Марк Фрост
Шестимата месии (4)

3.

„Немски флагчета по масите. Немски песни, изпълнявани от баварския оркестър в салона на ресторанта. Немски вина и бири, немска храна, разнасяна от немски сервитьори, говорещи с германците на немски. Всичко започва да се оформя прекалено… хм, немско — мислеше си Дойл. — Дори декорът: пруски знамена, двуглави орли и хералдически щитове по стените. Липсва само кайзер Вилхелм. Слава богу, че бюргерите от Франкфурт и Мюнхен не побесняха, когато им отговорихме по нашия начин: Инес сложи ръчно изработения британски флаг на масата, а аз взех тубата от оркестъра и застрашително изсвирих собствената си версия на «Бог да пази кралицата». Инес дори ме потупа по гърба, когато взех тубата. Изглеждаше едва ли не горд със стария си брат. Стопли ми сърцето. Като размислям сега, осъзнавам, че се държа съвсем учтиво целия следобед и изпълняваше секретарските си функции делово и ефикасно. Не съм чувал името на Пинкъс/Пимел от обяд насам. Може би все още не следва да се отказвам от момчето.“

Патриотичната контраатака на двамата братя стопли сърцата на малцината англичани на борда и Дойл разбра, че не е трябвало да се опасява, че германците могат да се обидят: неговото впечатление за тях бе, че са добродушен и благоразположен народ… макар да имаше известни подозрения, че ако някой от тях се озове след корабокрушение сам на пустинен остров, не след дълго ще започне да се мята насам-натам, размахвайки тояга. И все пак ръкоплясканията, с които го възнаградиха след изпълнението му, прозвучаха доста искрено, а на гранитното лице на капитан Хофнер дори се появи мимолетна усмивка. Още по време на предишните си пътувания Дойл бе забелязал нещо повтарящо се: колкото по-навътре в морето навлизаха хората, толкова повече се освобождаваха от сухоземната си самоличност и толкова повече забравяха за сковаващите ги задръжки.

Но какъв беше все пак онзи оставил неприятен привкус инцидент преди обед? Без никой да повишава тон, капитан Хофнер и двама разтревожени младежи — с американски акцент и явно евреи, защото единият от тях носеше Звездата на Давид — бяха разменили няколко думи. Бяха изразили загрижеността си относно мерките за сигурност на борда, споменавайки нещо за мястото, където се съхранявал някакъв предмет… книга или нещо такова.

По-младият от двамата — с рядка брада и пясъчноруси мустачки — изглеждаше разстроен и искрено изплашен. Хофнер бе запазил вежливостта си, макар да личеше, че е обезпокоен. Разговорът заглъхна в мига, в който Дойл се показа иззад ъгъла. Вторият младеж — явно по-старшият в двойката — го бе погледнал доста особено и със смесено чувство: разпознаване, надежда и облекчение. Хофнер бе кимнал на Дойл и го бе изчакал да мине покрай тях, преди да поднови малко нетърпеливо спора, явно желаейки по-скоро да реши проблема.

Дойл ги бе търсил с поглед, но от обяд насам двамата младежи не се бяха появявали… не, ето го единия — по-големия. Стоеше в коридора пред вратата за салона и се бе изправил на пръсти, очевидно търсейки някого.

„Може би търси мен“ — заключи Дойл. Но той нямаше време за младежа сега — вече бе закъснял за насрочения експеримент.

 

 

Софи Хилс имаше квадратно разумно лице и създаваше впечатление на жена, която е по-добре да не предизвикваш: например обичната гувернантка или съпругата на местния зарзаватчия. Къса прошарена коса. Никакви отстъпки пред модата. Чист поглед в будните очи. Здраво ръкостискане, достойно за адмирал от флотата. Дрехи без корсет, характерни за гардероба на суфражетка, и пълно отсъствие на мъглявата неопределеност в поведението, така характерна за повечето хора, занимаващи се с бизнеса с викане на духове. След като я представиха на Дойл, тя плесна с ръце, обявявайки началото на сеанса, сякаш се намираше на заседание на Уимбълдънския клуб на градинарите, и делово зае мястото си пред петте редици столове, натъпкани неизвестно как в стаичката на корабната библиотека. Публиката насяда.

Нямаше никаква кръгла маса, нито държане за ръцете, отсъстваше дори свещ за мис Хилс — намерението явно беше да се пристъпи незабавно към работа. До нея бе запазен един стол за мисис Сейнт-Джон, която щеше да води сеанса. Дойл избра място на предната редица, отляво на тях. Около него се настаниха сътрапезниците му от капитанската маса. Не се виждаха нито Инес, нито американският репортер — той не бе споменал за събитието пред брат си, а изглежда, и Пинкъс не бе дочул какво предстои. Дойл забеляза червенокосия ирландски свещеник да сяда малко вдясно зад него. Не го бе виждал от вчерашния следобед, когато бяха разменили няколко думи на горната палуба. Двамата се познаха и вежливо си кимнаха за поздрав.

Мисис Сейнт-Джон започна с обичайното за подобни сеанси предварително снемане на отговорност. Тя обясни, че понякога духовете следват някакви свои правила и тогава поведението им става абсолютно непредсказуемо, а за направените от тях заявления не могат да бъдат дадени никакви гаранции…

— Понякога те са твърдоглави и капризни като обикновените хора. Най-вече като най-близките ни роднини… — допълни я Софи.

Това развесели хората. Разнесе се лек смях. Ледът бе разчупен. Умно. „Атмосферата е забележително ведра — мина през главата на Дойл. — Напълно лишена от всякаква тайнственост и много делова. Поне засега.“ Дойл се огледа…

В дъното на стаята се появи младежът от разправията при мостика. Погледите им за миг се срещнаха, след това той се отпусна на едно от малкото останали свободни места. „Какво иска той? — зачуди се Дойл. — Е, добре, скоро ще разберем.“

Чакай малко… зад младежа се прокраднаха още две нови фигури.

Инес и Пинкъс… все с тази нелепа шапка.

Промъкнаха се като плъхове.

— Сега ще ви помоля за пълна тишина — обади се мисис Сейнт-Джон.

Софи Хилс се усмихна, помаха с ръка — като дете, което се сбогува — затвори очи и започна да диша дълбоко и ритмично. Тялото й видимо се отпускаше, после без никакво предупреждение рязко се стегна в неудобна поза, напълно различна от онази, която бе заемала до началото на транса: сплетени пръсти, ръце, сгънати отпред, сякаш в широки ръкави на пищен пеньоар, лакти, щръкнали встрани. Главата в края на издължената шия леко се поклащаше, като че ли балансирайки върху тънка ос. Широка загадъчна усмивка. Отворени очи с хоризонтални бръчици…

„Май няма как иначе да се каже — помисли си Дойл. — Тя изглежда като китайка.“

От устата на Софи Хилс се разнесе звънлив, кристален смях.

— Колко много лица на приятели — изрече тя, но гласът й беше мъжки, тънък — напълно различен от истинския й глас и… да, акцентът беше доловимо мандарин. Тя отново се засмя.

Публиката се закиска в отговор, но тази реакция бе напълно несъзнателна.

— Всички щастливи, когато на кораб. Всички оставят проблеми у дома! — каза тя и пак се засмя. Доброто настроение, което излъчваше, постепенно запълваше стаята — въздухът сякаш стана по-ефирен и опияняващ, като вода от пролетен ручей.

„Ама май и аз се чувствам по-добре — каза си Дойл и се подсмихна. — Що за номер е това? Да заразяваш хората с щастие? Нещо напълно ново за мен.“

— И никой не болен от морска болест? — попита тя.

Разнесе се общ стон и нов смях. Една жена от средната редица вдигна ръка.

— О-о, колко съжалявам, госпожо! Защо вие там отзад не седне? — Няколко души се държаха за хълбоците и се превиваха от смях. — Как храна на кораб? Добра?

Да, храната е добра, отговори публиката.

— Госпожо, вие наистина се лишава! — обърна се тя към болната жена. — На нас храната ни липсва. Тук нямаме храна.

„Е, тази вечер имаме късмет“ — помисли си Дойл. В сеансите често се намесваха мрачни, изпълнени с печал духове, от сорта на онези, които намекват, че самоубийството е изиграло съществена роля в тяхната смърт, но според Дойл тазвечерният им събеседник определено бе най-щастливият дух, с който някога се бе свързвал медиум. Нищо чудно, че Софи бе толкова популярна.

— Името ми е мистър Ли — уточни Софи. — Но вие можете да ми казвате… мистър Ли.

Дори и най-тъпите му шеги изглеждаха забавни; може би в предишния си живот мистър Ли е бил придворен шут.

— Тук има най-различни хора. Много най-различен хора. Все щастливи и приятелски настроени… ако не, то ще станат след като се запознае с мистър Ли. Защото мистър Ли казва: животът трябва да ви прави щастливи, защо сте така сериозни, не е чак толкова лошо; я се погледнете: пътува на кораб, храната добра, няма болни… Само една дама… Не стойте близко до нея! — Тя се изсмя и тълпата се заля от смях едновременно с нея.

„Необикновен талант за имитация — прецени Дойл. — Напълно убеден съм, че пред мен стои един весел възрастен китаец, а не онази сериозна англичанка на средна възраст, която можеш да срещнеш някой неделен следобед по време на разходка из Хайд Парк. Но все пак за момента няма нищо свръхестествено.“

— Най-различни хора тук тази нощ. Ако някой там иска да разговаря с някой тук, само кажете на мистър Ли. Ако има, мистър Ли отива и намира, окей? Мистър Ли е като… хм, като телефонен оператор.

Стандартна процедура за преход към работа по същество. „Да видим сега как ще се справи мистър Ли“ — помисли Дойл и се наведе напред, изучавайки всеки неин ход.

— Вдигайте ръце, ако обичате — намеси се мисис Сейнт-Джон. — Ако времето ни стигне, ще се опитаме да се свържем с всеки.

Присъстващите започнаха да задават на Софи въпроси за починали чичовци, братовчеди, съпрузи, а тя им даваше лишени от всякакво увъртане отговори, които като че ли напълно ги задоволяваха. Дори извиквайки на помощ цялото си умение на прецизен наблюдател, Дойл не забелязваше обичайните слабости в представлението. Това, изглежда, потвърждаваше собствената му теория, че медиумите по някакъв начин прочитат в съзнанието на клиентите си каква е желаната информация. Обяснение много по-лесно за преглъщане от необходимостта да си представиш море от безтелесни духове, увиснали над междупространствена телефонна централа.

Но Дойл разполагаше с козова карта, която смяташе да изиграе. Той извади писалката си и написа едно име на салфетка за хранене.

„Джек Спаркс.“

Когато мисис Сейнт-Джон го посочи с пръст, той й подаде салфетката.

— Това ли е покойникът, с когото желаете да разговаряте? — попита за всеки случай мисис Сейнт-Джон.

Дойл кимна утвърдително. Бе подлагал на този тест всички медиуми, които бе разследвал през десетте години, откакто Джек бе загинал. И никой досега не бе издържал теста.

Мисис Сейнт-Джон се наклони и прошепна името в ухото на Софи. Настъпи пауза. „Мистър Ли“ смръщи вежди, после изви шия и затвори очи. Накрая поклати глава.

— Този човекът не тук — каза тя.

— Значи не можете да се свържете с него? — осведоми се Дойл. Любопитно — обикновено го обсипваха с куп лъжи. С реакция като тази се сблъскваше за пръв път.

— Не. Той не тук. Съжалява.

— Не разбирам.

— Какво не разбира, господине? Ти много умен, а? Аз мисли да. Чуй мистър Ли: човек не тук; човек не умрял.

— Не е умрял? Това е невъзможно!

— О, сега ти мисли, че мистър Ли лъжец? Е, наричали мистър Ли и по-лошо преди…

Дойл се чувстваше нелепо: седеше и спореше с англичанка, маскирала се като китаец, пред тълпа немски туристи, включително един американски репортер, относно гибелта на човек, скочил във водопад, вкопчен в смъртна схватка с брат си — случка видяна и описана от неговия доверен секретар Лари. Чудесен начин за изява на един известен писател.

От друга страна, всички други медиуми, които бе питал досега за Джек, се бяха опитали да го замотат с абсолютно фалшиви измислици, нямащи нищо общо с това лице…

Пук!

Първата мисъл на Дойл бе: револверен изстрел. Не, в лампиона, окачен над главите им, бе гръмнала една от електрическите крушки. Сноп искри посипа публиката.

Мистър Ли отново се изсмя и публиката се смути: мистър Ли вече не изглеждаше благоразположен, а в гласа му се промъкваше нещо от Отвъдното — метално и студено. С изчезването на топлината в гласа му падна и температурата в стаята. Няколко жени потръпнаха и се завиха по-плътно в шаловете си, а една простена, без да иска.

Въздухът край Софи Хилс се сгъсти и просветна, от което тя стана малко по-трудно различима. Внезапно смехът на мистър Ли секна, Софи се задави, отвори широко очи и изплашено се огледа. „Мистър Ли“ го нямаше. Мисис Сейнт-Джон седеше на мястото си вцепенена и разтревожена.

„Това вече не е част от тяхната програма“ — досети се Дойл и се надигна от стола си. Никой друг в стаята не помръдна. Пинкъс стоеше притиснал гръб в стената, побелял от ужас. Той видя Инес да пристъпва към двете жени…

Пук!

Още една крушка се пръсна. Разнесоха се изплашени викове. Хората се размърдаха, завдигаха ръце, за да се предпазят от посипалия се дъжд искри.

Дойл почувства нечия ръка на рамото си… беше свещеникът.

Софи падна на колене; тялото й безконтролно трепереше, но погледът й оставаше странно чист и изпълнен със зов за помощ. Тя явно се бореше с нещо невидимо, с някаква сила, опитваща се да проникне в нея.

Свещеникът бързо се отправи към медиума.

— Има някой в тази стая! — извика Софи с глас, обзет от ужас. — Някой, които не е за какъвто се представя! Тук има лъжец!

Инес стигна до нея пръв и я хвана за ръката. В същия миг Софи Хилс загуби битката, която водеше — очите й се затвориха, а тялото й се втвърди сякаш бе издялано от дъб. Обърна се към Инес и отвори очи… после тръсна ръка и Инес отхвръкна, сякаш повален от изтръгнал се на свобода див кон, и се стовари в първата редица столове.

Дойл приведе рамо и блъсна в жената с цялата си тежест, но ефектът бе като че ли се бе ударил в стена — тя изобщо не се помръдна. Той се промъкна зад нея и я хвана в мечешка прегръдка през ръцете. Свещеникът поднесе разпятието пред лицето й и тя спря да се съпротивлява, приковала поглед върху кръста. Инес бързо се изправи, също мина отзад и се вкопчи в плещите на жената. Тя не се съпротивляваше, но тялото й пулсираше от някаква страшна енергия. По-късно двамата братя щяха да се обединят около впечатлението, че са държали бенгалски тигър.

Свещеникът не се разколеба.

— В името на всичко свято, заповядвам ти, дух нечестив, да напуснеш това тяло!

Жената го погледна. Спокойно и ведро. После се усмихна с ангелска усмивка.

— Помниш ли съня си? — попита тя. Гласът й отново бе станал женски: нисък, интимен, мелодичен. Но не беше гласът на Софи.

Свещеникът изумено я изгледа.

— Те са шестима. Ти си един от тях. Послушай съня си.

Какво, по дяволите, бе това?

— Трябва да намериш останалите. Те са петима. И ти ще ги познаеш, когато ги срещнеш. Ако се провалиш… надеждата ще умре с теб. Това е словото на Архангела.

Гласът бе толкова тих, че никой друг не чу нищо — единствено Дойл, Инес и свещеникът. Усмивката й постепенно угасна и жената се отпусна в ръцете им. Дойл внимателно я положи на пода. Слабо, повърхностно дишане. Безсъзнание.

Въздухът в стаята отново се бе изчистил. Времето, което междувременно сякаш бе спряло, отново започна своя ход. Мисис Сейнт-Джон се заклати, но Инес я подхвана преди да рухне на пода.

До Дойл застана капитан Хофнер. Невъзмутимата му фасада бе изчезнала.

— Mein Got! Mein Got!

— Отнесете ги в леглата им — нареди Дойл.

Хофнер кимна. Появиха се моряци от екипажа. Софи Хилс внимателно бе изнесена навън. Инес правеше вятър на мисис Сейнт-Джон, която постепенно идваше на себе си. Тълпата бе подвластна на очакваната реакция: изумление от случилото се, облекчение, че пострадалите ще оцелеят… някои все още не намираха сили да се поместят от столовете си, други бавно излизаха от салона, подкрепяйки се взаимно.

Младежът от трапезарията, все така неспокоен както преди, прехвана погледа на Дойл. Не каза нито дума, но в очите му се четеше: „Сега ли, сър?“.

Дойл му кимна и тихо прошепна:

— Да, в моята каюта, след половин час.

Първо искаше да говори със свещеника… но къде бе изчезнал той? Дойл се обърна, но от него нямаше и следа.

В ъгъла стоеше Пинкъс. Повръщаше в шапката си.

Е, значи вечерта бе минала с известен успех.

 

 

Инес нахлу в каютата на Дойл.

— Мисис Хилс се възстановява…

— А свещеникът? — прекъсна го Дойл.

— Нямаше го на палубата. Бях в офиса на стюардите, за да разбера в коя каюта е отседнал, но никой не можа да ми каже. Персоналът на ресторанта твърди, че името му било Дивайн… отец Дивайн от Киларни…

На вратата тихо се почука. Дойл кимна и Инес отвори на неспокойния младеж да влезе. Беше над двайсетте, с високо чело, големи ококорени като на бухал очи, леко къдрава кестенява коса, среден на ръст, попрегърбен — изобщо създаваше впечатление на човек с ниско мнение за себе си. На бледото му лице се открояваха единствено тъмните кръгове под очите му.

— Мистър Конан Дойл… благодаря ви. Благодаря ви, че решихте да ме приемете. Съжалявам за неудобството, което може би ви причинявам… — Беше американец, а в говора му се долавяха следи от нюйоркски акцент. Той погледна въпросително Инес, неуверен дали следва да продължава.

— Брат ми ще запази вашата тайна, господине. Кой сте вие и как бих могъл да ви помогна?

— Казвам се Лайънъл Стърн. Качих се на борда заедно с вас, господа. Пътувам с мой колега по бизнес. Пожелах да говоря с вас, сър, защото имам основания да вярвам, че някой на този кораб има намерение да ни убие, преди да сме стигнали Ню Йорк.

— Повдигнахте този въпрос пред капитана. — Дойл имаше предвид разговора на мостика, който неволно бе подслушал.

— В известна степен. Но според него корабът му е напълно безопасно място и са взети всички мислими мерки за сигурност. Така че не беше в състояние да ни предложи допълнителни гаранции.

— А вие какво му предложихте в доказателство на евентуалната заплаха за живота ви?

Стърн се обърка.

— Бяхме следени по целия път от Лондон до Саутхамптън…

— И, ако може да ви се вярва, на кораба?

— Да.

— Предприемани ли са срещу вас някакви преки действия?

— Досега не, но…

— Осъществихте ли някакъв контакт с лицето или лицата, които вярвате, че възнамеряват да ви убият?

— Не.

Младежът ги гледаше напълно объркан и беше ясно, че не може да представи никакви доказателства в повече. Изобщо не бе споменал за „книгата“, за която Дойл ги бе чул да говорят с капитана. Дойл многозначително погледна Инес. „Моля те да ме подкрепиш в онова, което ще последва“, отиде при вратата, отвори я и направи недвусмислен жест към Лайънъл.

— Ще ви помоля да напуснете каютата ми, сър.

Долната челюст на Стърн провисна и той ужасено го изгледа.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Не смятам, че действително очаквате от мен да ви помогна, и ми е неприятно да ми досаждат хора, които не желаят да споделят истината. Моля ви да напуснете веднага.

Всякакви останки на решимост, ако изобщо ги бе имало, напуснаха Стърн. Лицето му посърна. Той се стовари в едно от креслата и се хвана за главата.

— Извинявам се… Но едва ли подозирате под какво напрежение се намирам. Не бихте могли да си представите…

Дойл затвори вратата, изправи се пред Стърн и изучаващо го изгледа.

— Вие сте роден и израсъл в долен Ийст Сайд на Ню Йорк Сити. Най-голям син сте на руско семейство имигранти. Вие сте евреин секуларист^[1] и напълно доброволно сте се асимилирали в американската култура. Отказът ви от религиозните ритуали, към които се е придържал баща ви, не е станал безболезнено. Преди около месец и половина сте заминали за Лондон от Испания — по-точно мисля, от Севиля — където в продължение на минимум един месец, с помощта на лицето, което ви съпровожда на борда на „Елба“, сте извършили сложна търговска сделка, в резултат на която сте придобили правата да използвате или направо сте закупили рядка и изключително ценна книга, която сега транспортирате за Америка. Книга с огромно религиозно и философско значение. Книга, която сега е в основата на вашата загриженост за безопасността ви, мистър Стърн, и аз ще изпитам голямо удоволствие, ако проявите откровеност по този въпрос, защото в противен случай просто няма за какво да разговаряме.

Стърн и Инес го гледаха смаяно.

— Изпуснах ли нещо? — попита Дойл.

Стърн бавно поклати глава.

— Но как, за бога… — започна Инес.

— Виждам, че носите на врата си Звездата на Давид, окачена на верижка.

Стърн повдигна медальона изпод ризата си.

— Но как разбра, че е руснак? — поинтересува се Инес.

— Името „Стърн“ е доста характерно преиначаване — американизация, ако щеш — на цяла подгрупа руски еврейски фамилии. Във вас не се забелязват никакви външни знаци, че сте благочестив ортодоксален евреин, но е доста вероятно вашият баща, без съмнение дошъл в Ню Йорк от Русия преди едно поколение, да е по-ревностен вярващ. Въпреки това вие носите на врата си религиозен символ, което говори за известен конфликт, свързан с положението, което сте си извоювали — конфликт, съвсем обичаен между баща и най-голям син… Кожата на обувките ви — относително нови, между впрочем, ако се съди по липсата на износване в края на подметките, което означава, че са закупени през последните няколко седмици — е определено испанска и е характерна за района на Севиля. Престоят ви в този град е бил достатъчно дълъг, за да си поръчате изработването на обувките — поръчка, чието изпълнение нормално отнема от три седмици до един месец — а това подсказва, че най-вероятната причина за престоя ви там е бизнес. Днес следобед съвсем случайно ви дочух да преговаряте с капитана за съхранението на една книга.

Стърн призна, че заключенията на Дойл са правилни, с изключение на две: обувките му били купени от производител с магазин на Джърмин стрийт в Лондон и също така там бил извършил последната си сделка — кракът му изобщо не бил стъпвал в Испания — но, да, кожата на обувките му била рекламирана като севилска, а и въпросната книга наистина била с испански произход.

Инес бе също толкова изумен, без да показва това, защото се раздвояваше между нежеланието да разкрива колко е изненадан и необходимостта да окаже морална подкрепа на брат си. Той много добре знаеше, че Артър от време на време дава консултации на полицията — да, и също той бе написал онези детективски разкази — но не съзнаваше, че детективските умения на брат му са шлифовани до такава забележителна степен.

— Така че, мистър Стърн — продължи Дойл, все така изправен над младежа, с авторитетно хванати зад гърба ръце, — най-добре е да ни разкажете за тази книга, от която толкова много се интересуват онези, които ви преследват, както и да ни информирате за начина, по който е попаднала в ръцете ви.

Стърн кимна и прекара тънките си пръсти през косата си.

— Заглавието й е „Sefer ha-Zohar“ или „Книгата на Зохар“, което означава „Книгата на великолепието“ и представлява сборник испански писания от дванайсети век. Те са основата на юдаизма в Кабала.

— Да, традицията на еврейския мистицизъм — промълви Дойл и разрови мислите си, колкото да се увери, че сигурните му знания по този въпрос са обезкуражаващо оскъдни.

— Точно така. Векове наред „Зохар“ е бил документ за ограничено ползване, изучаван единствено от най-ексцентричните учени измежду равините.

— Почакайте, за какво става дума? — спря ги Инес.

— Кабала? Много трудно е да се опише: това е смесица от средновековна философия и фолклор, интерпретации на Светото писание, легенди за Творението, мистична теология, космогония, антропология, трансмиграция на душите.

— Ооо… — възкликна Инес, съжалявайки, че е попитал.

— В по-голямата си част е написана като диалог между легендарен, може би дори мистичен учител на име рави Симеон бар Йокай и неговия син и ученик Елиазар. Двамата се били скрили в някаква пещера в продължение на цели тринайсет години, с цел да избегнат преследването от страна на римския император, но когато императорът умрял и равинът излязъл от уединението си, той бил толкова смутен от липсата на каквото и да е било уважение в хората към духовните ценности, че се върнал обратно в пещерата, за да медитира в търсене на просветление как да постъпи. Изминала цяла година и едва тогава чул глас, който го посъветвал да остави обикновените хора да вървят по пътя си и да учи само онези, които вече са готови. „Зохар“ е запис на тези уроци, запазен за поколенията от учениците му.

— Донякъде ми напомня за Сократовите диалози между Платон и… ъъ, как се казваше? — обади се Инес, който не желаеше да демонстрира невежеството си, макар в действителност да имаше най-смътна представа за какво говори младежът.

— Аристотел — подсказаха му едновременно Дойл и Стърн.

— Да, Аристотел.

— Нима оригиналните манускрипти са оцелели? — поинтересува се Дойл, без да скрива недоверието си.

— Възможно е… „Зохар“ е написана на арамейски — езикът, на който се е говорило в Палестина през втори век. Вярно е, че авторството на оригинала остава под въпрос, но най-често го приписват на неизвестен равин от тринайсети век, живял в Испания — Мойсей де Леон. Намерени са само два съхранени ръкописа на оригиналния труд на Де Леон. Единият се нарича „Тикуней Зохар“ — късо допълнение към основния труд, написано няколко години по-късно. Миналата година чикагският университет изискал от Оксфорд „Тикуней“ за подробно изследване по инициатива на група американски евреи — вие съвсем правилно се досетихте, мистър Дойл, че баща ми е високоуважаван член на тази група… След дълги преговори моят партньор и аз обезпечихме временното ни предоставяне на най-старото пълно ръкописно копие на „Книгата на Зохар“, датиращо от началото на четиринайсети век и открито преди години при разкопките на древен храм в околностите на Жерона, Испания. Експертите са страшно раздвоени относно автентичността на жеронския „Зохар“. Баща ми и неговите колеги се надяват, че притежавайки двете книги, ще могат да сравнят съдържанията им дословно и да решат този научен спор веднъж завинаги.

— Добре, но какво толкова особено има в този болонски „Зохар“? — попита Инес, потискайки прозявката си.

— Жеронски. Трябва да ви призная, че никога не съм го разглеждал. Аз съм бизнесмен и редките книги са предмет на моя занаят, а не моя страст — не притежавам нито знания, нито някакъв по-специален академичен интерес в тази област. Но баща ми, който се е посветил на изучаването на Кабала в продължение на близо трийсет години, би ви казал, че според него успешното дешифриране на тази книга би донесло на човек отговора на загадката на съзиданието, самоличността на Твореца и точното естество на взаимоотношенията ни с него.

— Хм-м… Доста изчерпателно, няма що — отбеляза Инес, демонстрирайки естествената си дарба към омаловажаване.

— И все още никой не е успял, така ли? — поиска да се увери Дойл.

— За мен тази материя е напълно непонятна — заяви Стърн. — Едва ли бих познал загадката на сътворението, дори ако тя изскочи отнякъде и ми открадне шапката… всъщност всичко, което знам със сигурност, е, че според хората, с които общува баща ми, „Книгата на Зохар“ най-вероятно съдържа скрития ключ, необходим да се разшифрова тайното значение на Тора…

— Първите пет книги на Вехтия завет — уточни Дойл.

— Книгите Моисееви: „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“ — припомни Инес, броейки на пръсти — е, вярно, зад гърба си, за да не пропусне, както го бяха учили в неделното училище.

— … и че Тора се смята за пряк превод на уроците, които Моисей чул от самия Бог на върха на планината Синай.

— Смята се, счита се… — промърмори Инес.

— Както правилно заключихте, мистър Дойл, аз нито по темперамент, нито по убеждение съм религиозен дори в минимална степен. Ако съществува всемогъщ и всезнаещ Бог и ако той е поискал човек да разреши загадката на собственото си съществуване, аз сериозно се съмнявам, че се е наложило да се главоболи да скрива отговора сред страниците на една прашасала овехтяла книга.

— Книга, за която все пак вярвате, че някой е готов да убие.

— Не съм казвал, че книгата е лишена от известна ценност: преди да я вземем, ние застраховахме жеронския „Зохар“ при „Лойдс“ в Лондон за сумата двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително! — изсумтя Инес. — Та кой би платил такава сума за някаква си книга?

— По света има частни колекционери, за които тя би била безценна придобивка — обясни Дойл. — Хора без парични проблеми, които съвсем охотно биха платили някому да я открадне.

— Биха платили за кражба? Глупости, че кой би го направил?

— Крадци, естествено, ти кой мислиш? — Господи, това момче понякога го изкарваше извън нерви.

— Ето че стигнахте до корена на моите опасения, мистър Дойл — обади се Стърн. — Както казах, нито аз, нито моят съдружник — той между другото се казва Рупърт Селиг и се занимава с европейски финанси в офиса ни в Лондон — никой от нас не може да даде и най-малки доказателства, че някой ни дебне. Но откакто пристигнахме в Лондон с книгата в ръце, и двамата изпитваме особеното чувство, че сме под наблюдение. Чувство, което все повече се засилваше с тръгването ни от Лондон и придвижването ни към Саутхамптън до момента, в който се качихме на „Елба“. Не знам как иначе бих могъл да го опиша… космите на врата ми настръхват; когато се вслушам, чувам едва доловими съмнителни звуци; обърна ли се, и виждам с периферното си зрение някакви сенки да се изместват от зрителното ми поле…

— Знам това усещане — спря го Дойл.

— Сеансът едва ли е помогнал особено — подметна Инес.

— В никакъв случай. Не знам за вас, но според мен случилото се тази нощ е ужасяващо — заяви Стърн. — Не мога да го обясня, но предчувствам, че онова, което видяхме, и другото, с което се занимавам, по някакъв необясним начин са свързани. Считам себе си за човек на рационалното, мистър Дойл, и се надявам никога да не чуете от устата ми по-нелогично заявление от това, което току-що направих.

Дойл усети, че започва да омеква към Стърн — от момента, в който младежът се бе отърсил от първоначалната си неохота да говори, вродената му скромност и несъмнената му интелигентност го правеха все по-привлекателен.

— Ако това чувство идва от най-дълбоките нива на интуицията, аз бих посъветвал всекиго да му повярва — отговори Дойл.

— По тази причина, когато капитанът каза, че не може да ни помогне, аз се обърнах към вас. Чел съм репортажи във вестниците как сте оказвали помощ на полицията в редица загадъчни случаи. А освен това ми направихте впечатление на човек, който не се бои да застане зад това, в което вярва…

Малко притеснен, Дойл махна с ръка, отклонявайки комплимента.

— Къде се намира в този момент вашето копие на жеронския „Зохар“, мистър Стърн?

— Заключено в корабния сейф. Днес следобед проверих.

— А вашият партньор, мистър…

— Селиг. В общата ни каюта. Както ви казах, загрижеността на Рупърт за нашата безопасност надвишава дори моята. Откакто излязохме в открито море, той отказва да стъпи на палубата след като се стъмни…

Инес презрително изсумтя — по начина, характерен за кралските мускетари — но веднага осъзна колко неуместна е тази реакция и я маскира под формата на сложно изкашляне.

— Тези гъши пера по възглавницата ми… — неубедително се опита да се извини той.

— Струва ми се, че се налага да поговорим и с мистър Селиг — проговори Дойл, без да удостои театралниченето на Инес дори с осъдителен поглед.

 

 

Лайънъл Стърн леко почука на вратата на каютата си — три пъти бързо, последвано от две пъти по-бавно. Инес беше ужасен от пълната липса на лукс в коридора на второкласното отделение, но компанията, в която се намираше, го накара да запази наблюденията за себе си.

— Рупърт? Рупърт, аз съм — Лайънъл.

Никакъв отговор. Стърн хвърли загрижен поглед към Дойл.

— Да не би да спи? — попита Дойл.

Стърн поклати глава и пак почука.

— Рупърт?

Отново никакъв отговор. Дойл сложи ухо на вратата и чу едва доловимо изскърцване, последвано от леко изщракване.

— Къде е ключът?

— Оставих го в стаята — объркано отговори Стърн. — Решихме, че не е разумно да се разхождам с него по кораба.

Инес извъртя очи към небесата.

— Налага се да позвъним на стюарда — въздъхна Дойл. — Инес?

Инес въздъхна и лениво се отправи по коридора в търсене на въпросното лице, мислейки, че това същество ще трябва да е наистина рядка гледка тук долу, сред миризмата на пот.

Стърн раздруса дръжката на вратата.

— Рупърт, моля те, отвори!

— По-тихо, ако обичате, мистър Стърн. Уверен съм, че няма основания за безпокойство.

— Нали ми казахте да обръщам внимание на собствената си интуиция? — Той стовари юмрук върху вратата. — Рупърт!

Инес се върна, придружен от стюард, който получи кратко обяснение, преди да отвори вратата със служебния си ключ. Вратата се открехна два-три пръста и спря, задържана от сложената от вътрешната страна верига.

Стюардът започна пространно обяснение, свеждащо се до очевидния факт, че веригата би могла да бъде махната само от някой, който се намира вътре, но Дойл го прекъсна, стоварвайки обутия си в тежък ботуш крак по вратата. Веригата се скъса и вратата се отметна навътре.

Каютата беше дълга и тясна. На лявата стена бяха монтирани две завинтени една над друга койки. Над умивалника в дъното се виждаше затворен и заключен илюминатор.

Рупърт Селиг бе проснат на студения стоманен под: краката му бяха изпружени, юмруците му бяха свити пред раменете, устата и очите му бяха застинали отворени в най-изразителната гримаса на абсолютен ужас, която Дойл бе виждал.

— Стойте назад — нареди той.

Стюардът изтича за помощ. Стърн се подпря на стената. Дойл предпазливо пристъпи навътре, попивайки с поглед всички детайли — знаеше, че само след минути всичко безвъзвратно ще бъде стъпкано.

— Мъртъв ли е? — прошепна Стърн.

— Опасявам се, че да — отговори му Инес.

Стърн забели очи и припадна. Инес отпусна омекналото му тяло на пода в коридора.

Дойл коленичи до трупа на Селиг, за да разгледа някаква едва забележима драскулка на стената. Погледът му се премести върху малкото засъхнало парче кал на теракотените плочки пред вратата. Под ноктите се виждаха следи от същата тази кал.

— Опитай се да ги задържиш поне известно време извън каютата, Инес, моля те — промълви Дойл и извади от джоба си лупа.

— Разбира се, Артър.

— Ти си добро момче.

 

 

Резерватът „Роузбъд“, Южна Дакота

До пълнолуние оставаше само една нощ. Вятърът носеше първите студени повеи на зимата. Листата бяха започнали да капят. В небето летяха диви гъски, понесли се на юг, далеч от родните места. Тя погледна от върха на възвишението надолу към порутените къщи и бараки и се запита колко ли от съплеменниците й ще умрат с падането на снеговете. И колко ли ще доживеят да посрещнат пролетта.

После се загърна по-плътно с преметнатото през раменете й одеяло. Надяваше се патрулът да не я забележи и да не я върне обратно в границите на резервата. Толкова печал имаше там: отвратителна храна, долнопробно уиски, тежка хриптяща кашлица. Автоматичните пушки на бледоликите. Убийството на Седящия бик от своите. Размахващите лъжливи договори бели, плъзнали по свещените хълмове в търсене на злато…

Беше я страх да заспи заради повтарящия се кошмар, че идва краят на света. Но беше ли това по-лошо от картината пред очите й?

Тя съзнаваше, че светът на дакота повече няма да се върне. Беше достатъчна само една екскурзия до Чикаго, за да разбере тази истина. Бледоликите бяха изградили един нов свят — машини, прави линии, остри ъгли — и ако това бе загиващият свят от сънищата й, имаше ли защо да се вълнува? Щом бе възможно светът на дакота — първите човешки същества — да бъде изтрит от лицето на земята в рамките на само едно поколение, тогава никой друг свят не би могъл да бъде по-траен… още по-малко ако е бил построен върху земя, напоена с кръвта на нейния народ и посипана с костите на нейните предци.

Този сън не беше проклятие към техните врагове, макар от устните й да се бяха отронвали много проклятия. Те бяха убили майка й и баща й, но това не бе видение на отмъщение. Сънят се бе прокраднал в главата й нежелан и в продължение на изтеклите от първия път три месеца постепенно се бе превърнал в изтезаващ я кошмар, от който не можеше да намери спасение. Казваше й да дойде тук на възвишенията, отвъд чертите на резервата, и да търси отговор от дядо си — отговор, който още не бе намерила след седем нощи чакане.

Нейният род имаше свои силни и горди магии и когато натрапчивият кошмар, подтикващ я да потегли незнайно накъде, се бе появил, тя бе разбрала, че ще трябва да се поддаде на подтика. Но видението не съдържаше в себе си избавление, което да може да познае: тъмна кула, издигаща се в пламналите небеса над безжизнена пустиня; тунели, издълбани под земята; шест фигури, вкопчили ръце една в друга; черен мъж, излизащ от дупка в земята, яхнал огнено колело. Образи, напомнящи й за онова, което християните наричаха Апокалипсис, но ако нещата наистина отиваха натам, тя не се страхуваше да умре. Когато започнеше последната битка и я призовяха да се включи, единственият й страх бе, че може да се провали.

Трийсет лета. Много ухажори, но нито един съпруг. Трудно й беше да приеме до себе си човек, който никога не бе излизал на лов, никога не се бе сражавал — човек, отказал се да живее според закона на племето. От друга страна, бледоликите бяха избили всички по-здрави, а уискито бе погубило останалите. Затова се бе научила да язди, да стреля, да дере кожата на дивеча и се бе превърнала в истински воин — телом и духом. Беше посещавала училището на белите — така повеляваше законът — и се бе научила да чете техните думи и да разбира начина им на живот. Бяха я кръстили — един от странните им ритуали — след който така и не можа да разбере защо смятат тях за примитивни — и й бяха дали името Мери Уилямс.

Отговаряше на това име, когато я устройваше, обличаше се по техния начин — в странна пола и стягащи я отвсякъде долни дрехи, правеше се на красива според техния вкус и с техните мазила, но приемаше любовник само когато сама пожелаеше, и дори тогава се държеше дистанцирано. Още от малка бе почувствала, че се подготвя за живот, в който ще разполага с власт. А когато бяха започнали и съновиденията, това бе ясен знак, че времето е дошло. Край на подготовката.

Едва различим в тъмното бухал направи кръг около изгряващата луна. Дядо й й беше разказвал за духа на бухала — той притежавал много силна магия. Много по-силна от тази на дебелаците, останали живи в родовете хънкпапа и оглала. Какво ли би я посъветвал, ако сега беше до нея?

Бухалът безшумно кацна на клон от надвисналия над главата й бор, намести крилете си, изпитателно погледна надолу към нея и тя долови присъствието на дядо си в мъдрите очи на птицата.

„Върни се в леглото си, заспи и чакай да дойде сънят. Този сън е въпрос, но едновременно с това и отговор. Той ще ти каже какво да правиш.“

Бухалът примигна два пъти и тежко излетя в мрака.

И тогава тя си спомни още нещо, което й бе казвал: „Внимавай за какво молиш боговете!“.

Тази, която върви сама се върна в резервата. Знаеше, че след толкова дълго чакане сънят няма да се забави.

 

 

Новия град, територия Аризона

Корнилиъс Монкрийф имаше страхотно главоболие, без никаква перспектива скоро да му мине. Из целия Запад нямаше нито мъж, нито жена, които да не би могъл да убеди в нещо — нали точно такава беше работата му? — но установи, че започва да изпитва съмнения дали преподобният А. Глориъс Дей^[2] някога ще поумнее. По дяволите! Още никой не бе успял да спечели спор с железницата, а кой бе Корнилиъс Монкрийф, ако не олицетворение на самата железница?

„Бог ми е свидетел, че му го обясних пределно ясно — че на всичко отгоре и вежливо, понеже такава е политиката на компанията при първи разговор с клиент — но този бледоок, размахващ Библия гърбушко в черно палто, с окапваща коса и с неумолимост по-характерна за валяк, отколкото за вярващ… той просто отказа да разбере какво е естеството на моите правомощия. Наистина не мога да разбера какво му е! Тук съм, за да диктувам условия, а той ми говори високопарни фрази, сякаш съм грешник, чиято душа е изнесена на пазара за спасение.

Едно не може да му се откаже — като заговори, приковава цялото ти внимание върху себе си: един поглед върху това изпито лице на скелет и монетата от джоба ми сама полита към дискоса. Не мога да разбера защо майка му го е пуснала да броди по света. Тестото, от което е замесен, не само че не е втасало, ами не е било и замесено като хората. Но в едно съм напълно сигурен: на Корнилиъс Монкрийф всичко си му е наред.“

Никакви брътвежи на преподобния за спасяването на неговата душа не можеха да трогнат Корнилиъс. Той бе прекарал първите петнайсет години след пристигането си тук, прибягвайки и до убийство, и до изнасилване, да не говорим за това, че склонността към насилие просто бе влязла в кръвта му… но беше ли естествено да се очаква нещо по-различно от хората, живеещи по границата? И все пак някой трябваше да налага волята на железницата, така че Корнилиъс бе номер едно, когато станеше необходимо да се отстрани някакъв проблем, било то трудов спор, избягал кули, закъснели плащания — когато останалите възможности се изчерпваха, идваше ред на Корнилиъс. Корнилиъс се появяваше, носейки в специален калъф пушка за бизони марка „Шарпс“ и затъкнал в колана си колт четиридесет и пети калибър с цев „Бънтлайн“ и седефена дръжка. С ръста си — почти два метра, и с помощта на верните си оръжия, той не знаеше думата неуспех.

Но дори той бе почувствал кожата му да настръхва досущ сякаш слушаше скрибуцането на разстроена цигулка, когато скочи от коня в центъра на този затънтен пущинак.

„Защо си нарекъл това място Новия град — искаше му се да запита преподобния. — Къде е Стария? И какво са се ухилили тия?“ До момента не бе чул дори една дума напряко от „гражданите“ — скапаняци, индианци, жълти мутри, мексиканци, бели, всички размесени добре и така мили и благоразположени към него, че бе готов да се вземе за великия шампион Джим Корбет, довлякъл се тук да изиграе мач за титлата. Какво наистина развеселяваше тези тъпоумни фермери толкова много? Да не би това, че живеят сред пълчища мухи в мишите си дупки, на петдесет мили от каквото и да е, в центъра на нищото, посред аризонската пустиня? Пътят минаваше право през Адската долина, после завиваше през Каньона на черепа и дори проклетите апачи не се бяха оказали чак толкова чалнати, че да построят вигвамите си толкова навътре сред пясъците! Никакво водоснабдяване, да не говорим за електричество. Мили боже, те даже нямаха поне едно прилично заведение: „Новия град е град на въздържатели“, обясняваха му те, усмихнати като олигофрени.

Но за сметка на това бяха построили истински театър и ги посещаваха най-различни трупи, така че хората може и да умираха, но поне не беше от скука. От друга страна, ако се изключеше центърът, нямаше нито една свястна сграда — нищо по-забележително от съборетини с по четири паянтови стени и дъсчен под. С едно изключение — голямата черна църква в края на града.

Как я бе нарекъл преподобният? А… „катедралата“.

Е, добре, Корнилиъс бе ходил и в Сейнт Луис, и в Ню Орлиънс, и в Сан Франциско, но това тук по нищо не приличаше на никоя от другите катедрали, върху които бе падал погледът му: кули, шпилове, черни камъни, стълби под различни наклони и в различни посоки, без нито един кръст, та макар и само за разнообразие. Приличаше му по-скоро на замък от детска приказка. Достатъчно голяма, за да бъде подходяща за някой от онези градове. Строежът й напредваше изненадващо бързо, но това не бе учудващо предвид масата работници, полазили я като пчели в кошер. На всичко отгоре под земята денонощно се извършваха изкопни работи — откакто бе пристигнал, оттам не бе спрял тътенът на експлозии. Дали не разработваха някоя мина там долу: я за кварц, я за сребро… а защо не и за злато? В това малко градче отчетливо се долавяше миризмата на големи пари!

Корнилиъс започваше да се ентусиазира. Първо го бяха оставили в приемната на преподобния под претекст да поотдъхне, без да му предложат дори една безалкохолна бира, за да изплакне праха между зъбите си. Накрая бе доживял да бъде приет в същата стая от главния изкуфеляк и едва бе успял да му каже „Здрасти“, когато с пяна на устата и удари по масата преподобният бе произнесъл разгневена проповед относно прегрешенията на човека изобщо и предначертаната съдба на Новия град да израсне от пясъците на пустинята и да създаде свят без грехове… което било причината да не позволи железницата да докара в Райската им градина гадния дъх на цивилизацията.

Още от самото начало Корнилиъс бе искал да го спре и да му каже: „Чакай, приятелю, спести си напъна, аз не се моля на твоя Бог, което обаче никога не ми е пречило да изпращам по някой китаец за среща с Него!“. Но колкото и да се опитва, Корнилиъс така и не намери пауза, достатъчно дълга, за да вметне, че никой нормален не отклонява железница…

Но като се замислеше…

Само преди три месеца група кулита бе изоставила строителните работи по спомагателна линия, свързваща севера и юга на Аризона, забърсвайки цял тон провизии, експлозиви и други подобни. Само на някакви си сто мили оттук. А той бе видял не едно и две китайски лица в тълпата, която го бе посрещнала. Кой знае дали тази малка екскурзия нямаше да се окаже изненадващо полезна…

„И ето ме да седя тук и да слушам дивотиите на този падре, без да давам пет пари с каква цел ги дрънка, но в гласа му има нещо трудно доловимо, което ми пречи да го прекъсна и да го накарам той да ме изслуша — някакъв досаден звук като… като рояк конски мухи или… разгневени пчели.“

„А какво е това на писалището му?“

„Прилича ми на… кутия с карфици. Точно така. Карфици. Отворена кутия с карфици. Никога преди не съм виждал карфици да изглеждат така. Блестящи. Дълги. Сякаш са нови. Трябва да са съвсем нови. Какво им е толкова… Нови ли са?“

— Точно така, мистър Монкрийф. Блестящи нови карфици.

— Извинете… — измърмори Корнилиъс, без да отмества поглед от кутията. Не че имаше такова желание. Чувстваше се добре… вътре в него се разливаше някаква топлина… да, не се бе чувствал толкова добре, откакто бе дошъл тук… кога бе това?… вчера?

— Моля, продължавайте да ги гледате. Няма нищо лошо в това да се гледат карфици, нали, мистър Монкрийф?

Корнилиъс бавно поклати глава. Топлината бързо обхващаше цялото му тяло като бърбън от Кентъки в студена чаша. Вече можеше да се отпусне. Да, нямаше нищо лошо в това да погледа карфиците…

— Не бързайте… Имаме време… Така…

Преподобният Дей не помръдваше. Продължаваше да седи зад писалището. Но Корнилиъс не можеше да го погледне. Очите му омекваха…

Карфиците в кутията се размърдаха. В тях имаше живот. Да, така бе и предполагал. Те започнаха да се преместват, да се изкачват една връз друга, после изненадващо бързо… се изнесоха от кутията и увиснаха във въздуха пред него. Блестящи като коледни играчки… не, като лъскава опаковка на играчки… не, така, както светлината се отразяваше от тях и отраженията играеха по стените, това бяха по-скоро диаманти. С шепи.

— Красиво… — промълви Корнилиъс. — Колко са красиви!

Около него се разнасяха някакви звуци… Камбани… Чист кристален звън… Птичи песни… Шепот…

— Гледай ги, Корнилиъс.

Той отново кимна. Беше толкова щастлив. Гласът на преподобния така хармонично се сливаше със звъна на камбанките. Но нещо друго се чуваше още по-отчетливо… църковен хор?…

Карфиците образуваха завеса… танцуваща пред очите му, преливаща се… от повърхността й изплуваха образи и пак се сливаха с нея… Сребърни поля, избуяла трева, полюшваща се от вятъра… Слънце, изгряващо от купчина сняг… Чист ручей, бълбукащ през поляна с жълти цветя…

Живот, толкова много живот. Риба в поток… коне, препускащи през тесен каньон… Рис, мирно преминаващ през стадо поскубващи трева антилопи и сърни… Ястреби, кръжащи в безоблачно сапфиреносиньо небе… А онова там, далече долу… какво бе то? Каква бе тази заслепяваща очите хармония на линии, цветове и форми?

Град, изникнал от пустинята като орхидея в оранжерия. Оазис сред кулите му, извисил се на триста метра в порив да целуне небесата. Кули от стъкло или кристал… червени, сини, кехлибаренокафяви, проблясващи под слънчевите лъчи като балдахин, обсипан с брилянти.

По бузите на Корнилиъс потекоха сълзи. Устните му беззвучно се размърдаха в пристъп на неземна радост. Нещо в гърдите му се отпусна, а сърцето му се отвори като жасминов цвят, разцъфнал през нощта.

Той виждаше някакво сияние да прониква навън през прозрачните стени на Града. Съзнанието му възприе мисловна команда, той полетя към светлината и проникна през стените, сякаш бяха от неосезаема мъгла. Там имаше хора… много… мирно събрани на заградена с дървета поляна, върху която се намираше платформа, откъдето бликаше светлината. Той се рееше над тълпата и никога преди не бе виждал толкова одухотворени и приветливи лица. Хората вдигнаха ръце, за да го подхванат и да му помогнат меко да се приземи в топлата им прегръдка.

Любов. Те го обичаха. Усети обичта им да помита останалите му чувства и да изпълва всяко ъгълче на съзнанието му. Тя буквално се изливаше от тълпата и се вливаше в него… о, колко всепоглъщащо бе това усещане!

Колко много ги обичаше… Всички.

Тълпата около него се обърна едновременно с лице към създание от светлина, изправено над тях. Той ахна: светлината идваше отвътре на нещо с неземна красота. Формата бе неясна, чертите размити, но златисти, излъскани, оформени от ореол на идеална любов, щедрост и душевен мир.

Размерите й бяха гигантски. Имаше криле, които очите не успяваха да обхванат с поглед. Не бе възможно да се измери размаха им.

Ангел.

Очите го намериха: големи заоблени дискове от небето. Неговият ангел… дошъл за него… единствено за него. Очите се спряха върху него. С обич. Усмивка… благословия… Ангелът заговори без думи. Но той ги чу в главата си.

— Щастлив ли си тук, Корнилиъс?

— О, да!

— Чакахме те.

— Мен?

— Чакахме те толкова дълго. Имаме нужда от теб, Корнилиъс.

— Нужда ли?

— Времето наближава. Имаш да правиш толкова много неща.

— Желая да ти помогна.

— Онези хора се отнесоха зле с теб… много зле.

— Да. — По бузите му се стичаха сълзи.

— Те изобщо не те разбират, нали? Не по начина, по който те разбираме ние.

— Да.

Необятната фигура на ангела изпълни полезрението му, гласът му отекваше през всяка фибра на тялото му.

— Искаш ли да останеш тук, с нас, Корнилиъс?

— Искам, да, толкова силно искам!

Ангелът се усмихна. Вятър разроши косата на Корнилиъс със звук, сякаш изтръгнат от хиляди приглушени барабани. С ръце сгънати за безмълвна молитва ангелът отново плесна с криле и полетя от платформата към небесната твърд. Всички обърнаха поглед нагоре, проследявайки величественото му възкачване. Музиката се засили до могъщо кресчендо и заглуши блажения шепот на тълпата.

Корнилиъс се усмихна. Вече бе приет в тайното братство.

Беше си у дома.