи се китайци и гледайки на този факт по характерния за тях философски начин, тези крале на пътищата виждаха в това истински предвестник на задаващите се още по-трудни времена. Отвращението им към двата наркотика на капитализма — работа и пари — не бе изтрило от съзнанията им острото любопитство към нещата, които се случват по света. Леността им оставяше предостатъчно време за оценка на състоянието на човечеството. Бродягите държаха ухо, долепено до релсите на обществените промени, на всяка спирка по техните обиколки се намираха други, за които смисълът на живота бе в това да четат изхвърлени вестници и да обсъждат очевидните недостатъци на човека от позицията на неодобряващи находката си археолози. Скитниците знаеха по-добре от средния примерен гражданин, че през последната година са фалирали шестстотин банки, че над двеста железници са банкрутирали, че в Америка са загубили работата си над два и половина милиона души — точно тези цифри изкарваха свестни хора на улицата, задръстваха лагерите им и правеха по-труден живота на професионалните бандити. Хора с тъжни лица бърбореха безспир за семейните си проблеми и колко много съжаляват за загубената си работа — точно онзи вид брътвеж, който може да обърне наопаки корема на истинския бродяга.

Скитниците знаеха още, че китайците са хора, отдадени на семейството, преглъщат горчивините и пазят за себе си собствените си неприятности, така че появата на китаец сред техните редици бе възприета като истинска новина. Слокъм Хейни каза, че когато се качил на товарния влак в Сакраменто, жълтият вече бил във вагона. Не продумал нито дума оттам до Юма, даже когато се обръщали към него. Не го видял нито да спи, нито да яде — седял си в ъгъла и дебнел оттам като котка. Хейни така и не узнал дали онзи разбира английски. И в него имало нещо, от което по кожата на околните плъзвали мравки. Той излъчваше същата атмосфера и сега, докато седеше сам в края на кръга около огъня.

— Говори с него ти, Денвър — каза Слокъм Хейни. — Нали си работил преди с китайци.

Денвър Боб Хобс се ползваше с всеобщ респект, включително и от тези над него, поради две неща: продължителността на престоя си сред скитниците и навика му да говори прямо. В егалитарния свят на скитниците той заемаше неофициалния пост на заслужил старши държавник. Едно време беше работил като бесен, тръгвайки от Охайо на запад, поставяйки през шейсетте години траверси по трансконтиненталния път, докато най-сетне един ден преди двайсет години се бе озовал да вади картофи в Покатело, Айдахо, бе получил просветление и се бе заклел да не помръдне повече пръст, работейки за друг, който да печели от труда му.

Денвър Боб бе удържал на обещанието си и така се бе превърнал в авторитет по въпросите на икономическата експлоатация на човек от човека. Бе взел участие в протестния марш на промишлената армия на Кели през 93-та година във Вашингтон, за да изкаже негодуванието си срещу бедственото положение на индустриалните работници. За него нямаше нищо по-хубаво от една политическа демонстрация, защото тогава даваха безплатна храна и можеше да се намерят свестни събеседници. Боб твърдеше, че веднъж се срещнал със самия Уолт Уитман, не се разделяше от томчето „Стръкчета трева“ с оръфани страници и можеше да говори пред някой непознат за благородството на бедността и за живота на път, докато изчерпеше кислорода наоколо. Ако присъствието на китаеца нарушаваше по някакъв начин хармонията край лагерния огън, то Денвър Боб се смяташе за лично отговорен да оправи нещата.

— Понякога тук, в пустинята, през октомври става доста хладно — обади се Денвър Боб, отпускайки дебелия си задник върху една празна макара от меден кабел до китаеца. — По това време на годината повечето хора тръгват за Калифорния, но на мен ми се струва, че ти току-що идваш оттам.

Предложи на китаеца глътка от каната пиво от стафиди, което бяха сварили снощи, но той поклати глава отрицателно и продължи да гледа право пред себе си. Денвър Боб не бе свикнал хората да отклоняват щедростта му — той беше грамаден, закръглен мъж с гъста бяла брада и бузи като ябълки, благодарение на което приличаше на Дядо Коледа — но това не го обезсърчи. Малко бяха нещата, които можеха да постигнат този ефект.

— Този лагер е тук от десет години, от самото начало, когато пуснаха линията от Лос Анджелис. Оттук минават стотици хора, и то по всяко време на годината. — Състоящият се предимно от колиби и бараки лагер се бе разположил в покрайнините на разпределителната гара на Юма — мястото, където се композираха и пренасочваха влаковете между Лос Анджелис и територия Аризона, на брега на река Колорадо. — Ти, приятелю, говориш ли английски?

Едва сега мъжът за пръв път го погледна право в лицето… и Денвър Боб почувства да го полазват мравки. Не че в тези мрачни черни очи можеше да се долови и намек на открита заплаха. В тях просто… нямаше нищо. Нямаше индивидуалност, нямаше покорство, нямаше фалшива добронамереност. Никой от китайците, с които Денвър Боб се бе сблъсквал, не бе изглеждал по този начин, а още по-малко се бе държал така.

— Търся работа — проговори мъжът.

— Работа ли? — искрено се изненада Денвър Боб. — Е, това чувство понякога спохожда хората. — Той извика на помощ добре смазаната си сърдечност. — Когато не знаят дали да отидат по нужда, или да си навият часовника… то е като треска, нали разбираш — най-доброто е да легнеш, да пийнеш глътка и да изчакаш да ти мине.

— Мога да работя с експлозиви — уточни мъжът. Явно кредото на Денвър не му бе направило никакво впечатление.

— Наистина ли?

— Събаряне на сгради.

— Да, ясно ми е. Значи ти си бил работник. — Какъвто и да бе този човек, той определено не бе скитник. От друга страна, не изглеждаше много и като работник по железниците — беше прекалено сдържан и независим. Можеше да е миньор, загубил неотдавна работата си. Без значение — всичко в него караше Денвър Боб да се чувства неуютно и ако имаше нещо, което би могъл да каже или да направи, за да го махне от лагера и да го изпрати по пътя му, Денвър Боб бе готов да го направи веднага.

— Къде да намеря такава работа?

— Всъщност, братко, мога да ти дам точни указания. Все още строят отклонението за Финикс и Прескот през Пий Вайн; чувам, че там имало много тунели за прокопаване и много каньони за преминаване — толкова много, че се налагало да работят денонощно на две смени поне още една година.

— Къде?

— Север-североизток. Можеш да скочиш на товарния влак за Финикс ето там, от онзи мост. Потегля в полунощ, а на сутринта ще се събудиш там.

— Железницата Санта Фе, Прескот, Финикс?

— За нея говоря. Офисите им са на централната гара на Финикс. Сигурен съм, че те ще те устроят напълно — в наши дни не е лесно да се намери работа, но хора с твоите умения винаги се търсят. Е, вдигам тост за теб и твоите предци. — Денвър Боб вдигна калаената си чашка за наздравица и си помисли: „Сега, приятелче, вече знаеш накъде да запрашиш, така че омитай си задника оттук“.

Китаецът с нищо не изрази своята благодарност и пак безстрастно се загледа в лагерния огън. След това нещо прониза завесата на съзнанието му и той рязко се изправи — като куче, надушило следа.

Още преди Денвър Боб да успее да реагира, нощта край тях се разцепи от оглушителния писък на безчет свирки, което можеше да означава само едно. Миг по-късно всички в лагера се развикаха:

— Копои!

Още от жп стачката в „Пулман-Чикаго“ миналия май транспортната полиция и детективите на Пинкертон прочистваха скитническите лагери. Нищо не можеше да ги спре — те прибягваха без да се замислят до насилие, трошаха глави, подпалваха лагери, разгонваха скитнически сборища, ако останеше някой, когото да не тикнат в затвора. През цялото лято полицаите се спускаха на юг през Сент Луис, придвижвайки се по жп линиите към западните лагери. Предшестваха ги трудни за вярване слухове за злобни и безразборни акции, насочени срещу техните братя. Никакви пътувания без билет — това бе директивата на новата жп компания. Изглеждаше като че ли жп бароните искат и линиите, и гарите да се прочистят, за да не се засягат деликатните чувства на мигриращите на запад пасажери от средна класа, от чиито долари хазната бе решила, че зависи.

Полицаите изскочиха иззад композиция товарни вагони и нападнаха близо петдесетината скитници в различна степен на алкохолно опиянение, стоварвайки се върху тях като юмрук, преди някой да успее да се вдигне на крака. Двайсетина други ловци на глави се прокраднаха като крадци от засада, стиснали в ръце тояги и скъсени бейзболни бухалки, готови да ги пуснат в действие всеки миг. Повечето от бродягите бяха преживявали навремето по някой друг здрав бой, но това сега беше нещо съвсем ново. Тези момчета не се шегуваха.

Двама полицаи подпалиха с факли дъсчените колиби. Понеже полицаите бяха нападнали откъм фланговете, атаката им изтика нещастните скитници в центъра на разчистеното пространство, те изпопадаха, блъскайки се един в друг, уловени като дребна риба в мрежа. Повечето проявиха съобразителност да легнат на земята, да запазят главите си с ръце и да поемат колкото може повече от ударите с гърбовете си. Всеки опитал се да избяга биваше грубо събарян с удар през коленете и жестоко смачкван на земята. Чуваше се пукот на чупени глави и ключици, по земята се засъбираха локви кръв.

Денвър Боб падна още при звука на първата свирка, обви с тялото си макарата, върху която бе седял, и зачака неизбежния порой от удари. Едва тогава хвърли поглед към китаеца, готов да му извика и дори да го събори на земята, но мъжът беше изчезнал.

Едър полицай замахна с бухалката си към един скитник, спрял до ръчната количка и вкопчил ръце в дълъг вързоп. Скитникът направи жест да се защити и ударът така и не се получи. Полицаят изненадано погледна към онова, което стискаше, и видя, че държи само дръжката на бухалката. Останалата й част бе отрязана като с бръснач милиметри над захвата на пръстите му. Когато вдигна поглед, скитникът направи второ светкавично движение — жълта муцуна, за бога! — и полицаят усети как с левия му крак става нещо трудно за описване. Той опита да пристъпи с него, но кракът му изненадващо се разцепи на две точно над коляното, после долната част се отдели и в следващия миг полицаят окончателно загуби равновесие и падна като отсечен бор.

„Не може да бъде“ — помисли си мъжът. Китаецът държеше меч! Той все още не чувстваше болка, но вече не можеше да диша. За последен път обърна поглед към противника си и видя как кракът на китаеца се приближава с невероятна скорост към лицето му.

Каназучи нямаше време да се помоли за мъртвия нападател, защото в този миг зад него изникна друг и без да се двоуми го атакува, вдигнал високо оръжието си. Той се гмурна, изстреля назад удар с крак и изваденият от равновесие полицай залитна и тежко падна. Каназучи го сграбчи за китката и с единствено рязко движение извади рамото му от ключицата. Последва удар с палката на нападателя в основата на носа, някакво парче кост се отчупи, заби се в мозъка и прекъсна едва започналия писък на мъжа.

Каназучи се огледа, мигновено анализирайки сцената: макар да бяха много повече, скитниците от лагера не можеха да окажат никаква съпротива. Никой от останалите нападатели още не го бе забелязал, нито бе обърнал внимание на пораженията, които им бе нанесъл. Всеки се занимаваше само с жертвата пред себе си. Повечето бяха изтичали надясно, минавайки между вагоните. Много от колибите вече горяха и пламъците се разгаряха. Зад гърба му се намираше леденостудената опасна река.

Беше попаднал в капан. Имаше голяма вероятност да го пленят, най-вече заради огромното числено превъзходство на нападателите.

Каназучи успокои дишането си, изгони страха от тялото си с няколко добре премерени и енергични издишвания и се огледа.

И в същия миг видя открилата се възможност. Във формацията на нападателите — точно под водната кула в посока към жп моста, водещ на изток — се откри пролука. Налагаше се да заложи на тъмнината и хаоса в лагера, както и да скрие Косата, за да прекоси критичните петдесет метра.

Към него се втурна трети нападател. Каназучи се хвърли на земята, претърколи се под него и се изправи зад гърба му, за да използва инерцията на мъжа и да го хвърли на покрива на близката горяща колиба. Човекът изскочи след няколко секунди крещейки, обгърнат в пламъци и размахал ръце като криле на птица. Нападателите объркано се втренчиха в пламтящата фигура и Каназучи се възползва от този миг: вмъкна Косата в ножницата, привързана по дължината на крака му, и закрачи през обширната площадка.

Полицаите още не бяха намерили Денвър Боб, скрил се зад голямата макара, така че той единствен от всички стана свидетел на измъкването на китаеца от началото до края. Дори отчитайки извоюваното от него право на известно преувеличение, хората, които щяха да чуят тази история в идните дни, щяха също да изпитат сериозни съмнения в нейната автентичност. И ако наистина зората на следващия ден не бе осветила телата на шестима полицаи и главите на двама от агенцията на Пинкертон, сигурно всички щяха да заплюят Денвър Боб в лицето като лъжец.

— Китаецът се придвижваше сякаш тялото му бе от течност, а не от жива плът — обичаше да повтаря Денвър Боб, но съзнаваше, че думите са неспособни да изразят онова, което се бе случило в действителност. А в онзи момент, когато нещата ставаха пред погледа му, той така и не разбра какво точно се случи.

Китаецът тръгна спокойно и в известна степен грациозно, като човек, излязъл на разходка в парка. Всички останали тела в негово присъствие изглеждаха ъгловати и извършваха трескави движения — ставаше дума за мъжете, които продължаваха да пребиват от бой жертвите си. Човек можеше да забележи китаеца само благодарение на контраста между него и останалите. Нападателите обаче го забелязваха едва когато наближеше на крачка от тях, опитваха се да замахнат с тоягите си, но още преди да ги вдигнат над главите си, се озоваваха на земята със счупени крайници и лица, смачкани като на играчки. Ръцете и краката на китаеца излитаха от тялото му в плавни гладки замахвания, свършваха опустошителната си работа и после се връщаха по местата си. В един момент той изглеждаше безтегловно увиснал във въздуха. Едва когато стигна края на разчистената площ и пред него се изправиха, извадили револвери, двама пинкертоновци, полицаите заподозряха, че сред редиците им се е случило нещо ужасяващо.

Тогава китаецът излетя във въздуха, едновременно изтегляйки меча от ножницата, замахна с него двукратно — това се видя много добре, защото пламъците на пожара се отразиха от острието — и главите на детективите се изтърколиха като зрели дини.

В този миг китаецът побягна. По-скоро се стрелна в нощта. И се скри от погледите на всички.

Нападателите се огледаха, видяха резултатите от катастрофалната сила, която бе минала през редиците им, и желанието им за насилие секна като пробит мях. Те се захванаха да се погрижат за загиналите, а онези измежду скитниците, които бяха в състояние да се изправят на крака, станаха и куцукайки се изпокриха в нощта, пръсвайки се като парчета шрапнел, понесли вързопи и накъсани спомени от кошмара, на който неволно бяха станали свидетели. С течение на времето Денвър Боб остана единственият, който говореше за случилото се тази нощ, и само благодарение на него светът на жп скитниците съхрани легендата за мъжа, спасил с меча си лагера при Юма.

А когато изгря утрото на следващия ден, настроените вече на по-практична вълна полицаи започнаха преследването на смъртно опасния китаец.

 

 

Ню Йорк Сити

Ослепителните електрически лампи на витрините по цялата дължина на булеварда осветяваха човешкия карнавал, тълпящ се около театри, пивници и евтини музеи, и особено пред последната сензация, заляла града — салоните на кинетоскопа от двете страни на Бродуей, където всеки можеше да види чудото срещу билет от пет цента. Неуморни улични търговци сновяха сред тълпата и предлагаха стоката си на безценица — играчки, обувки, ножици, тиранти, тенджери и тигани. Точилари на ножове хвърляха снопове искри от камъните за заточване, боклукчии дрънчаха със звънците на количките си. Излезлите на разходка закусваха с печени ябълки, банички и задушени на пара миди, изнесени за удобство на улицата. Привлекателни млади момичета предлагаха горещи питки от царевично брашно.

Ватманите на трамваи не сваляха ръце от клаксоните и си пробиваха път през гъстото движение, стряскайки плашливите коне, все още несвикнали с присъствието на тези улични чудовища. Двуутробни автобуси подхвърляха във вътрешностите си туристи, излезли да потърсят вълнуващи изживявания из преплетените улички покрай централната част на града. И не оставаха разочаровани, защото автобусите спираха през няколко крачки и пред погледите им се разкриваха нови, невиждани от тях досега гледки: бохеми с барети и ярки шалчета на вратовете; улични мошеници, предлагащи на бъдещите си жертви да опитат късмета си на хазарт; меко пристъпващи местни бандити, облечени в пуловери на райета и наложили меки шапки; надути красавци в костюми на каре, перленосиви бомбета и гети в съответстващ цвят, вдишващи с наслаждение чистия въздух, сграбчили по една кукличка с двете си ръце; проститутки, залитащи от поредната чаша джин, оглеждащи се за следващ клиент; ирландски полицаи, патрулиращи по улиците на районите си, почуквайки с палки по решетките на оградите; оркестър на Армията на спасението, биещ барабани в надежда да вербува нов член за делото си; сутеньори, къркачи, вестникопродавци, жонгльори, бегълци; продавачи на пури.

— Представяш ли си, Артър? — възкликна Инес. — Десет вечерта е, а улиците кипят от живот! Господи, виждал ли си някога такова нещо?

Дойл наблюдаваше загледания в тълпата Инес и изпитваше покровителствено чувство към възторга на брат си и все още непоставената му пред изпитания невинност. Той сам не знаеше дали ако се появи опасност ще се реши да поквари тези качества, като го поведе още по-надолу по пътя, който бе избрал да следва. Досега не бе споменавал и дума пред Инес за Джек Спаркс, нито за преживяното от тях двамата в миналото, дори и в по-близкото — откакто Джек се бе появил на кораба. Имаше ли право да излага Инес на опасностите, които Джек бе свикнал да възприема като най-обикновено ежедневие? Спомняйки си за отговорността, която бе поел, решавайки да се ожени и да създаде семейство, както и за професионалните си задължения, Дойл не беше сигурен дали сам има право да се излага на риск.

Спаркс седеше на капрата над тях анонимен и дистанциран. Дойл разгледа лицето му, докато той избираше път сред оживеното движение. Сега си спомни, че бе имал сериозни съмнения в психическото здраве на приятеля си още преди десет години: неговите мании, внезапните пристъпи на мрачно настроение, старателно скриваната му пристрастеност към наркотиците. Можеше само да се досеща за изживените от него ужаси след раздялата им… Господи, този човек можеше да е напълно откачен. Допустимо ли бе да му има доверие?

— Това едва ли е най-прекият път за хотела, нали, Артър? — обади се Инес, напълно доволен от избрания маршрут.

Все още не бе късно да отвори вратата и да избута през нея Инес, спасявайки го от Джек и от всичко, което този човек олицетворяваше. В съзнанието на Дойл се мерна образът на ръцете на жена му, спокойно скръстени в скута й. Съвсем ирационално изплува и образът на друга жена — актрисата Айлин Темпъл. Изглежда светлините на театрите по Бродуей го бяха извикали от подсъзнанието му. Знаеше, че тя бе дошла в този град, изоставяйки го в края на кратката им романтична връзка, за да се отдаде на кариерата си и да потърси успеха. Тъмната й ирландска красота… не, той никога нямаше да забрави моментите на тяхната близост. „Най-силно желаем онова, което никога не бихме могли да имаме“ — помисли си Дойл. Възможно ли бе и тя да е тук някъде, съвсем наблизо… дали не играеше на някоя от сцените, а може би точно в този момент минаваше съвсем наблизо до него, скрита в навалицата? Той разгледа пъстроликата тълпа, без да вярва, че е възможно да я забележи. След толкова много години интимност близост с жена си мисълта, че може да види Айлин, му изглеждаше чужда, неморална и… възбуждаща. Едва си спомняше какъв е бил самият той по времето, когато се запознаха с нея. Можеше ли тогава да разчита, че ще бъде в състояние да я познае?

Да. Щеше да помни лицето й до деня, в който го споходи смъртта.

И тогава в съзнанието му се материализира и трети образ. Кралица Виктория. Горда. Капризно нацупена. Безкрайно мила. Той си спомни за онова, което ги свързваше: беше дал дума да бъде на нейно разположение навсякъде и винаги, когато тя пожелае. Досега тя не бе злоупотребила с тази си привилегия. Спомни си и за неунищожимата й вяра в Джек Спаркс — нейният най-доверен таен агент, мъжът, който така смело се бе сражавал редом с него. Неговият толкова скъп приятел от миналото…

И в този миг Дойл разбра каква е причината за гнева му: чувстваше се измамен. Джек се бе върнал в неговия живот — нещо, което Дойл винаги се бе надявал да стане — но човекът, появил се на негово място, беше само черупка, останка, лишаваща Дойл от удовлетворението на истинската нова среща. Все още бе прекалено рано да се каже дали в призрачната сянка, седнала на капрата на файтона, бяха останали някакви следи от познатия му Джек Спаркс, но ситуацията засега не беше обнадеждаваща.

„От друга страна — каза си Дойл, — Джек изпълзя от гроба противно на всички вероятности, и може би именно аз трябва да му помогна да забрави за него? Нима не му дължа поне това? Не е ли точно той отговорен за толкова многото хубави неща, които се случиха в живота ми? Но, да, боже мой, ако съществува дори минимален шанс за неговото пълно възстановяване, аз съм длъжен да му помогна.“

Джек погледна към тях от седалката. Имаше ли в очите му някакъв проблясък на чувство, на този стар афинитет между двама им? Той го гледаше, сякаш бе доловил мислите, вълнуващи Дойл и му казваше: „Аз още съм тук. Имай ми вяра. Не думите, а времето ще затвори раните“.

Или само му се искаше да чуе това?

— Артър! — обади се пак Инес. — Не се ли връщаме в хотела?

Дойл погледна брат си. Инес беше постъпил в полка на мускетарите в най-ранната допустима възраст, все още беше войник в сърцето си, беше готов да се сбие при най-незначителната провокация и изгаряше от желание да служи на Короната. Не беше ли доказал възможностите си извън всякакво съмнение още на борда на „Елба“? Ако Дойл трябваше да се довери някому, ако трябваше да разчита на някого, не беше ли най-сигурно това да е човек от неговата плът и кръв?

— Първо трябва да свършим една работа — каза той.

— Работа ли? Каква работа?

Дойл пое дълбоко дъх… да, налагаше се да му разкаже.

— Става дума за един човек, когото навремето познавах. Казва се Джек Спаркс. Работи като таен агент на Кралицата.

— Никога не съм чувал такова нещо — не скри съмнението си Инес.

— Е, нали затова е таен агент — търпеливо продължи Дойл.

— Хм… И какво искаш да ми кажеш за него?

— Двамата се запознахме преди десет години. Инес, предупреждавам те да не говориш с никого за това. Искам най-тържествено да ми обещаеш!

— Давам ти думата си — отговори Инес, чиито очи бяха започнали да стават все по-кръгли и по-кръгли.

— Джек имаше по-стар брат на име Аликзандър. Когато били малки, Аликзандър убил сестричката си. Била само на шест месеца. Задушил я в люлката й.

— Трябва да е бил луд!

— Луд за връзване. Понеже не успели да докажат вината му, изпратили го да учи в друг град. Години по-късно, една нощ, докато Джек бил за известно време на училище в Европа, Аликзандър се върнал. Домът им — имение в Йоркшир — бил опожарен до основи и всички в него били избити. Но не и преди Аликзандър да озлочести собствената си майка пред очите на баща си.

— Ужасно — възкликна Инес.

Досега Дойл никому не беше разказвал историята на Джек, но реакцията на брат му не го изненада.

— Баща им оживял колкото да продиктува писмо до Джек, описвайки престъпленията на Аликзандър. От този ден нататък в живота на Джек имало една-единствена цел — да намери брат си. Междувременно успял да стане най-големият враг на престъпните елементи в страната. Накрая бил привлечен на работа за Кралицата като продължил да се занимава със същото, но вече в името на Короната… И ето че преди десет години Аликзандър надигнал глава, организирайки гнусен заговор срещу трона. Привлякъл на своя страна още шестима конспиратори и групата нарекла себе си Седмината. С малка помощ от моя страна Джек успя да провали налудничавия им план и подгони Аликзандър из континента. Всичко свърши, когато във финална схватка двамата се хвърлили във водопада Райхенбах в Швейцария.

— Но, боже мой, Артър, ти ми говориш за Холмс! — ахна Инес.

— Не — отговори му Дойл и посочи Джек. — Говоря ти за него. Той има нужда от помощта ни.

 

 

— Никой не е виждал баща ми от девет дни — каза Лайънъл Стърн. — Той има по-млад помощник, ученик за равин, който идва при него веднъж седмично, за да подрежда библиотеката… както сигурно виждате, баща ми винаги забравя да върне книгите по местата им на лавиците, след като свърши с тях.

Стърн обхвана с широк жест масите, столовете и натрупаните на купчини томове в прихлупената приземна стаичка: навсякъде имаше камари книги. Дойл — сам заклет библиофил — никога не беше виждал толкова разнообразна и будеща завист колекция.

— Системата му за подреждане е архаична — за да не кажа нещо по-силно — и когато се забрави в търсенето на разни справки, хм… ами, веднъж натрупал свалените книги толкова високо, че не могъл да намери вратата. Наложило му се да чука отвътре на прозореца, за да привлече вниманието на някой минувач, който да му отвори отвън. — Стърн посочи прозорчето, което гледаше към оживената улица, и поклати глава, видимо разчувстван от милия спомен. — Миналата седмица помощникът на татко дошъл и не го намерил тук. Това не го обезпокоило сериозно, защото татко често забравя за различни уговорени срещи, без никакво оправдание. Но когато дошъл и следващия път и заварил всичко в стаята точно както го бил оставил преди седмица, вече било съвсем друго.

„Той много обича баща си, въпреки разногласията им — помисли си Дойл. — Опитва се да скрие колко силно е обезпокоен от неговото отсъствие.“

— Заминавал ли е за някъде по този начин преди в миналото? — попита Дойл.

— Ден-два, никога за по-дълго. Веднъж излезе да се поразходи, опитвайки се да разреши някакво библиографско несъответствие — той обича да върви, докато мисли, защото, както сам казва, това подобрявало циркулацията на кръвта през мозъка му — и в крайна сметка намерил решението на загадката, но вече се било стъмнило и без сам да усети как е станало, озовал се в Ботаническата градина в Бронкс.

— Някакви приятели или роднини, които би могъл да реши да посети?

— Семейството ни се състои от нас двамата. Мама почина преди пет години. Има, разбира се, други равини, които той познава — учени и колеги. Говорих с тях, но никой няма представа къде може да е. С изключение на един-единствен случай, той досега не е напускал Ню Йорк Сити.

Инес пристъпи напред и посегна да вдигне един особено изглеждащ, подвързан в кожа манускрипт, чието заглавие беше привлякло погледа му.

— Не го докосвайте — остро извика Спаркс.

Инес отскочи назад, сякаш бе опарил ръката си на печката.

— Не пипайте нищо. Отговорът е някъде в тази стая. — Спаркс бавно тръгна покрай лавиците, методично оглеждайки всички подробности, за да събере информация. Дойл внимателно го наблюдаваше как работи и след малко установи, че поне в това отношение не се бе променил ни най-малко.

— Кога за последен път се чухте с баща ви? — попита Дойл.

— Той ми прати телеграма преди аз и Рупърт да тръгнем от Лондон… преди около десет дни — нищо особено, просто така, да се поинтересува кога ще пристигнем… във връзка с вземането и транспортирането на „Зохар“.

— И вие му отговорихте?

— Да.

— Съдържаше ли отговорът ви нещо, което би могло да го накара да тръгне за някъде?

— Не мога да си представя какво би могло да бъде това нещо — предишната ми телеграма до него беше практически идентична по съдържание и отговаряше на всички въпроси, които той ми зададе в неговата. Не знам, може да я е загубил. Не мога да кажа, че е подреден човек — „житейското счетоводство“, както той го нарича, не е най-голямата му сила… не знам дали ме разбирате: плащане на сметки и други подобни. За повечето от тези неща отговарям аз.

Спаркс извади дълги пинсети от вътрешния джоб на палтото си и с тяхна помощ изтегли лист жълта хартия, стърчащ един пръст изпод купчината книги на масата.

— Ето я телеграмата ви — каза той. — Неотворена и непрочетена.

— Разбрахте ли какво имам предвид? — каза Стърн. — Ако спечели голямата награда на ирландския тотализатор за конни надбягвания, фишът му може да изгние тук. Изобщо няма да се сети да го погледне.

— Впечатлен съм от тази теологическа библиотека — отбеляза Дойл, разхождайки се между купищата натрупани една върху друга книги. — Никога досега не бях виждал толкова много редки издания в частна колекция: ръкописи, първи издания, какво ли не…

— Сигурно струва цяло състояние — подхвърли Инес, събирайки кураж за едно от редките си обаждания в присъствието на Спаркс.

— Знам само едно: всяка най-дребна сума, до последния долар, минал през ръцете му, отива за закупуване на книги — отговори Стърн. — Но има също и много подарени, помощи от приятели и най-различни институции.

— Чудесно признание за реномето на баща ви като учен — каза Дойл.

— Всъщност няма друг като него — въздъхна Стърн и седна на един висок стол. — След смъртта на мама той започна да прекарва все по-голяма част от времето си тук долу. Повечето нощи спи ето там. — Той посочи изтърбушения диван в ъгъла. — Честно казано, не мога да разбера дори половината от онова, което говори. Може би ако се бях постарал, щях да мога да го разбирам и тогава… — Гласът му се задави и той извърна глава в опит да скрие сълзите си.

— Хайде, хайде — окуражи го Инес и го потупа по гърба. — Със сигурност ще го намерим. Няма да се провалим. Ние не сме от тези, които се предават.

Стърн кимна с благодарност. Спаркс се извърна, закрачи към него, спря и го загледа, сякаш без да забелязва вълнението му.

— Интересува ме методът на изследване на баща ви — каза той. — Прави ли бележки като чете?

— Да. Изписва цели томове.

— С писалка в лявата си ръка? Седейки на този стол? — Спаркс посочи стола пред писалището.

— Откъде знаете?

— Седалката е протрита, на лявата облегалка има драскотини — явно носи дълго палто с копчета на ръкавите.

— Да, почти не го съблича. Тук долу най-често му е студено — докторът твърди, че това е резултат от бавно кръвообращение, но в интерес на истината, татко винаги си е бил ипохондрик.

„Не е загубил наблюдателните си умения“ — отбеляза си Дойл. Спаркс седна на стола на рави Стърн и впери поглед в книгите, затрупали писалището. След малко се взря по-внимателно, посегна и дръпна една книга от купа, разкривайки под нея бял лист. Наведе се напред, изучаващо го разгледа и каза:

— Я вижте това.

Дойл и Стърн се приближиха до него. Листът беше покрит със схеми, драсканици, несвързани една с друга фрази и фрагменти от високопарна академична реч, но рисунките бяха изненадващо подробни, а качеството им — изумително.

— Да, татко често прави така, докато работи — отбеляза Стърн. — Докато разсъждава, чертае нещо разбираемо само за него — това му помага страшно много. Не знам дали иначе би бил толкова умен. Когато бях малък, обичах да седя и да го наблюдавам, а той нахвърляше сцени от улицата, лица, минувачи…

На страницата се открояваха два централни мотива. Единият представляваше голямо дърво с увиснали голи клони, на които бяха закрепени десет гладки бели сфери, подредени в геометрична фигура и свързани с прави линии.

— Това е „Дървото на живота“ — поясни Стърн. — Виждал съм подобна картина в кабалистичните книги. Страхувам се обаче, че не съм в състояние дори да започна да ви разказвам за неговото значение.

Другият мотив беше черен дворец, строг и непристъпен. На най-високата му кула имаше единствен прозорец, осветен отвътре. Спаркс присви очи, докато гледаше.

— Прилича ми на нещо от… как му казвате, сещате ли се? — прошепна Инес и щракна с пръсти. — Онази история за джуджето и хубавото момиче…

— Румпелщилцхен^[5]? — помогна му Стърн.

— Да… „Рапунцел^[6], пусни косата си“ и така нататък — каза Инес.

Дойл не сваляше поглед от Спаркс и с безпокойство наблюдаваше как нещо вътре в този човек напира да експлодира.

— Какво означава това? — попита Спаркс и посочи начертан със смели движения символ от клиновидно писмо точно под замъка.

— Шишах — отговори Стърн. — Означава на староеврейски „шест“.

— Цифрата шест? — поиска да уточни Спаркс.

— Да, има и други значения — говоря в кабалистичен смисъл на думата — но за тях ще трябва да се обърнете към специалист…

Спаркс рязко се изправи и отскочи от масата. Краката на стола протестиращо изскърцаха по пода. Спаркс втренчи поглед през дивана в ъгъла и за миг погледът му подивя, сякаш бе видял призрак.

— Джек! Какво ти е? — извика Дойл.

Спаркс не му отговори. От него се излъчваше напрежение и пронизваше всичко в стаята. Капките на протеклия кран отекваха като изстрели на револвер.

— Къде се намира жеронският „Зохар“? — попита Спаркс.

— Заключен в сейфа в кантората ми — отговори Стърн. — На няколко преки оттук.

— Трябва да видя книгата. Веднага.

— Ще ви заведа до там.

Спаркс и Стърн се отправиха към вратата.

— Вземи този бележник — нареди тихо Дойл на Инес.

Младежът го издърпа изпод затисналата го купчина книги, без да ги събаря, и двамата последваха Джек и Стърн.

Фенерите едва се виждаха в мъглата. Спаркс вървеше начело като хрътка на каишка. Крачките му кънтяха из празните улици. Наближаваше полунощ.

 

 

Двама млади бандити се криеха в сенките от другата страна на Сейнт Марк Плейс, точно срещу сградата, в която бе кантората на Стърн. Бяха захапали цигари, увиснали на устните им. Групата мина покрай тях и след малко един от прозорците на четвъртия етаж светна. Единият от бандитите изтича надолу по улицата, а другият остана да чака.

Лайънъл Стърн набра комбинацията на сейфа, извади от него дървената кутия, постави я на бюрото си и свали капака. Жеронският „Зохар“ представляваше голям квадратен том със страна над половин метър и дебелина три пръста. Беше подвързан в черна, явно стара на външен вид кожа. Стърн сложи на ръцете си чифт тънки бели ръкавици и отвори корицата. Кожата изскърца като болна от артрит става.

— Наопаки? — попита Инес.

— Староеврейски се чете от дясно наляво и това тук е началото на книгата — обясни Стърн.

— Ясно — каза Инес и му се прииска да захапе юмрук от притеснение.

Спаркс се вгледа в жълтия, напукан от времето и покрит с избледнели ръкописни букви пергамент и каза:

— Искам да видя бележника.

Инес му го подаде. Дойл наблюдаваше Джек, без да се досеща за намеренията му.

— Това е рисунка на „Зохар“, нали така? — попита Спаркс, показвайки скица в полето на бележника: отворена, подвързана в кожа книга, удивително подобна на тази пред очите им. На първата страница на нарисуваната книга се мъдреше символ, съвпадащ с този от истинската книга.

— Така изглежда — съгласи се Дойл.

Спаркс извади увеличително стъкло, наведе се, внимателно разгледа рисунката на Стърн, после направи същото с първата страница на „Зохар“.

— И баща ви никога не е виждал жеронския „Зохар“? — осведоми се той.

— Не е — отвърна Стърн.

— Как е възможно тогава толкова пълно съвпадение?

Той подаде лупата си на Дойл, който на свой ред се убеди, че дребната рисунчица в скицника на равина е идентична с тази в книгата. Стърн също пожела да се увери и призна:

— Не мога да го обясня.

— И какво според вас е това? — Спаркс насочи вниманието им към едно тъмно петно в ъгъла на бележника, нарисувано точно над книгата.

— Някаква сянка — отговори Дойл, след като го разгледа отблизо. — Прилича на ръка. Протегната към книгата.

— Споделял ли е някога баща ви сънищата си с вас? — продължи с въпросите си Спаркс.

— Сънища ли? Не… не си спомням такова нещо.

— Какво намекваш, Джек? — поинтересува се Дойл.

Спаркс погледна бележника и посочи рисунката на замъка.

— Виждал съм тази черна кула преди — каза той.

— Така ли? И къде си я виждал?

Спаркс погледна Дойл, за момент се поколеба, после отговори:

— Насън.

— Същата кула?

— Тази рисунка спокойно би могла да бъде моя.

— И все пак сигурен ли сте, че не става дума за някое място, покрай което сте минали, без да му обръщате внимание, а образът се е запечатал в подсъзнанието ви? — настоя Стърн.

— Това предположение не може да обясни рисунката — изтъкна Дойл. — Нали сам казахте, че баща ви никога не е напускал Ню Йорк Сити.

— Той е пристигнал на младини от Русия — отговори Стърн. — Може да е видял това нещо по пътя си насам.

— А може да става дума за картина в книга, на която съвсем случайно се е натъкнал — намеси се и Инес, като взе лупата и бележника от ръцете на Стърн.

— Какъв сън, Джек? — попита Дойл.

Спаркс мрачно изгледа рисунката и после тихо заговори, сякаш се изповядваше пред Дойл:

— За пръв път го сънувах преди три месеца. Оттогава непрестанно се повтаря все по-отчетливо и винаги е един и същи. Черна кула. Бяла пустиня. Нещо под земята. И една фраза, която се е запечатала в съзнанието ми: „Ние сме Шестима…“.

— Шестима? Да не искаш да кажеш…

— Да.

— Като цифрата, начертана от Стърн в скицника му?

— Да.

— А кой е Брахман? — стресна ги с въпроса си Инес.

— Брахман ли? Къде видя това? — осведоми се Спаркс.

— Написано е ето тук, със съвсем малки букви, под долния край на рисунката. — И Инес посочи с лупата към бележника.

— Айзък Брахман е колега на баща ми — равин на храм в Чикаго…

— И изследовател на „Зохар“?

— Един от най-ерудираните. Мисля, че ви споменах за него на кораба, макар и не по име. Доставихме му „Тикуней Зохар“ — притурка към „Зохар“ — за изследователската му работа. Рави Брахман бе един от основните организатори на Парламента на религиите по време на Колумбовото изложение в Чикаго.

— Баща ви посети ли този форум? — попита Дойл.

— Да, разбира се, на него бяха представени всички основни религии по света…

— Кога за последен път сте говорили с рави Брахман?

— Не си спомням… преди няколко седмици… определено, преди да замина за Лондон.

— Искам незабавно да му телеграфирате — настоя Дойл.

— Защо?

— Дойл предполага, че баща ви е отишъл в Чикаго, за да посети рави Брахман — обясни Спаркс, излизайки от моменталното си вцепенение.

— Но, да, разбира се, това е напълно възможно — възкликна Стърн, изведнъж преизпълнен с надежда.

„И за предпочитане пред другите възможности“ — допълни наум Дойл.

— Във вас ли е другата книга, за която ви помолих? — попита Спаркс.

— Да, ето я — каза Стърн, извади книга, подобна по размери и оформление на жеронския „Зохар“, и я сложи на масата до оригинала. — Копие на „Зохар“, почти неотличимо на външен вид, но доста по-ново. Само учен би забелязал разликата.

— Може би това ще ви заинтригува — прекъсна обясненията му Инес, който случайно се бе озовал пред прозореца.

— За какво става дума, Инес? — обърна се към него Дойл.

— Не съм сигурен, но виждам долу поне двайсетина души.

Секунда по-късно всички бяха до прозореца и гледаха към улицата.

Двамата нощни бандити се бяха умножили десеткратно и още близо дузина идваха забързано откъм ъгъла, за да се присъединят към останалите.

— Улична банда — изрече Спаркс.

Един от бандитите вдигна глава, видя четиримата застанали зад прозореца мъже, посочи ги с пръст и остро изсвири.

Подчинявайки се на сигнала му, бандата прекоси улицата и се хвърли към входната врата на сградата.