Марк Фрост
Шестимата месии (14)

13.

29 септември 1894

Слънцето залязва, а влакът ни пресича Мисисипи близо до Сейнт Луис. Тръгнахме от Чикаго на обед и ако вземем връзката без закъснение, пътуването ни до Флагстаф, Аризона, ще отнеме двайсет и четири часа. Там на гарата ще ни чака чартърен влак, който ще ни отведе до Прескот, а оттам до Новия град — ако се вярва на картата — има само шейсет мили. Колко ще ни отнеме пътуването дотам, зависи от фактори, за които нямаме представа: терен, време, качество на пътищата. Достатъчно е да спомена, че намерението ни е да се придвижим колкото можем по-бързо, пък после ще видим какво ще правим. Не бих казал, че се очертава онази екскурзия из Запада, която ми препоръчваше Теди Рузвелт.

Престо щедро се съгласи да ни финансира от явно бездънните си резерви и нае за нас три спални купета. Трябва да се опитаме да си починем в тази отсечка от пътешествието — колкото и трудно да изглежда това, не е изключено да се окаже последната ни възможност да го сторим.

Останалите са във вагон-ресторанта. Джек е сам в съседното купе. След последната му изповед пред мен във влака той все повече се затваря в себе си, мълчи и изпада в периодични кризи на меланхолия. Бих искал да мога да кажа, че така се подготвя за онова, което усеща, че ни предстои, но съм по-склонен да приема, че сме свидетели на бавната, задушаваща смърт на една личност. Даже новината, че брат му е жив, не му възвърна познатата целеустременост — сега в очите на Джек гори черна и самотна светлина. След всичко, което този човек е трябвало да преживее, аз просто не съм сигурен колко още може да издържи една душа.

Трима от нас — Джек, Престо и индианката Мери Уилямс, към които следва да прибавим отсъстващия Джейкъб Стърн — са се нагърбили с отговорност благодарение на общия им сън, върху който не могат да упражнят никакъв контрол. За нещастие ние с Инес не можем да го споделим с тях. Но всеки от нас има своята роля и ако моята е да бъда детективът, който ще открие истинската им цел, аз съм повече от удовлетворен. Подозирам обаче, че ще бъде много по-ценно, ако намеря начин да върна Джек към онова, което беше, преди да се стигне до финалната схватка. Без Джек във върховата му форма онова, което очаква останалите, може да свърши само катастрофално. Остава ни малко време и аз разполагам с една-единствена карта, която бих могъл да се опитам да изиграя.

Тази нощ.

 

 

Фургоните завиха покрай последния скалист хълм, насочиха се към селището и пред очите им се показа Черната кула. По скелето, опасващо централната постройка, издигаща се на над шейсет метра над пустинята, се виждаха дребните фигурки на хора, полазили я като мравки. Строежът още беше далеч от завършване — дори от това разстояние се забелязваше, че голяма част от фасадата не е нищо повече от черупка.

Но гледката на подобна гигантска постройка, изникнала в сърцето на пустинята, просто им спря дъха.

— Това ли си видял в съня си? — попита Айлин и седна отпред при Джейкъб.

— Почти същото — отговори й Джейкъб, чиято уста изведнъж бе пресъхнала. Сърцето му се блъскаше в ребрата. Гледката сякаш го бе парализирала.

— И ти ли? — обърна се Айлин назад.

Каназучи надникна изпод брезентовото покривало и само кимна.

— Окей — бавно каза Айлин и се опита да съсредоточи вниманието си на по-практични неща. — Какво ще правим сега?

— Нямам ни най-малка представа — призна си Джейкъб.

— Но… Но ти твърдеше, че ще знаеш какво трябва да направиш в мига, в който я видиш.

— Дай ми минутка, мила, моля ти се! Повярвай ми, че е достатъчно тревожно макар и само да се озова близко до това. Даже ако не мисля за възможните… — Той млъкна.

Тя забеляза, че юздите се тресат в ръцете му.

„Боже мой, каква грешка направих — осъзна едва сега Айлин. — През цялото време си мислех, че този нещастен човек има някакъв план и че ако сънят им се окаже истина, той ще може да ни поведе, а той е изплашен и някак крехък, и сигурно има точно толкова представа какво ще прави по-нататък, колкото имам и аз.“

— Разбира се, Джейкъб — отговори му тя, скривайки собствената си тревога. — Не мога да не призная, че впечатлява. Ще трябва да помислим, нали така?

Той неспокойно прекара ръка по брадата си, без да може да отклони поглед от кулата. Тя му подаде манерка с вода и взе юздите от него, докато той отпиваше дълга глътка.

— Толкова съм жаден — прошепна той и отпи отново.

Откъм вътрешността на фургона се разнесе скърцане на дърво. Айлин се обърна: Каназучи бе изкъртил една от дъските на пода с голи ръце и слагаше в дупката меча си.

— Какво правиш? — попита го тя.

Но той не й отговори. Забеляза, че отново бе облякъл черните си, подобни на пижама дрехи на кули; дрехите на Джейкъб лежаха грижливо нагънати на купчинка. Каназучи нагласи обратно дъската, скри в колана си по-малкия меч, който бе с размерите на дълъг нож, дойде при тях отпред и тихо каза:

— Джейкъб.

Джейкъб рязко се извърна и го погледна. От веждите му капеше пот, в очите му се виждаше страх, дишането му бе често и пресекнато. Двамата вплетоха погледи. Каназучи протегна ръка и с връхчетата на пръстите си леко докосна Джейкъб по челото. Очите на Джейкъб се затвориха, лицето на Каназучи прие изражение, каквото тя никога не бе виждала за краткото време, откакто го познаваше: не така настървено и живо както преди, а смекчено по начин, който подсказваше, че характерът на този човек е способен на дълбока нежност и истинско състрадание.

„Колко изненадващо — помисли си Айлин. — Но от друга страна, този човек твърди, че е монах, нали?“

Дишането на Джейкъб се забави и успокои; бръчките по челото му се разгладиха. След минута контакт Каназучи дръпна ръката си и Джейкъб отвори очи.

Те отново бяха ясни. Страхът в тях беше изчезнал.

— Помни — изрече Каназучи.

Джейкъб кимна. Каназучи понечи да се отдръпне, но събрала смелост, Айлин се пресегна и го хвана за ръката.

— Какво му направи?

Той я погледна изпитателно за миг. Тя не почувства никаква опасност, но видя в погледа му дълбочина, от която разбра колко малко бе разкрил той от себе си пред тях.

— Понякога трябва сами да си припомняме кои сме всъщност — каза Каназучи.

После леко и с уважение сведе глава. Айлин го пусна. Неочаквано, сякаш бе сянка, Каназучи безшумно се измъкна през задната част на фургона. Айлин го проследи с поглед да притичва през пустинята и да изчезва зад купчина камъни. Вгледа се внимателно, но от него вече нямаше и следа.

— Какво ти направи? — попита тя Джейкъб.

— Ако не бях професионалист, а аз съм, щях да кажа, че… сложи ръка на челото ми — отговори й той и изпълзя във вътрешността на фургона.

— Що за глупости ми разказваш?

— По-спокойно и недей да смяташ, че щом носи меч, значи е лош.

— Той само сече главите на хората, така ли?

— Скъпа ми госпожице, трябва ли да прилагаме критериите на нашата култура по отношение на човек, толкова различен от нас?

— Боже опази. А за да му покажа с колко широки разбирания съм, защо не взема да си направя хоби изсушаването на човешки глави?

— Е, аз съм сигурен, че той ще може да ти осигури постоянна доставка на суровина — засмя се Джейкъб. — Извини ме, Айлин, мисля, че преди да пристигнем, трябва да се облека в моите си дрехи. Нека не забравяме, че ти возиш болен равин в тази таратайка. — Той придърпа платнището и разочаровано събра сивите косми по пода на фургона. — Брадата, уви, можем да отпишем.

— Ако някой попита, кажи му, че това е страничен ефект от заболяването ти.

Тя плесна с юздите, подканяйки мулетата да настигнат другите фургони. След малко чу Джейкъб безгрижно да си подсвирква отзад.

Каква забележителна промяна настъпи в Джейкъб, след като Каназучи се погрижи за него! Това я удивляваше. Но те и двамата бяха свещеници, а също имаха онзи общ сън, следователно не бе изключено между тях да има повече общо, отколкото можеше да си представи.

— Май имаме компания — обади се Джейкъб, загледан през задния капак към облака прах, носещ се към тях — беше друг керван от фургони.

След малко, напълно убедителен в стария си облик, макар и без брада, Джейкъб седна пак при Айлин, взе юздите и се наслади на първия си поглед върху Новия град. Самият град се простираше на около половин миля пред тях: две редици дъсчени къщи очертаваха главната улица, която свършваше пред строителната площадка на кулата. Само няколко бяха сградите в самия център на града, които имаха и втори етаж, а от тези паянтови постройки започваше лишена от всякакъв ред плетеница от бараки и колиби, която се простираше докъдето им стига погледът. Единствената по-голяма сграда бе някакъв склад, който издигаше куполообразния си покрив на юг над заобикалящите го къщурки.

— Боже господи — прошепна Джейкъб, — тези хора май настина са много заети.

Право пред тях се виждаше караулка. От двете й страни започваше висока ограда от бодлива тел, която заобикаляше поселището, като оставяше ивица пустиня от стотина метра до очертанията на града. Въоръжена охрана, облечена във все същите бели дрехи, излезе от помещението на караулката, още докато фургоните приближаваха.

— Джейкъб, не бих искала да досаждам… — Тя прехапа долната си устна.

— Да, скъпа.

— Помисли ли по най-първия ми въпрос?

— Да, разбира се; предлагам много да се усмихваме и да правим точно каквото очакват от нас, като трупаме междувременно впечатления за града и неговите управници. Предвидено е да изнасяте представления тук цяла седмица, нали така беше? Значи разполагаме с известно време, а като гости може да се окаже, че задачата ни ще бъде по-лесна, отколкото бихме могли да очакваме. Особено за жена с такова непринудено очарование като тебе.

— Благодаря. — Това поне не звучеше отчайващо.

— След това, крайно внимателно, ще се опитаме да разберем къде съхраняват книгите.

— И тогава?…

Джейкъб се обърна към нея и се усмихна.

— Мила, наистина те моля за малко снизходителност. Разбери, че ми се налага да импровизирам.

— Извинявай — машинално отговори тя, драсна клечка и запали цигара. — Това е професионална деформация: трябва да знам всичките си реплики, за да изляза спокойна на сцената.

— Напълно обяснимо.

— Ами той? — И тя кимна към камънаците, където се бе скрил Каназучи. — Какво ще кажеш за него?

— Предполагам, че нашият тайнствен приятел ще се придържа към същата стратегия. Знаем, че остави оръжието си във фургона, следователно в определен момент ще се върне да си го вземе.

— Надявам се не предлагаш да седим цялата нощ във фургона и да го чакаме да се появи?

— Ако прецени, че по някаква причина сме му необходими, той ми изглежда напълно способен да ни намери, където и да сме.

Айлин пое дълбоко дима от цигарата и бавно го изпусна. Караулката беше на не повече от петдесетина метра и охраната се разгръщаше, за да посрещне първия фургон — този на Бендиго.

— Може да намерим и смъртта си тук — замислено каза тя.

— И на мен ми мина тази мисъл.

— Изглежда малко нелепо при тези обстоятелства. Сякаш играем някаква роля.

— Човек може да умре нощем в леглото си, може да бъде прегазен от кон, а може и да свърши — боже опази! — ударен от светкавица, паднала от ясно небе — спокойно каза той. — Това не означава, че трябва да се откажем да живеем.

Тя го погледна, угаси цигарата си, прегърна го и сложи глава на рамото му. Той нежно погали косата й. Беше й приятно да го държи в прегръдките си и й се искаше да се разплаче, но се пребори със сълзите, защото не желаеше да се показва слаба.

— Моля те, не прави нещо, за да умреш ей така! — каза тя. — Едва се познаваме, но вече си ми много скъп, старче.

— Ще се опитам да те послушам — каза той с усмивка. — Но само защото настояваш.

Фургоните пред тях спряха. Раймър се изправи на капрата, размаха шапка, размени няколко думи с часовите, после бариерата се вдигна и той махна с ръка на останалите да го следват.

— Забрави ли, че трябва да си болен? — напомни му тя.

Джейкъб й върна юздите и зае мястото си отзад. Айлин отговори на ентусиазираните поздрави на усмихнатите пазачи. Минаваха пред плакат, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В НОВИЯ ГРАД.

— Здравейте, здравейте — извика им тя, после добави на себе си: „Радвам се да ви видя, нещастници… хилете се, хилете се, порове такива!“.

Трупата прекоси граничната полоса и излезе на главната улица. Фасадите на сградите бяха свежо боядисани и буквално блестяха от чистота; ярки цветя в сандъчета ги приветстваха от всеки прозорец, кретонени пердета украсяваха къщите и смекчаваха вида им. Прости, но добре изработени табели обявяваха предназначението на всяка сграда: галантерия, зъболекар, ковач, хотел, кинкалерия. Усмихнати граждани стояха пред всяка сграда по излъсканите до блясък дъсчени тротоари и щастливо махаха на минаващите покрай тях фургони. Ризите им бяха ослепително бели — всички те изглеждаха здрави и чисти.

Пред тях, малко вляво, под купола на грамадна постройка се бе събрала тълпа. Намираха се пред сградата на операта, на която бе окачен плакат: ДОБРЕ ДОШЛИ, ПРЕДПОСЛЕДНИ АРТИСТИ. С наближаването на фургоните се подхвана радостен вик, после керванът спря пред входа на театъра и овациите продължиха. От всички страни се стичаха хора — все широко усмихнати и все така облечени в бели дрехи.

Бендиго Раймър се изправи на капрата, размаха шапка в приветствен жест и дълбоко се поклони във всички посоки.

„Тъпият пияница е убеден, че те са тук, за да приветстват него — помисли си Айлин. — Все едно, че е умрял и се е възнесъл на небето.“

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — уверяваше ги Бендиго просълзен с присъщата си лекота, оставайки нечут във всеобщата врява. — Не знам дали бих могъл да ви опиша колко много означава за нас, че сте тук… такова чудесно, благородно посрещане!

— Не вярвам, че някога ще срещна друг човек, така изгладнял за обич — проговори Джейкъб с удивление.

— Гледай на това като на божия благословия.

Останалите артисти надничаха боязливо изпод платнищата и изглеждаха напълно объркани: единствената им заслуга до момента бе, че са влезли в града; какво ли щеше да стори тази тълпа след истинско представление?

Възгласите секнаха в мига, в който се появи огромен мъж в сиво връхно палто — единственият засега, който не носеше бяла туника. Той излезе с широка крачка от тълпата и се приближи до фургона на Бендиго, придружен от раздърпана жена с отворен бележник.

— Добре дошли в Новия град, приятели — изгърмя гласът си огромния мъж.

— Благодарим ви, аз… — опита се да започне Бендиго.

— Не е ли денят прекрасен?

— Да… да, сър, денят е такъв, какъвто досега не съм…

— Ти ли си Бендиго Раймър, приятелю? — осведоми се грамадата.

— Лично аз, сър, и съм на вашите услуги…

— Ще бъдеш ли така добър да слезеш и да накараш хората си да излязат от фургоните и да се строят тук заради мен?

— Веднага, сър! — Бендиго се обърна към останалите фургони и плесна с ръце: — Хайде, всички! Отпред, в средата, бързо!

Артисти и сценични работници се събраха до Бендиго; притихнала, но продължаваща да се усмихва, тълпата се натискаше около тях. Айлин помогна на Джейкъб да слезе от задната страна на фургона и за да създаде впечатлението, че той все още не се чувства добре, му помогна да стигне на почивки до другите.

— Разрешете ми да ви представя готовата да работи за вас и да ви носи удоволствие „Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ — извика Бендиго и направи поклон с чупка в кръста, замахвайки с глупавата си зелена шапчица.

Едрият мъж внимателно преброи присъстващите. Никой в тълпата не помръдваше и не прошепваше. Той погледна в бележника на жената, отново преброи хората на Бендиго и се намръщи.

— Трябваше да бъдете деветнайсет — обърна се той към Бендиго.

— Извинете?

— Тук има само осемнайсет души. На влизане сте декларирали деветнайсет. Имате ли някакво обяснение, мистър Раймър?

Раймър преглътна с труд, огледа се, погледна за миг Айлин в очите и регистрира присъствието на голобрадия Джейкъб. Айлин просто виждаше как мъничкият му мозък работи трескаво като хамстер на въртележка. Той направи крачка към гиганта, скръсти ръце на гърдите си и крайно неубедително се опита да представи нещата като малко недоразумение между приятели.

— Да-а, разбира се, всичко е съвсем просто, мистър… — Бендиго изчака да разбере какво е името на човека, с когото разговаряше, но едрият мъж само го гледаше и се усмихваше. — Хм… уважаеми господине. Ето онзи мъж там — каза Раймър, обърна се и посочи Джейкъб, — се присъедини към нас във Финикс, защото се разболя и нямаше кой да се погрижи за него, а аз сигурно съм забравил да го включа в списъка.

— Тогава би трябвало да има един в повече, а не в по-малко — обърна му внимание гигантът. — Нали така?

Усмивката на Бендиго замръзна. Той безпомощно замълча, явно изчерпан на свежи идеи. Айлин бързо излезе напред и се приближи до тях.

— Мисля, че аз ще мога да обясни — започна тя съвсем спокойно. — Когато тръгнахме от Уикънбърг, с нас имаше още един джентълмен — лекар, който пътува с нас известно време, тъй като желаеше да се увери, че нашият приятел ще се оправи.

— Е, и къде е той? — попита високият мъж.

— Вчера си замина обратно: беше тръгнал с коня си, който ни следваше завързан за нашия фургон — ние бяхме последни, нали разбирате, доста изоставахме от основната група — опасявам се, че карането на мулета бе съвсем ново изживяване за мен — така че мистър Раймър явно е пропуснал да забележи връщането на доктора.

— Да, да, видяхте ли — намеси се Бендиго с чело, плувнало в пот. — Ето липсващия човек.

Големият мъж усмихнато премести няколко пъти погледа си между двамата, но не реагира по никакъв начин. Айлин забеляза револверите, пристегнати на колана му, и дръжката на рязаната ловджийска пушка, подаваща се от дълбокия му вътрешен джоб.

— Значи този човек — уточни той, посочвайки към Джейкъб, — не е от вашите?

— Не, не, изобщо не е — побърза да се обади Раймър.

— Той е наш приятел — заяви Айлин.

— Как се казва?

— Джейкъб Стърн — отговори Айлин.

Гигантът направи знак на жената, която записа името в бележника си. После обърна нова страница.

— Сега искам имената и на останалите ви хора — информира го грамадата.

— Разбира се, аз…

— А какво е вашето име? — не се сдържа Айлин.

— А вашето?

— Попитах ви първа — настоя тя.

Бендиго се обърна към нея и се опита да я смрази с поглед. Айлин по-скоро очакваше, че ще я ритне в пищяла.

— Брат Корнилиъс, мадам — предаде се грамадният мъж със заплашителна усмивка.

— Айлин Темпъл — каза тя и протегна ръка. Големият мъж свали поглед към ръката й, разгледа я изненадано, явно изваден от равновесие, после леко я стисна. — Градът ви е чудесен, братко Корнилиъс.

— Знаем — отговори Корнилиъс.

— Ще бъдеш ли така добра да престанеш? — изсъска й Бендиго под изкуствената си усмивка.

— Ще отседнете в хотела, малко по-надолу по улицата — обясни Корнилиъс. — Ще ви съпроводим дотам, след като преди това оставим багажа ви в театъра.

— Чудесно, това напълно ни устройва. Уверен съм, че условията в него са великолепни — не сдържа възторга си Бендиго.

— Вие ще кажете — охлади ентусиазма му Корнилиъс. — Защото вие ще сте първите му посетители.

Той направи рязък жест и жената зад него подаде на Бендиго двайсетина листчета.

— Тук са изложени правилата в Новия град — каза Корнилиъс. — Раздайте ги на всекиго. Кажете на хората си да се подчиняват. Ние държим на нашите правила.

— Но, разбира се, братко Корнилиъс — успокои го Бендиго.

— Преподобният Дей ви кани на вечеря — съобщи им Корнилиъс и хвърли поглед на Джейкъб. — Всички без изключение. — Той остро погледна Айлин и тя извърна поглед.

— Но това е просто възхитително — зарадва се Бендиго. — Моля ви, съобщете на преподобния, че за нас е чест да приемем поканата му. В колко часа ще…

— Осем.

— И къде ще…

— Ще ви вземем — прекъсна го за втори път Корнилиъс. — Желая ви прекрасен ден.

Той се върна при тълпата, проби си път през нея и се скри от погледите им. Замаян от облекчение, че най-сетне се е отървал от потискащото му присъствие, Раймър раздаде листчетата на хората си. Щастливи доброволци дойдоха да помогнат на работниците в разтоварването на багажа.

Айлин осъзна, че за пръв път вижда толкова много хора, от толкова различни раси, да живеят в толкова пълна хармония.

Не, тук определено нещо не беше наред.

 

 

Каназучи стана свидетел на случилото се от едно скалисто възвишение, намиращо се отвъд оградата в източната част на града. С невъоръжено око той не можеше да прочете по устните на хората какво се бе казало, но израженията им бяха достатъчни, а жестикулациите им бяха като печатно писмо. Той разбра следното:

Белите ризи се движат като едно тяло или по-точно като пчели в кошер.

Никой от белите ризи не разбра, че снощи в последния фургон е имало още един човек, макар глупавият актьор с яркозелената шапка да бе сторил всичко възможно, за да го издаде, преди намесата на Айлин.

Големият мъж, който задаваше въпросите, бе опасен. Благодарение на него Джейкъб скоро щеше да има неприятности. Недопустимо бе такова нещо да се случи на стареца. Щеше да дойде момент, когато Джейкъб щеше да бъде нужен — и само времето щеше да покаже за какво точно.

Каназучи осъзна, че не може да направи нищо до падането на нощта, което означаваше още поне четири или пет часа. От двете страни на оградата под него патрулираха часови — трябваше да ги понаблюдава известно време, за да схване схемата, по която правят обиколката.

Видя, че артистите разтовариха реквизита си, после проследи къде откарват фургоните — в една конюшня в южната част на града. Косата засега беше в безопасност и вече знаеше къде да я намери.

Обърна се и огледа кулата от съня си. Около основата й бяха плъзнали множество работници.

Паднеше ли нощта, той щеше да започне точно оттам.

 

 

Инес нахлу в купето с телеграма в ръка.

— Подсигурих коне, карти, оръжие и припаси — всичко ще ни чака на гарата в Прескот. — И той подаде списъка на Дойл. — Позволих си да съставя това — ако установиш, че нещо липсва, все още има време да го поръчаме предварително.

Военната му подготовка излизаше на пръв план, констатира Дойл със задоволство, докато преглеждаше списъка.

— Повече от изчерпателен — призна той и му го върна.

— Карабини с пълнител — предполагам, знаете да стреляте? — Инес хвърли изпитателен поглед на Престо и Мери Уилямс.

Те кимнаха. Престо възобнови разказа си относно поведението на Джек по време на смъртта на рави Брахман.

— Сигурен ли си, че на този човек може да се има доверие? — запита Престо. — Той демонстрира обезпокоително безразличие към стойността на човешкия живот.

Дойл погледна навън през прозореца към осветените от луната равнини, после каза:

— Имате ли нещо против да ни оставите насаме с мис Уилямс?

Инес и Престо излязоха в коридора. Дойл се обърна към Мери.

— Ти си свързана с Джек. Чрез съня.

Тя кимна. Погледът й, спокоен и силен, не го изпускаше.

— Направи за него всичко, което ти е по силите. Моята диагноза… не предлага решение. Имаш ли някаква представа каква може да е причината за заболяването му?

— Някои хора стават жертва… на външна сила.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Злото.

— Нима вярваш, че злото съществува? Само за себе си?

— Така ни учат.

Дойл пое дълбоко дъх, съзнавайки, че навлиза в чужди води.

— В такъв случай, ако ще се опитваш да го излекуваш — каза той на индианката, — моментът за това е настъпил.

Тя сериозно го погледна, кимна веднъж и се отправи към вратата.

— Има ли с какво да ти помогна? — попита Дойл.

— Не — отговори тя и бързо излезе от купето.

 

 

Кожения Франк изчака небето на запад да притъмнее и едва тогава напусна скривалището си сред скалите. Песнопенията бяха спрели още преди залез-слънце. После, когато почна да захлажда, хората с белите ризи накладоха голям лагерен огън и насядаха покрай него. Преди да изгрее луната, Кожения Франк поведе коня си за юздата по пътя, настрани от осветената отвътре караулка, и покрай оградата.

Оградата беше направена солидно: стълбове, разположени през двайсет крачки, забити дълбоко в пясъка и укрепени с хоросан, на които бяха окачени десет двойни реда бодлива тел. Удар в тях и човек или животно можеше да стане на парцали. Да, тези приятели знаеха как да издигнат ограда, която да защити вярата им — нямаше никакво съмнение, че сред многото, които знаят Евангелието наизуст, има и момчета, израсли във ферма. Но дали наистина вътре отглеждаха говеда? Местността не предлагаше богати пасбища, а от друга страна, три реда бодлива тел бяха предостатъчни да свършат същата работа — всъщност той никога досега не бе виждал двуметрова ограда, за да се опази стадо. Не-е… тази ограда имаше друго предназначение: тя трябваше да служи като защита срещу външен противник.

През половин миля имаше и наблюдателни кули: издигнати на седем-осем метра платформи с будка отгоре, до които се стигаше по стълби. Часови бяха все същите белоблузи юнаци, въоръжени с карабини „Уинчестър“. Налагаше се Франк да се изтегля навътре в пустинята, за да не го забележат.

След няколко мили, когато за пореден път се върна при оградата, след като бе заобиколил отдалече поредната наблюдателница, Франк видя цяло море от потрепкващи светлинки, пръснати в нощта на пет-шест мили през пясъка — това явно бе градът, разположен в центъра на странното укрепление. Ако китаецът се бе крил в един от фургоните на артистите, сега той бе там някъде, сред тези светлинки.

Франк се поизправи в седлото, потръпна от проникващия под дрехата му студ и се замисли над ситуацията. Оградата продължаваше наляво и се губеше в мрака на нощта. Нищо досега не му бе дало основания да предполага, че тя не прави пълна обиколка около укреплението. Най-вероятно по-нататък имаше още един-два пропускателни пункта, което на практика означаваше, че е изправен пред избор: или да опита да мине в галоп покрай часовите през някоя от портите, или да си пробие път през оградата, където пожелае. Как щеше да избяга навън влачейки трупа на китаеца, беше съвсем отделен въпрос.

От друга страна, Мексико бе на два дни лесен преход в южна посока и от тук до там нямаше нито огради, нито въоръжени пазачи. Можеше да си обръсне мустаците. Можеше да изруси косата си с лимонов сок, както бе чул да разказват в затвора.

Но вътре беше и тъмнокосото момиче. Мисълта за нея извика в съзнанието му образа на тялото на Моли Феншоу, проснато със счупен врат два етажа под него на онази проклета улица в Тумбстоун. Той стоеше и гледаше надолу към него с празна бутилка уиски в ръка.

Франк разтърси глава и усети, че кожата върху скулите му болезнено се е изопнала.

Не стига че бе лежал в килията с тези спомени, ами и тук навън съществуваха хиляди неща, напомнящи му за всяка негова издънка. „Май си съхранил повече отвращение към самия себе си, Франки, отколкото някога си предполагал.“

Неговият глас ли бе това, или на Моли? Все по-често я чуваше да говори право вътре в главата му. Полезни думи, мили и закачливи — точно както би искал да я запомни. Но какво означаваше всичко това: размекваше ли се той, или просто полудяваше? И беше ли тя мъртва, или яздеше с пушка в ръка из главата му?

Майната му! Какво значение има?

Зрението му долови някакво движение вътре в заградения периметър… какво бе това? Намираше се далече. Той извади бинокъла и започна да търси примигналата за миг светлинка.

Факли. Широка колона белоблузи хвърляше слабо сияние под лъчите на едва изгрялата луна. Носеха пушки и бяха строени като за парад, поне стотина на брой, съпровождани отстрани от грамаден мъж, облечен в дълго палто, който ги наблюдаваше като сержант строевак.

Каквото и да значеха всички тези неща, те бяха по-отвратителни от гледката на някакъв китаец, хукнал с месарски нож в ръка.

Тъмнокосото момиче беше там вътре.

Франк посегна да извади секачките от чантата на седлото си, но замръзна, защото отново чу гласа на Моли: „Ако искаш да мислиш, че го правиш заради момичето, окей, Франк, в това няма нищо лошо. Но нека си изясним нещо. Първо имаш да уредиш някои сметки със самия себе си. Да, можеш да тръгнеш напред и да станеш мъченик, мой Кожени Маккуети, но никой не настоява да го правиш безогледно. Срежи тази ограда и след десет минути ще видиш дулата на стотина пушки, насочени в лицето ти. Нека бъдем честни, Франк, силата ти никога не е била в това да уговориш някой да те пусне“.

Никога не бе успял да излъже Моли — тя си го познаваше като петте пръста.

Франк обърна коня си и тръгна покрай оградата в търсене на следващата порта.

 

 

Докато Кожения Франк чакаше навън изгрева, Каназучи внимателно разплете телта на едно място на вътрешната ограда. Дългият му нож с лекота щеше да я среже, но той не искаше да оставя следи, а тъй като разполагаше само с пет минути между две последователни минавания на часовите, не можеше да си позволи лукса на колебанието. Луната щеше да изгрее съвсем скоро и щеше да ликвидира единственото му преимущество.

Той раздалечи двата реда тел като тетива на огромен лък и без проблем мина през тесния отвор. Раната в лявата част на гърдите му го заболя остро, когато заповяда на мускулите си около нея да се свият, за да изпълни сложното движение, без да докосва с риза тези шипове. Не смееше да рискува, защото ако той бе слагал тази ограда, шиповете щяха да бъдат намазани с отрова.

Предпазливо отпусна телта обратно, заличи отпечатъците от обувките си в пясъка и се затича към най-близкото прикритие — навес на стотина метра през напълно открита местност. Дори в негова посока да гледаше патрул, на часовите щеше да им се стори, че са видели само някаква сянка.

Той се сви край навеса и отвори сетивата си за живота на града. Две преки нагоре и надолу по главната улица имаше схлупени едностайни бараки, построени буквално една връз друга, простиращи се във всички посоки. Пукане на цепеници в печките… дим в задръстените комини… готвене на храна… пилета в кокошарниците… помръдване на коне в близката конюшня… миризма на урина от съседния клозет… нечии стъпки в непосредствена близост… фигура в бяла риза, понесла кобилица с ведра за вода. Каназучи се отдръпна по-навътре в тъмнината и изчака стъпките да затихнат.

Кулата се издигаше на половин миля оттук и чернотата й изрязваше още по-черна дупка в нощното небе. Строителните работи не спираха — виждаха се ярки светлини, чуваше се чукане и стържене на полиран камък. Вече можеше да намери пътя дотам, без да се доближава до главната улица.

Той пое приведен по тъмните улички, скривайки се из сенките винаги когато някой го наближеше. От време на време зърваше по някоя облечена в бяла блуза фигура през отворените прозорци. Без да помръдват, хората съзерцаваха огъня в огнищата, седяха мълчаливо край масите или лежаха с отворени очи в леглата. Веднъж спря за малко между две къщи и чу ридания — през отворената врата видя плачеща жена. Беше се свила на кълбо на пода, а на масата седеше мъж и невъзмутимо, без да й обръща никакво внимание, ядеше нещо от купичка.

Нито веднъж не чу лай на куче — тези хора, изглежда, не обичаха домашните питомци. Странно за комуна с толкова голямо население. Не чу и смях — най-естествения звук в нощта на кой да е град. Не видя нито весели семейства, нито любещи се хора, нито пиещи гости. Нямаше такива неща. И още нещо липсваше: не видя деца. Много семейни двойки, но никакви деца.

Зави край една къща и се изправи очи в очи с най-младия човек от всички тук — към петнайсетгодишно момче, облечено в бяла блуза и понесло за изхвърляне кофа с помия. Двамата замръзнаха. Момчето го изгледа без особен интерес, някак тъповато и безжизнено, после се обърна и тромаво побягна.

Каназучи взе един камък от земята, безшумно се придвижи до следващата къща и зачака. След няколко секунди от посоката, в която бе избягало момчето, се появиха двама мъже, понесли сопи и високо вдигнати фенери. Явно търсеха чужденеца. Каназучи хвърли камъка надалеч, той изчатка в ламаринен покрив и мъжете тръгнаха натам.

Скоро Каназучи стигна до края на града. Пред него се простираше четвърт миля плавно издигащ се открит склон, на върха на който се намираше строителната площадка. Църквата беше построена във формата на легнала главна буква „Е“ и двете й крила излизаха далеч по-напред от централната секция, над която се издигаше черната кула от съня му.

Спираловидни минарета украсяваха шпиловете на постройката, стените й бяха покрити с най-различни неправилни форми и фигури, които не можеше да различи оттук. Каменоделци продължаваха да дялат по тях, накацали по скелето, което все още обгръщаше крилата.

Централната кула, чиято височина бе колкото дължината на сградата, изглеждаше най-близко до завършване. Продълговати процепи украсяваха издутата й горна част, покрита с черен покрив, където може би имаше камбана.

Грамадни черни двери зееха широко разтворени в основата на кулата, но спуснатите пред тях ленени чаршафи пречеха на Каназучи да надникне във вътрешността й. В опасващия площадката черен път се виждаха дълбоки следи от коли, които явно водеха до складовете за храна и каменни блокове, до дъскорезницата, до навесите за инструменти и пещите на тухларните. Цялата площадка буквално гъмжеше от работници. Не видя хора, които да ръководят отделните групи — всеки мъж и жена знаеше задачата си и настървено я изпълняваше.

На още четвърт миля зад строежа се издигаше грамаден скален монолит, два пъти по-висок от кулата. Гледана откъм пътя, картината бе изумителна, защото монолитът служеше за фон на кулата и подчертаваше строгата й красота. От страната на монолита се намираше задният вход на сградата и там хората бяха много по-малко.

Той изчака луната да се скрие зад облак, изостави прикритието на бараките, излезе на открито и се понесе встрани от кулата и града, защото искаше да заобиколи отдалече и да стигне до полите на скалния монолит. Оттук се виждаше задната страна на църквата и в сравнение с това, което ставаше от другата страна, тук бе почти безлюдно. Този вход не бе така пищно украсен — проектантът на църквата явно залагаше на това тя да бъде съзерцавана само отпред.

Каназучи се загледа за известно време в работата на белоблузите строители, които периодично изтикваха ръчни колички, пълни с боклук, и ги изпразваха на едно открито място, отстоящо на стотина крачки в посока на монолита. Той изпълзя до края на строителната площадка и се скри зад планината от отпадъци.

Когато се приближи следващият работник, Каназучи го изчака да вдигне дръжките на количката си, за да я изпразни, после счупи врата му с един-единствен удар и изтегли тялото зад купа. Там съблече дрехите на мъжа и ги облече върху своите — бялата туника, панталоните и обувките. Ушита от груба памучна материя, пригодената за обличане през главата дреха имаше отворена яка и висеше до средата на бедрата му, давайки му прекрасна възможност да скрие под нея дългия си нож — вакизаши — като го пъхне отзад в колана си. После японецът издърпа боклуците от количката с две ръце и затрупа тялото.

След малко дойде друг работник — блед слаб младеж, който разтовари количката си, без да му обърне никакво внимание. Каназучи сграбчи дръжките на своята количка и тръгна след младежа към отворените врати на задния вход. Едва сега, с приближаването си, той осъзна истинския мащаб на черната катедрала — тя определено бе най-голямата сграда, която бе виждал. Когато стигна в основата й, Каназучи вдигна глава и даже не видя върха на централната кула.

Слязоха надолу по дървена рампа, положена върху стълбище, осветено от факли в ниши по стените. Работници нареждаха плочи върху част от необятния под. Други чукаха с длета по арки, сводове и портали, трети запълваха с хоросан фугите между каменните блокове. Каназучи изтика количката си до центъра на църквата, все още неспособен да проникне с взора си през тъмнината, в която се губеха издигащите се нагоре стени. Но чувстваше студения страх, който повяваше между тези стени.

Спомни си чертежите на европейски катедрали, които му бе показал един монах в манастира, и си помисли, че и те би трябвало да създават същото чувство като тук: студени и заплашителни, създадени да плашат богомолците. В неговата родина храмовете бяха приветливи сгради, свързани със земята, върху която са построени, създадени да носят душевна хармония и вътрешен мир. И за пореден път се запита що за Бог е този, на когото се покланят в западните страни и който така силно държи да се страхуват от него.

В своето видение Каназучи бе видял крипта, издълбана под централната зала на кулата от китайските работници. Това помещение може би се намираше под мястото, където стоеше точно в този момент, и боклуците, които изхвърляха, можеше да идват от разчистването на тази зала. Ако тя съществуваше, трябваше му време, за да намери входа за нея.

Цяла редица зейнали правоъгълни отвори в стените от двете му страни очакваха прозорци, но стъкло беше поставено само на един кръгъл прозорец точно над задния вход. Цветно. Ярък лунен лъч проникваше през него и хвърляше призрачен отпечатък върху черния под.

Идеален кръг червена светлина, пронизан от три назъбени светкавици.

Той забеляза, че подът е леко вдлъбнат, с център близо до мястото, където се намираше червеният кръг. Коленичи, за да разгледа по-отблизо, и забеляза, че в камъните има тесни улеи, които стигат до мрежа от решетки в долната част на този миниатюрен басейн. Отдолу полъхваше леден въздух.

В мига, в който Каназучи понечи да разгледа по-подробно решетките, камбаните над главата му забиха и в църквата се разнесе оглушителен звън. Още при първите няколко удара всички спряха работата си, оставиха инструментите си на пода и се отправиха към предната част на катедралата. Каназучи ги последва, смесвайки се с останалите, които се насочваха към главния вход. Скри се в центъра на голямата група, наброяваща поне стотина души, която мълчаливо сбиваше редици точно пред вратата, и пусна мрежата на сетивата си над тях. С изненада установи, че наоколо има само едно работещо съзнание. Никакви мисли, никакъв душевен шум, никакви вътрешни гласове. Един мозък насочваше всички тези тела.

От двете им страни се появиха бригадирите, въоръжени с пушки. Поглеждайки напред, Каназучи видя друга подобна на тяхната група, която се приближаваше от запад — следващата смяна. Отбеляза, че лицата са предимно кафяви, черни и жълти — белите бяха малцинство. Същото се отнасяше и до неговата група.

Двете смени минаха една покрай друга, разменяйки си изпразнени от съдържание усмивки. Новата група влезе в църквата и без никакво бавене подхвана прекъснатата за кратко работа. Смяната на Каназучи извървя около половин миля на запад, разби се без указания на по-малки групи и хората започнаха да влизат в три сгради — това явно беше общежитието за работници. Той послушно последва тези пред себе си в едно от общежитията под зоркия поглед на въоръжените пазачи. Никой не му обърна никакво внимание.

В стаята имаше редици двуетажни легла, предоставящи място за спане на четиридесет души — както мъже, така и жени. Изтощените работници падаха в първото попаднало им легло и заспиваха моментално.

Каназучи се качи в легло на втория етаж. Всички помещения на сградата се наблюдаваха от пазачите. Нямаше никакъв избор — с тази незаздравяла рана на гърба тялото му имаше нужда от почивка. Трябваше малко да поспи.

 

 

Преподобният А. Глориъс Дей се появи за вечеря с един час закъснение. Актьорите по стар обичай отдавна бяха успели вече да опустошат всичко съедобно на една ръка разстояние. Бяха прекарали остатъка от следобеда в хотела — в раздадените им отпечатани правила се казваше, че никой гост не може да се разхожда из града без придружител, какъвто не бе предложен никому — за да бъдат привикани точно в осем часа и отведени направо в резиденцията на преподобния.

„Дом на надеждата“ се четеше на надпис върху табела, сложена пред голяма кирпичена хасиенда — определено най-красивата в града. Трапезарията — също както и останалите жилищни помещения, на които успяха да хвърлят око, докато ги въвеждаха — беше обзаведена в необичайно пъстра смесица от декоративни стилове: богато тапицирани викториански столове, персийски килими, светли норвежки бюфети, отрупани с чаши, персийски килими, ориенталски скулптури — сякаш някой бе претършувал домакинствата на една дузина милионерски къщи и бе взел от тях каквото му бе попаднало.

Екип от мълчаливи, но видимо радостни белоблузи сервитьори поднесе вечеря от вкусни блюда, в които се долавяше нещо мексиканско. Когато приключиха, Бендиго не се сдържа и предложи тост с прекрасното червено вино, което пиеха — макар според раздадените им листчета алкохолът да бе забранен в Новия град, в „Дома на надеждата“ явно се прилагаха други правила. Последните пет минути от речта си Раймър посвети на поздрави към себе си за далновидността си да доведе трупата в този очевидно просветен форпост на цивилизацията.

— Браво, мистър Раймър, вашето благодушие отстъпва само на необикновената ви словоохотливост.

Всички се обърнаха. Преподобният Дей стоеше на прага и, изглежда, бе чакал там по време на цялата самовъзхвала на Бендиго, но никой нито го бе забелязал, нито чул да влиза. Бендиго направи дълбок поклон към преподобния, почти сигурен, че думите, които бе чул, следва да се схващат като комплимент.

— Добре, а сега наистина очаквам да ми обясните — продължи преподобният, — как измислихте това очарователно име за трупата.

— Работата е, че по мое мнение — отговори Бендиго, изпъвайки се, за да изглежда по-внушителен, — ние се гордеем с това, че предлагаме на нашата театрална публика предпоследното възможно театрално изживяване.

— Така ли било? — възкликна преподобният, отпускайки се в запазения за него стол. Айлин седеше отдясно на него, Бендиго отляво, а до Бендиго бе Джейкъб Стърн. — Случайно да ви е известно, че думата „предпоследен“ означава „предхождащ последния“?

Самодоволната усмивка на лицето на Раймър застина като цвете, хвърлено във водите на ледена река. Мозъкът му просто спря да работи.

„Това май ще е по-лесно — помисли си Дей, — отколкото да вземеш сладкиша на дете.“

Айлин оцени остроумната контра реплика, но когато мъжът седна до нея и тя за пръв път го погледна отблизо, дъхът й спря.

Първата й мисъл беше: този човек умира.

Преподобният се движеше като насекомо — вдървено и някак механично, сякаш вместо гръбнак имаше стоманен прът. Тъмният костюм висеше върху тялото му като отпуснато в безветрие платно. На лявото му рано имаше остра гърбица, а левият му крак изглеждаше изсъхнал. Ръцете му бяха дълги и тънки, но висяха като недобре пришити за тялото и бяха покрити с груби черни косми — ръце на маймуна. Лицето му бе костеливо — над дълбоко разположените, излъчващи вътрешна светлина зелени очи имаше високо чело, скулите му бяха хлътнали над издадената напред челюст. Сиви и черни снопчета коса падаха чак до раменете му. Върху слепоочията му се виждаше тънка мрежа изпъкнали кръвоносни съдове, които леко пулсираха. Сивосинкави белези покриваха мраморнобялата му кожа. Този човек изглеждаше като разчленен и след това неумело сглобен отново.

„Познавам това лице — мина през главата й. — Виждала съм го преди. Не знам къде и кога, но бог ми е свидетел, че такъв като него не може да се забрави.“ За миг се поколеба дали да не го попита, но някакъв инстинкт я предупреди да не разговаря с него.

Преподобният не направи и опит да се запознае с присъстващите: той знаеше имената, които го интересуваха, всички вече бяха съобразили кой е той и най-сетне, актьорите бяха загубили ума и дума в мига, в който се бе появил. Гласът му звучеше с подчертан южняшки акцент… но дали не се долавяше и английска изтънченост?

„Очите му са мъртви“ — отбеляза Джейкъб и веднага свали поглед обратно върху ябълковия си пай. Сърцето му се разтуптя. И преди беше срещал хора, които излъчваха волята си по едва ли не осезаем за околиите начин. Този човек правеше това през очите си със същата лекота, с която атлет би помръднал някой свой мускул. „Не трябва да поглеждаш в тези очи“ — искаше да предупреди той Айлин.

— Как сте тази вечер, мистър Джейкъб Стърн? — осведоми се преподобният. — Казаха ми, че по време на пътуването сте се почувствали неразположен.

— Много по-добре, благодаря ви — отговори Джейкъб, надявайки се Айлин да погледне към него, но тя се бе втренчила в преподобния Дей.

— Вие очевидно не сте член на трупата… мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?

— Може да се каже, че съм нещо като турист — скромно отговори Джейкъб. — Най-обикновен човек, наслаждаващ се на оттеглянето си от активна работа, решил най-сетне да види това чудо Запада…

— Каква е тази комуна? — попита Айлин, неспособна повече да сдържа любопитството си. — Предполагам, вие ръководите нещата тук, затова се интересувам какво всъщност става? Каква е целта?

Преподобният Дей за пръв път се обърна към нея и тя почувства силата на погледа му да се стоварва върху нея като физически удар. Външно изражението му оставаше спокойно, даже приятелско, но от онова, което излъчваха очите му, й призля — стомахът й буквално се преобърна. Лицето й пребледня и тя извърна поглед.

— Целта е служба на Бога, госпожице Темпъл — отговори й преподобният простичко, — а едновременно с това и на неговия Син, Спасителя Исус Христос. Цел, която би следвало да е обща за всички ни. Извинявам се… не ви ли раздадоха копие от правилата тук? Там се съдържа цялата информация, която човек трябва да знае за нас. Даваме по един екземпляр на всички наши гости.

„Той иска да го погледна отново — разбра Айлин, — желае това, следователно не бива да го правя. Усещам съзнанието му като паяк, драскащ по черепа ми в търсене на отвор, през който да проникне.“

— Извинете ме, ако съм сбъркал — проговори уловилият тревогата й Джейкъб, решил да отклони вниманието на този човек от нея. — Но на мен ми се стори, че в раздадените ни листчета се изброяват повече неща, които не бива да правим.

Дей бавно се обърна към Джейкъб, погледът му се втвърди, макар в него все още да отсъстваше гняв.

— Може би ще си спомните, господине, че дори Бог ни остави своите заповеди, които по същество са забрани.

„Не му харесва, когато някой му противоречи — забеляза Джейкъб. — Определено не е свикнал да му се възразява, а и с тези негови очи кой ли би посмял да го стори? Добре, давай, направи каквото можеш с един старец, чудовище, но не смей да докосваш дори един косъм от главата на тази жена, защото ще те накарам да съжалиш, че си се родил!“

— Но те са само десет — напомни му Джейкъб, — а вашите са петдесет.

— Стриктното изпълнение на волята Божия е трудна работа за всеки от нас — каза Дей. — Ние нямаме претенции, че сме идеални, мистър Стърн, ние само искаме да бъдем такива.

— Е, тогава целият свят би ви аплодирал за тези намерения. Защо се криете по този начин?

— Светът… е едно лошо място, в което не се съмнявам, че сам сте се убедили по време на пътуванията си. Нашата надежда е да построим по-добър свят за нас самите в очертанията на този град. Затова и съм нарекъл къщата, в която живея, „Дом на надеждата“. Ние очакваме от гостите си да проявят уважение към нашите усилия и нашите ценности, дори да не са съгласни с тях.

— Уважение — това е напълно естествено — съгласи се Джейкъб.

„Не го провокирай, Джейкъб, отстъпи.“

Преподобният остана загледан в Джейкъб и в погледа му се появи разбиране, а след това и пламъчето на по-голям интерес.

— Да не би сам да сте човек на Бога, мистър Стърн?

Джейкъб вдигна глава и срещна погледа на Айлин: сега тя искаше да му каже да внимава.

— Може и така да се каже — призна Джейкъб. — Аз съм равин.

— Но, разбира се, сега всичко ми се изяснява — каза преподобният Дей. — Тук сред нас имаме доста от племето Израилево, заедно с целия асортимент на останалите провалили се вероизповедания — излишно е да ви обяснявам, че техните представители отдавна са покръстени в истинската вяра.

— Е, спечелваш някои, губиш други — подметна Джейкъб и сви рамене.

Преподобният търпеливо се усмихна:

— Не бих искал да досаждаме на моите гости с академичността на един теологичен дебат, но може би утре ще седнем заедно с вас, рави Джейкъб Стърн, за да обсъдим в по-голяма дълбочина нашите… различия.

— Разбира се, преподобни. Но трябва да ви предупредя, че приемането на юдаизма е много сериозна стъпка в живота на един човек.

— Е, когато човек се е посветил на Светото дело — поусмихна се Дей, — това е риск, който трябва да поемаме с готовност.

Преподобният Дей се обърна към Бендиго Раймър, който до този момент бе седял абсолютно неподвижен и едва сега се размърда и запримигва начесто, като че ли току-що бе излязъл от дълбок хипнотичен транс.

— Надявам се, харесахте скромния ни театър, мистър Раймър? — попита Дей и стана.

— Да, прекрасен е, сър — откликна Раймър, дълбоко трогнат от загрижеността на този човек. — Чудесно място, за което искам още веднъж да ви благодаря.

— Отлично. Не мога да ви опиша с какво нетърпение очакваме вашето представление утре вечер — каза Дей.

Той се поклони вдървено и бързо излезе от стаята. Джейкъб сложи ръка на челото си, опитвайки да успокои пулсиращата болка, която непонятно как се бе появила в главата му. Айлин се премести до него загрижена.

Останалите от трупата, които имаха чувството, че ги бяха накарали да задържат дъха си в продължение на цял час, въздъхнаха с облекчение.

 

 

Тази, която върви сама тихо почука на вратата на купето. Нямаше отговор. Тя понечи да почука повторно, но в този миг Джек Спаркс рязко отвори вратата с револвер в ръка, бесен от това, че го безпокоят. Тя запази хладнокръвие и го изчака да проговори пръв.

— Какво искаш? — почти викна той.

— Мога ли да вляза?

— Защо?

Тя го погледна и внимателно се опита да пробие стената от гняв, с която се бе заобиколил. Джек сведе поглед и напъха револвера си в колана. Задържа вратата отворена, а когато тя влезе, затвори и заключи.

Тя седна и вложи цялото си умение да не показва безпокойството си. След няколко пълни с напрежение секунди Джек седна срещу нея.

— Искам да ти разкажа за моя сън — започна тя.

След нови няколко секунди той каза:

— Добре, слушам.

Наблюдаваше я нетърпеливо смръщен, със студен поглед. Тя пое дълбоко дъх. Знаеше, че началото е най-важно.

— В моя сън земята е моята майка, а небето — мой баща. Те са разделени, но живеят един до друг, докосват се по линията на хоризонта и са във вечно равновесие. И тъй като между тях съществува хармония, на света се раждат животни — всяко в образа на някой бог, живеещ на небето или на земята. Хората са били последните, които са се появили — трябвало е да чакат най-дълго да бъдат създадени.

— Защо?

— Защото носят най-голяма отговорност…

— Какво означава това?

— Те са единствените, на които е дадена и светлина, и тъмнина. Животните се подчиняват на своите богове, без да питат, затова познават само доброто, но хората трябва да изслушват и двете страни. Само те могат да решават.

— Какво да решават?

— Коя страна е по-силна в тях.

Тя го погледна за миг, но видя в очите му да блясва гняв, така че отново отмести погледа си.

— Той ли те изпрати тук? — попита Джек и кимна към стената, която ги разделяше от купето на Дойл.

— Аз само ти разказвам съня си — отговори тя просто и зачака.

— Добре — изтръгна се от него накрая.

— В съня ми хората са загубили равновесието, забравили са, че са деца едновременно на небето и земята. Съзнанието им укрепва, но сърцата им остават затворени — те са загубили уважение към животните и техните богове. Сега хората вярват, че са намерили собствен път към земята и че са тук сами, отделени от останалата част на Творението. Те са умни, но решавайки да следват този път, се отклоняват от истината… Това създава празнота в тях. В тази празнота нахлуват мисли от мозъка, мисли, които говорят без гласа на сърцето. Мисли за власт и за контрол над другите. Така започва да се отваря раната.

— Раната?

— Раната в земята. Онази, която видяхме в съня си.

— В пустинята.

Тя кимна.

— Това, от което хората имат нужда, е лечение, с чиято помощ да свържат отново сърце и душа, защото умът им казва, че те имат нужда от повече власт, а от това раната се отваря все по-дълбоко… Само ти разказвам съня си.

Погледът на Джек се бе смекчил и в очите му се виждаше интерес, борещ се с болката.

— В общия ни сън ние виждаме кула в пустинята — каза тя, добила увереност, че вече може да включи и него. — Моят народ използва магическото колело, за да отворят хората сърцата си и да чуят гласовете на нашите богове. И макар да се обръщаме към небето, за да ги чуем, ние знаем, че те живеят в нас, и именно в нас трябва да се вслушаме.

— А кулата?

— Тази кула е като нашето магическо колело, с тази разлика, че тя се обръща към тъмнината. Под земята се е отворила дълбока рана и Черния гарван зове тъмнината да излезе през раната и да установи властта си над земята.

— И по този начин тъмнината ще спечели — каза Джек.

— По този начин времето ще спре. По този начин хората ще бъдат унищожени, защото точно те са отворили раната и са позволили на Черния гарван да покани тъмнината в нашия свят.

— Кой е този човек?

— Във всеки от нас това е фалшивият глас на ума. В съня той е онзи, който повежда хората по грешния път и извиква тъмнината от дълбините на земята.

— А в реалния свят — заключи Джек — това е моят брат.

— Мисля, че да — съгласи се тя след кратко колебание.

— Кои са Шестимата?

— Онези, призвани да го спрат.

— Призвани от кого?

— Това не знаем.

— Но аз и ти сме измежду тях.

— Ние сънувахме съня. Да, мисля, че е така.

Джек остана седнал, без да продума, но чертите на лицето му се гърчеха — той се бореше с обзелите го емоции. Тя го наблюдаваше състрадателно, но не правеше нищо, защото той бе този, който трябваше да се обърне към нея.

— Как? Как можем да го спрем? — попита Джек и сега на лицето му имаше изражение на неподправен страх, а гласът му излизаше на пресекулки. — Опитах преди и се провалих. Провалих се и пред себе си. Допуснах тъмнината да се настани в мен. — Той шепнеше. — Страх ме е. Страх ме е, че не съм достатъчно силен.

Тази, която върви сама отново пое дълбоко дъх и за пръв път откакто бе влязла, го погледна право в очите. Моментът беше дошъл.

— Трябва да се излекуваш — каза му тя. — Преди да опиташ отново.

Той я изгледа втренчено, но последната защитна бариера на гнева му се бе стопила. Сега седеше пред нея уязвим и истински, а от очите му капеха сълзи.

— Не знам как да започна — прошепна той.

— Но ще опиташ да го спреш, така или иначе, нали?

— Да.

— Тогава отново ще се провалиш. Това ли желаеш?

— Не.

— В такъв случай нямаш избор.

Той поклати глава, съгласен с нея. По бузите му се стичаха сълзи, които той не се опитваше да спре.

Тя взе ръцете му в своите и ги стисна силно. Той я погледна.

— Аз ще ти помогна — обеща Тази, която върви сама.

 

 

Първият писък, разнесъл се зад стената, изтръгна Дойл от неспокойния му сън. Той се хвърли към вратата, следван по петите от Инес. Озовали се отвън в коридора, двамата мъже се спряха и напрегнато се вслушаха в онова, което ставаше в купето на Джек. Женски глас ритмично пееше и в допълнение на това отвътре идваше тежката миризма на горяща билка. Гласът на индианката стихна, те чуха леко стенание, но миг по-късно косата им настръхна от нов писък.

— Боже мой, Който си в небесата… — прошепна Дойл.

— Звучи, като че ли го пекат на шиш — обади се Инес.

Дойл бутна вратата и влезе, но гледката, пред която се изправиха, ги накара да замръзнат на местата си.

В малкото помещение беше адски горещо. Джек лежеше на тясната пътека между седалките, а Тази, която върви сама бе коленичила до него. Съблечен гол до кръста, Джек изглеждаше сякаш беше загубил разсъдъка си. Гърдите му бяха покрити с диагонални ивици червена и бяла боя. Мери Уилямс бе само по набедрена престилка, бе пристегната с някаква лента през гърдите, а лицето й бе нашарено със същите цветове. От две кадилници се издигаше дим на тлеещ пелин, от което задушливата атмосфера бе съвсем непоносима. Дълга дървена лула лежеше на една от седалките, а на пода до главата на Джек бе положена върбова клонка с орлово перо на върха.

И двамата бяха плувнали в пот. Джек се гърчеше от агонизираща болка, а тя въртеше ръце, сякаш бързо месеше тесто над гръдния му кош. Намираше се в някакъв транс, защото не забеляза нахлуването им. Чертите й бяха напрегнати и някак изваяни, а от устата й не спираше да се носи все същото неразбираемо заклинание.

От устните на Джек се откъсна нов разкъсващ душата вик и тялото му направи мост на пода, обтегнато като тетива на лък. Досещайки се с известно закъснение, че писъците му могат да разбудят всички във вагона, Дойл понечи да затвори вратата, но не направи нищо, защото в същия миг индианката отдели ръцете си от гърдите на Джек… и в тях имаше нещо!

Беше тресяща се розово-червена прозрачна маса с размера на издължен грейпфрут, в чийто център се виждаше горещо черно ядро, обвито с разтеглени нишки от отвратителна сива материя, която, подобно на ребра, придаваше на нещото стабилност и структура.

Някакъв зародиш или ларва, нещо по-близко до насекомите, отколкото до човек. Дойл се обърна към Инес, чието лице беше бяло като платно. Удивлението на Инес непонятно защо му вдъхна известен кураж.

Ръцете на жената не спираха да се въртят и вибрираха с такава непостижимо висока честота, че беше невъзможно да се разбере дали гадното нещо в шепите й се тресе от нейните движения, или от своята собствена енергия. Двамата мъже не бяха сигурни дали да вярват на очите си и не бяха уверени дали тя изобщо държи нещо в ръцете си.

Джек се отпусна и тялото му се удари с глух звук в пода.

Дойл сграбчи Инес, издърпа го обратно в коридора и бързо затвори вратата. Двамата се спогледаха смаяни. Инес трескаво примигваше, устните му се мърдаха беззвучно.

Дойл му направи знак да мълчи и поклати глава. Инес послушно се отправи към тяхното купе и без много да мисли, извади бутилка уиски от пътната си чанта. Седнали един срещу друг в леглата си, двамата братя си наляха внушителни дози и зачакаха уискито да изтрие от съзнанието им ужасния спомен.

Никой не продума и дума по повод видяното.

През останалата част от нощта иззад разделящата ги от купето на Джек стена повече не се чу нито звук.

 

 

Каньонът на черепа, Аризона

Хайката вече бе прекарала една бурна нощ в хотела „Каньонът на черепа“ и когато алкохолната река потече за втора вечер подред, изглеждаше невъзможно градчето да издържи повече.

Групата бе подхванала разгорещен спор коя заплаха за обществото да подгони най-напред: китаеца или онзи хитър, измамен, продажен кучи син, предател и затворник Франк Маккуети. Въпреки различията в мненията си всички бяха единодушни, че когото и да хванат, ще му метнат бързо-бързо конопената вратовръзка и ще го полюлеят на най-близкото дърво.

Шериф Томи Бътърфийлд се чувстваше най-измамен от всички: заради освобождаването на Франк той бе влязъл в пререкание с губернатора, за бога! Беше се доверил на този човек, беше заложил политическата си кариера, а ето как му се отплащаше Кожения Франк. Мръсникът можеше вече да е преполовил пътя до Гуадалахара! Томи бе успял да убеди хайката да отидат до Каньона на черепа, следвайки инструкциите, които Франк им бе оставил, но когато най-сетне бяха стигнали и него го нямаше, отделните викове за възмездие скоро се превърнаха в хор.

С напредването на следващия ден приказките ставаха все по-пиперливи, а разпитите на персонала в хотела все по-безцеремонни, докато накрая един от прислугата призна, че Франк не е тръгнал към Прескот, както им бяха казали първоначално — под страх от смъртно наказание, не пропусна да уточни изплашеният човечец — защото го видели да потегля на запад към религиозното селище. Там, за където се бяха запътили артистите и Главореза. Когато истината лъсна наяве, стаята потъна в гръмогласен рев.

Тръгваме тази нощ, бе преобладаващото мнение, нахлуваме със стрелба, изкопаваме ги от дупките им и господ да му е на помощ на онзи, който се осмели да се изпречи на пътя ни. Оставаше само да се види как ще намерят мястото.

Тогава се обади джентълменът, който досега кротко бе седял в ъгъла си, заобиколен от четиримата си спътници.

Те знаели пътя, успокои ги джентълменът. Всъщност точно натам пътували и щели да бъдат повече от щастливи да ги заведат.

Веднага ли?

Да, планирали да потеглят тази вечер, обясни им мъжът. И знаели едно много удобно място за почивка, където биха могли да пренощуват, ако решат да поспрат.

— А ти каква работа имаш в онова място? — попита някой.

— Ние сме продавачи на библии — отговори мъжът и наистина един от спътниците му отвори пътна чанта, пълна със свещени книги.

Водачите на хайката подхванаха яростен и гръмогласен спор, но в крайна сметка надделя становището, че тези момчета изглеждат съвсем наред, добре са облечени и вчесани, явно са богобоязливи и най-важното — знаят пътя. Стигнали до този извод, всички без изключение се съгласиха: потегляме с тях веднага.

Когато трийсет и осемте аматьори се събраха отвън, петимата продавачи на библии вече ги чакаха, оседлали конете си. Никой от доброволците не чу как водачът им — онзи, който бе проговорил пръв, симпатичният мъж с лек немски акцент — каза тихо на един от спътниците си:

— Чакайте моя сигнал.