Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артър Конан Дойл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Six Messiahs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Марк Фрост. Шестимата месии

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

2.

— Казвам се Вернер. Ако мога да направя нещо, за да бъде пътуването ви по-удобно, моля, само ми кажете.

— Благодаря ти, Вернер.

Дойл се приготви да влезе в каютата си, но Вернер му препречи пътя.

— Не знам дали мога да си позволя дързостта… Четох за вашия детектив, сър, и бих искал да ви демонстрирам, че великият Холмс не е единствен с дедуктивните си способности — каза спретнатият немски стюард.

— Чудесно. И как ще направите това? — вежливо се осведоми Дойл.

— Имам възможност да ви наблюдавам само от няколко минути, нали така, сър?

— Не мога да отрека това.

— Но мога да ви съобщя, че през последната година сте пътували до Шербур, Париж, Женева, Давос, Мариенбад, обратно до Лондон, веднъж до Единбург и два пъти до Дъблин. Правилно ли е, сър?

Дойл трябваше да признае, че е така.

— И искате ли да ви кажа как стигнах до тези заключения?

Дойл пак трябваше да признае, че иска.

— Прочетох етикетите по багажа ви.

Вернер намигна, размърда малките си руси мустачки, отривисто козирува и изчезна по коридора. Дойл едва бе успял да се захване с подреждането на багажа си, когато в каютата нахлу Инес и събори бомбето си в горния праг.

— Страхотни добри новини — задъхано каза той и вдигна шапката си. — Намерих един човек, който ще ни бъде от изключителна полза, когато пристигнем в Ню Йорк.

— И кой е този човек, Инес?

— Даде ми картичката си. Ето я. — И той я извади. — Казва се Нелс Пимел.

— Пимел ли?

— Репортер за „Ню Йорк Поуст“. Наистина ще те заинтригува, Артър. Този човек е истински „образ“…

— Я дай да видя — каза Дойл и взе визитката.

— Много симпатичен приятел. Оказва се, че познава едва ли не всички, които представляват нещо в целите Щати…

— И какво иска мистър Пимел от теб?

— Нищо. Покани ни да вечеряме с него довечера.

— Ти, разбира се, не си приел.

— Но… аз не видях нищо лошо в това да…

— Чуй ме, Инес, и то ме чуй внимателно. Считано от този момент нататък ти няма да търсиш този човек, няма да говориш с него и няма дори с намек да окуражаваш опитите му да влезе под кожата ти!

— Не мога да те разбера… той изглежда толкова приятен и безобиден човечец.

— Той не е „човечец“, не е „приятел“ и изобщо не е нищо обикновено — той е журналист, а те са съвсем различни от нас.

— И ти веднага заключи, че се опитва да завърже приятелство с мен само и само за да се приближи до теб, така ли?

— Ако става дума за онзи, когото подозирам, бъди сигурен, че той ни най-малко не се интересува от твоето приятелство, та дори и от бегло познанство с теб…

На бузите на Инес се бяха появили две червени петна, и зениците му бяха станали като главички на карфици… „О, боже, помисли си Дойл, — колко добре познавам тези признаци.“

— Значи за теб съм смешен с предположението си, че на този кораб може да се намери някой, който да прояви искрен интерес към мен като към нормално човешко същество…

— Инес, моля те… Изобщо не твърдя такова нещо!

— Така ли?

— Правилата за общуване на палубата на кораб са по-различни от обикновените. Този Пимел или Пинкъс, или каквото и да е името му, вече се опита да ме ухажва. Дай му само ей толкова надежда, че може да постигне нещо, и той ще изкара това пътуване, настанявайки се в джобовете ни.

— Знаеш ли какво мисля? — Инес подскочи и гласът му застрашително изтъня. — Мисля, че си чел прекалено много вестникарски изрезки, отнасящи се до теб. Според мен ти си мислиш, че си по-добър от останалите хора. Аз съм на двайсет и четири години, Артър, и макар никога преди да не съм се качвал на борда на кораб, това не означава непременно, че съм забравил маниерите си, така че възнамерявам да говоря и да вечерям с когото избера.

Решил да подчертае думите си със стремително излизане от каютата, Инес се обърна, за да тръгне, и отвори вратата на вградения гардероб. За чест на младежа, той запази самообладание, огледа вътрешността на гардероба, сякаш бе искал да направи точно това, затръшна вратата, изръмжа одобрително, изхвръкна от каютата и разбира се, закачи с шапката си горния праг и тя пак падна.

„Пет месеца без Лари — помисли си Дойл. — Господи, аз просто няма да се върна в Англия жив.“

 

 

Дойл вечеря на масата на капитан Карл Хайнц Хофнер в отсъствието на по-малкия си брат, предпочел да прекара първата си вечеря на борда в компанията на Айра Пинкъс/Нелс Пимел… и още четири други псевдонима, използвани от Пинкъс при работата му за шест различни нюйоркски вестника. Пинкъс/Пимел показа само с поглед разочарованието си от това, че знаменитият брат на Инес няма да се присъедини към тях, но нали и червеят не стига до центъра на ябълката, започвайки от средата.

Вбесен от снобизма на Артър, Инес без никакви угризения обсипа Пимел с пълното меню анекдоти, които Конан Дойл сам обичаше да разказва — е, какво лошо можеше да има в това? Нямаше впечатление, че събеседникът му го разпитва. Нещо повече, той се интересуваше в еднаква степен както от приключенията на Инес по време на службата му в полка на Кралските мускетари, така и от всичко свързано с живота и навиците на Великия автор. А и самият Пимел се оказа много забавен разказвач за всичко, отнасящо се до темата Ню Йорк, демонстрирайки задълбочено и направо интимно познаване на танцьорките от Бродуей.

— Ама не, разбира се, няма никакъв проблем да те запозная с някои от тези момичета — уверяваше го Пимел. — Всъщност… хрумна ми нещо: защо двамата с теб не се разходим някоя нощ из града заедно с няколко от тях? Или още по-добре — да направим парти! Ще ги поканим да ни посетят! Пийни още вино, Инес!

Пимел беше направо изключителен приятел.

Осъзнавайки, че май ще прекара всички вечери в компанията на капитан Хофнер — солиден мъж, интересуващ се единствено от морска статистика, от етикета, задължителен за всички пътници на борда, и от справочниците с точните времена на приливи и отливи в различните части на света… и неспособен да оскверни тези сфери на познанието с дори капка чувство на хумор — Дойл зададе в икономично темпо всички хрумнали му въпроси относно „Елба“, надявайки се да спечели достатъчно време, за да открие други по-плодотворни теми на разговор. Но в отговорите на Хофнер липсваше какъвто и да било ентусиазъм — прецизни, формулирани в гладки фрази, изречени по онзи приковаващ вниманието начин, по който птицата майна[1] би изрецитирала подбрани пасажи от ръководство за ремонт на корабен двигател. Този мъж бе прекарал толкова голяма част от живота си в морето, че не бе съумял да си създаде мнение по какъвто и да е по-значим сухоземен въпрос, и бе съвсем явно, че даже не е разлиствал някой роман. Още по-малко роман от Дойл.

Другите сътрапезници също не бяха особено вдъхновяващи — група директори на пивоварни от Бавария, поели по света с грижливо гледаните си съпруги, решени да обиколят из пивоварните, пръснати из американския Среден запад. Всички имаха скромни познания по английски, които по някакви причини бяха решили засега да не използват активно, макар това да не им пречеше да попиват през по-голямата част от времето всяка произнесена от Дойл дума, сякаш в нея се съдържа таен религиозен смисъл… всъщност Шерлок Холмс беше Голяма работа в Германия.

Синдромът на Известния автор обикновено даваше на Дойл напълно достатъчно вдъхновение, за да подхване някоя от любимите си теми, но тази вечер всеки път, когато измислеше нещо достатъчно дълбокомислено, погледът му попадаше на Инес и Пинкъс/Пимел, опрели заговорнически глави в другия край на салона, и настроението му се разваляше. Чувстваше се оглупял и безчувствен като… като невъзмутимия капитан Хофнер. Общият разговор на масата се накъсваше от все по-дълги и по-дълги паузи, по време на които стърженето на ножовете по порцелановите чинии ставаше направо оглушително.

— Спомням си, че четох някъде за трайния ви интерес към окултизма, мистър Дойл — обади се една самотна англичанка, която до момента само беше наблюдавала, без да се обажда.

— И още как — отговори й Дойл. — Интерес, сдържан от съвсем естествен и определено здравословен скептицизъм — бързо уточни той.

Мрачните лица около масата се озариха от нов живот. Съпругите на бюргерите се нахвърлиха върху Хофнер на немски, явно умолявайки го да предприеме нещо, неизвестно как свързано с Дойл. Хофнер дълго се съпротивлява, но накрая се обърна към Дойл с изражение на искрено извинение.

— Докато пресичахме Ламанша, разказах една история — каза капитанът. — Изглежда, някои членове на екипажа са убедени, че на борда има призрак.

— Този кораб е свърталище на духове — заяви англичанката.

Тя седеше неспокойно на ръба на стола си. Беше дребна и подобна на птичка и макар по време на вечерята да не й бе обърнал никакво внимание, сега, когато тя бе попаднала в стихията си, Дойл видя в светлите й очи познатия му нездрав блясък: жената беше Истинска вярваща.

— Опасявам се, че не мога да заявя това със сигурност, мисис Сейнт-Джон — каза капитан Хофнер, после продължи все така извинително, обръщайки се към Дойл: — От няколко години на борда на „Елба“ стават странни и… необясними неща.

— Защо не разкажете на мистър Конан Дойл за последната случка, капитане? — попита мисис Сейнт-Джон с кратка нервна усмивка, примигвайки тревожно.

— Ами… това се случи тази вечер — сви рамене Хофнер и понижи глас.

— След като излязохме в морето?

Хофнер рязко кимна.

— Един от пасажерите чул странни звуци откъм трюма — някакви писъци, повтарящо се почукване…

— Има ли други свидетели? — осведоми се Дойл.

— Не, само тази жена.

— Класически случай на обитаване от духове — намеси се мисис Сейнт-Джон, неспокойно мачкайки салфетката си. — Сигурна съм, че ще се съгласите с моята диагноза, мистър Конан Дойл: стъпки в празна стая, почуквания, тропот, печални гласове. И грамадна, застрашително извисяваща се сива фигура, забелязана в един от коридорите на трюма.

— Искам да изясня, че лично аз не съм виждал нищо такова — подчерта Хофнер в откровен опит да омаловажи ситуацията. Недопустимо бе на неговия кораб да има истински дух.

— Капитане, случвала ли се е на борда на „Елба“ някаква истинска трагедия? — попита Дойл.

— Този кораб е на вода вече от десет години и аз съм бил на борда му всеки ден от тях. Щом на едно място се събират много хора, трагедията — колкото и да е тъжно това — е нещо, което не може да се избегне — уклончиво отговори Хофнер.

— Тъжно е наистина — съгласи се Дойл, изненадан колко изразително се бе изказал капитанът. — И все пак, има ли такава, която се откроява от по-незначителните? Някакво убийство, свързано с проява на насилие или запомнящо се брутално самоубийство?

Бюргерите и съпругите им бяха видимо озадачени.

— Извинете ме за прямотата, дами и господа, но няма никакъв смисъл да го увъртаме: събития като тези, описвани от мисис Сейнт-Джон, обикновено са резултат от някакво ужасно нещастие и не е възможно да го обявим за несъществуващо, като заобикаляме фактите.

„Най-сетне нещо — помисли си Дойл, — което мога да докарам до успешен край.“

— Имаше в миналото — предпазливо започна капитанът — няколко случая.

— Отлично… но аз не бих искал да изтръгвам от вас подробностите пред една толкова смесена компания. Ще ви предложа една интересна теория, meine Damen und Herren, и тя е най-правдоподобната според мен, ако изобщо вярвате в тези неща: духът е емоционалният остатък от един живот, завършил неочаквано или при обстоятелства, свързани с голямо душевно вълнение. Точно по тази причина духовете най-често имат отношение към убийствата, към жертвите при нещастни случаи, към самоубийствата — все събития еквивалентни, ако ми позволите това сравнение, на отпечатък от крак върху влажен пясък — останка попаднала на място, намиращо се извън нашето възприятие за време, чието отношение към нас може да се сравни с отношението на отпечатъка към оставилия го човек…

— О, не! Не, не, не… тук става дума за среща с безсмъртната душа на горкия нещастник — възрази енергично мисис Сейнт-Джон. — Впримчена някъде между земята и небето, в чистилището на празното пространство…

— Е, това е съвсем друга гледна точка. — Дойл не можеше да скрие досадата, че го бяха прекъснали толкова агресивно. — Гледна точка, която се опасявам, че не ми е възможно да прегърна безрезервно.

— Но уверявам ви, мистър Конан Дойл, че случаят е именно такъв. Това се доказва от нашия опит и многократните доказателства, които сме…

— Нашия опит?

Мисис Сейнт-Джон уверено се усмихна на останалите гости.

— Имам предвид най-вече моята спътница и в по-малка степен самата себе си.

— Спътница?

О, боже, дано само не се окажеше, че става дума за невидим дух, подтичващ като пекинез след поредната истеричка. Тази жена бе смахната, нямаше никакво съмнение в това.

— За нещастие Софи не се чувстваше достатъчно добре, за да се присъедини към нас за вечеря — обясни мисис Сейнт-Джон. — Съвсем неотдавна тя приключи изтощителна обиколка из Германия, изнасяйки беседи на много места, и сега сме на път за Америка, без дори да се отбием у дома.

— Изглежда, вие и приятелката ви се радвате на голям интерес — подметна Дойл, с облекчение разбрал, че приятелката й поне обитава човешко тяло.

— Да. Дебютът ни беше преди три години, малко след смъртта на моя съпруг. Естествено, аз бях напълно съкрушена и неутешима… мисля, че тогава се чувствах в известна степен както очевидно се чувствате в момента вие, мистър Конан Дойл. Не можех да проумея как така изведнъж скъпия ми Бенджамин вече го няма. И тогава, виждайки отчаянието ми, един загрижен приятел настоя да се запозная със Софи. Софи Хилс.

— О, Софи Хилс!

— Виждам, че името й не ви е непознато.

Софи Хилс беше най-уважаваната, ако не и най-известна жена медиум в Англия. Тя твърдеше, че е посещавана от огромни конгрегации безтелесни духове, всички без изключение разполагащи с директна връзка с телефонната централа на отвъдното, откъдето по заявка постъпваше непрекъснат поток лесно проверима точна информация за починали родственици, загубени пликове, изчезнали венчални халки, загадъчни лекарства и — в един добил сензационна известност случай — даже улика относно неразрешено престъпление с десетгодишна давност, станало в Херефордшир, довела до признание в убийство. Понякога Софи проявяваше талант на изумителен медиум, демонстрирайки способностите си чрез изваждане от въздуха на напълно материални тримерни тела, най-често озадачаващо необикновени: африканско птиче гнездо, древни римски монети, а дори и още по-екзотични, като например… подскачаща жива риба. Учените я бяха подлагали на най-подробни изследвания и до сега никой не бе изказал подкрепено с някакви факти съмнение в автентичността на нейната дарба. В един от тези случаи, в присъствието на внушаващи доверие свидетели, свързаната в усмирителна риза мис Хилс, с глава, пристегната в чувал от зебло, бе успяла да убеди един от навъртащите се около нея духове да изсвири „Патица в сламата“ на акордеон, заврян под плетен панер в другия край на стаята.

О, да, Дойл знаеше за Софи Хилс. И изпитваше нещо повече от обикновен преходен интерес към възможността да я разобличи по време на сеанс.

— Споменах пред мисис Сейнт-Джон — намеси се капитан Хофнер, — че някоя вечер може да се натрапим на мис Хилс с молба да ни демонстрира силата си.

— И едновременно с това да успокои изтерзания дух, бродещ из „Елба“ — допълни мисис Сейнт-Джон. — А след като научих, че ще пътувате с нас, мистър Конан Дойл, аз сама предложих да изтръгнем от вас съгласие да участвате. Защото ако сам се убедите в чисто научната основа на този експеримент, вашата репутация ще бъде най-доброто доказателство за несведущата публика, че силата на Софи е реална и добронамерена.

— Защо не се уговорим още отсега за утре вечер? — каза капитанът. — Мисля, че след вечеря ще е съвсем удобно.

— За мен ще бъде удоволствие, капитане — учтиво се съгласи Дойл.

Най-важното сега бе да се намери начин Айра Пинкъс да не разбере. Дойл просто си представяше заглавията, с които можеха да го посрещнат вестниците в Ню Йорк: „Създателят на Холмс преследва корабен дух“.

 

 

Чикаго, Илинойс

Опомни се, Джейкъб… Какво правиш тук? Възможно ли е да има някакво съмнение? Не, честно казано, не мисля така. На преклонната възраст от шейсет и осем години, когато повечето като теб отдавна са постигнали контрол над духа и тялото си, ти напълно си се побъркал.

Стари глупако, най-добрата част от живота ти едва започваше… помниш ли как издържа на изпитания и лишения, разчитайки на утешението, че след като се оттеглиш, ще можеш да се захванеш с обучението на другите? Освободен от домашни проблеми и професионални задължения, скрил се в усамотението на библиотеката, изправен пред стени, отрупани с томове житейска мъдрост, омиротворен и успокоен, разполагащ с месеци, които да прекараш в изучаване на метафизичното и в медитация. Колко прекрасно щеше да бъде постигането на подобен логичен и дълбоко удовлетворяващ връх на твоя живот! И към всичко това реалната възможност за допълнително просветление.

И вместо да седиш пред писалището, заграден от книги, вместо да почиваш в уюта на сутеренния си кабинет на Деленси стрийт и да топлиш пръстите си с чаша горещ чай с лимон… ти се намираш под дъжда на перона на гарата в самия център на Чикаго и чакаш да се качиш на влака за — за къде, наистина? — Колорадо, боже опази… място, където не познаваш нито един човек. Кога ли за последен път са виждали равин в Колорадо?

И всичко това единствено благодарение на сън, в който ти бе наредено да го направиш.

Добре, нека не е точно сън, нека е видение, ако държиш на това — видение, което те преследва в сънищата ти през последните три месеца. Видение с такава сила на внушението и толкова страховито, че буквално успя да те изхвърли от заешката ти дупка и да те изстреля в пустошта подобно на някакъв луд библейски пророк. Не видение, а истински кошмар, от който костите се разтреперват — кошмар, буквално изваден от Вехтия завет, който така обичаш да четеш. В удобното си кресло. На топло… с крака, обути в сухи чорапи.

О, небеса! На теб не ти трябва еднопосочен билет за Дивия Запад. Ако наистина се нуждаеш от нещо, това е доктор. Защото нищо чудно това да се окаже само началото на една екзотична треска, предшестваща някоя странна и бурно развиваща се умствена болест. Все още можеш да размислиш! Можеш да се върнеш в Ню Йорк, без някой да разбере, ако изпревариш слизането на сина ти от кораба. И виж какво, Джейкъб, имаш ли някаква представа колко ще се разстрои Лайънъл, когато пристигне с книгата, открита с такъв труд, и установи, че си изчезнал неизвестно къде? Само след два часа за Ню Йорк тръгва влак… какво, за бога, би могло да ти попречи да го вземеш?

Но ти май знаеш какво ти пречи, а, старче?

След като си посветил живота си на изучаването на митовете и алегориите в Кабала[2], ти знаеш, че те са нещо много повече от голи думи върху стари пергаменти, предавани от ръка на ръка през вековете. Знаеш, че тази земя е бойно поле за силите на мрака и на светлината, и че след като си призован да се включиш в тази битка — защото, Джейкъб, ти прекрасно знаеш, че именно това е, което сега става тук! — не е възможно да се откачиш от куката като изреждаш списъка със старческите си недъзи… макар че както си разпънат между невралгията и артрита, Бог ти е свидетел, че би могъл да бъдеш и убедителен.

Нали помниш какво ти казаха равините, когато за първи път разтвори Кабала? Че само мъж, който е женен, който е станал на четиридесет години и е стъпил здраво на земята с двата си крака, само такъв мъж може да се захване за изучаването на тази тайнствена книга. Че намиращото се между двете й корици е прекалено опасно за дилетанти. Че знанието е сила, а езотеричните книги са като барут — това ти казаха те, допълвайки, че само изключителен мъж може да понесе това бреме.

„Аз съм този мъж!“, заяви им ти.

И защо, какво те прихвана тогава? Ако бе ставало дума за обикновена жажда за мъдрост, съществуваха стотици не така опасни извори, от които да се напиеш! А ето че двайсет и осем години по-късно ти чакаш да дойде влакът. Странно, нали?

Бъди честен пред себе си, старче: още когато отвори онази книга — автентичната „Sefer ha-Zohar“[3] — ти почувства, че един ден ще ти се случи нещо необикновено. И ти го искаше! Така че не се оплаквай! Какво чак толкова ценно има в живота, който живееш? Жена ти се помина преди шест години, лека й пръст, синът ти израсна. И, Джейкъб… онзи кабинет в сутерена на Деленси стрийт? Той май не е онова убежище, което си си представял? Защото е… скучен! Ето, каза го най-сетне!

Така че ти ще се качиш на влака за Колорадо, рави Стърн, и ще поемеш онова пътешествие един бог знае за къде по същата причина, която те доведе в Чикаго: защото си човек, който мисли, че на оракулските видения трябва да се обръща внимание, макар и да са нежелани за шейсет и осем годишен старец с разклатено здраве, чийто живот досега едва ли би могъл да се охарактеризира като особено енергичен. И още, защото знаеш, че част от видението ти вече се е сбъднала: откраднатото от храма на рави Брахман в Чикаго копие на „Tikunei Zohar“.

Но най-вече защото ако обърнеш гръб сега и Луцифер тръгне в поход през пустинята и Земята падне в ръцете на Сина на злото, както се намеква в твоя прословут сън… е, ако се чувстваш просто зле, представи си какво ще ти бъде тогава!

Ето че и влакът се появи. Боже, който си в небесата, бди над моя син… защо не изчаках Лайънъл, преди да избягам така? Ами ако и той е в опасност? Можех поне да му драсна едно писмо…

Не. Не това казва видението. Отпусни се, Джейкъб. Поеми дълбоко дъх, успокой сърцето си. Така, сега е по-добре. Удивително каква увереност обхваща съзнанието ти, когато загубиш ума си… поне ти спестява двоуменията.

Къде е билетът ти? А, ето го. И защо този стар куфар трябва да е толкова тежък? Но след като ми се наложи да тръгна така набързо, как бих могъл да знам какво ще ми потрябва по време на това пътуване в неизвестността…

Спри сега… Как бяха думите, които винаги използваше, за да утешиш страдащите в храма? Всичките ни проблеми са временни, така че има ли смисъл да се измъчваме?

Но и ти можеш да потърсиш утеха от другата част на видението, която така и не разбра. Онези думи, отекващи в съзнанието ти, как бяха те…

„Ние сме Шестима…“

Нямаш никаква представа какво означават. Но ти звучат окуражаващо, нали?

 

 

Сан Франциско, Калифорния

„Кантон“ акостира на кея в Сан Франциско по средата на следобеда, но когато властите разрешиха на първите работници да слязат от кораба, нощта вече беше паднала. А може би така бе и по-добре, за да не видят белите граждани колко много азиатци стъпват на тяхна земя, помисли си Каназучи.

И докато тълпата напираше напред, той тръгна назад, откъдето щеше да е по-лесно да наблюдава какво става на кея. Двама китайци, застанали в долния край на трапа, крещяха напътствия на мандарин[4] към слизащите работници: „Вървете право напред към отсрещната сграда и не разговаряйте!“. Пазачи в черни униформи и с дълги палки в ръцете образуваха тесен коридор, а имигрантите минаваха по него, насочвани към високия вход на дълъг навес.

Щом попаднеха вътре, подчинявайки се на следващите излайвани в лицата им заповеди, те се подреждаха послушно на опашките и подаваха документите си на седналите върху високи скамейки бели служители. Широките маси пред скамейките бяха за багажа им, който хората от охраната безцеремонно измъкваха и разтваряха за оглед.

Каназучи разбра, че се налага да предприеме нещо по-различно.

На фордека над него трима немарливци от екипажа очакваха да получат полагаемия им се отпуск на сушата и използвайки периферното си зрение, Каназучи бе в състояние да види как перспективата за скорошно запиване и последващи оргии отсега стимулира най-низките им страсти. Той се дръпна в сянката, изчаквайки всички китайци да слязат по трапа.

После сграбчи фала със стоманените си пръсти, изкатери ловко няколко метра, безшумно се приземи зад малката групичка и изчака докато един от тях се отдели — беше набит кривокрак помощник-инженер, решил да облекчи мехура си през релинга откъм страната на морето. Когато приключи, помощникът усети две ръце да се впиват в лицето му със силата на мечешки лапи, последва рязко завъртане, нещо тихо изпука и вратът на помощника се счупи. Трийсет секунди по-късно вече беше и съблечен.

Каназучи използва парапета, за да се плъзне покрай самия корпус на кораба, докато стигна до веригата на котвата, после внимателно се спусна до самата вода и безшумно положи тялото в мазните вълнички на залива. Вдигнал високо дрехите си и вързопа с оръжията, праховете и билките, той преплува разделящата го от брега четвърт миля, избра празна стоянка и се качи на кея по стълбичката.

Дрехите му стояха прилично. В джобовете намери малко американска валута. Сега-засега боговете му се усмихваха, но истината бе, че пътешествието едва започваше. Каназучи не забрави да благодари на мъртвеца за подаръка, който му бе направил с цената на живота си, и се помоли душата му вече да се наслаждава на заслуженото възнаграждение за стореното добро.

Прехвърли се през оградата, без никой да забележи, метна през рамо вързопа, в който се намираше Косата, и тръгна пешком към Сан Франциско. Знаеше, че съзнанието му няма защо да се безпокои за къде е тръгнал или как ще пристигне. Сенсей[5] бе казал, че видението, което го бе избрало за тази задача, ще го отведе до изчезналата Книга.

Тъмна планина над пясъка.

Черен лабиринт под земята.

Китайски кулита[6] копаят тунел.

Белобрад старец с черна шапка.

Ние сме Шестима…

И докато вървеше, Каназучи повтаряше фразата, която използваше за изпадане в медитация: „Животът е сън, от който се мъчим да се събудим“.

 

 

Бют, Монтана

— Вече никога няма да ме върнат жив в онази проклета черна кула в Зенда! Трябва да ти благодаря за живота си, най-скъпи ми приятелю и братовчеде Рудолфо, но също и за връщането ми на трона на Руритания!

Бендиго Раймър тежко падна на колене до ложето на болния крал и както обикновено ударът разтърси изпоядения от молци и оплют от мухи пищен макет на руританските Алпи. Раймър размаха безпомощно ръце като вятърна мелница, за да илюстрира дълбочината на емоциите, които напираха да бликнат от него, защото този път бе останал без думи.

— Хайде, говедо такова, опитай да не преиграеш — прошепна Айлин, наблюдавайки откъм страничния вход за сцената, докато чакаше да й дойде редът. После се сети и опипа тревожно фибите в косата си, за да се увери, че евтината бутафорна тиара върху главата й няма да полети в оркестъра, както се бе случило миналата седмица в Омаха.

— Ваше Величество, работата ми тук свърши и аз не мога да приема похвали. Но съм щастлив, че можах да ви служа по единствения достъпен за един англичанин начин: с цялото си сърце и душа — изрече най-сетне Раймър, преди да се изправи и да погледне над монтираното в пода сценично осветление към скритата в тъмнината публика. — Не е злочестина да се пожертваш в името на толкова благородна кауза.

Скудоумната декламация изпроси очакваните ръкопляскания на мъжете, накара дамите да бръкнат за носните си кърпички и за пореден път почтените граждани на — … къде се намираха в момента — Бют, Монтана, с удоволствие изиграха своята малка роля, докато Раймър самодоволно се наслаждаваше на безкритичната им любов.

Айлин изсумтя отвратено. Даже за актьор — неотличаваща се с особена сдържаност категория хора — този човек бе напълно лишен от чувство за срам.

— Но все още има един начин, по който бих могъл да бъда полезен на Ваше Величество… — Бендиго се обърна и се хвърли да помогне на крал Аликзандър да се надигне, преди тъпият мухльо, играещ ролята му, да успее да се противопостави. Турнето им продължаваше шести месец, а малоумникът още не се бе научил как да изпълва сцената с кралско присъствие. — Ще ви върна любовта на вашата годеница принцеса Флавия, която ви остана вярна и през най-тъмните мигове на несигурната й съдба и се молеше за вашето завръщане.

„Ха! Ако наистина бях Флавия и трябваше да се омъжа за този нескопосник със скапана прическа — помисли си Айлин, — вече щях да съм преспала с цел ескадрон кавалеристи от полка на Кралските драгуни.“

Раймър направи жест към кулисите. Айлин повдигна гърдите си с две ръце, за да им помогне да се покажат максимално над деколтето — поостаряхме за тези номера, миличка, как мислиш? — и с ефирна походка изхвръкна на сцената.

— Господарю мой, нима сте жив? Обична ми надеждо! Господ да ви благослови!

Тя се просна върху крал Тъпчо и предпазливо подуши. Слава богу, този път поне не беше ял пресен лук преди представлението. Последва голямата целувка — след Кливланд, където го ритна в слабините, младежът вече не смееше да завира дългия си език в цялото й гърло — а междувременно трогателният Бендиго деликатно се извърна, за да не наблюдава завръщането на жената, която обичаше, при краля, чийто живот бе спасил. Завесата падна и както можеше да се очаква, залата избухна в аплодисменти.

Колко е лесно да доставиш удоволствие на американската публика!

 

 

— Айлин, скъпа, във финалната ни сцена заедно, когато те информирам за… ъъ… неугасващата си любов към теб, не мислиш ли, че репликата за пръстена ми, който винаги ще носиш на пръста си, би могла да бъде подадена малко по-бързо?

Бендиго Раймър се гледаше в огледалото. Беше стигнал до средата на процеса по изтриването на мазния си грим. Не можеше да откъсне поглед от лицето си, сякаш бе хипнотизиран.

„Какво, по дяволите, си мисли, че гледа?“ — питаше се Айлин. Дори самото излизане на сцената едновременно с него бе достатъчно мъчение, а необходимостта да споделят една и съща гримьорна, както често се налагаше из тия селски пущинаци, бе като затворническа присъда.

— Бендиго, скъпи, не разбираш ли, че Флавия се колебае, защото е разкъсвана между дълга си към скапания крал и невероятната страст, която я влече към обичния й Рудолфо. Ако тя отговори прекалено бързо, опасявам се, това би внушило известни съмнения в искреността на чувствата й. — Тя изчака зъбните колелца на мисълта му да зацепят едно за друго и й се стори, че буквално чува скърцането им. — Или поне такава е моята интерпретация — завърши тя скромно.

— Да-а… ако се изиграе по този начин… — започна той, поглаждайки брада. Всяко негово движение, свързано с напъна да мисли, изглеждаше мъчително. — В такъв случай тази пауза е полезна, така ли?

— Ако Флавия е така отчаяно влюбена в теб, най-добре е да подскажем това на зрителите.

— Колко си права! — изрева той и скочи на крака. — Господ да те благослови, скъпа! Винаги съм смятал, че си безценна находка за моята трупа!

Бендиго отметна глава и впръсна в устата си струя от пулверизатора, който съдържаше „Успокоително за болно гърло“, производство на компанията „Макгаригъл“.

„О, боже, той май се кани да ме целува!“

При нормални обстоятелства дъхът на Раймър създаваше впечатление у околните, че съвсем наскоро е погълнал балсамирана котка. „Макгаригъл“ само помагаше да изглежда, като че ли котката вече е била сварена в евтин одеколон.

Раймър надвисна над нея. Айлин ловко и доколкото бе възможно грациозно му предложи само темето си. Устните му се плъзнаха през косата й и я изплескаха с лепкав грим. След това Бендиго се отдръпна и закрачи из стаята, прекарвайки пръсти през дългите си боядисани кичури в опит да изглежда като човек, осенен от вдъхновение.

„Аз живея в някакъв кошмар“ — помисли си Айлин Темпъл не за пръв път. Дори не за пръв път тази нощ. Когато бе тръгнала за Америка преди десет години, носена на крилете на надеждата и младежките амбиции, можеше ли някой да предположи, че звездата й ще падне толкова скоро и толкова ниско под линията на видимия хоризонт?

„Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ (така и не бе събрала смелостта да го попита дали влага някакъв смисъл в думата „предпоследна“, но по нейно мнение отговорът по-скоро беше „не“). Бившият идол от матинетата Бендиго Раймър — или ако трябва да се каже истината: Оскар Кранц от Скрантън, Пенсилвания; веднъж се бе натъкнала на акта му за раждане, докато се ровеше из преносимия сейф на трупата — гонеше петдесетте, а може би вече ги бе прескочил.

„Как можах да легна с него онзи единствен път в Синсинати?“ — питаше се Айлин. Бе моментна проява на слабост в самото начало на турнето им; тогава пи прекалено много от онова vino blanco, а бедният нещастник все още хващаше око — това между впрочем бе единствената му положителна страна, която той безпогрешно се опитваше да изтъква — особено, ако човек му обърнеше внимание при необходимото осветление… например в непрогледната тъмнина на минен забой.

В крайна сметка, напомни си тя в опит да се самооправдае, ти си само човек, патко, а самотата наистина може да вкара в леглото на всекиго странни партньори. Неуморните опити на Раймър за прелъстяване се бяха оказали лесни за отблъскване. Той бе прекалено самовлюбен, за да може да прояви траен интерес към друго човешко същество. От друга страна, епизодичните любовни завоевания, свързани с покоряването на поредната обожателка, неспособна да отмести от него влажния си поглед, бяха повече от достатъчни, за да удовлетворят неговите… хм, как би могла да се изрази по-деликатно?… неговите невпечатляващи мъжки нужди.

„А моите нужди?“ — попита се Айлин. Животът на сцената се бе оказал толкова по-различен от обетованата земя, в мечти за която бе израсла. О, първите дни в Ню Йорк бяха толкова възбуждащи: всяка светлинка по Бродуей й бе намигвала с обещание за слава, богатство и безкраен поток баснословно състоятелни ухажори. Но всичко бе продължило само седмица. След това бе разбрала колко жесток може да бъде театърът към едно момиче, прехвърлило трийсетте. Само благодарение на грима, на дългата си гъста коса, на нежната си костна структура и на лишеното си от склонност към напълняване тяло… само благодарение на тези неща тя не бе загубила работата си още преди години. Без да желае това, Айлин беше реалист по душа и по сърце — голям недостатък в една професия, пълна с мечтатели и неудачници. Тя знаеше, че на практика най-добрите роли се дават на по-млади момичета, особено такива, чиито очи гледат гладно. Всичко, от което останалите се интересуваха, бе да прекарат един уикенд в отпуск от потискащите си бракове и да досадят комуто могат с оплаквания от тях над бутилка долнопробно шампанско.

Боже господи, ако вярваше на думите им, се оказваше, че познанията на американските съпруги за секса биха могли да се изгравират върху главичката на комар. И наистина, защо иначе съпрузите им биха лаели всяка нощ към луната? Айлин познаваше всичките си недостатъци, но опитността в леглото не бе сред тях. Колко жалко, че се бе оказала неспособна да се възползва от това! Не че не бе обмисляла тази идея — бяха й правени множество съблазнителни предложения — но макар понякога да си позволяваше слабостта охотно да приема от почитателите си скъпи джунджурии като подарък, тя никога не бе допускала техните по-откровени предложения да застрашат положението й на надарен и ентусиазиран аматьор. Не, превръщането на секса в работа би го лишило от всичкото удоволствие, което намираше в него, а удоволствията в живота й и без това не бяха много. Още по-малко желаеше да се превърне в една от гардеробиерките, сновящи зад кулисите, безспирно мънкащи за добрите стари дни и неспирно повтарящи как са играли с еди-кого си и каква разкошна рокля са носили.

И все пак беше ли готова тя за неизбежния ден, когато дори бендиго-раймъровците на този свят щяха да откажат да я включат в третокласни провинциални турнета, представящи недоразумения като „Затворникът на Зенда“? Не би могло да се каже, че се бе погрижила да си обзаведе гнезденце някъде. Разноските, свързани с поддържането на гардероб, способен ако не да разпалва интереса на различни джентълмени, то поне да го крепи тлеещ, бяха изключили тази възможност.

Не мисли за бъдещето, мила. Нека мине тази нощ, а утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Още едно представление в Бют, после заминаваме за Бойсе, Айдахо. А след това три седмици път на юг, към още по-дълбоката неизвестност. Съвсем наскоро Бендиго бе добавил в маршрута нов град край Финикс, който тя така и не бе успяла да намери на картата. Беше обяснил, че става дума за някакво религиозно поселище — нещо подобно на мормоните в Юта. И бе допълнил, че пет пари не дава кого боготворят онези нещастници, стига да плащат в налични за правото да наместят задниците си на столовете.

Изненадващо е с колко разочарования човек може да се примири в живота си, помисли си тя, докато наблюдаваше Бендиго да снове покрай нея и да размахва ръце като разгневена маймуна. От какво ли се възмущаваше сега?

— … без да има и най-малкото законно основание да иска това от мен! Аз бях направо гениален в онази роля! Гениален! Почерпих вдъхновение от самия Кин[7]: Шекспир, изигран чрез проблясвания на светкавица. Единствено проклетата завист на Бут…

А-а, познатата история: „Едуин Бут ме изхвърли на двайсет и шест години, изплашен от гениалността ми, унищожи по този начин репутацията ми и попречи на кариерата ми да стигне олимпийските висини, на които иначе бях просто обречен да се изкача и т.н.“. Нищо чудно, че бях престанала да го слушам. И все пак интересно е да го гледаш как се пени: стар, изкопаем клоун! Жалко, че му липсва поне мъничко талант, за да погъделичка епичното му его. Но нали ако не страдаше от мания за величие, нямаше изобщо да има каквото и да било величие.

Да, но от друга страна, мадам Великолепие, кой споделя с него тази гримьорна в Бют, Монтана? Нима твоят здрав разум ти е по-полезен, отколкото неговата мания за него? Когато великата Айда Айзакс Менкен минала на турне из Запада, обсипвали сцената със златни зърна. Бендиго все още съумява да си изпроси по някой случайно хвърлен на сцената проскубан букет по време на премиерите. А ти си готова да се разплачеш от благодарност, когато някой влюбчив Ромео от планините ти връчи заеквайки от вълнение повехнала китка маргаритки.

Не е кой знае какъв живот, но поне си е твой, скъпа. Няма съпруг, който да ти заповядва, досадник с вмирисани чорапи, плачещи да ги закърпиш. Няма ревящи бебета, опитващи да се изкатерят по пердетата. Има все нови и нови непознати места. Има все нови и нови хора, с които се запознаваш. И никой не може да ти отнеме надеждата, че зад следващия завой те очаква нещо слънчево и изненадващо. Колко са момичетата, които всяка сутрин се събуждат с тази мисъл?

Триумфът на надеждата над опита!

„Когато изкуцукам мъченически последния си час на сцената — мина през главата й, — нека изгравират това върху надгробната ми плоча.“

Бележки

[1] Голяма азиатска птица, която може да бъде научена да издава звуци, подобни на фрази. — Б.пр.

[2] Кабала е зародила се през ІІ век мистична философия на евреите за скритото съкровено знание за света и човека, завещано ни от предците на ангелите (а то според друга легенда е иносказателно кодирано във Вехтия завет). — Б.пр.

[3] В основата на Кабала са два фундаментални труда: „Сефир Йецира“ (или „Книга на Творението“) и споменатата „Зохар“ (или „Сияние“), написана от Мойсей де Леон (1250 — 1305). — Б.пр.

[4] Официалната форма на китайския език, използвана в Пекин, Северен Китай и от образованите китайци. — Б.пр.

[5] Учител, майстор, наставник (яп.). — Б.пр.

[6] Прост работник (ратай) в Далечния изток и Индия. — Б.пр.

[7] Едмънд Кин (1787 — 1833) — известен английски драматичен артист. — Б.пр.