Марк Фрост
Шестимата месии (8)

7.

Преследването на опасния китаец започна зле и се разви ужасно. Войниците, извикани от териториалния затвор в Юма, обясняваха на всички желаещи да ги изслушат, че са много по-добри в действия, насочени срещу престъпници, тикнати вече зад решетките, на които можело да се разчита да мируват. Онова, което набързо сформираната група знаеше във връзка с преследването на бегълци, спокойно би могло да бъде изписано на гърба на пощенска марка. Като добавка към горното идваше и фактът, че ги бяха събудили в пет сутринта и им бяха наредили моментално да се явят в депото, а след снощното запиване това съвсем не допринасяше за добрата им форма.

Пътните полицаи и пинкертоновците, останали живи след клането при депото в Юма — с леката ръка на журналистите от пограничните райони събитията от изминалата нощ останаха за историята под това име — бяха толкова не на себе си от изживяния шок, от скръб и от заслепяваща безсилна ярост, че всякакъв опит да бъдат организирани в някакво подобие на милиция едва ли щеше да бъде по силите на човек с авторитет по-малък от този на прочутия генерал на южняците Робърт И. Лий. Разбира се, подобно сравнение бе немислимо, когато въпросният човек беше шериф Томи Бътърфийлд.

Шериф Томи бе най-старшият представител на закона в района на депото онази сутрин. Когато видя насечените тела, той прекара следващите десет минути в повръщане и по-следващите петнайсет безсмислено блуждаейки в състояние на пълно замайване. Не би могло да се каже, че Томи имаше нещо общо с царящия в лагера хаос, по-точно би могло да се отчете, че в момент, когато хората имаха нужда от водач, който да им помогне да се овладеят, пасивността на Томи допринесе за пълното излизане на нещата от контрол, довело до образуването на няколко отделни и каращи се помежду си групи, всяка от които имаше своя идея как да открие убиеца.

Изобщо не бе в полза на работата и обстоятелството, че нямаше дори двама от оживелите, които да са единодушни макар и само по отношение на една-единствена характерна черта на отговорния за случилото се, дори разгледано отделно от несъмнения факт, че той бе носил меч — нещо трудно за вярване, въпреки търкалящите се по земята един крак и две глави. Какво би могло да накара някой в наши дни да носи меч, след като с услужливата помощ на съвременната технология той би могъл да проветри белите дробове на всекиго от поне четвърт миля?

На всичко отгоре, никой не можа да каже определено накъде точно бе избягал маниакът, което предоставяше на преследвачите да избират измежду четири основни и четири допълнителни равно вероятни посоки на компаса. Скитниците биха могли да запълнят някои от празнините — особено Денвър Боб Хобс — но правилно преценявайки, че когато суматохата позаглъхне, обвиненията за случилото се ще бъдат насочени срещу тях, бродягите бяха поели под пълна пара в същите тези осем посоки на света.

Както и да е, в един момент някой някъде чу друг да споделя пред някого, че преследваният бил китаец, и когато слухът стигна до лагера, бе възприет с пълно разбиране: наистина кой друг, освен някоя подивяла жълта маймуна би могла да изколи ей тъй с меча си цяла дружина бели момчета? „Ами някой апач например“, намерил се бе опонент на твърдението за уникалността на злодея, поставяйки начало на истински дебати за относителния варваризъм на жълтокожи и червенокожи.

След време шерифът Томи Бътърфийлд така и не можа да си спомни дали точно той пръв бе предложил да извикат на помощ Кожения Франк — не, не го бе предложил той, но тъй като бе неизлечим политикан, Томи имаше силното желание заслугата да бъде негова. Цялата работа бе в това, че ако Франк успееше, шерифът щеше да направи повече от скромния си принос в акцията крайъгълен камък на следващата си изборна кампания. Томи много добре съзнаваше, че използването на Франк изисква предварителното и удовлетворително решаване на цял куп подробности, но тълпата в лагера бе единодушна онази сутрин по един въпрос: ако имаше на територия Аризона човек, способен да залови езичника убиец, това би могло да бъде само Кожения Франк Маккуети.

За разлика от шерифа Томи, Кожения Франк бе застрелял, промушил и удушил внушителен брой индивиди, и то и от двете страни на закона. Франк бе започнал забележителната си кариера като заместник на аризонския гений на популярността Уайът Ърп по време на зенита на Тумбстоун в началото на 80-те години. Много преди Уайът да съобрази, че може да се самопредстави като всеамерикански народен герой, Франк бе работил за братята Ърп като бияч и барман в „Ориентал Салуун“ — един от най-знаменитите публични домове на Запада. Уайът беше обаятелен кучи син — Франк открито се възхищаване на замаха му и на неукротимата му амбиция — така че когато братята завзеха икономическия контрол върху Тумбстоун, Франк смирено ги последва, получавайки част от славата и знаменитостта.

Макар да изкарваше прехраната си с револвер, станеше ли дума за убийство, Франк винаги трябваше да се преборва с неудобното чувство за редно и нередно. По тази причина той скъса с братята Ърп, когато отказа да участва в избиването на клана Клентън — сбирщина малоумни конекрадци, направили фаталната грешка да престъпят в работата си чертата на закона. И докато Уайът бе зает да превърне гадната засада в онова, на което бе писано да стане известно като „триумфа при корала O. K.“, Франк пътуваше на север и затвърждаваше репутацията си на корав мъж със серия героични изпълнения като скаут в кампанията срещу вожда на апачите Джеронимо. Беше спечелил прякора си благодарение на любимото си жълтеникаво сако от еленова кожа. Сложеше ли го на гърба си, пресата затръбяваше, че Кожения Франк може да проследи човек през стотици мили чукари и че може да простреля гърмяща змия в двете очи, но… Франк бе научил от истински майстор занаята на автомитологизирането.

Като изключим случаите, когато пиеше, Франк бе истински джентълмен. За нещастие, точно това се бе случило онази нощ през 89-а, когато изхвърли Моли Феншоу — любимото си момиче — от балкона на магазините на Уитли в центъра на Тумбстоун. Всъщност Франк така се бе натряскал, че после не можа да си спомни за какво точно се бяха скарали. Моли имаше гадно пиянство и без съмнение го бе предизвикала до степен, която никое човешко същество не би издържало, но истината бе, че Франк беше убил единствената жена, която някога бе обичал, и то пред очите на тълпата — просто ей така — така че се призна за виновен, прие присъдата си мъжки и вече пета година беше образцов затворник в териториалния затвор. От секундата, в която Моли бе излетяла през парапета, Франк не бе помирисвал алкохол.

Съкафезници, надзиратели, дори пазачи — всички бяха луди по Франк благодарение на неговата вежливост, на трудно забелязващите се следи от образованието му, на начина, по който държеше главата си високо вдигната въпреки обратите на съдбата, чието последно хрумване бе той да прекара по-голямата част от присъдата си като главен асистент на касапите хирурзи в затворническата болница. По време на холерната епидемия от 92-ра, приемайки без колебание значителния риск от заразяване, Франк доброволно се бе лишавал от сън седмици наред, само и само да бъде до леглата на болните и да облекчи по някакъв начин страданията им. Коженото му яке висеше окачено в стъклена витрина, далеч от хорските ръце, и си оставаше главната атракция на струващата двайсет и пет цента обиколка на затвора, която управата предлагаше на жадната за тръпка любопитна и платежоспособна публика. Почти всеки ден охраната при портала трябваше да връща по някоя впечатляваща с формите си девица, настояваща да хвърли поглед на упражняващия се в затворническия двор Франк и съкрушена, че не й позволяват да поговори с него тет-а-тет.

За сметка на това Франк съвестно отговаряше на всяко получено писмо, деликатно намеквайки, че „да, за съжаление е възможно да ни е съдено никога да не се видим, но може би едно писъмце от толкова изискана дама до губернатора относно моята персона или до някой друг човек с тежест в обществото, ако познавате такъв — ще го убеди да преразгледа доживотната ми присъда и да направи срещата ни предстояща“. Истината бе, че точно в този момент губернаторът държеше в ръцете си петиция да освободи Кожения Франк. Франк бе посял семената на своята бъдеща свобода, залагайки на упоритостта на Лутър Бърбанк, но нивата бе донаторена с кръвта на клането.

Шерифът Томи се обади на всички, които му дължаха услуга. Уордън Гейтс телеграфира на губернатора и на съвместна закуска сделката бе сключена: условно освобождаване, което означаваше, че той продължава да бъде считан за затворник и никога не бива да остава без надзор. Имаше и негласно споразумение, че ако Франк успее да залови човека, отговорен за клането в депото на Юма, оправдаването му го чака зад ъгъла.

И така, в осем сутринта пазачите отключиха килията на Франк, а един надзирател донесе от витрината коженото му яке, сякаш държеше парче от Светия кръст. Беше девет часът, когато готовият да изиграе ролята на спасител Франк пристигна в лагера, където се изправи пред най-жалкото подобие на хайка, готова да потегли от най-обърканата сцена на престъплението, която бяха виждали очите му.

Тела, крайници и глави на жертви се търкаляха безразборно като парчета от мозайка, ключовите свидетели си бяха заминали — измъчени от чакането или все още истерични след изживяния ужас — калната почва беше изпотъпкана като писта за конни състезания. Духът на Франк, летящ из облаците, откакто Уордън му бе обяснил естеството на постигнатото споразумение, се срина до морското равнище. Беше прекарал само пет години в затвора и ето че бе дошъл денят, в който за пръв път почувства възрастта си: думата „четиридесет“ из тези места означаваше „стар“, а на всичко отгоре из Запада беше плъзнала нова раса на младоци, наричащи себе си бизнесмени и работещи зад бюра. Един от последните истински стрелци, Джон Уесли Хардин, бе застрелян в Ел Пасо през август. Когато чу тази новина, Кожения Франк изпита искрено чувство на загуба: въпреки че бяха крадци на дребно, братята Ърп, Джон Уесли и Франк бяха сродни души. Беше му достатъчен само един поглед върху дошлата смяна и той осъзна, че онези дни са си отишли завинаги.

Франк се разходи из депото, следван по петите от смотаняците, и не след дълго намери едва различими отпечатъци, които му разкриха, че мъжът бе тичал с все сили в посока на въжения мост над Колорадо, водещ на изток. И докато хайката, затаила дъх, търпеливо чакаше зад гърба му, той сви цигара, качи се на моста и се запита: „Къде бих отишъл аз, ако бях извършил такова престъпление?“.

Мексико се намираше само на пет мили надолу по реката.

После Франк си зададе по-сложния въпрос: как ще може той с помощта на цялата тази сбирщина аматьори да залови човек, който макар и въоръжен само с меч, е успял да си просече път сред банда закоравели пътни полицаи с такава лекота, сякаш бе минал през горичка новозасадени фиданки?

В същия момент Франк се сети за две приятни неща: тези нещастници нямаха никаква представа как изглежда техният убиец, освен че е китаец, а никой бял още не бе успял да различи един китаец от друг. На практика това означаваше, че в мига, в който зърне подходящ заподозрян, той може да простреля кучия син с пушката си за лов на бизони от сто метра и никой нищо няма да заподозре. Майната й на тази история с меча!

Той най-сетне запали цигарата.

Второто нещо, за което се сети, бе, че ако всичко се издъни, преди тези копелдаци да се усетят, той може би ще успее да се добере до Мексико.

 

 

Финикс, Аризона

Докато Франк невъзмутимо пушеше на моста, Каназучи незабелязано скочи от товарния вагон на влака, пристигащ във Финикс. Оглеждайки се на всички страни, готов да посрещне опасността, откъдето и да се появеше, той внимателно мина през коловозите и композираните влакове. Съжаляваше, че бе допуснал да бъде въвлечен в снощната битка, но бе недопустимо да бъде пленен. Анализирайки поведението си в светлината на реалните обстоятелства, той призна, че никакви други действия от негова страна не биха имали практическа стойност. После изтри всякакви мисли за случилото се от съзнанието си, защото те само биха го разсейвали. Братята му го бяха избрали за тази мисия заради всеотдайната му посветеност на принципите на будо.

В този миг чу гласа на сенсей: „Не мисли за печалба, загуба, възползване, впечатляване или игнориране на противника си. Не това е Пътят“.

Изморен, изгладняващ и на хиляди мили от дома… той си припомни, че тези усещания са само илюзии, възникващи в резултат на свръхотъждествяването му с проблемите на по-низшата половина на неговото същество. Това също не беше Пътят. Бъдещето бе в собствените му ръце: ако липсващата Книга не бъдеше върната, манастирът им постепенно щеше да отслабне и да умре, така както умира дърво, отсечено от корена си. Това би означавало провал на Пътя. Мислите за провал можеха да доведат само до провал.

„Когато няма храна или вода, нека тази мисъл ме крепи.“

Чистият ранен утринен въздух носеше в себе си обещание за горещ ден. Земята под краката му бе равна и прашна… чужда земя. Каназучи стигна на стотина крачки от гарата и чу приближаващи се гласове. Бързо се изтърколи под един вагон, хвана се за металните му части отдолу и увисна като паяк във въздуха над релсите. На два-три метра от мястото, където се бе скрил, минаха краката на дузина мъже. Хората говореха високо и уверено, отваряха и затръшваха плъзгащите се врати на вагоните, проверявайки дали някой не се крие вътре. Той изпрати съзнанието си в главите им и почувства напрежението и страха, които се трансформираха във фалшива увереност и готовност за насилие.

„Слей се с всички неща и всички хора; убий по-низшата си половина и тогава ще познаеш всичко в Творението.“

„Съобщили са за мен по пеещите жици и сега ме търсят“ — съобрази той, дочувайки един от мъжете да споменава „китаеца“.

Когато отминаха, Каназучи се отпусна върху траверсите, извади ножа си и с един замах отряза опашката на косата си. Зарови я в чакъла под една траверса — време беше „китаецът“ окончателно да изчезне.

После изпълзя, изправи се и продължи към гарата, криейки се зад дълга редица разтоварени бали памук. Известно време наблюдава оживената гара. През тълпата от пасажери добре виждаше офиса на компанията „Санта Фе, Прескот и Финикс“ — неговата основна цел. Но сега изпълнението на плана му се забавяше, докато не преустановяха издирването и той не приемеше нова самоличност.

На петдесет крачки вдясно от него неколцина хамали сваляха от един вагон големи, загърнати в брезент сандъци и ги товареха на по-малка композиция на съседен коловоз. Висок дебел мъж, нахлупил шапка с пера, се разхождаше важно като петел наоколо, сочеше насам-натам и грачеше със силен, досаден глас, но хамалите дори не го слушаха.

Един от пренасяните сандъци падна от количката и от удара се отвори. От него се изсипаха опаковани във вързопи дрехи за мъже и жени, наметала от тежък брокат и навързани на връзки обувки. Мъжът с перестата шапка се изправи на пръсти и строго сгълча хамалина, но работникът не му обърна никакво внимание и с безразличие натовари вързопите обратно на количката. Надзирателят ги дръпна и хвърли на земята, явно държейки работникът да ги сгъне, преди да ги опакова както си бяха.

— Ей!

Каназучи се хвърли наляво. Без да го усети, зад гърба му се бе промъкнал един мъж и сега стоеше само на метър от него. Беше облечен в синя униформа, носеше шапка и значка на гърдите си. Двамата се изгледаха за един дълъг момент и изведнъж Каназучи видя как грубите черти на мъжа се изкривяват от неподправен страх. В следващия миг, преди да успее да му попречи, мъжът вдигна свирка до устните си и рязко изсвири. Другата ръка посягаше към револвера, поставен в кобур на колана му, но в този момент Каназучи счупи врата му и веднага изтегли безжизненото тяло зад балите памук.

„Може никой да не ме е видял“ — помисли си той.

Не: двама мъже в същите сини униформи бяха чули изсвирването и сега излизаха от гарата, а пасажерите на перона сочеха към балите. Двамата едновременно надуха свирки, извадиха револвери и се затичаха към наведения над трупа на пазача Каназучи.

В балата над главата му с глух удар се заби куршум и вляво от себе си Каназучи видя трети пазач, тичащ към него с револвер в ръка.

 

 

През цялата нощ, винаги когато се събудеше от неспокойния си сън, Айлин обръщаше глава и разглеждаше спящия Джейкъб Стърн. Той бързо движеше очи зад хартиено тънките си клепачи, бърчеше чело, помръдваше устни и хлипаше неспокойно; дишаше пресекливо. Тя не го събуди, но беше притеснена от неестествената гледка: заспал, този човек изглеждаше по-разтревожен, отколкото когато бе буден.

В един момент се събуди от лъч утринно слънце, погалил я по бузата, и разсънвайки се, осъзна, че клатенето на вагона е спряло. Отвори очи и бе приветствана от топлата усмивка на Джейкъб Стърн и примигващите му очи, които благожелателно я съзерцаваха.

— Пристигнахме ли? — попита тя.

— Където и да е това, изглежда, сме пристигнали — отговори й той.

— Ставайте всички! Ставайте и се радвайте! — развика се Бендиго Раймър — вървеше по централната пътека на вагона и будеше всички артисти въпреки протестите им. — Подобно на мистичния Феникс, чието име краси този мил град, и ние трябва да станем от пепелта на мъртвешкия сън и да се сътворим наново в образа на нов ден!

— Махай ми се от главата! — измърмори някой.

Бендиго се престори, че не чува оскърбленията, но изостави поетичния подход в полза на по-лесносмилаема логика:

— Трябва да се прекачим на друг влак, дами и господа, и ако се надявате да получите заплати тази сутрин, най-добре ще бъде да си надигнете задниците от тези седалки и колкото е възможно по-скоро да ги пренесете заедно с багажа си до чакалнята на тази гара!

Напълно безсилни пред подобни финансови аргументи, артистите действително се размърдаха с нескривано неудоволствие. Айлин надникна над гърба на седалката си и видя две дълги фазанови пера да подскачат напред-назад по пътеката. Пак беше сложил нелепата си тиролска шапчица, същата, която го правеше да прилича на прецъфтял Робин Худ. Боже господи, какъв досадник!

— Ще останеш ли задълго във Финикс, Джейкъб? — попита Айлин, докато слизаше от вагона с ръка над очите, защото яркото пустинно слънце наистина беше заслепяващо.

Краката й се бяха сковали от дългото седене, а още първият поглед в джобното огледалце бе смачкал самочувствието й: косата й се бе събрала в подобие на бодлив къпинов храст, гримът й се бе размазал — утрините, които дори в домашни условия си бяха цяло изпитание за всяка уважаваща себе си жена, на път бяха направо отвратителни. Защо трябваше да я вижда в това състояние?

— Ще бъда напълно откровен с теб, мила, и ще ти призная, че нямам ни най-малка представа — каза Джейкъб в отлично настроение и дълбоко вдъхна от все още свежия въздух. — Колко леко се диша, нали? Сух е, наистина, но в него се долавя освежителна топлина и тежък аромат на цветя.

— За мен е малко раничко да съм толкова доволна, Джейкъб — каза тя и реши, че в компанията на такъв като него дори посещение при зъболекаря би изглеждало като пикник.

— Е, не вярвам, че не подушваш. За мен е просто сладък на вкус.

— Живот на път, Джейкъб. За преситени ценители като нас всяка спирка е досущ като предишната.

— Жалко… само като си помисля колко много неща изпускаш.

— Странно звучат тези думи от устата на човек, прекарал сто години заврян в библиотеката си…

— … И осъзнал колко погрешно е живял, уверявам те. Но какво фантастично изживяване е човек да пътува толкова много — ти сигурно вече си обиколила цялата страна? Коя е следващата ви спирка?

— Нашият главен драматичен герой е запланувал цяла седмица в някакво забравено от бога село… мисля, на запад оттук.

— И къде по-точно?

— Не знам. Известно ми е само, че става дума за религиозно селище… как се казваше, Бендиго? — попита тя Раймър, който мина като вихрушка покрай тях. — Онзи оазис, към който сме се запътили?

— Новия град… — И Бендиго се понесе нататък, за да надзирава прехвърлянето на костюмите и реквизита в другия влак, но все пак успя да подхвърли: — Какво щастие бе да се запозная с вас, рави! И нека Бог винаги ви защитава от бурите.

— И вас, сър.

— Господи, като го слушам, понякога ми става толкова неудобно, че чак зъбите ме заболяват — прошепна Айлин.

Когато стигнаха до покрития с дъски първи перон, на който се намираше и самата постройка на гарата, Айлин пусна на земята куфарчето с гримьорските си принадлежности, откровено погледна Джейкъб и се усмихна обаятелно със смесени чувства на обич и съжаление.

— За жалост влакът ни потегля след по-малко от час.

Джейкъб тежко преглътна, погледна в краката си и неловко пристъпи. „Какво става с теб, Джейкъб? Тя е само една красива, два пъти по-млада от теб жена, която познаваш по-малко от дванайсет часа и която сигурно никога повече няма да видиш, а се държиш като влюбен ученик.“

— Какво е това религиозно селище, за което сте тръгнали?

— Нещо както при мормоните, предполагам. Бендиго, както обикновено, нищо не ни разказа — отговори тя, чу гласа на шефа си в далечината и вдигна поглед, за да го види как прави на нищо един нещастен хамалин, пренасящ реквизита им към другия влак. Раймър притежаваше особен дар да тероризира обикновените работници.

— В какъв смисъл „като при мормоните“?

— Не ни каза. Не знам, може всеки мъж там да притежава по двайсет и пет жени — като в Содом.

Джейкъб поруменя и Айлин мигновено съжали за развързания си език. Толкова дълго бе живяла, без да е необходимо да се самоцензурира, толкова дълго не се бе чувствала дама… Едва сега изненадващо за себе си осъзна, че се намира в компанията на мъж, който я кара да се чувства по този отдавна забравен начин.

— Всъщност единственото, което ни каза, е, че мястото се намирало в центъра на пустинята, че жителите му си били построили едва ли не опера и че в момента строели някакъв голям черен замък, който заслужавало да се види.

Дори да бяха изсипали ведро ледена вода върху главата му, Джейкъб едва ли щеше да дойде на себе си по-бързо.

— Какъв замък?

Преди да успее да му отговори, остра свирка прониза гълчавата над гарата. Тя погледна към Раймър и влаковете — на петдесетина метра от тях, горе-долу по средата на разделящото ги разстояние. Нещо ставаше зад купчина бали с памук. Някакви хора се отправяха натам, където… имаше боричкане?

Двама пазачи изскочиха от гарата и изтичаха покрай тях. Айлин и няколко от другите пасажери ги насочиха към балите. Пазачите надуха свирки и тичайки извадиха револверите си.

Чу се изстрел.

— Какво става там? — прошепна тя.

— Нямам представа — отговори й Джейкъб.

 

 

— Как се излиза на покрива? — попита Джек.

— Ще ви покажа — каза Стърн. — Ами книгите?

— Вземете и двете — нареди Дойл.

— Нали трябваше да ги накараме да откраднат копието — неуверено каза Стърн.

— Така е, но не бива да им изглежда прекалено лесно — напомни му Джек.

— Всъщност даже не знаем дали става дума за същите хора — допълни Дойл.

По стълбището трополяха множество крака. Стърн пусна оригиналния „Зохар“ в една поизносена кожена торба, а Джек взе копието.

— По-важното е, че не можем да чакаме и да се убеждаваме те ли са, или не. Накъде? — осведоми се Джек.

— Следвайте ме — каза Стърн, мушна жеронския „Зохар“ под мишница като футболна топка и ги поведе през близката врата, през цяла поредица свързани стаи с размерите на зайчарници и множество начупени коридори, и накрая нагоре по явно рядко използвано стълбище.

Въпросната улична банда се подвизаваше под името Хюстънските опустошители и бе известна със склонността си към жестокост и насилие — дейност, в която нямаше равни. Опустошителите контролираха вече в продължение на цяло поколение района в долната част на Ийст Сайд от Хюстън стрийт до Ийст Бродуей, но напоследък се бяха нароили нови банди, позволяващи си да нарушават техните граници, което усложняваше ситуацията, тъй като се прибавяше към традиционните съперничества с по-сериозни сдружения, каквито бяха Пепелянките, Петопръстите, Значките и на всичко отгоре надигащите глави тонги от Чайнатаун.

Икономическите проблеми, колапсът на изградената на семеен принцип имигрантска общност — почти всички Опустошители бяха ирландци първо или второ поколение — и неспособността на обществото да осигури законно препитание за своите обезправени членове бяха факторите, които без съмнение допринасяха за разцвета на гангстерската култура, но ако погледнеше право в корена на проблема, човек щеше да установи, че Опустошителите бяха просто банда сбъркани типове — човешки недостатък, все пак неуспял да попречи на никого да се издигне в Ню Йорк. Бандитите бяха усвоили безпогрешно още в младенческа възраст житейския урок, че престъпната кариера може и да е осъдителен начин да преуспееш и да постигнеш американската мечта^[1], но човек поне вървеше по пряк и добре утъпкан път.

Добре познати на всички и вдъхващи ужас в съкварталците си, Опустошителите комуникираха помежду си с помощта на речник, състоящ се от дивашки бойни крясъци, вдъхновение за които водачът им бе почерпил от индианците при посещението си на „Каубойското шоу от Дивия Запад на Бъфало Бил Коуди“. Те бяха една от относително спретнатите банди на Ийст Сайд: кипреха се с кръгли, добре подплатени кожени шапки, дръпнати връз ушите — използваха ги вместо защитни каски: бяха обути в добре подковани ботуши със стоманени фортове — с тях беше по-лесно да тъпчат — и носеха панталони с дълги червени кантове, символизиращи според тях колко са бързоноги. Любимото им оръжие бяха ножовете, оловните тръби, запълнени с излят цимент, и домашно изработените лостове за изкъртване на врати. Бандата изповядваше кодекс на честта, според който застрелването на враг от разстояние е начин за решаване на споровете, достоен само за страхливец. Девиз на Опустошителите бе фразата „Изцапай ръцете си с кръв“.

През последните девет години начело на Опустошителите стоеше един безмилостен мушморок на име Фрас-Прас Дънам, задържал се необикновено дълго на тази си длъжност за бизнес като рекетьорския. Фрас-Прас бе направил кариера, драпайки нагоре със зъби и нокти, въоръжен с типичното за един социопат предимство да не дава пет пари за ценността на човешкия живот. Дънам бе спечелил прякора си с приветствието, което изкрещяваше със злобен писък в ушите на ограбваните жертви, след като стоварваше обкованата си с пирони сопа върху черепите им. Страдаше също и от увлечението да описва в епични поеми най-злодейските вандалски актове, които той и подчинените му извършваха. Фрас-Прас често принуждаваше Опустошителите да изслушват дълги рецитали с негови творения — акт поне толкова жесток, колкото самите престъпления, които се надяваше да обезсмърти.

Малко по-рано същия ден Фрас-Прас бе приел поръчка от един добре изглеждащ германец — Дънам се бе убедил в това, чувайки тевтонския му акцент („Ах, колко съм умен!“) — който бе споделил, че току-що слиза от кораба, че няма познати в Ню Йорк, на които би могъл да разчита за помощ, и че се нуждае от някой, който да държи под око една кантора на четвъртия етаж в сграда на Сейнт Марк Плейс — северно от центъра на територията под контрола на Опустошителите. Ако някой посетеше тази кантора, момчетата на Фрас-Прас трябваше да го заловят и да го заведат в щаба си, където швабата държеше лично да го разпита.

Високият рус тип и дума не бе обелил пред Дънам за старата свещена книга, нито бе споменал кой държи кантората, която трябваше да се постави под наблюдение, но за сметка на това бе предплатил половината сума от щедрото възнаграждение под формата на истински златни монети, което бе повече от предостатъчно, за да охлади напълно и без това не особено силния интерес на Фрас-Прас към евентуалните му намерения.

Но трийсетината Опустошители, втурнали се към входа на сградата, не правеха особена разлика между това да „задържат някого“ или да „го завлекат“ за разпит, още повече че част от тях бяха под въздействието на кокаин — или „прах“ — а останалите воняха на долнокачествено червено вино. Извадили тояги и ножове, психопатите нямаха никакво намерение да се отклоняват от стандартната процедура: пребий до смърт всеки, който ти се изпречи на пътя, и ако оживее, откарай парчетата на Фрас-Прас да се оправя нататък.

Докато Стърн извеждаше познатите си на покрива над шестия етаж, всички добре чуха Опустошителите да разбиват вратата долу, да обръщат кантората наопаки, да разбиват прозорците и да опустошават всичко мярнало се пред очите им, подобно на обезумели вестготи. Стърн старателно заключи вратата зад себе си — нещо, което със сигурност щеше да им спечели около две секунди — и ги повлече по покрива на север.

Джек подаде фалшивия „Зохар“ на Дойл, махна на останалите да вървят напред, а сам той изостана. Клекна до заключената таванска врата, бръкна в джоба на палтото си и извади нещо от него. След малко ги настигна при късата стълба, водеща надолу към съседния покрив. Точно в този момент първите Опустошители изскочиха през вратата.

Експлозията не беше оглушителна — тя по-скоро прозвуча като пукот, придружен със силно изсъскване — но пламъците бяха изпепеляващи, а димът бе изгарящо лютив. Първите двама Опустошители паднаха обгорени и замаяни от детонацията, третият бе обхванат от пламъци и побъркан от нетърпимата болка, скочи от покрива. Втората тройка, минала през вратата, усети върху себе си пълния ефект на газа и падна на колене заслепена, задавена и крещяща от дива ярост. Следващите десетина Опустошители бяха по-мъдри, изчакаха няколко секунди, колкото да се ориентират, сложиха носни кърпички върху лицата си, поеха дълбоко глътка чист въздух и спринтираха далеч от димното кълбо, но не преди да извикат на чакащите на стълбите: „Изпратете останалите момчета на улицата, защото онези се опитват да избягат по покривите!“.

Джек скочи от стълбата и се изравни с Дойл, а Стърн пое пред всички, избирайки път през плетеницата от въжета за простиране, малките цветни лехи, къщичките за гълъби и комините, пръснати по залятия с асфалт покрив. Изоставащите на около трийсетина секунди десетина Опустошители също стигнаха до стълбата и се хвърлиха след бегълците. Покривът на следващата сграда изискваше изкачване на стълба с дванайсет стъпала. Джек отново изостана и спря на върха на стълбата, жертвайки половината от спечелената преднина, за да залепи нещо от някаква стъкленица на тухлите. Когато закрепи къс фитил в пластичната субстанция и поднесе запалената клечка към него, първият от групата преследващи ги Опустошители вече се качваше по долните стъпала. Джек ловко отбягна хвърления към него нож, а Дойл и Инес принудиха нападателите да отстъпят за момент назад, замеряйки ги с тухли от разкъртената наблизо стена. В този миг Джек най-сетне запали фитила и те отново се втурнаха напред. Опустошителите бяха изкачили втората стълба до половината, когато зарядът на Джек избухна, изтръгна горния край на стълбата от стената и заедно с двамата най-бързи Опустошители се стовари върху останалите.

Дойл изтича към края на покрива и неспокойно погледна надолу към улицата през гъстия като супа нощен въздух, но не видя нищо успокояващо: основната част от бандата се движеше редом с тях, а няколко души изтичаха напред, опитвайки се да намерят сграда, през която да се качат на покривите пред тях и да ги пресрещнат, отрязвайки им всички пътища за бягство. Вслушвайки се в зверските им крясъци и заканителните викове към жертвите на покрива, Дойл си помисли, че Опустошителите изглеждат и звучат точно като диваци от каменната епоха, без да знае, че в много отношения те си бяха такива.

— Хубаво е човек да има до себе си такъв като твоя Джек — каза Инес, приближавайки се до него в края на покрива.

— Прав си — съгласи се Дойл.

— Жалко, че не си нося карабината „Енфийлд“ — въздъхна Инес, насочи въображаемата пушка към Опустошителите, примижа, прицелвайки се, и натисна несъществуващия спусък. В очите му имаше гняв.

Дойл с удовлетворение отбеляза, че брат му се чувства напълно в свои води.

— Насам! — извика им Стърн.

Покривът на следващата сграда се оказа последен, защото от следващия ги отделяше пропаст, широка три метра и чезнеща надолу в тъмнината на нощта. От улицата ги деляха поне петнайсет метра. Те спряха и се обърнаха назад, където през два покрива Опустошителите изненадващо съобразително бяха направили човешка пирамида, позволяваща на половината от групата, вече изкачила се на лишения от стълба покрив, да изтегли останалите.

— Ще се наложи да скачаме — заключи Джек.

— Наистина ли е необходимо? — попита риторично Дойл.

— Не, ако имаш други идеи — отговори Джек и постави една дъска върху няколко тухли, за да направи нещо като трамплин.

— Ами книгите? — попита Стърн. Досега не бе направил нищо, за да разруши доброто впечатление, което Дойл си бе съставил за него още на „Елба“.

— Дай ги на мен — каза му Джек.

Той взе двете книги, отстъпи крачка назад, леко се затича по импровизираната рампа и прескочи дупката, приземявайки се на два крака.

— Ти си следващият, Инес — нареди Дойл.

— Височините май не ти допадат особено, а, Артър? — подметна брат му и на свой ред се затича. — Нищо, ще се справиш.

Последва го Стърн. Джек и Инес го подхванаха, защото той не успя да стигне до другата страна, и го изтеглиха при себе си.

Дойл отстъпи максимално назад, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, съжали, че бе обул обувки с гладки подметки, засили се, отскочи и затвори очи, докато летеше във въздуха. Приземи се с такава сила, че покривът се огъна под краката му, а въздухът със свистене изскочи от гърдите му.

— Добре ли си, Дойл? — попита го Инес, помагайки му заедно с Джек да се изправи.

Дойл кимна, прекалено задъхан, за да може да отговори.

След малко настигнаха Стърн, който стоеше на ръба на следващия покрив и тревожно гледаше към сградата на няколко стъпки под тях.

— Какво има? — попита Инес.

— Вратите на Ада — отговори Стърн.

— Тук? В Ню Йорк? — каза Инес. — Мислех, че са след Чистилището.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се и Дойл.

— Така се нарича тази сграда. Това е най-известният бордей в града — тук живеят над хиляда души.

Дори гледана отгоре, разположена сред мизерията на съседните сгради, тази се открояваше. На покрива й бяха издигнати палатки и дъсчени бараки, а нагоре покрай стените й се издигаше толкова плътна воня от мръсотия, изпражнения, болести и изгнило месо, че едва не им призля.

Към виковете отдолу се прибавиха тези зад гърба им, които предвещаваха скорошното пристигане на Опустошителите. Нямаха друг избор — трябваше да вървят напред.

Затичаха се през покрива и към тях занадничаха лица — смъртнобледи, изгладнели, загубили всяка надежда. Между пукнатините в стените на паянтовите постройки се виждаха силуетите на фигури, свили се край огньове, накладени в големи консервени кутии, примирено очакващи да ги споходят следващи нещастия. Когато наближиха другия край на покрива, отзад се разнесоха крясъците на Опустошителите и към тях отново се примесиха тези на преследвачите от улицата. Авангардът на групата долу беше успял да ги изпревари и сега се качваше към покрива пред тях. Следвайки Стърн, четиримата завиха в обратна посока и намериха врата, водеща към вътрешността на „Вратите на Ада“.

Колкото и нетърпима да бе вонята на покрива, това, което ги лъхна в лицата още при първите им крачки, бе буквално парализиращо. Единственото мислимо сравнение бе, че се намират на входа на кланица или може би на бойно поле, осеяно с гниещи под знойното слънце трупове. И четиримата бяха принудени да сложат ръка на устата си и да положат максимални усилия да не повърнат. Стърн неволно простена. Джек раздаде малки капсули амоняк, които те бързо увиха в кърпичките си и макар очите им да засмъдяха, поне смрадта бе временно неутрализирана. Сега оставаше въпросът как да намерят път през кошмарната гробница. Светлината, просмукваща се откъм разположените нарядко газови светилници, бе почти безсилна да проникне в тесните помещения, пълни с изпарения от лампи и газени печки.

В лабиринта от коридори и стълбищни шахти нямаше никаква логика, всеки етаж представляваше сам за себе си отделна джунгла на разрушения и нескопосан ремонт. Те минаваха, препъвайки се, от стая в стая и никой от живущите не надигна глас на протест срещу присъствието им. Свикнали с подобни нашествия, тези хора бяха загубили чувството, че границите трябва да се охраняват. Отсъстваше каквато и да била мебелировка, с изключение на грамадни грубо сковани легла; дупките на таблите се взираха в тях като страхливи очи в тъмнината. Най-различни тела се отдръпваха от пътя им като подути непохватни насекоми. Агресивни плъхове с размерите на териери спираха, за да ги разгледат с по-малко страх, отколкото се осмеляваха да правят това човеците. Когато по грешка отвориха една врата, оскъдната светлина, нахлула през нея, освети мрачна стая и те се сепнаха, забелязвайки отсрещната стена бавно да изпълзява назад в тъмнината, докато накрая осъзнаха, че това е само бавно отстъпваща армия от хлебарки.

След секунди попаднаха в подобно на пещера помещение и Дойл видя поне петдесет-шейсет тела, натрупани едно върху друго, дошли тук, за да намерят утеха в почти неотличим от смъртта сън. Колкото по-надолу се спускаха, толкова повече се сгъстяваше вонята, но навсякъде, където се осмелиха да надзърнат, цареше мъртвешка тишина. Веднъж се натъкнаха на шестчленно семейство, всички сгушени един в друг край самотна свещ под една стълба; погледите им бяха празни, а оскъдната им покъщнина бе пръсната край тях. Дойл бе чел разтърсващите описания на Дикенс за бедните в средата на столетието, но нищо, с което някога се бе сблъсквал, не се доближаваше до тази покъртителна картина на пълната мизерия. Ужасът на този студен ад беше най-напред и най-вече душевен. С какви ли надежди бяха дошли всички тези нещастници в Новия свят? В душата му се надигна водовъртеж от съжаление, съчувствие и мъка.

Бяха слезли три етажа надолу, когато осъзнаха, че шумът от преследването е заглъхнал. Явно приближаваха някакви места, които бяха табу дори за хора от бандата на Опустошителите. Най-лесното, до което сигурно щяха да прибегнат, бе да оставят част от групата преследвачи на покрива, а останалата част долу на улицата и… да, когато погледнаха през прозореца на една от стълбищните площадки, ги видяха долу — петнайсетина здрави мъжаги, изправени пред входа.

— Какво ще правим? — попита Стърн.

Джек не отговори, но се огледа, за да ориентира вътрешния си компас, после ги поведе към западния край на сградата, през стая, в която шест неподвижни фигури лежаха на дървени нарове; после видяха цели семейства, вторачили се в тях като ранени диви животни, чакащи хищниците да се нахвърлят и да свършат работата си. Дойл забеляза една група, приведена над крехкото телце на умряло дете. След това Джек разтвори единствения прозорец на някаква стая и премери на око разстоянието през вентилационната шахта до съседната сграда — около два метра и половина. Докато изплашените обитатели се изтегляха настрани, Джек извади къс железен лост от джоба на сакото си и откърти една здрава дъска от дюшемето на пода. Работеше упорито, без да променя изражението си, и определено бе единственият, който поне външно не изглеждаше впечатлен от пътешествието из сградата. За разлика от миналото, когато, според спомените на Дойл, той бе действал безстрашно и с героичен устрем, сега действията му бяха подчинени на изискването за някаква брутална ефикасност.

Сложиха дъската така, че единият й край да опре върху перваза, а другият да легне отсреща, и Джек мина пръв, изпробвайки какво тегло ще може да издържи. Той разби прозореца на другата сграда, яростно изсъска в притихналата тъмнина, за да сплаши спотайващите се там обитатели, ако имаше такива, и да ги прогони от територията, която охраняваха. Втори мина Стърн, притиснал скъпоценния „Зохар“ до гърдите си, след това Инес направи три широки крачки по дъската и Дойл отново остана последен. Под тежестта му дъската се огъна до счупване. Този път не беше разумно да затваря очи, но и не посмя да погледне надолу. Когато дъската протестиращо изскърца, той се намираше точно по средата й и единствената реакция, на която се оказа способен, бе да изкрещи веднъж, после да замре на място, докато люлеенето спря, след което си наложи да изчака още малко.

Въпреки трескавите подканвания на другите да върви напред, Дойл не беше в състояние да се насили да направи още една крачка. Усещаше нещо като късо съединение между мозъка и краката си. Дори когато разнеслите се отдолу викове издадоха, че крясъкът му е привлякъл Опустошителите, той пак не можа да помръдне. Около него полетяха камъни и дъски, хвърляни отдолу, но той пак не можа да убеди краката си, че следващата му стъпка по тази дъска няма да доведе до счупването й и следователно няма да го запрати в тъмната бездна. Дъската изпращя и се пропука.

— Хайде, Дойл!

— Само две крачки, Артър!

Дъската сякаш се стесни до широчината на клечка за зъби. „Една крачка в коя да е посока и това ще бъде краят ти!“ — крещеше обезумелият му мозък. Тримата мъже, надвесени от прозореца срещу него, мърдаха устни и размахваха ръце, но той нито ги чуваше, нито разбираше смисъла на техните действия. Струваше му се, че времето е спряло и че на него му е съдено да прекара до края на вечността блокиран точно в този момент. Някакъв камък го удари по рамото и той се олюля. Необяснимо как болката освободи съзнанието му и му върна контрола над крайниците.

— Боже господи! — извика той, осъзнавайки в какво положение се намира.

И най-сетне прекрачи към отсрещния прозорец. Но дъската внезапно се огъна под него и в следващата секунда се счупи на две. Той инстинктивно протегна ръце напред и миг преди окончателно да изгуби нестабилната опора под краката си, успя да сграбчи нещо. Вдигна поглед и видя лицето на Джек, очертано в рамката на прозореца, почувства нещо студено в ръцете си и осъзна, че се е вкопчил в железния лост, който Джек стискаше за другия край. След миг Джек и Инес го изтеглиха през прозореца като изтощена пъстърва.

— Забравих тайната ти любов към височините — проговори Джек.

— Това е като карането на велосипед — отговори Дойл. — Научиш ли го, вече не се забравя.

В стените около тях се разбиваха тухли и бутилки, пръскащи наоколо натрошени парчета стъкло, последва втора канонада от отсрещния прозорец над тяхното ниво. Изглежда, и Опустошителите от покрива на „Вратите на Ада“ бяха разкрили местоположението им.

— Още не сме се отървали — обади се Джек.

Дойл енергично кимна и се изправи. Коленете на панталоните му бяха разкъсани, пръстите на краката му се подаваха през обувките. Четиримата излязоха в някакъв коридор на новата сграда, изтичаха надолу по първото стълбище, на което се натъкнаха, и в същия миг чуха Опустошителите да разбиват вратите на сградата два етажа под тях. Викове и бойни крясъци над главите им ги известиха, че и групата от покрива е намерила начин да премине през шахтата. Сякаш бяха попаднали с двата крака в челюстите на капана и нямаше накъде да бягат.

Тогава се разнесе втори звук — ниска басова вибрация, засилваща се с неочаквана бързина и спускаща се върху тях от всички посоки едновременно. Стените се разтресоха, парчета мазилка полетяха във въздуха, парапети и висящи лампи затракаха… интензивността на тътнежа стана оглушителна. Джек изби с рамо вратата пред тях и се озоваха в празен апартамент. С изумление видяха на няколко стъпки под прозореца да подскачат осветените вагони на влак.

— Надземната железница — обади се Стърн. — Слава богу! Това е Второ авеню… бях забравил къде се намираме.

Щом влакът се изниза, те скочиха от прозореца на платформата, издигаща се услужливо на цял етаж над безлюдната улица, простираща се на север и на юг, докъдето им стигаха погледите. Никаква следа от Опустошителите.

— Два въпроса — проговори Джек, загледан в тесните релси. — Къде е най-близката спирка и кога е следващият влак?

— Следващата спирка е в северна посока, на Четиринайсета улица, което означава на девет преки оттук — отговори Стърн и посочи натам. — Влаковете минават на десет минути.

Джек леко се затича на север, стъпвайки по траверсите, а другите го последваха, стараейки се да бягат със същото темпо. Дойл не можеше да нагласи по-дългата си крачка към разстоянието между траверсите, често стъпваше погрешно и накрая изостана, така че беше първият, който чу крясъците на Опустошителите, когато те откриха откъде са се изплъзнали жертвите им. Той погледна през рамо и видя бандитите да скачат през прозореца на платформата. Преднината, с която разполагаха, бе около две преки. Те се понесоха към него. Виковете им отекваха в изкуствения каньон, създаден от улицата.

— Побързай, Артър, и не се оглеждай — извика му Инес, който беше забавил темпо, за да тича редом с него.

Дойл кимна. С пръскащи се дробове, абсолютно неспособни да продумат и дума, двамата братя вложиха всичко в едно последно усилие да догонят тичащия пред тях Джек, но неуморимите преследвачи имаха предимството да познават отлично този район. Двете групи се придвижваха на север, но разстоянието между тях неумолимо се скъсяваше, а преследвачите им долу на улицата дори бяха излезли пред тях. По съседния коловоз прелетя друг влак и за миг заглуши шума от стъпките и тежкото им дишане. Опустошителите се приближиха още по-плътно и около бегълците литнаха камъни и бутилки. Дойл за миг зърна богата вила в швейцарски стил, построена на място, където платформата за миг прекъсваше, и се почуди дали не е започнал да халюцинира. След това погледът му попадна на пътен знак: до целта им оставаха още три преки.

Внезапно Джек спря и запрати нещо към приближаващите бандити. Изригна облак бял дим, но Опустошителите бяха почерпили опит от предишния път и едни спринтираха през препятствието, без да дишат, а други поспряха и изчакаха пушекът да се разсее. Операцията им донесе десетина секунди аванс.

Спирката вече се виждаше, но интервалът между групите бе не повече от петдесет метра и продължаваше застрашително да се скъсява. Дойл наближаваше предела на силите си и всеки миг можеше да рухне, мускулите му бяха готови да се схванат. В този момент платформата под краката им завибрира по познатия вече начин. Ярък лъч освети в гръб преследващите ги Хюстънски опустошители — влакът бързо ги настигаше. До платформата оставаха сто метра. Инес сграбчи безцеремонно Дойл за ръката и го задърпа с все сила.

Мощната сирена на препускащото чудовище буквално издуха Опустошителите от двете страни на релсите. Някои паднаха на улицата, други увиснаха като акробати, хванали се за външната страна на скелето, докато влакът мине. Дойл се спъна, тежко полетя напред, посрещна удара с ръце и ожули дланите си в острите камъни между траверсите. Черпейки сили от някакъв свръхчовешки резерв, Джек се появи до тях и с помощта на Инес сграбчи Дойл и го хвърли на перона, точно когато спиращият влак навлезе в района на спирката.

Автоматичните врати се отвориха. Стърн, стиснал жеронския „Зохар“, скочи във влака. Инес дръпна Дойл в последния празен вагон и двамата се стовариха изнемощели на първата попаднала им седалка. Миг преди влакът да потегли, Джек пусна копието на „Зохар“ на релсите и четиримата загледаха как последната атака на успелите да се организират за пореден път Опустошители свършва на сантиметри от последния напускащ спирката вагон.