Марк Фрост
Шестимата месии (13)

12.

Първият контролен пункт беше на пет мили от центъра на града. Когато фургоните на „Предпоследната трупа“ се добраха до него, вече беше късен следобед, от всички страни ги обкръжаваше пустиня, а слънцето ги блъскаше с лъчите си като ковач с чук. Айлин беше благодарна за няколкото допълнителни манерки пода, които Джейкъб бе напълнил, преди да напуснат Каньона на черепа. Каназучи изпи две от тях, все така мълчалив, с пестеливи движения. Раната му оставаше чиста, без зачервявания; странният човек, изглежда, използваше цялата си съхранена енергия, за да се излекува с помощта на съзнанието си и какъвто и да бе този метод, дявол да го вземе, той работеше: мъртвешката му бледност бе изчезнала, дишането му бе равно и дълбоко.

Всъщност в момента голямата грижа на Айлин бе по-скоро Джейкъб, който не бе слязъл от капрата цял ден, оставайки изложен на умопомрачителната горещина. Айлин го бе сменила само за малко, защото зноят скоро я бе накарал да се скрие под прикритието на брезентовото покривало. Затова знаеше, че бедният човек е изтощен дори и само от лашкането и подхвърлянето по неравния път. Лицето му бе аленочервено, ризата му бе плувнала в пот, но той не се оплака дори с една дума и остана все така жизнен и радостен както обикновено, пречейки й да се поддаде на засилващото се тревожно чувство.

Проклет да е Бендиго, че ги накара да пътуват през пустинята в най-големия пек, още повече че първото им представление бе обявено чак за утре вечер. Не трябваше да тръгват преди залез-слънце — пътят бе добре обозначен, а и всички фургони имаха фенери. О, да, боже опази да закъснееха за безплатния обед — мисълта, че може да го пропусне, сигурно бе непоносима за Бендиго.

Керванът се спусна по криволичещия път в полите на планината Джунипър и навлезе в пясъците на източната част на пустинята Мохави. Подминаха някаква странна конструкция от спирално извити варовикови колони и щом завиха покрай тях, се озоваха пред портал, скован от груби греди — първият белег, оставен от човешка ръка, който виждаха от няколко часа насам. Отстрани имаше малка колиба. Изглеждаше празна.

В същия миг се разнесе остро изсвирване.

Незнайно откъде изникна отряд от десетина въоръжени хора — Айлин сепнато осъзна, че половината от тях са жени. Само за няколко секунди керванът се оказа заобиколен от всички страни. Към тях гледаха дулата на вдигнати и готови за стрелба пушки, със запънати ударници. Непознатите носеха леки памучни панталони, бяха обути в тежки подковани ботуши и всички бяха облечени в еднакви бели куртки без яка. И всеки беше препасан с патрондаш.

Имаше нещо странно в лицата им: те се усмихваха.

Една висока жена — тя единствена беше без пушка, но носеше два револвера, затъкнати в кобури, и провесена през врата свирка — пристъпи напред се обърна към Раймър, който водеше първия фургон.

— Добре дошъл в Новия град, приятелю — каза тя радостно с висок, звънлив глас. — Каква работа те води при нас днес?

— Ние сме „Предпоследната театрална трупа“ — отвърна Бендиго и свали с галантен замах тиролската си шапчица. — Скитащи артисти. Дошли сме да ви забавляваме, да ви развеселим и — скромно се надявам да е така — да ви доставим удоволствие.

Жената се усмихна още по-широко и каза:

— Един момент, моля.

После отвори папка, подвързана в кожа, направи справка в някакъв списък и явно откри това, което й трябваше.

— Как е името ви, почитаеми господине?

— Аз съм Бендиго Раймър, режисьор на тази щастлива трупа, и съм напълно на вашите услуги, госпожо.

— Колко души наброява трупата ви?

— Седемнайсет… ъъ, деветнайсет.

— Благодаря ви, господине. Очакват ви — каза тя и затвори папката. — Ще надникнем във фургоните ви, а после можете да продължите.

— Но, моля ви, разбира се — отговори Раймър. — Ние нищо не крием.

Жената даде сигнал, отрядът бързо се завтече към фургоните и започна да замята нагоре платнищата. Няколко души обаче — онези, които бяха изникнали върху колоните — останаха по местата си и продължаваха да държат кервана под прицел.

— Добър ден — каза Джейкъб на младия чернокож воин, който хвана юздите на неговите мулета.

— Прекрасен ден — отговори младежът възпитано и се усмихна широко.

— При вас в пустинята е невероятно горещо — продължи Джейкъб и избърса потта от веждите си.

— Да, горещо е — съгласи се войникът все така усмихнато, но без да отклонява погледа си от него.

Някой заметна платнището отзад. Каназучи бе успял да седне и бе скрил мечовете си под полите на палтото. Изненадана, Айлин се обърна и видя лицето на дребна млада жена, не повече от двайсетгодишна, събрала косата си в опашка, с лице посипано с лунички. Въпреки невинния си външен вид момичето действаше с увереността на опитен и добре обучен войник. Очите й огледаха празния фургон — интересно какво ли търсеше — и за миг се спряха върху Каназучи. Той любезно кимна и се усмихна, без да показва никакво безпокойство. Девойката се усмихна в отговор, показа му процепа между предните си зъби и не прояви никакво по-нататъшно любопитство.

— Здрасти — обади се Айлин.

— Пожелавам ви един прекрасен ден — отговори момичето и спусна платнището.

Охраната отстъпи назад и направи знак на жената при портала. Бариерата бавно се вдигна нагоре. Пътят пред тях беше свободен.

— Заповядайте, продължете, мистър Раймър — обърна се тя към Бендиго. — Не правете опит да се отклонявате от пътя. Когато стигнете до Новия град, ще бъдете посрещнати от други, които ще ви инструктират допълнително.

— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени — отговори Раймър.

Въпреки че беше облян в пот, Бендиго се поздрави за хладнокръвието, с което бе изиграл ролята си — странно, но едва сега осъзна, че срещата с въоръжени представители на властта пред входа на театъра оказва парализиращо влияние върху него — защото жената не бе имала повод да се усъмни в каквото и да е. Какъв актьор беше наистина! Той подръпна юздите на мулетата и те послушно минаха през портала. Другите фургони го последваха.

— Желая ви прекрасен ден — бяха последните думи на жената при бариерата. Тя продължаваше да се усмихва и махаше на всеки преминаващ фургон.

— Благодаря ви — отговори на поздрава й Джейкъб. — И на вас!

Айлин надникна през спуснатото платнище и видя спускането на бариерата. Часовите върху колоните ги наблюдаваха да се отдалечават, все така с пушки в ръцете, останалите се прибраха в скривалищата си.

— Това пък какво беше? — запита Айлин.

— Подушвам нежната ръка на религиозния фанатизъм — отговори й Джейкъб от капрата.

Каназучи се бе преместил до нея, за да надзърне и той през пролуката в платнището, и Айлин почувства в него дълбока промяна: изглеждаше зареден с жизнена енергия след срещата при бариерата — беше някак концентриран, сетивата му бяха нащрек, в движенията му се бе появила котешка лекота и точност. Макар да нямаше причини да се страхува от него, тя почувства, че този човек може да внушава страх. Беше повече животно, отколкото човек.

— Странни хора, какво ще кажеш? — обърна се тя към него.

— Сериозни хора — отговори й Каназучи.

— Сериозно щастливи.

— Не-е — поклати глава той. — Не са щастливи.

След контролния пункт пътят стана забележимо по-добър: пясъчната повърхност беше застлана с трамбован фин чакъл и фургоните престанаха да подскачат. Някъде в далечината зад тях периодично се разнасяха глухи ритмични удари. Айлин заслони очи и се вгледа в посоката, от която сухият вятър донасяше тътена, но не видя нищо до самата линия на размития от маранята хоризонт.

— Какво ли е това?

— Слагат ограда — изненадващо й отговори Каназучи. — От бодлива тел.

— Кой?

— Хората в бяло.

— И ти виждаш това оттук?

Той не отговори. Вместо това захвърли шапката на Джейкъб, съблече дългото си палто и започна да сваля прошарената си брада.

Вече бяха близо.

Значи можеше да се върне към истинската си самоличност.

 

 

Към девет часа същата сутрин чикагският офис на компанията „Уестърн Юнион“ бе залят от отговори на телеграмите, които бяха разпратили миналата нощ. Поставянето на името Артър Конан Дойл като подател на всяко запитване бе оказало магически ефект, значително бе ускорило реакцията и бе допринесло за включването на множество подробности, особено в отговорите, изпратени от редактори на вестници, повечето от които признаваха, че не могат да дадат исканата информация, но не бяха успели да се сдържат да не зададат някой и друг въпрос по отношение на несигурната съдба на… нали се сещате кой.

Както и бяха очаквали, най-обещаващи резултати се получиха в дългия отговор от „Аризонски републиканец“ — първият вестник във Финикс, територия Аризона.

Редакторът им пишеше, че вниманието на местната общественост започвало все по-силно да се приковава към неотдавна основаното религиозно поселище на стотина мили в северозападна посока. То се било нарекло Новия град и било построено върху терен, частна собственост. Основателите му били закупили над петдесет квадратни мили неразработена земя. Очевидно било, че имали предостатъчно пари. Предположенията за възможния източник на богатството на Новия град се въртели около възможността собствениците на земята да са надушили съществуването на приказно богата сребърна жила.

Телеграмата продължаваше с признанието, че всички, и то многократни опити да се напише очерк за това място, се натъкнали на вежлив, но твърд отказ. По някаква причина — неизвестно каква — онези хора искали да бъдат оставени на мира и не желаели да им бъде досаждано. Не можело да се каже, че подобно отношение било непознато в онзи край на Америка — много били хората, отишли там именно с надеждата да не привличат чуждо внимание.

Един от изпратените там репортери толкова бе харесал Новия град, че бе решил да остане там. Беше им изпратил телеграфически оставката си, споменавайки, че мястото било „нещо като утопия“, и повече никой не бе чул нищо за него — факт, посрещнат без изненада от колегите му в редакцията, понеже човекът бил ерген от Индиана и така и не успял да се впише във вестникарската им среда.

Дойл знаеше, че утопичните социални експерименти съвсем не са необичайни при оформянето на американския характер. Над стотина такива се бяха пръкнали след края на Гражданската война, а най-известен от тях бе Онеидската комуна на перфекционистите в щата Ню Йорк, известна с чудесните сребърни прибори за хранене, които произвеждаше, но още повече със смелото отхвърляне на брачната моногамия. На другия край на сексуалния спектър се намираха Юродствуващите на Майка Ан Лий от Хилядагодишната църква — заклети радетели на безбрачието, основали представителства в повече от трийсет града от Масачузетс до Охайо. Те, изглежда, не се вълнуваха как ще обезсмъртят делото си, без да се ползват от облагите на биологичната форма на възпроизводство, защото Майка Лий бе обявила края на цивилизацията в рамките на техния живот. Въздържанието им гарантираше, че ще бъдат единствените пропуснати през дверите на Рая. Никой така и не се бе сетил да се поинтересува какво е накарало например перфекционистите да се захванат с производството на толкова здрави изделия, предназначени да издържат цели поколения, след като и според тях нямаше да остане никой, който да им се възхищава.

„Аризонското отношение към Новия град може да се охарактеризира с думите: Всеки да си живее живота“, им пишеше редакторът. През последните няколко години във все същата североизточна част на територията се бяха появили няколко мормонски селища и следвайки собственото си мото, те си живееха, без да привличат интереса на другите. Боже господи, та целият щат Юта се бе оформил покрай мормоните, дължеше съществуването си на тях, а още по-точно на богатството, което те бяха натрупали като скотовъди и от разработването на полезни изкопаеми. На аризонските политици и през ум не им минаваше да обърнат гръб на подобен потенциален източник на доходи в името на глупави религиозни предразсъдъци.

И така: икономическа стабилност и социално самоуправление — какво му пречеше на някой, ако хората в Новия град са решили да живеят съгласно собствените си вярвания, каквито и да са те? (Не че някой имаше макар и най-смътна представа какви точно са те.) И ако населението от околните райони намажеше по някакъв начин благодарение на тяхното съществуване, така, както бе случаят с немормонската част от населението на Юта, толкова по-добре. Мнението на редактора на „Аризонски републиканец“ бе, че подобно отношение по въпроса е в пълно съответствие с американската гаранция на религиозните свободи.

Инес изтича до близката книжарница, върна се с подробна карта на територия Аризона и следвайки описанието на редактора, определи местоположението на Новия град в самия център на източната част на пустинята Мохави.

Дотук добре. Оставаше проблемът как да действат нататък и той бе решен благодарение на една последна фраза от редактора на „Републиканеца“. Носели се слухове, че жителите на Новия град били решили да построят молитвен дом, достоен да съперничи с неотдавна завършения от мормоните в Солт Лейк Сити. Никой от репортерите на вестника още не бе виждал строежа, но се знаело, че напредвал бързо и бил изграждан с черни камъни от някаква каменоломна в Северно Мексико.

Черната църква.

Дойл си тръгна от телеграфната станция, върна се в „Палмър Хаус“, подписа гаранция на името на майор Роландо Пепърман на стойност 2500 долара, удостоверявайки, че ще продължи участието си в останалата част от турнето след двуседмично прекъсване. На майора обясни, че това се налага с оглед решаването на неочаквано появили се проблеми от личен характер. Прикован на легло, потиснат и мрачен, Пепърман прие предложението на Дойл без въпроси и с чувство на примирение. Той не очакваше повече да го види. „Връщам се в цирка, стига да ме приемат обратно“, бе решил вече за себе си майорът.

Поради това, че случаят нямаше никаква връзка със запитването относно Новия град, редакторът на „Републиканец“ така и не бе споменал в телеграмата си за историята, която правеше заглавията на челните страници на вестниците — за лудия китаец беглец, отсякъл толкова много глави и следователно заслужил прякора си Главореза — името бе измислено лично от него в един от най-светлите му часове на редакторско прозрение.

Ако беше го сторил, Дойл, Джек, Инес, Престо, Стърн и Тази, която върви сама щяха да изтичат до чикагската гара и да си купят билети за Финикс много по-бързо.

Защото миналата нощ Тази, която върви сама бе успяла да различи едно от лицата на другите трима, които стояха заедно с тях в подземието.

Беше азиатец, хванал в ръцете си пламтящ меч.

 

 

Когато Данте Скръгс най-после успя да събере разпилените си мисли, той осъзна, че пътува във влак. Намираше се в самостоятелно купе, зад прозорците струеше дневна светлина и се носеха житни нивя. До него седяха трима мъже в костюми, чиито лица му бяха смътно познати от снощната вечер в офиса на Фредерик.

Хората, които му бяха причинили болка.

Те внимателно наблюдаваха идващия на себе си Данте, но в погледите им отсъстваше не само приятелство, а всякаква емоция. Макар да се различаваха външно, те си приличаха по поведение и жестикулация — всеки излъчваше вътрешно напрежение като натегната тетива на лък и заплашваше да избухне в непредвидима форма на насилие при най-малката провокация. Данте си мислеше, че разбира тази готовност.

— Колко е часът? — попита той.

Тримата го изгледаха, после единият посочи джоба на собствената му жилетка.

Едва сега Данте се досети да обърне малко повече внимание и на себе си и осъзна, че и той е облечен по същия начин, като пътуващ бизнесмен. Така че бръкна в джоба на жилетката си, извади оттам часовник и отвори капачката му.

Два и петнайсет.

Прибра часовника. Лявата ръка го болеше с тъпа болка, но понеже помнеше, че го бяха дамгосали там снощи, реши засега да не докосва тази част от тялото си и да не привлича вниманието им към себе си. Знае ли човек какво още би могло да им хрумне да му сторят?

И все пак, защо не си спомняше нищо след първия миг на разкъсващата болка? Последният запечатан в паметта му образ бе как го държат прикован върху писалището, а над него виси лицето на Фредерик и бавно и хипнотично му говори нещо. Явно тогава бе загубил съзнание, но бяха изминали повече от дванайсет часа. Дали не му бяха дали някакво лекарство, което изтрива всичко от съзнанието?

Искаше му се да зададе хиляди въпроси, но страхът го принуждаваше да си държи устата затворена. Изведнъж усети нещо, от което сам се изненада: дълбоко чувство на родство с тези мъже. Данте знаеше, че и те носят същия белег на сгъвката на лактите си, така че явно и те бяха минали през изпитанието, на което го бяха подложили снощи… през страданието и кошмара, свързани с това ритуално посвещаване. Общото изживяване ги свързваше по-силно от приятелство… всъщност той нямаше и никога не бе имал нужда от приятели.

Братство? Това беше нещо друго.

Какво му бе казал Фредерик?

Армия. Това бяха те. Те бяха войници. Ето че той отново беше войник.

Бойци? Идеята му допадаше.

Какво не му бе харесало навремето в редовната армия? Приказките, дребните оплаквания, мързелът на средния доброволец, тъпотата му и липсата на дисциплина. Изобщо всичко способно да отклони вниманието му от онова, което за Данте бе основната им задача: да убиват.

Но с тези хора едва ли щеше да има подобен проблем. Данте усети, че се отпуска. Може би Фредерик беше прав. Може би той наистина бе подходяща кандидатура.

Вратата на купето се отвори, двамата седящи най-близко до нея станаха и излязоха навън, а вътре влезе Фредерик и седна на мястото срещу Данте. При гледката на неговото симпатично, усмихнато лице Данте отново се стегна, сърцето му лудо заби в гърдите, а дланите му се изпотиха.

— Е, как се чувстваш? — поинтересува се Фредерик.

— Окей — отговори Данте. — Наистина съм добре.

— Нещо да те притеснява?

Данте поклати глава отрицателно.

— Някакви… съмнения?

— Не, сър.

Фредерик впи погледа си в него и Данте смутено погледна настрани. Фредерик сложи ръка върху коляното му и интимно го погали. Данте поруменя, вдигна поглед и неволно се захили.

— Ще се справиш отлично — успокои го Фредерик. — С твоята подготовка обучението няма да те затрудни ни най-малко.

— Обучение?

— Е, няма да трае дълго. Ти вече си командвал хора. Преди. Може да се окаже, че си годен да бъдеш офицер.

— Както прецените.

Фредерик се наведе напред и го погледна внимателно:

— Гладен ли си, Скръгс?

— Да, сър — отговори Данте, след като се поколеба дали долавя във въпроса някакъв подтекст. — Наистина съм гладен.

Фредерик направи знак и мъжът, останал в купето, свали една кошница от етажерката за багаж, сложи я на седалката до Данте и я отвори. Устата на Скръгс се напълни със слюнка при вида на подредените сандвичи, плодове и напитки.

— Ние обръщаме сериозно внимание на това, което ядем — обади се Фредерик. — Добра храна. Калорична и питателна. Спиртните напитки са забранени.

— И без това не пия — отговори Данте.

— Чудесно. Състоянието на една армия зависи от това колко пълен е стомахът на войниците, нали така, Скръгс? Е, хапвай!

Данте не си спомняше някога да се е чувствал така зверски гладен — изяде три сандвича, изпи две бутилки безалкохолно питие, без да пророни дума, и избърса устата си с ръкава на новото си сако, без да почувства никакво притеснение. Беше като прегладняло куче. Фредерик седеше облегнат на седалката, скръстил ръце в скута си, и наблюдаваше как Данте яде с лукава усмивка.

Когато Данте свърши и обяви това с доволно оригване, по сигнал на Фредерик третият мъж върна кошницата на мястото й и също излезе от купето. Фредерик деликатно подаде на Данте салфетка. Данте недоумяващо я изгледа, после схвана какво представлява и избърса лигите по устата и брадата си.

— Вероятно си любопитен на каква група си станал член, Скръгс? — попита Фредерик със същата лукава усмивка.

— Доколкото схващам — отговори Данте, спирайки за момент, за да потисне напъна за ново оригване, — работата ми е да правя каквото ми се заповяда и да не задавам въпроси.

— Добре. Например не се налага да знаеш как се нарича нашата организация, защото това е въпрос, на който никога няма да ти се наложи да отговаряш.

Данте кимна.

— Никога няма да ти бъде казано нищо, ако не счетем, че се налага да го знаеш. Известно ли ти е накъде пътуваме в този момент?

— На запад — сви рамене Данте, ориентирайки се по посоката на слънцето зад прозореца.

— Наблюдателен си, но аз се интересувах дали се питаш за къде сме тръгнали.

— Не, сър.

— Ние силно вярваме в достойнствата на дисциплината, Скръгс. Дисциплина на поведението, самодисциплина. За нашата работа е крайно важно хората да не ни забелязват. Представи си например, че задачата, която си изпратен да изпълниш, предполага да влезеш в изискан ресторант, но трябва да се слееш с тълпата.

— Окей.

Фредерик се наведе към него и прошепна:

— А мислиш ли, че това ще се окаже възможно, Скръгс, ако се държиш като прасе, въргалящо се в собствените си изпражнения?

Данте усети как кръвта се оттича от лицето му. Фредерик продължаваше да се усмихва само на няколко сантиметра от него.

— Не, сър.

— Именно поради тази причина ние се научаваме да владеем съзнанието си и пак поради същата причина вярваме във възпитателната сила на жестоките наказания при простъпка. Това е гаранцията, че урокът се научава.

Пот се стичаше по врата на Данте. Фредерик пак се наведе към него и ласкаво го потупа по коляното.

— Не се тревожи, Скръгс. Аз не те бях запознал с нашите високи изисквания, а и ти беше толкова гладен… Но след този разговор наистина не очаквам да видя още веднъж отвратителната гледка, на която преди малко ме направи свидетел. Или бъркам?

— Не, сър.

Фредерик окуражаващо стисна Данте за бедрото и пак се облегна.

— Ние знаем, че всеки от нашите хора има уникални качества и подготовка, за да върши работата си, и ако той ни носи радост, ще бъде възнаграден по също толкова уникален начин. Ти си развил свои собствени интереси в живота, Скръгс, доста по-различни от нашите, но ако изпълняваш възлаганите ти задачи на очакваното от нас високо ниво, ние би следвало на свой ред да дадем възможност да удовлетвориш нуждите си по свой начин.

— Ясно. — „Какво ли означава всичко това?“

— Не се заблуждавай — подобна щедрост има съвсем егоистично обяснение: ние сме се убедили, че като дадем някому онова, което той иска, след като си е свършил добре работата, само го мотивираме да работи още по-упорито в бъдеще. Следваш ли мисълта ми?

— Не съм сигурен.

— Е, тогава ще е по-добре да ти дам пример. Да си представим, че сме ти поставили трудна за изпълнение задача и ти си се справил блестящо. Какво можеш да очакваш от нас в отговор?

Данте поклати недоумяващо глава.

Фредерик щракна с пръсти, един от хората му отвори вратата и влезе с пухкава привлекателна жена — блондинка с ягодов мъх по бузите, изящно облечена. Носеше малка пътна чанта.

— Да? — обърна се Фредерик към жената.

— Извинете ме, господине. Не бих искала да се натрапвам — отговори жената, видимо притеснена.

— Какво бихме могли да направим за вас, госпожице? — вежливо се поинтересува Фредерик.

— Намерих тази чанта под седалката ми в съседния вагон — каза тя с характерния за жител на Средния Запад провлечен изговор. — А този младеж отвън… доколкото разбрах, ваш приятел — той седеше срещу мен — ми каза, че според него тя принадлежи на един от двама ви. И ме помоли да ви я донеса.

— Колко мило от ваша страна — възхити се Фредерик. — Предложи ли ви нашият приятел някакво възнаграждение за това, че ни я връщате?

— Всъщност да — отговори жената и порозовя.

— Какво по-точно?

— Каза ми, че ще ми дадете десет долара, ако го направя.

— Е, не ви е излъгал — увери я Фредерик и извади портфейла си. — Извинете ме за лошите маниери, аз просто забравих да ви предложа да седнете за малко при нас, госпожице. Мисля, тук е малко по-удобно, а и ние наистина сме ви безкрайно благодарни.

— О, няма нищо — каза тя. Все още стоеше права с чантата в ръка.

Мъжът зад нея затвори вратата и я остави заедно с Данте и Фредерик.

— Мистър Джонсън — обърна се Фредерик към Данте, — защо не поемете чантата от младата дама?

Данте объркано го погледна.

— О, ваша ли е? — досети се жената и му я подаде.

— Благодаря ви — каза Данте, взе я, сложи я в скута си и здраво я стисна.

Фредерик потупа мястото до себе си и когато младата жена седна, извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и поясни:

— Както са ви обещали.

— Много ви благодаря — каза жената и взе парите със сведен поглед, явно притеснена.

— Не, аз ви благодаря, миличка — настоя Фредерик. — Мистър Джонсън, може би ще проверите дали всичко в чантата ви е на мястото си?

Данте кимна, нагласи чантата на коленете си и внимателно разкопча двата пристягащи я ремъка.

— Надявам се няма да възразите, ако си позволя да ви запитам, дали пътувате сама, госпожице? — попита я Фредерик. — И как всъщност се казвате?

— Роуина. Роуина Дженкис. Не, не възразявам. И, да — пътувам сама — отговори тя.

— Разбирам — усмихна се Фредерик. — Вие сте много симпатично момиче, ако ми позволите тази забележка.

— Не, не виждам нищо лошо в нея.

— Случайно да си проститутка, Роуина?

Девойката беше поразена от неочакваността на въпроса, после сви ръце в юмруци и неспокойно погледна към вратата. Фредерик проследи реакцията й внимателно.

— Моля те, не се обиждай на въпроса ми — каза той все така любезно. — И не мисли, че ще си мисля нещо лошо за теб, ако си. Ние тук сме с широки разбирания. А и думите ми изразяваха само едно мое наблюдение. Единственото, което стои зад тях, е желанието ми да удовлетворя любопитството си.

Тя бързо премести погледа си от единия към другия и обратно.

— Всъщност… бях за известно време — отговори накрая тя, опипвайки гладката материя на седалката.

Данте отвори чантата и видя какво има вътре: грижливо подредени върху подложки от черно кадифе редици блестящи хирургически инструменти: скалпели, разширители, триони.

— Всичко наред ли е, мистър Джонсън? — обърна се към него Фредерик.

— О, да.

— Нищо не липсва?

— Не — отговори Данте. — Всичко е чудесно.

— Добре.

Данте бавно закопча ремъците и отново погледна момичето.

Тя му се усмихна в отговор. Онзи с акцента изглеждаше прекалено изтънчен и потискащ за нейния вкус, но този с младежкото лице й допадаше. Тя си представи колко добре ще се позабавляват двамата… наистина приличаше на момченце. Лицето му изглеждаше приятелски мило — истината бе, че тя страдаше от тежко късогледство, но мразеше да носи очила — макар в лявото му око да имаше нещо странно. Какво бе то?

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Роуина? — обади се Фредерик и този път сам свали кошницата за пикник. — Може би ще искате да хапнете нещо? Тук разполагаме с великолепни сандвичи.

— О, това е чудесно, благодаря — възкликна Роуина и се отпусна на меката седалка в първокласното купе.

Роуина изобщо не отиваше с желание в Канзас Сити. Тя знаеше, че домът, за който щеше да работи там, изобщо не е от категорията на този в Чикаго, който бе напуснала, и се отвращаваше от мисълта, че ще трябва да опознава цяла група момичета.

Но ако съдеше по дебелината на портфейла на изискания джентълмен, това пътуване можеше да се развие особено приятно.

 

 

Някъде към средата на следобеда Франк бе успял да ликвидира преднината на актьорите. Много години бе обикалял из тези райони, но никога не бе стигал толкова навътре — дори апачите не бяха видели смисъл в това да навлизат чак дотук в пустинята. Още в мига, в който навлезе в пясъците, топлината стана жестока, но той знаеше как да язди при тези условия. Беше го правил стотици пъти досега на други места, така че спираше да пие вода и да напои коня си, защото винаги се грижеше за своите коне. Много пъти му се бе случвало да се убеждава на свой гръб, че те са по-достойни за добрина и са по-готови да се отплатят за нея, отколкото много хора, които бе познавал.

Пътят бе лек. Не можеше да го загуби, а и следите бяха пресни. Той спря на билото на последното възвишение — там, откъдето пътят окончателно се спускаше в равнината. Видя, че на около четвърт миля по-надолу пътят се разклонява, и това бе единствената отбивка от Каньона на черепа дотук. Тя водеше на югозапад.

Ето — по-надолу по главния път имаше облак прах. Франк извади бинокъла си.

За пръв път, откакто бе тръгнал, видя актьорите толкова близо: пет фургона, току-що прекосили каменист участък от пътя; последният фургон се носеше с развяващо се платнище, но във вътрешността му не се виждаше никакъв… Стоп! Какво бе това?

Той отмести бинокъла от театралната трупа и го фокусира по-добре: изглеждаше като бариера през пътя и беше отсам фургоните, на не повече от миля от тях. Малка барака, от която тръгваха жици на телеграф и изчезваха в далечината, следвайки извивките на пътя. Някакви движещи се фигурки… но трептящият нажежен въздух му пречеше да различи по-ясно каквито и да било подробности.

И тогава забеляза друг прашен облак, приближаващ по второстепенния път. Той насочи бинокъла си към него. Покрити фургони — малко по-дълъг керван, към десетина — понесли се към разклонението под неговата позиция. Кочияши, облечени в бели ризи, до които седеше втори облечен в бяло човек с пушка в ръка.

Какво ли имаше във фургоните?

Сандъци, дълги сандъци, натрупани един връз друг.

Формата им му беше добре позната.

Но нещо не му беше ясно: това все пак бяха цивилни кочияши. Нали не бъркаше? За да е сигурен, трябваше да ги разгледа по-отблизо.

Не че му влизаше в работата, но ако нещо можеше да усложни залавянето на китаеца, той беше длъжен да се поинтересува.

Франк прецени, че фургоните ще стигнат отбивката след десетина минути, смушка коня си и стигна в галоп до основата на възвишението, после отби от пътя и се отправи през пясъците до началото на каменистия участък. Наоколо се издигаха странни образувания — цяла гора от извити розови и бели колони, преплетени като вкаменени дървета. Завърза коня си зад една скала, взе пушката си и се отправи в търсене на някое по-издигнато място.

Фургоните още бяха на няколко минути път от него и се приближаваха вече успоредно на главния път отляво. И докато се катереше, той усети пред себе си нещо, после чу някакви ритмични удари, последвани от гласове.

Пеене?

Франк излази на върха на някаква канара и надникна през ръба й.

Десетина облечени в бели ризи хора, досущ като онези, които караха фургоните, седяха в кръг, пляскаха с ръце и пееха „Лелей душата ми върху гръдта на Авраама“.

Млади лица. Усмихнати. Двама чернокожи, един мексиканец и поне един индиец. И още толкова жени. Патрондаши на кръста и револвери в кобури на хълбоците. Пушки, подредени върху скалите: карабини с пълнител — съвсем сериозно оръжие.

Що за излет на неделното училище можеше да е това?

Франк се дръпна назад, защото чу стъпки зад гърба си. Бавно се обърна и видя русо момче в бяла риза, сигурно съвсем неотдавна разделило се с късите панталонки. Патрулираше с пушка в ръка по тесния проход между скалите долу.

Малко камъче се отрони от канарата и падна до краката на момчето. То спря и коленичи.

Франк замръзна: само да вдигнеше поглед, момчето щеше да си удари главата в подметките му. И секунда по-късно щеше да получи отпечатък от тях в лицето си.

Момчето не помръдваше.

Франк затаи дъх. Какво, по дяволите, правеше това момче? Ако той беше на неговата възраст, щеше да се скрие да изпуши някоя цигара или да убеждава някое момиче колко хубаво ще е да си свали фустата. Момчето се прекръсти — значи се бе молило! — изправи се, усмихна се и продължи нататък, за щастие встрани от мястото, където Франк бе вързал коня си.

Франк бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържал в гърдите си. Откъм разчистеното място продължаваше да се разнася пеене и ритмично пляскане — песента беше все същата, те явно бяха способни да я пеят до припадък. Никой не беше усетил присъствието му. Той се плъзна надолу по скалата и безшумно се отправи да вземе коня си.

Странна работа.

Някакъв инстинкт за пореден път надигна глас в него: ако ще ходиш в Мексико, Франки, сега е моментът.

Фургоните бяха завили по главния път и се бяха изравнили с неговата позиция. Франк се премести в края на скалите, на по-малко от петдесет метра, подпря лакти върху един камък и насочи бинокъла си към кервана.

След това го фокусира върху дългите сандъци в задната част на фургоните.

Внимателно огледа всяка минаваща покрай него кола. Да, всички носеха един и същи надпис, така както и бе предположил: „U. S. Army“.

Сандъците бяха пълни догоре с карабини „Уинчестър“. Стандартно армейско въоръжение.

Стотици карабини.

 

 

— Слава на Бога! Алилуя! Прекрасен ден, нали?

— Благодаря ти, братко Корнилиъс, денят наистина е прекрасен — отвърна на поздрава преподобният, излезе от дома си за пръв път този ден — вече беше следобед — и стъпи на покрития с дъски тротоар на главната улица. Примижа срещу ярката слънчева светлина, пое горещия сух въздух в дробовете си и за кой ли път се запита откъде ще намери енергията, за да изпълни днешните си задължения.

„Ако знаеха какво искам от тях — мислеше си преподобният Дей, хвърляйки изморен поглед към тълпата. — Колко ли биха останали? И колко ще се обърнат и побегнат?“

— Кажи ми, братко Корнилиъс, беше ли добър денят?

— Прекрасен ден, преподобни. Слава на Всевишния — отговори Корнилиъс Монкрийф, който, без да се оплаква, бе чакал появата на преподобния, както правеше всеки ден.

— Доволен съм да го чуя. Защо не ме придружиш, братко?

Двамата мълчаливо тръгнаха в крачка: грамадният тромав мъж в сиво връхно палто — новоназначеният директор на вътрешната сигурност на Новия град — който ситнеше, за да крачи редом със сгънатия на две, гърбав проповедник, чиито сребърни шпори подрънкваха в ритъма на куцукането му. Гражданите по улицата се усмихваха и се кланяха дълбоко на преподобния Дей, уверявайки го в своите почитания, а преподобният мило помахваше с ръка на всеки енориаш от паството си и винаги бе готов да даде благословията си.

„Тресе ги див страх от мен… значи всичко е наред.“

— Любовта на народа ни е удивителна, истински божи дар — обади се преподобният, когато отбиха от главната улица към храма.

— Наистина, преподобни.

— Споменах ли пред теб, братко Корнилиъс, колко доволни сме всички от труда, който полагаш в името на нашата църква?

— Вие сте прекалено добър, преподобни! — отговори Корнилиъс, чувствайки познатата топлина да разпъва отвътре гърдите му, както без изключение ставаше винаги, когато преподобният му казваше мили думи. И пак както обикновено му се прииска да се засмее радостно или да заплаче, без да може да реши кое от двете повече.

— Братко, ти се отплати за вярата ми в теб хилядократно, ти внасяш в сърцата на нашите войници християни боен дух, ти ги въодушевяваш да грабнат оръжието с радост и страст, да тръгнат като един, за да опазят нашето паство и да унищожат нашите врагове.

По бузите на Корнилиъс се стичаха сълзи, той беше спрял, прекалено развълнуван, за да може да погледне преподобния или да реагира на думите му по някакъв начин, така че само се поклони и сведе глава. Преподобният Дей го гледаше как плаче и състрадателно го потупа по масивните плещи. „Колкото пъти изпея тази дивотия, толкова пъти я поглъщат като изгладнели хрътки.“

— Хайде, хайде, братко — обади се преподобният Дей и го погали под брадичката. — Твоите сълзи са като райски дъжд, те даряват живот на тази изсъхнала прашна земя и там, където е било пустиня, разцъфват цветя.

Корнилиъс го погледна и на устните му се появи неуверена срамежлива усмивка.

„Време е за причастието“ — реши преподобният Дей.

Той прехвана погледа на Корнилиъс, включи Силата, заби в него няколко добре премерени удара и проследи как тя прониква до дъното на душата му и започва да работи, променяйки мислите му по начин, удобен за преподобния.

Тъмна тръпка премина по неговите нервни окончания — той обичаше да дава причастие, наслаждаваше се на това усещане да прониква дълбоко в тях, опиваше се от интимността на този контакт, милваше голотата, която те така охотно му показваха. Тези моменти на душевно изнасилване, извършвано през собствените им очи, бяха всичко, заради което живееше.

Щом видя погледа на Корнилиъс да се замъглява, преподобният отдръпна пипалата на Силата, сгъна ги като походно легло и щракна с пръсти в лицето на мъжа пред себе си. Корнилиъс примигна и връзката между двамата се прекъсна. Очите на Монкрийф се въртяха разцентровано.

След дълги години на проби и грешки преподобният се бе научил да регулира въздействието на Силата, да прониква в душите на хората с хирургическа прецизност, да я дозира точно, така че те ставаха послушни като парцалени кукли с дни наред и пияната усмивка изглеждаше като залепена на черепите им. Малка доза означаваше постепенно връщане към нормалното им състояние, по-голяма — и те така се размекваха, че започваха да им текат лигите. Жертвите на грешната дозировка свършваха дните си в плитки гробове извън стените на Града.

Но конкретно в случая с Корнилиъс мярката бе много деликатна: волята на този мъж бе много силна, така че той се нуждаеше от по-силна доза, за да бъде държан в подчинение; но пък преподобният не искаше да прегаря нервната му система. Този човек му бе необходим. За съвсем кратко време Корнилиъс бе успял да превърне група недисциплинирани зелени новаци в армия — никой в града не можеше да се сравнява с качествата му на лидер и уменията му на тактик, макар да беше държан в постоянно състояние на лигава признателност.

„Но колко усилия бяха необходими за всичко това… Господи, уморен съм.“

Корнилиъс отвори очи. Хубаво, човекът се бе върнал обратно в тялото си. А сега малко причастие, за да бъде изведен от мъглата.

— Наведи се и чуй думите на мъдростта — прошепна преподобният.

Корнилиъс с готовност се наведе.

— Отвори сърцето си за моите знания; днес те научих да познаеш думите на истината. Чуй ме, синко, и бъди мъдър, защото благодарение на мъдростта един дом може да бъде построен и само благодарение на разбирането той ще просъществува.

Фокусирал погледа си, Корнилиъс бавно кимна: предаността му бе абсолютна, макар да не разбираше абсолютно нищо от това, което чуваше.

„Така, тъпако — прецени преподобният, който внимателно наблюдаваше реакциите му, — разбра за какво става дума, нали?“

— Е — тръгна напред преподобният Дей, отново делово настроен, — какви добри новини ни носиш днес, братко?

Корнилиъс залитна за миг, възстанови равновесието си и бавно тръгна след него като послушно псе.

— Актьорската трупа мина през източната порта точно по разписание — каза той и размаха в потвърждение на думите си телеграмата.

— Кога?

— Преди около час; всеки момент ги очакваме да пристигнат в града.

— Не е ли това чудесно? — възкликна искрено въодушевен Дей. — Значи можем да очакваме малко културни развлечения. Знаеш ли колко отдавна не съм бил на театър?

Корнилиъс се намръщи.

— Не.

„Безнадежден случай. Добре, няма значение.“

— Приветствай ги с добре дошли от мое име и ги покани на вечеря при мен като почетни гости.

— Разбира се, преподобни — отговори Корнилиъс и извади друга телеграма. — Има още добри новини: нашите нови пушки също току-що са преминали през портата.

— Чудесно, братко.

— Ако не възразявате, смятам да наредя да ги разтоварят в склада, за да мога да инспектирам пратката лично.

— Да, моля те, направи това. Кажи ми сега, братко, добре ли върви обучението на нашата милиция?

— Преподобни, начинът, по който нашите братя и сестри се трудят, е трогателен — отговори Корнилиъс и очите му отново се замъглиха.

— Прекрасно. Има ли добри стрелци сред тях?

— С всеки ден стават все по-добри. А когато им раздадем и новото оръжие, ще бъдат съвсем добри.

— Добре, добре, отлично…

Корнилиъс отново се осмели да се обади. Задъхваше се от възторг.

— Преподобни, аз никога не съм се гордял повече, отколкото с тази прекрасна група млади хора…

— Това е чудесно — отговори Дей и го прекъсна с рязък жест. Беше се изморил да слуша непрестанния брътвеж на този мъж, още по-изморителен заради несъответствието между плачлив глас и грамадно тяло.

Бяха стигнали до основата на кулата. Всички работници, изпречили се на пътя им, се разбягваха, още щом ги видеха. Дей застана под сянката й, търсейки спасение от палещото слънце. Той свали шапка, за да изтрие потта от веждите си, и в този момент усети мощен електрически импулс по цялата дължина на вдървения си гръбнак. Позна сигнала веднага — светът около него се стягаше в железен обръч върху челото му.

Този път усещането бе много силно.

Дей почувства, че от носа му шурва кръв. Обърна се настрани и сложи върху лицето си носната кърпичка. „Трябва да бързам, не остава много време.“

— Извини ме, братко, но трябва да се заема с медитацията си — каза преподобният Дей и махна с шапка, отпращайки Корнилиъс. — Върви си. Хайде, тръгвай.

Корнилиъс раболепно се пребори със сълзите си, кимна и тромаво се затича обратно към града, поглеждайки от време на време дали постъпва правилно. Преподобният Дей изчака първото му обръщане, махна му окуражително с ръка и закуцука покрай постройката.

Пред него всички се разбягваха панически. Той извади с треперещи пръсти връзката ключове от джоба си и отключи масивния катинар. Дръпна двата капака и отвори. После пое дъх, приготвяйки се за спускането.

Бавно слезе по стълбището под земята и вкара друг ключ във врата от черен оникс. Ключалката меко щракна, изпълвайки го със задоволство. Леко бутна вратата: огромната плоча — истинско чудо на техниката — плавно се завъртя около оста си и се разтвори, погалвайки лицето му с лек повей. Преподобният Дей влезе в хладното като гробница помещение, после затвори и заключи вратата зад себе си.

Бързо прекоси осмоъгълното фоайе и продължи навътре, през осветяваната от настенни свещници плетеница каменни тунели, издълбани в твърдата скала. Докосваше с едната си ръка стените, полирани до идеална гладкост, и тежко стъпваше с ботушите си по мраморния под. Следваше маршрут, известен само нему, водещ навътре, в самото сърце на църквата. Светлината край него ставаше все по-слаба, а тропотът на ботушите му все по-плътен.

След малко стигна до втора врата, използва черен каменен ключ и влезе в личния си параклис. Освен Дей само няколко зидари и кулита, специалисти по експлозивите, бяха виждали това негово лично убежище — те вече бяха погребани под черната шестоъгълна мозайка в белия мраморен под.

Стените тук не бяха така гладки, както в коридорите отвън, и от тях лъхаше студен, влажен въздух. Той бе поискал така — държеше да усеща, че е близко до сърцето на земята. Преподобният Дей изкуцука по периферията на хексаграмата, хвърли поглед към изящната резба на тавана и се спря, за да огледа едно от шестте малки ковчежета, поставени на пиедестали по върховете на звездата.

Отвори ковчежето и докосна с пръсти пергамента на древната книга вътре. Беше копие на Корана във формат фолио. Капка кръв се стече по устните му и падна върху една от страниците. В мига, в който кръвта му докосна хартията, Силата се заблъска в него като пара в котел, заплашвайки да го разкъса. Той рязко отдръпна ръката си от хартията, преди да се е случило непоправимото.

Да, стаята вършеше работата си перфектно, точно както предсказваше Видението — тя увеличаваше Силата му както лупата прави със слънчев лъч.

После спря пред последното ковчеже — то бе единственото празно.

„Още една книга и ще приключа със Светото дело. Фредерик пътува насам с нея — ще я имам след няколко дни.“

Разноцветни светлини проблеснаха пред очите му — ивици в червено, зелено и виолетово — знак за начало на Видението.

Шумът в главата му стана оглушителен, от носа му пак рукна кръв и преподобният с лек стон залитна към центъра на шестоъгълната звезда. Ръцете му висяха безпомощно, той чувстваше гъделичкане по нервите на крайниците си, ужас и удивление изпълваха съзнанието му с приближаването на Видението. Погледът му се отклони към ъгъла на стаята, където имаше отвор… имаше дупка — това беше изоставената минна шахта, която бе намерил тук, точно както бе предсказало Видението: черна, празна, бездънна. Повей от дълбините й разроши косата му. Празнотата й обещаваше да погълне хилядите му най-черни сънища.

В този миг Видението го сграбчи в клещите си и преподобният забели очи. Мускулите му се парализираха и той падна на пода, краката му трескаво подритваха, юмруците му бяха стиснати до счупване, ръцете му се тресяха спазматично, главата му се въртеше от една страна на друга и се удряше в пода, по устните му изби пяна, животински звуци заклокочиха в гърлото му.

Но съзнанието му оставаше чисто. В самия му център избухна експлозия.

Отдолу бликна Светлина и го обхвана от всички страни.

И през гънките на светлата прегръдка, в която бе впримчен, макар и гърчещ се в свещен екстаз, той дочу откъм шахтата тътена на вледеняващия шепот на Звяра.