Марк Фрост
Шестимата месии (17)

16.

Когато Франк спомена за откраднатите карабини, Каназучи му разказа за картечниците и на двамата им хрумна мисълта, че складът е удобна начална точка. Беше се появил вятър, който вдигаше прах във въздуха и го правеше някак по-гъст. Камбаните на църквата взе още биеха и докато двамата предпазливо се прокрадваха назад, на няколко пъти се разминаха с малки патрули на белоблузите, устремили се към центъра на града с факли и оръжия.

Някъде натам небето се озари от алено сияние и те разбраха, че е избухнал пожар.

— Май е театърът — каза Франк, наблюдавайки изсипващите се на улицата белоблузи. — Айлин е там.

— Ще избяга.

— И къде ще отиде? Огънят ще се прехвърли на бараките и скоро ще пламне целият град. — Джейкъб го нямаше, Айлин щеше да избяга неизвестно къде, целият му план рухваше. Франк вдигна поглед и забеляза, че Каназучи го наблюдава. — Какво има?

— Мога ли да ти дам съвет?

— Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

— Събитията се развиват в поток. Боята на картината се размива във водата.

— Ясно де. — Какво, по дяволите, беше това — лекция как да се съзерцава природата?

— Повече вода означава по-голяма сила. По-трудно е да се устои на нея.

— Като в поток.

— Като в порой. Помита всичко по пътя си. А сега… чуй ме: ние сме в потока.

Франк забеляза, че пред „Дома на надеждата“ се събира голяма група въоръжени хора — беше същата милиция, която снощи бе видял да тича из тъмнината на нощта. Можа дори да различи Корнилиъс Монкрийф, който обикаляше хората, размахваше карабината си и крещеше заповеди.

— Значи като си намокриш краката, най-добре е да скачаш вътре — това ли искаше да ми кажеш? — попита Франк.

— Когато нещата започнат, най-добре е да престанеш да се вълнуваш. Реката сама ще те понесе. Вярвай, че всичко ще завърши добре.

— Окей.

Над рамото на Каназучи Франк видя някакъв белоблуз да се прокрадва през уличката зад тях. Той небрежно се изправи, замахна с приклада на карабината си като с бейзболна бухалка и размаза мъжа върху стената. Той се свлече и повече не помръдна.

— Дявол да го вземе, май вече ми действа — прошепна на себе си Франк.

Вече беше безпредметно да чакат удобен момент, за да пресекат улицата: тя гъмжеше от хора. Всички отиваха към църквата в края на града, стотици запалени факли озаряваха тъмната й фасада. Милиционерската бригада маршируваше по улицата към тях и от нея се откъсваха патрули, които претърсваха всяка пряка.

Двамата разбраха, че търсят тях.

Те свалиха оръжията си, изчакаха поредния наплив белоблузи по главната улица и спокойно минаха през тълпата. Никой не се хвърли към тях — милицията все още беше на повече от четвърт миля, а очите на останалите хора бяха приковани в църквата.

Щом стигнаха до отсрещната уличка, едновременно побягнаха. Каназучи извади меча си и излезе напред. На следващата пряка видяха патрулът да завива на ъгъла пред тях. Каназучи мина през четиримата, мечът му проблесна в нощта и преди някой да успее да изстреля дори изстрел, частите на телата им се посипаха по земята. Франк доуби четвъртия с един куршум. Огледа се и видя една отсечена ръка все още да стиска факлата.

Пред тях беше складът и там нещо ставаше: всичко бе осветено и много хора вършеха разни неща. Дълга опашка белоблузи се тълпеше пред главния вход, вътре бяха черноблузите и подаваха на всеки човек, който минеше покрай тях, карабина и кутия с патрони. Каназучи отведе Франк до задния вход и двамата предпазливо влязоха в склада.

Вътре беше претъпкано с белоблузи. Бяха се наредили във верига и предаваха по нея сандъци към входа, където ставаше раздаването. Скрити отзад, двамата видяха няколко екипа черноблузи да монтират картечниците на сандъци с колела — две от четирите оръжия вече пътуваха към предния вход.

— „Гатлинг“! — удиви се Франк. — По дяволите! Значи не си се шегувал.

— Лошо.

— „Лошо“ е прекалено слаба дума.

— Можеш ли да стреляш с някое от тези оръжия? — попита Каназучи.

— Да.

В момента, в който се обърнаха да си вървят, двама черноблузи влязоха през вратата с готови за стрелба револвери. Каназучи се хвърли на пода, претърколи се няколко пъти, изправи се в стойка на колене, дългият му нож изсвистя и се заби в китката на единия, приковавайки я за вратата. За съжаление пръстът му успя да натисне спусъка, преди револверът да падне на пода. Чу се изстрел и куршумът се заби в тавана. Каназучи уби мъжа с Косата, преди онзи да успее да извика.

Вторият се бе прицелил във Франк. Нямаше никакво време да се действа с карабината, така че той мигновено извади колта и стреля. Мъжът падна, но куршумът от единствения му изстрел одраска бузата на Франк, плъзна се по костта на скулата и дори отчупи малко парченце. Шурна кръв. Франк вдигна ръка и осъзна, че макар да го боли ужасно, раната не е сериозна.

При звука на изстрелите цялата работа в склада за миг спря и стотици очи потърсиха мястото, откъдето се бяха разнесли. Каназучи изтегли своя вакизаши от ръката на мъртвия войник и двамата изхвръкнаха от склада, прекосиха открития площад и хукнаха по една от множеството тъмни улички. Откъм главната се приближаваха хора с факли, които завиха надясно. Високи червени и оранжеви огнени езици облизваха нощното небе пред тях. Пожарът се разрастваше. От склада изтичаха хора и се пръснаха по уличките — претърсването ставаше вече сериозно.

Макар и препъвайки се в тъмнината, Франк някак успяваше да следва Каназучи, който явно можеше да вижда нощем като котка. Петдесет крачки по-нататък Каназучи го натика в някакъв курник и кокошките се разхвърчаха ужасени. Франк дишаше тежко. Каназучи затвори очи, пое няколко пъти въздух, съсредоточи се и се вслуша. Край тях с викове мина една от групите. След малко мина и втора група, насочена в обратна посока.

Ревящите пламъци приближаваха все повече, в далечината се разнесоха писъци, последвани от грохота на рухваща сграда. Вятърът разнасяше пепел като черни снежинки. В курника проникна червено сияние. Франк едва различаваше твърдите черти на Каназучи, който бе загледан в онова, което ставаше навън. По стар навик Франк презареди колта. В следващия момент чу нов звук — изненадващ и съвсем не на място.

Пееха деца. Истински хор.

— Какво става, по дяволите!… — прошепна Франк.

Каназучи наостри уши.

— Ела.

Напуснаха скривалището си и последваха гласовете по улицата: пред тях, под надзора на няколко белоблузи, заградили ги от всички страни, се движеше група от поне стотина деца — същите, които Каназучи бе видял през деня. Пееха „Стария Макдоналд имаше ферма“. Няколко от най-малките плачеха, явно изплашени, но повечето подскачаха на един крак, хванали се за ръчички, и щастливо се смееха.

— Първите деца, които виждам тук — каза Франк.

Той погледна Каназучи и за пръв път видя в погледа му гняв.

— Какво правят? — попита го той.

— Отвеждат ги в църквата. Всички отиват в църквата.

 

 

В далечината видяха пламъците на пожара. Непосилната за всички скорост, която бе наложил Джек, бе разкъсала групата на близо четвърт миля, но когато видя пред себе си караулката и бариерата, той забави ход и изчака Тази, която върви сама да го настигне. Отдясно имаше някакви камънаци, бели под лунните лъчи.

— Трима — прошепна й Джек, когато тя се изравни с него.

— Надясно — каза тя.

Джек кимна.

Дойл и останалите все още бяха много назад. Джек и Тази, която върви сама заобиколиха бариерата отдалече, поеха напред, подминавайки скалите, после завиха обратно, спънаха конете недалече от прохода и тръгнаха по него пеша, с извадени ножове.

Скоро се натъкнаха на разчистено място в центъра на скалното образование, където намериха три коня и пепел от изгаснал огън. Разбраха се с жестове да се разделят и бавно се отправиха към двете пътеки, извеждащи в тил на караулката. Джек се покатери на една по-висока скала, за да разузнае, а Тази, която върви сама го изчака долу.

В стометровата отсечка от пътя покрай скалите се бяха скрили трима мъже в черно облекло. Държаха снайперски карабини. Единият наблюдаваше през бинокъл групата на Дойл, която в този момент мина покрай караулката. Джек посочи безмълвно на Тази, която върви сама човека отляво, тихо скочи от скалата и избра за жертва мъжа в средата.

Тази, която върви сама хвърли шепа ситни камъчета до своя човек. В мига, в който той се обърна, тя изтича пред него и с едно замахване на ножа разсече гърлото му. Мъжът силно я блъсна към скалите, вдигна ръка върху раната, която изхвърляше пулсираща струя кръв, а с другата извади револвера си. Преди да успее да стреля, тя се гмурна под ръката му, заби ножа си под ребрата му и с мощно движение го изтегли нагоре. Пусна дръжката на ножа, запуши устата на мъжа с едната си ръка, а с другата издърпа револвера от отслабващите му пръсти. Той бавно се отпусна на земята.

Човекът в средата чу слабия шум от схватката отляво, после нещо одраска скалите зад него. Всичко, което успя да види, бе смъртоносна сянка, спускаща се отгоре му.

Тази, която върви сама и Джек се спуснаха към третия. Единственото, което намериха, бяха множество угасени в пръстта угарки. Изтичаха в разчистеното място, но мъжът вече беше яхнал коня си и препускаше през тесния проход. Тази, която върви сама хвърли ножа си, но той изчатка в скалата, там където само допреди миг беше главата му.

Хукнаха след него, но нямаха никакъв шанс: когато стигнаха при конете си, черноблузият вече се носеше с все сили по пътя към Новия град. Джек извади карабината от калъфа на седлото си, избра удобна позиция, подпря цевта на една скала и се прицели в отдалечаващата се фигура.

Дойл и останалите разглеждаха морзовия апарат в караулката, когато чуха два изстрела да изтрещяват в нощта. Изтичаха на пътя и видяха Джек и Тази, която върви сама да препускат към тях.

— След нас — извика Джек. — Един от тях се измъкна.

И двамата бяха покрити в кръв.

Без да стигат до групата, Джек и Тази, която върви сама обърнаха конете и се понесоха в обратна посока.

— Джек се върна — отбеляза Дойл.

— Нямаше как да не забележа — обади се Инес.

— Лайънъл — каза Дойл, — май ще е най-добре да ни изчакаш тук…

— Сам? — недоверчиво попита Лайънъл и скочи в седлото като ветеран. — Ти да не си луд? Я да потегляме!

Последваха бясно препускащия пред тях Джек. Небето почервеняваше. Подскачането в седлата им пречеше да виждат добре и от това хоризонтът придобиваше сюрреалистично замъглени очертания. Накрая пред тях изплува Новия град. Цялата му южна половина гореше, а поривите на вятъра разпалваха огъня допълнително. Само сградите по северната част на главната улица бяха все още незасегнати.

Чуха биенето на камбаните и едва сега видяха намиращата се в далечния край на главната улица висока черна кула, подпряна в небето, осветена от огнения ад в дузини оттенъци на червеното. Край основата й, над неспокойна бяла маса се вълнуваше море от факли, и им трябваше известно време, за да осъзнаят, че това е човешка тълпа.

Пред тях се изпречи втора бариера, блокираща пътя, но този път от нея в двете посоки тръгваше ограда, заобикаляща селището. Джек и Тази, която върви сама плеснаха конете си и уверено преминаха над бариерата със скок. Двама черноблузи часови изскочиха от караулката и се прицелиха в гърбовете им. Престо и Инес бързо слязоха от конете и поразиха охраната на пропускателния пункт, преди да бе успяла да стреля.

— Готово! — извика Инес, изтича напред и вдигна бариерата, докато Престо го покриваше.

— Да оставим конете тук — предложи Дойл и също слезе.

— Но нали трябва да ги настигнем — възрази Лайънъл и посочи към града — Джек и Тази, която върви сама вече се бяха скрили от погледите им.

— Нали ще искаме и да се изтеглим оттук — напомни му Дойл и сложи край на дискусията. — Завържете ги добре.

Завързаха конете за бариерата и се въоръжиха.

— Лайънъл — отново предложи Дойл, — защо наистина не ни изчакаш тук…

— Не, дяволите да го вземат! — сопна се Лайънъл и зареди карабината си, както бе видял да го правят другите. — Спрете да се отнасяте с мен като че ли само ви връзвам ръцете. Там някъде е баща ми и аз имам по-сериозни основания от всички вас да бъда…

В същия миг изсвистя куршум и събори шапката му. Инес безцеремонно го блъсна на земята и четиримата потърсиха прикритие зад караулката, защото втори куршум се заби в бариерата.

— Извинявам се — обърна се Дойл към Лайънъл, който нервно прокарваше пръст през дупката в шапката си.

Някъде по средата на главната улица Джек и Тази, която върви сама се спряха пред голяма кирпичена къща. По-нататък огънят бушуваше с такава сила, че не можеха да рискуват да продължат да яздят. Откачиха оръжията си, обърнаха конете и ги плеснаха по задниците, отпращайки ги обратно към бариерата.

В далечния край на улицата, през плътна стена от пушек и прах, се виждаше колона хора в бели блузи, напредваща към черната църква. Многолюдна тълпа нахлуваше през отворената й врата.

— Там. — Джек посочи църквата. — Там трябва да отидем, нали?

Тази, която върви сама кимна и тръгнаха напред.

Отстрани се появи патрул белоблузи. Джек спокойно извади револвера си и стреля четири пъти. Когато прекрачиха през телата, в тъмнината се помръдна нова фигура и залитайки се отправи към тях. Тази, която върви сама вдигна пушката си, но Джек блъсна ръката й.

Беше жена. Облечена в рокля с ниско деколте, силно пристегната в кръста, с фалшива тиара, закрепена в гъстата й черна коса. Лицето й бе изцапано със сажди, полите на роклята бяха накъсани. Кършеше ръце от отчаяние.

— Моля ви, помогнете ми — викна тя.

Джек внимателно я погледна.

— О, боже мой!

Погледът на жената се впи в Джек и тя широко отвори очи.

— О, боже мой!

Тази, която върви сама разбра, че Джек познава жената отнякъде. Той бързо се приближи до нея и тя се отпусна в ръцете му — държеше се за него, сякаш от това зависеше животът й.

— Това си ти. Наистина си ти, нали? — Айлин отвори очи, видя надничащата през рамото на Джек изплескана с кръв индианка и ахна.

— Добре ли си? — попита Джек.

Тя кимна и сълзите й потекоха върху рамото на Джек.

— Къде е Франк? — Съвсем ирационално Айлин смяташе, че всички се познават.

— Кой е Франк? — не разбра той.

— Тръгна да търси Джейкъб.

— Джейкъб тук ли е? — намеси се Тази, която върви сама.

— Нима познавате Джейкъб? — изненада се Айлин.

— Значи е тук — заключи Джек.

— Да, тук е с брат ти — продължи Айлин. — Той уби Бендиго.

— Джейкъб ли го уби? — поиска да уточни Джек.

— Не, брат ти.

— Значи и брат ми е тук?

— Да.

— А кой е Бендиго? — попита Тази, която върви сама.

— Коя е тя? — поинтересува се Айлин.

— Приятел. Къде е Джейкъб сега?

— Не знам. Ние дойдохме с японеца…

— Японеца ли? — пак попита Тази, която върви сама.

— За този японец ли става дума? — Джек извади листа с рисунката.

— Той е — потвърди Айлин.

— Къде е? — попита Джек.

— Кой е Франк? — попита Тази, която върви сама.

— Почакайте — обърна се Джек и към двете. — Малко по-бавно. Да се изтеглим назад.

И ги дръпна в една от страничните улички. Айлин пое дълбоко въздух и се опита да обясни всичко.

 

 

При бариерата около четиримата мъже се изсипа дъжд от куршуми. Ответният им огън не можа да накара снайпериста да разкрие позицията си. Дойл огледа обстановката през бинокъла си и видя огънят от изстрелите да проблясва на сто метра от една тъмна барака в североизточна посока.

— Не можем да останем тук — каза Дойл.

— Ще трябва да отида — въздъхна Престо.

Двамата се спогледаха.

— Нещо като лов на тигри — безгрижно допълни Престо. — Какво толкова.

— Ти си един от сънуващите — обясни Дойл. — Имаш роля, която ти предстои да изиграеш. Не можем да рискуваме да те загубим.

Престо неохотно се съгласи. Дойл погледна брат си.

— Ами значи съм аз — откликна Инес.

Дойл кимна. Инес се изтегли встрани покрай караулката, погледна наляво и видя галопиращите към тях коне на Джек и Тази, която върви сама.

— Ще ви бъда благодарен, ако отклоните вниманието му с огън — обади се той.

По сигнал на Дойл тримата изпразниха оръжията си в посока на снайпериста. Инес се стрелна иззад караулката точно пред препускащите коне. Те се изправиха на задните си крака, той успя да сграбчи юздите на единия и го използва като прикритие, за да стигне до следващата постройка. Там беше началото на цяла редица бараки, вървяща северно от главната улица. Когато снайперистът най-сетне го забеляза, конят отново бе побягнал, но Инес беше заел позиция и куршумите безобидно се забиха в дървото над главата му.

Докато снайперистът се занимаваше с Инес, правилно решил, че това е главната му грижа в момента, Дойл скочи, сграбчи юздите на конете, издърпа ги след себе си и ги завърза при другите, на безопасно място зад караулката. Престо забеляза привързаното към седлото на Джек куфарче на Едисон и го свали.

Инес тихо се стрелна зад бараките и се озова в тил на снайпериста. Подбра един камък, запъна револвера и се приближи до вратата.

Дойл, който гледаше натам, видя през стъклото някакво движение в бараката и приведен затича напред.

Инес хвърли камъка върху ламаринения покрив на навеса отдясно и изби с ритник вратата, готов да стреля, но вътре нямаше никого. В следващия миг чу отляво характерния звук от запъване на ударник и се хвърли на земята. Първият куршум прониза мускулите на предмишницата му, вторият изхвърли фонтанче пръст непосредствено до главата му. Ответният му изстрел улучи прозореца и едва тогава той видя снайпериста, който беше излязъл извън постройката. Мъжът вдигна пушката си, за да го довърши, но в този миг отекнаха три изстрела и той се свлече.

Инес продължаваше да лежи със запънат револвер. Ръцете му се тресяха.

— Улучи ли го? Успя ли да го улучиш?

Мълчание. Пред прозореца мина Артър и Инес отпусна револвера.

— Улучих го — отговори Дойл и разгледа облечения в черно мъж.

— Той ли е? — попита Инес. Чувстваше се прималял, но не можеше да спре да говори. — Онзи, който се измъкна? Там, преди, нали се сещаш? Онзи, когото са видели?

— Можем да приемем, че е той. Добре се справи, братче.

— Да-да, добре — отговори Инес и неспокойно опипа ранената си ръка. — Нищо особено според мен.

Дойл събори с ритник една от стените на бараката, влезе при брат си, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната, за да спре кръвотечението.

— Добре е, когато наоколо се навъртат доктори — отбеляза Инес, докато го наблюдаваше да прави импровизираната превръзка в полеви условия. — Е, сега вече съм готов за медал. Най-малкото за бойно отличие.

— Ако зависи от мен, направо получаваш кръст за храброст. И то лично от ръцете на кралицата.

— Изглежда, и по-малките братя стават за нещо, нали?

Дойл приключи с превръзката и го потупа по гърба. Страхуваше се, че каже ли още нещо и ще се разплаче. Затова безмълвно помогна на Инес да се изправи. В този момент при тях дотичаха и другите двама. Той забеляза, че Лайънъл носи кутията с „Книгата на Зохар“.

— Трябва да намерим Джек — най-сетне събра сили да проговори Дойл. — А после, мисля, трябва да открием начин да ви заведем при онази църква.

Върнаха се при конете и Дойл извади аптечката от чантата на седлото си. Въоръжени до зъби, четиримата мъже тръгнаха, придържайки се към средата на улицата. Сградите отляво вече бяха рухнали, опустошени от огъня в южната част на града. Вятърът ги обсипваше с черна пепел, но вече бе започнал да се измества към север. Дойл прецени, че не след дълго и другата страна на града ще бъде обхваната от пожара.

Когато наближиха най-голямата сграда, останала незасегната — солидна кирпичена хасиенда — от една уличка се подаде Джек и им направи знак да отидат при него.

— Тук има някой, който иска да те види, Дойл — каза той.

И в този миг от сенките излезе Айлин и тихо каза:

— Здравей, Артър.

Дойл я изгледа, смаян до такава степен, че съзнанието му се парализира. В главата му се завъртяха хиляди откъслечни спомени, отприщени от гласа й, събудиха се десетки противоречиви емоции.

— Здравей — отговори накрая той.

Тя изглеждаше малко притеснена, успокоена, свенлива, засрамена, изплашена, щастлива — с други думи, излъчваше все същата смесица от чувства в цялата гама на емоционалния спектър, с която винаги бе успявала да го облъчи по време на кратката им и абсолютно незабравима връзка.

— Познаваш ли я? — прошепна Инес, глупав както винаги.

Дойл само кимна и му махна да се отдръпне. Не бе в състояние да каже нищо.

— Предполагам си получил писмото ми? — каза тя, когато най-сетне останаха сами.

Писмото, в което се сбогуваше с него при напускането си на Англия преди десет години — писмото, разбило сърцето му.

— Да. — Повече от това не смееше да каже.

— Е, как живя? — попита тя, но преди той да отвори уста, бързо се поправи: — Глупав въпрос, много добре знам отговора: известен си, вероятно фантастично богат, женен…

— Да.

— … и помня, някъде прочетох, че имаш прекрасна жена и три чудесни деца. Как живях аз ли? Ами… погледни ме.

— Ти си все така… красива.

Тя горчиво се усмихна и смъкна фалшивата картонена тиара от главата си.

— Ужасно мило е да ми го кажеш, Артър.

— Истина е.

— Ако бях останала с теб, сега щях да нося истинска. Страшна съм, когато трябва да позная победителя, какво ще кажеш?… Не, не, всичко е наред, животът ми беше чудесен. Просто моментът не е най-подходящ…

И тя избухна в ридания. Дойл сложи ръка през рамото й, за да я успокои, и тя се притисна за миг до него, преди да се стегне.

— Дай ми само минутка, мили.

И се отдръпна, без да го поглежда в очите.

Жадуваше да й каже хиляди неща. Всичко изживяно и несподелено с нея. Желаеше я, чувстваше това съвсем ясно. А беше невъзможно — не тук и не сега. И, освен ако не искаше да унищожи живота, който с такъв труд бе успял да съгради… — никога.

Джек бе издърпал Престо и Тази, която върви сама в края на улицата и сега дойде при Дойл.

— Трябва да тръгваме.

Дойл изморено кимна. Джек погледна Инес и спря погледа си върху превързаната му рана.

— Наред ли е Инес?

— Ще оживее.

— А ти? — Джек лукаво погледна към Айлин.

— Тепърва ще видим — въздъхна Дойл.

— Артър, ти вече нямаш задължения. И без това направи много повече, отколкото някой би могъл да поиска от теб. От тук нататък можем да се оправяме сами.

— Но, Джек…

Спаркс вдигна ръка и го прекъсна.

— Надявам се, помниш, че ние сме единствените поканени на тази забава.

— Какво ще направиш като го намериш? Какво ще направиш с Аликзандър?

— Наистина не знам.

През обърканата плетеница на собствените си чувства Дойл изведнъж забеляза, че пред него стои старият Джек: в очите му отново гореше светлина, жестовете му бяха пълни с живот, в ъгълчетата на устата му се криеше усмивка.

„Колко удивително е да го открия тук, в този момент. Точно когато мога отново да го изгубя.“

— Господи, това си ти! — удивено премигна Дойл.

— Естествено. И както винаги, „искрено ваш“, стари ми приятелю.

Той сложи ръка връз плещите на Дойл. Дойл покри ръката му със своята и здраво я стисна — останалото, а то бе много, мина между двамата без думи. Дойл кимна с благодарност и избърса самотната сълза, търколила се по бузата му. Джек се отдръпна, отдаде шеговито чест и заедно с Престо и Тази, която върви сама тръгна към черната църква.

Камбаните бяха спрели да бият — сега тишината се запълваше само от рева на пламъците и пращенето на огъня.

— Чакайте ме — викна Лайънъл и се затича след тях с „Книгата на Зохар“.

— Да дойдем с вас? — извика Дойл на Джек. — Да ви прикриваме…

— Както решиш, приятелю — махна му Джек. — Мога ли да те спра?

— Ами… — проговори Инес, който лека-полека се бе примъкнал към Айлин с намерението да я заговори, — откъде се познавате с брат ми?

Айлин седеше на стъпалата на „Дома на надеждата“, стиснала глава с ръце. Тя вдигна влажните си очи и огледа младия мъж от главата до краката.

— Ходехме заедно на църква.

— И седяхте на една пейка, нали? — подсмихна се Инес.

Тя също се усмихна. Момчето си го биваше.

— Младежо, програмата ми за танци е запълнена докрай — каза тя. — Но благодаря за интереса.

— Моля? — попита Инес озадачено. За пръв път му се налагаше да осъзнае, че може да има жени, които не са за него.

В този момент при тях се върна Дойл и им подаде две карабини.

— Можеш ли още да стреляш? — попита той Айлин.

— Нищо не съм забравила.

— Добре — каза Дойл и й връчи пушката. — Тогава следвай ме.

 

 

Рухването на града сложи край и на организираното преследване на двамата неканени гости. Франк и Каназучи тичаха пред огнената стихия през южната част на града и следваха незабелязано групата деца. Не след дълго подминаха общежитията, в които Каназучи бе преспал миналата нощ, и се озоваха в зоната на пряка видимост на катедралата. Широката празна ивица, която я отделяше от града, играеше ролята на бариера пред пожара, така че нито църквата, нито някоя от околните постройки бе застрашена от непосредствена опасност.

Когато децата тръгнаха през откритото пространство към църквата, Франк и Каназучи осъзнаха, че не е възможно да нападнат и да убият придружителите им, без да застрашат живота на децата. Затова останаха назад под прикритието на складовете, докато децата се сляха с морето от белоблузи, люшкащо се пред катедралата. Всички заедно напираха към входа. Когато по-голямата част от населението на града, включително въоръжената милиция, се озова вътре, вратите на катедралата се затвориха.

— Не бих казал, че е време за неделната проповед — отбеляза Франк.

В този миг камбаните над главите им спряха да бият. Ехото заглъхна и остана да се чува само носеният дотук от вятъра стон на пожара.

Каназучи направи знак и двамата с Франк се приближиха до един навес за инструменти в самия край на строителната площадка. В мига, в който потънаха в сянката му, множество въоръжени черноблузи изтичаха към църквата от различни посоки и заеха отбранителна позиция пред фасадата.

Франк наброи към петдесет души.

Мъжете в черно залостиха портала на катедралата с тежки дървени греди. Франк и Каназучи се спогледаха, задавайки си един и същи въпрос: „Защо залостват вратите отвън?“.

Появи се и Корнилиъс Монкрийф и мина по цялата дължина на фасадата. Отряд черноблузи изтеглиха картечниците „Гатлинг“ върху специалните им поставки и ги подредиха в защитна формация — едната централно отпред, и по една до страничните входове. Последният взвод изтегляше четвъртата картечница за охрана на задния вход.

Корнилиъс погледна часовника си, даде нова заповед и разчетите от по трима души, които явно отлично знаеха какво да правят, заеха места по огневите гнезда.

— И всичко това заради нас? — удиви се Франк. — Знам, че сме добри, но чак…

— Не е заради нас — каза Каназучи.

— Може да са видели нещо. Може би армията идва насам, за да си прибере откраднатите оръжия.

И в този момент Франк усети как в главата на Каназучи се появява тревожна мисъл.

— Оттук — каза той късо.

Последваха групата с последната картечница, която заобикаляше, за да заеме позиция отзад, и залегнаха зад една от високите купчини камъни и боклуци малко над пътеката. Мъжете в черно разположиха страшното оръжие на пет-шест метра от задния вход. Франк премести поглед към каменния масив, издигащ се отзад.

— Че кой би могъл да ги атакува оттук? — озадачено попита той.

След няколко секунди половината от черноблузите, които бяха видели, дойдоха на бегом и се разположиха в две редици от двете страни на картечницата. Всички бяха въоръжени с многозарядни карабини „Уинчестър“ и препасани с патрондаши. Те коленичиха в позиция за стрелба, заредиха карабините. И тогава бойният разчет на картечницата я извъртя и насочи дулото й право срещу задната врата.

— По дяволите, Чук, ще ми кажеш ли какво ще става тук?

— Ще ги избият.

— Кого?

— Хората в църквата.

Франк замълча, после каза:

— Това си е чиста проба лудост.

Каназучи го погледна и кимна.

— И предполагам, ти мислиш, че ние трябва да ги спрем?

— Да.

— Защото и аз така помислих. Ах, майната му!

Франк вдигна поглед на юг, там, където хоризонтът беше озарен в червено, и прошепна:

— Мексико.

— Какво каза?

— Чудех се в коя ли част на пороя се намираме в момента.

Каназучи едва забележимо се усмихна.

— В най-коварната.

— А може би ти имаш някаква идея как да свършим работата?

— Хай.

Франк запали пура.

— Ще ми разкажеш ли, или ще трябва да се досещам.

И Каназучи му разказа.

 

 

Преподобният Дей продължи да стиска все така здраво ръката на Данте по целия път до църквата. Някъде по средата Данте схвана, че преподобният се е вкопчил така, защото има нужда от помощ, за да върви. Димът и горещината ги задушаваха, дишането ставаше все по-трудно, но преподобният така и не обели дума през целия път. Лицето му изглеждаше сиво в червеното сияние, а дъхът му беше по-неприятен дори от вонята на бурканчетата в куфарите на Данте.

След като излязоха от театъра, те минаха през „Дома на надеждата“ и Данте стоя редом с преподобния, който прерови писалището си и напрегнато прочете някакви документи, като че ли се опитваше да запомни нещо. Пред кабинета му лежаха труповете на собствените му телохранители, но той дори не ги погледна. После слязоха през таен проход в стената и тръгнаха за църквата. С всяка следваща стъпка преподобният все по-забележимо отслабваше. Данте усети, че му става страшно — той дори не искаше да мисли, че е възможно на преподобния Дей да се случи нещо лошо.

Пред тях последните хора от тълпата белоблузи се натискаха да влязат в църквата. Данте видя, че сред хората има и малки деца. Преподобният погледна църквата, после часовника си — явно беше доволен от развоя на нещата — и дръпна Данте надясно, където след малко намериха две стоманени плочи, монтирани в земята. С треперещи пръсти преподобният извади връзка ключове, но я изпусна.

— Бъди… така… добър — със слаб и измъчен глас помоли той.

— Разбира се.

Данте вдигна връзката, преподобният избра нужния ключ и Данте отключи катинара. После повдигна тежките капаци и под тях се разкри стръмна стълба. Преподобният отново го хвана под ръка и Данте му помогна да слезе по стълбата. Преподобният му подаде кибрит и му посочи, че трябва да запали фенера, висящ на кука до черна каменна врата в основата на стълбата. Обстановката напомни на Данте банково хранилище. На светлината на фенера преподобният подбра друг ключ, сам отключи вратата, леко я бутна с едната си ръка и тя безшумно се завъртя навътре.

Лъхна ги струя хладен освежаващ въздух. Преподобният вдиша дълбоко и се подпря на рамката на вратата.

— Добре ли сте, сър? — умолително попита Данте.

Преподобният кимна, леко се засмя на загрижеността му, разроши косата му и с жест го покани да влезе. В стаята беше прохладно; беше издълбана в скалата и беше чиста като ручей пролетна вода. Долавяше се мирис на земя, който напомни на Данте за гробище под дъжда. Преподобният изморено се отпусна в единствения стол, извади с мъка часовника си и отново провери колко е часът.

— Ще чакаш тук, момчето ми — каза той, взе ръката на Данте и му нареди: — Остави онази врата отворена. Очаквам Фредерик с нещо, което ми трябва. Когато дойде, удари тази камбана — ето там на стената — и аз ще дойда да го взема. Не се качвай горе и не идвай след мен през тунела…

Преподобният показа тъмния проход, водещ от стаята, изкопан както всичко останало тук в черния мрамор.

— Ако се появи някой друг, освен Фредерик, трябва да го убиеш. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Браво, ти си послушно момче. — И той потупа Данте по ръката. — Помогни ми да стана и започваме.

Данте помогна на преподобния да се изправи. Беше лек като кукла. Преподобният Дей откачи фенера, тръгна към дъното на залата, усмихна се и махна веднъж на Данте. Данте му махна в отговор и видя преподобният да изчезва накуцвайки зад завоя на тунела. Останал сам в тъмнината, Данте седна на стола, обърнат срещу вратата, сложи куфарчето си на коленете и отвори ключалките му. Напипа двата си любими ножа, извади ги, затвори куфарчето и внимателно го остави до стола. Зрението му постепенно се приспособяваше към тъмнината и след малко той започна да различава рамката на вратата в едва доловимото червено сияние, идващо отгоре.

Направи му впечатление, че камбаните са спрели да бият.

 

 

Дълго преди светлината на фенера да стигне до него, Джейкъб забеляза приближаващите се през подземния лабиринт слаби отражения. Лежеше тук отдавна, в пълен мрак. Трябваха му няколко секунди да се ориентира в каква посока гледа: право нагоре или право надолу. От известно време долавяше слабото ехо от шума на тълпа — хиляди смесени гласове, идващи до него някъде отгоре.

Спомни си, че лежи на пода, и докосна с пръсти студения камък под себе си. Не можеше да направи нищо повече, защото ръцете и краката му бяха изтръпнали, стегнати с въже. Когато дойде на себе си и установи, че още диша, Джейкъб безкрайно се изненада — не можеше да разбере защо преподобният още не го е убил. А може би го бе сторил? Може би това, което сега изпитваше, бе доказателство, че има задгробен живот? Ако бе така, толкова ли не можеха да си позволят няколко лампи тук?

„Като се има предвид колко отвратително се чувствам — помисли си Джейкъб, когато най-сетне реши, че сигурно е жив, — спокойно би могло да се приеме, че съм умрял. Но ако това, което виждам да идва, е преподобният Дей, едва ли ми остава да се мъча дълго.“

Приближаващият влачеше краката си, шпорите му тихо подрънкваха.

Да, той беше.

Преподобният Дей влезе в криптата и на светлината на фенера Джейкъб за пръв път можа да огледа кръглата стая, в която го бяха хвърлили. Намираше се в самия леко вдлъбнат център на стаята, върху мозайка, покриваща каменния под. По периферията на кръга, в който лежеше, се виждаха шест сребърни пиедестала. Отстрани имаше нисък мангал. Студеният въздух, който бе усетил да полъхва, идваше от кръгла, зейнала в пода дупка в единия край на криптата. Широк улей пресичаше пода, тръгвайки от вдлъбнатината, в която лежеше той, и стигаше до ръба на дупката. В тавана над главата му се виждаше кръгла решетка, като капак на шахта в рудник.

Точно оттам долитаха гласовете.

Преподобният изкуцука по периферията на стаята и запали с фенера си другите фенери по стените. После се приближи до Джейкъб, изправи се над него и го огледа. Джейкъб не помръдна и преподобният го срита.

— Буден съм — проговори Джейкъб.

— Така ли? Е, щях да се примиря, ако беше само жив; буден направо звучи чудесно. Опасявах се, че ще изпуснеш веселата част.

Джейкъб мълчеше.

— Знам колко необикновено начетен си с Тората, рави, но как си със Светото писание?

— Извинявай, но…

— И по специално с Откровението, да кажем?

Сърцето на Джейкъб прескочи. Той пое дъх, за да го върне в ритъм, обърна глава и за пръв път, откакто преподобният Дей бе влязъл, успя да зърне лицето му.

„Господи! Та той изглежда по-зле, отколкото аз се чувствам. Като ексхумиран труп.“

Лицето бе покрито със засъхнала кръв и бе по-бледо от слонова кост. Плетеницата от кръвоносни съдове по челото и слепоочията му пулсираше, сякаш събудена за нов живот, съвсем отделен от останалата част на организма. Очите му бяха червени като прясно отрязано месо.

— Нека освежа паметта ти — продължи преподобният. — „Кръвта на невинните ще завали в раната, отворена в земята^[1], и ще се възкачи звярът, ангел на бездната, чието име на еврейски е Авадон. И той ще встъпи в бой с тях, ще ги победи и ще ги убие^[2].“ Това звучи ли ти познато, рави?

Джейкъб поклати глава.

— О-о, ще ти зазвучи — увери го преподобният Дей и изви глава нагоре към решетката в тавана. — Когато забият камбаните и започне Светото дело.

 

 

Данте видя някаква сянка да се прокрадва покрай стената пред вратата, изправи се, хвана здраво ножовете и се приготви да нанесе удар. Вратата се доотвори и влезе Фредерик. Данте за миг се отпусна, но пак се стегна, щом видя мрачното лице на началника си.

— Там ли е? — попита Фредерик и посочи към лабиринта.

Данте само кимна.

— Тогава никога няма да го намерим. — Фредерик изглеждаше гневен и определено по-възбуден, отколкото Данте го бе виждал.

— Носиш ли книгата? — попита Данте.

— Не. Ето каква е ситуацията, Скръгс. Повече време няма, а преподобният банкрутира, без да ми се е издължил — огромна сума, между впрочем, за която просто няма пари. — Фредерик изкриви лице в яростна гримаса. — А да си жертвам живота без компенсация просто не влиза в нашата уговорка. Разбираш ли? Тук вече няма как да служа, така че напускам. Ако ти се живее, съветвам те да сториш същото.

Данте погледна към тунела, замисли се за момент и поклати отрицателно глава. Харесваше Фредерик, но преподобния харесваше още повече.

— Е, както искаш — каза Фредерик и изчезна нагоре по стълбите.

Данте се отправи към центъра на стаята. Какво трябваше да направи? Да удари камбаната и да накара преподобният да извърви целия път обратно, просто за да му съобщи, че Фредерик не е донесъл книгата? Това би направил само луд човек. А може би трябваше да влезе там и да го потърси. Но преподобният му беше забранил да влиза в тунела.

Данте стоеше като парализиран. И в този момент отвън се разнесоха нови стъпки.

 

 

Приближиха се до входа на църквата и видяха черноблузите войници да влачат нещо на колела. Джек им направи знак да се скрият зад близката барака. Престо и Лайънъл се опитваха да разберат смисъла на маневрите около катедралата.

— Онова, което търсим, се намира под кулата — напомни Джек.

— Точно така — съгласи се Престо.

Тази, която върви сама хвърли поглед надясно и видя на стотина метра един мъж да изскача изпод земята и да хуква в тъмнината.

— Там — прошепна тя.

Поведе ги към мястото, където бе видяла мъжа да излиза. Видяха два метални капака, отметнати встрани. Под тях имаше стъпала.

— Това е — каза Джек.

Тази, която върви сама тръгна пред всички.

 

 

— Според съня те би трябвало да са шестима, каквото и да стои зад всичко това, нали така? — попита Инес.

Той почти не бе спрял да говори от момента, в който го бяха простреляли. Изглежда, по този начин се бореше с шока, поне според Дойл. Той, Инес и Айлин се бяха скрили в северния край на бараките и сега Дойл наблюдаваше през бинокъла си Джек и останалите да се приближават предпазливо към църквата.

— Съгласен съм — отговори той на брат си.

— Значи Джек, Престо и Мери… как й беше индианското име… правят трима — продължи Инес.

— И Джейкъб и Каназучи — допълни залегналата с пушка зад тях Айлин.

Станаха петима — пресметна Дойл.

— Та, въпросът ми е, ако тези хора наистина са толкова важни, както изглежда…

— Кой е номер шест? — довърши Дойл. — Интересен въпрос.

Той премести бинокъла си надясно, защото Тази, която върви сама бе повела останалите към някакво равно място — там спряха и се загледаха в земята.

— Какво правят? — прошепна на себе си Дойл.

И в следващия миг ги видя да потъват под земята.

— Дявол да го вземе…

— Какво има? — не се стърпя Айлин.

— В състояние ли си да се движиш? — обърна се Дойл към Инес.

— Напълно. Давай.

— Айлин?

— Нямам никакво желание да оставам тук сама, благодаря!

Двамата помогнаха на Инес да се изправи и се прокраднаха нататък.

 

 

Малко преди вратата да се отвори, Данте се изтегли в тъмнината, благодарен на предвидливостта на преподобния, който му бе разрешил да убива всеки, проникнал в залата. Стисна здраво ножовете, усети как през тялото му преминава топла вълна и се приготви да се хвърли напред и да направи каквото трябва.

Но в мига, в който видя индианката, спря като вкаменен.

Изненадата го задържа достатъчно, за да позволи на още трима мъже да влязат след нея. Всички носеха пушки, а единият държеше малко куфарче. Данте хвърли поглед към стола, в който допреди малко бе седял.

Проклятие, беше оставил своето куфарче там.

Водачът на групата — висок слаб мъж, смътно напомнящ му с нещо на преподобния — отиде до куфарчето, отключи го, показа съдържанието на останалите и го захвърли настрани. Те заговориха шепнешком — Данте дочу само думата „Чикаго“ — после високият посочи към залата, в дъното на която се бе скрил Данте.

Той бързо напипа стената зад себе си и движейки се покрай нея, стигна до ъгъла. Пое дълбоко въздух, протегна ръце и стъпи напред в тъмнината.

 

 

Престо отвори куфарчето на Едисон и извади фенерчето. Джек бръкна в джоба на жилетката си, извади шепа квадратни листчета и компас, после взе фенерчето, сви лъча му до минимум, освети за миг листчетата, погледна компаса, изгаси светлината и ги поведе към отвора на тунела.

— Помните ли тази част от съня? — шепнешком попита той спътниците си.

— Тунели — отговори Тази, която върви сама. — Заплетени коридори.

— Нещо като лабиринт — допълни Престо.

— Точно така — съгласи се Джек и залепи на стената едно от листчетата на височината на очите им: гърбът му беше лепкав, а самото листче слабо светеше в тъмнината с фосфоресциращ зелен цвят. — Ще вървим на север-североизток, към църквата.

Джек отвори куфарчето, извади от него очилата за нощно виждане, после подаде фенерчето и компаса на Престо и Лайънъл. След това затегна на главата си очилата и се взря напред в тъмния коридор.

— Носете фенерчето така, че всеки момент да го използвате. И се дръжте близо до мен — нареди той.

Достатъчно широк, за да позволи на двама души да вървят един до друг, проходът пред тях зееше като черно гърло. Тримата последваха Джек. Необятната тъмнина мигновено погълна слабата светлина, която идваше от залата зад гърба им. Извървяха десет предпазливи крачки напред и стигнаха до първото разклонение. Джек огледа трите възможни продължения и прошепна:

— Компаса.

Престо светна за миг и тъничкият лъч освети компаса в ръката му.

— Северозапад — каза Престо и посочи наляво. После изгаси светлината.

Джек залепи ново квадратче на стената и четиримата крайно предпазливо се отправиха по левия проход. Червеното зрително поле на очилата разкриваше пред Джек само грубите очертания на стените. Основното предназначение на апарата беше да открива предмети, които излъчват топлина. Но такива наоколо нямаше.

Тази, която върви сама улови в насрещното въздушно течение някаква миризма: хлороформ, формалдехид. И настръхна.

Възможно ли бе това? Тя безшумно извади ножа от колана си.

 

 

Дойл, Инес и Айлин слязоха безкрайно предпазливо по стълбите в подземието и изчакаха очите им да свикнат с тъмнината. Инес забеляза светещо зелено квадратче на стената отсреща. Искаше да тръгнат натам, но подчинявайки се на инстинкта си, Дойл се възпротиви.

— Още не — каза той без обяснения.

После ги отведе назад при стълбището. Спряха на входа, подпряха карабините си на стоманените капаци и ги насочиха към църквата.

— Не бих искала въпросът ми да прозвучи критично, но какво чакаме? — прошепна нетърпеливо Айлин.

— Не съм съвсем сигурен — призна Дойл.

— Липсвах ли ти, Артър? — попита след малко тя.

— Никак — отговори й той. — Отчаяно!

— Хубаво — каза тя. — Съжалявам.

В църквата всичко бе притихнало. Поглеждайки през бинокъла, Дойл видя грамаден мъж в дълго сиво палто да крачи пред редицата облечени в черно мъже, заели позиция пред вратата. Мъжът спря, за да погледне часовника си, после даде сигнал. Гредите, залоствали вратата до момента, бяха свалени и една от групите насочи нещо, което подозрително приличаше на картечница, към вътрешността на катедралата.

— Боже господи — прошепна Дойл.

 

 

На стената се появи ново квадратче. Движеха се по компас, но Тази, която върви сама би могла да ги води сама, ориентирайки се само по миризмата във въздуха. Джек спря — кракът му беше докоснал някакъв предмет с неправилна форма.

— Светни — прошепна той.

Престо насочи фенерчето надолу и щракна ключа. Джек натисна крака си върху леко издигната мраморна плоча. В пода пред тях зейна отвор метър на метър. На дъното блестяха остри шипове.

— Ще скачаме или ще се връщаме? — попита Джек.

— Правилният път е напред — каза Тази, която върви сама и посочи с ръка.

— Тогава ще скачаме.

Престо разтвори до максимум отвора на фенерчето, за да освети коридора оттатък дупката. Лайънъл, който продължаваше да носи книгата, скочи пръв, а Престо последен. Когато успешно преминаха от другата страна и Джек отново свери с компаса посоката, в която се движеха, светлината на фенерчето вече беше започнала да отслабва.

— Батериите се изтощиха — поясни Престо и го изключи.

Сега пристъпваха напред, внимателно опипвайки с крак всяка следваща стъпка. Не след дълго излязоха при ново разклонение и отново трябваше да избират измежду три тунела, всички от които водеха горе-долу в една и съща посока. Джек разглеждаше проходите през очилата. На Престо му се стори, че различава слаба светлина във всеки от тунелите.

— Близко сме — каза Тази, която върви сама.

Джек сложи на стената ново квадратче и даде останалите на Престо и Тази, която върви сама.

— Всеки от нас ще тръгне по различен тунел и ще измине малко разстояние напред. Лайънъл идва с мен. Ако някой види, че светлината се засилва, веднага да извика. Ще се срещнем обратно тук. И се връщаме.

И Джек залепи второ квадратче до първото.

Разделиха се и предпазливо тръгнаха по тунелите си. Престо разшири отвора на фенерчето и сложи пръст върху ключа. В другата си ръка държеше револвера. Тази, която върви сама прихвана по-здраво ножа и закрачи, опипвайки с ръка стената. Лайънъл се хвана за колана на Джек, но в един момент Джек спря — беше чул някакви слаби гласове.

— Джейкъб? — извика Джек.

— Татко! — изкрещя Лайънъл.

Джек видя някаква гореща линия да преминава в зрителното поле на очилата през плетеницата от коридори и осъзна каква грешка е допуснал.

 

 

Преподобният Дей изви шия към гласовете в тунела.

Не, бяха прекалено близо — това не беше възможно, нали момчето трябваше да ги спре!

Той извади часовника си: оставаха две минути до момента, в който Корнилиъс щеше да даде сигнала за началото на Светото дело. Чу смях и завъртя вдървената си шия, за да погледне към Джейкъб. Евреинът се усмихваше.

— Очакваш ли някого? — попита Джейкъб.

От дълбочината на бездънната дупка се разнесе тътен.

— Всъщност… очаквам — призна преподобният и се усмихна в отговор.

 

 

„Хайде, пак същата история“ — помисли си Франк.

Той вървеше напред, а Каназучи го следваше, насочил пушка към гърба му.

Дявол да го вземе, дано черната пижама на Чука да прилича достатъчно на униформата на онези, за да ги доближат достатъчно. Иначе… иначе нищо нямаше да стане.

Вървяха към картечницата „Гатлинг“. Един от черноблузите ги забеляза и се загледа в тях. Новината бързо премина по редицата, стигна до разчета на картечницата… и в този момент се появи Корнилиъс Монкрийф, който завиваше след инспекция на другите входове.

— Две минути! — обяви той.

Двама от войниците изтеглиха дебелата залостваща греда, отвориха вратата и разчетът насочи картечницата към вътрешността на църквата.

Корнилиъс видя двамата приближаващи се мъже, отправи се към тях и пътем извади револвера си. Франк прецени, че срещата им ще стане точно пред картечницата — предпазителят й бе вече свален и лентата бе сложена.

Отлично.

— Кои сте вие, по дяволите? — заплашително се осведоми Корнилиъс.

Бяха само на метър един от друг.

— Здрасти, Корнилиъс — каза Франк. — Не ме ли помниш?

Корнилиъс го изгледа, веждите му се заизвиваха като гъсеници, зениците му се свиха… вдигна револвера си.

— Тъпо копеле! — каза Франк, светкавично изтегли колта си и стреля шест пъти — в идеална окръжност около сърцето му.

Каназучи изпразни карабината в хората около картечницата, убивайки на място и тримата, и преди другите от охраната да се окопитят, измъкна Косата от ножницата и се понесе надясно като вихрушка.

Франк скочи към картечницата и я завъртя наляво. За миг хвърли поглед през разтворените врати към морето от бели блузи — хората бяха налягали по пода на катедралата, през някакъв кръгъл прозорец проникваше сноп оцветена в червено лунна светлина. Ръката му напипа ръчката, той я завъртя и картечницата избълва струя куршуми… които се забиха в пръстта отляво на черноблузите. Проклетото нещо не беше простреляно, шибаната армия не знаеше как да поддържа шибаното си въоръжение. Хората по редицата отвърнаха на огъня. Постепенно Франк намери правилния баланс и без да спира стрелбата, се пребори с тежкото оръжие, извъртайки го надясно. Сега куршумите вече попадаха директно по фланга на черноблузите, сдъвкваха го и сеейки смърт, отхвърляха хората назад и настрани. Неколцина побягнаха.

В този миг един куршум проби ботуша на Франк и се заби в глезена му. Той залитна, но продължи да върти ръчката. Нов куршум одраска ухото му. Трети прониза бедрото му.

„Добре че не улучи костта“ — помисли си с облекчение Франк, изкрещя от болка и упорито продължи да върти ръчката.

Зад него Каназучи прегазваше десния фланг. Косата не спираше да жъне. Отначало черноблузите бяха затруднени да го отличат от своите, но кръвожадността на атаката му скоро отклони вниманието им от човека, завладял картечницата. Единствените две неща, които разбраха в краткия миг, преди да се стовари върху тях, бяха, че този човек носи меч и че се движи като вятъра. Започна дива престрелка, в която куршумите поразяваха свои, а други станаха жертва на изстрелите от отсрещния фланг, където стреляха по картечаря. Всички до един бяха дисциплинирани войници, но виковете им издаваха, че никога преди не бяха ставали обект на атака с такава жестокост. Куршумите им свистяха покрай мъжа, но нито един от тях не го улучваше. Наоколо хвърчаха отсечени крайници, търкаляха се глави, разпаряха се тела… а мечът продължаваше да се мята, сякаш бе жив.

Десет души умряха, преди другите да захвърлят оръжие и да побегнат, но мъжът с окървавения меч се понесе след бегълците. Когато падна и последният, Каназучи без никакво колебание зави покрай десния ъгъл на църквата и се хвърли срещу картечното гнездо при страничния вход.

Франк забърса последния облечен в черно мъж с откос, разкъсал купчината пръст, зад която онзи бе опитал да се скрие, доизстреля патроните на лентата и пусна дръжката. Наведе се и посегна към сандъка с амунициите за нова лента. Ръката му докосна цевта и се опари.

Внезапно на мястото, където само допреди миг се бе намирала главата му, мина картечен откос. Франк погледна към катедралата и видя пламъчета на изстрели откъм отсрещната врата. Мамка им… другата картечница стреляше към него през цялата църква. Белоблузите вътре крещяха. Избиваха ги, без да могат да сторят нищо.

Един куршум го парна по лявото рамо и Франк падна на земята. Повечето от изстрелите отиваха високо. Реши, че не си струва да им облекчава задачата, затова се сниши, издърпа спасилата живота му лента от сандъка и я напъха в картечницата. После завъртя дръжката и откосът разби прозореца над вратата. Посипа се дъжд от червени стъкла.

 

 

Започна стрелба. Съдейки по звука, Дойл реши, че идва от задната страна на катедралата — беше тракане на картечница. Откъм фасадата се чуваха изстрели, но останалите черноблузи се целеха и стреляха във вътрешността на църквата. Отчаяните писъци на хората вътре стигаха до тях въпреки пукотевицата.

Инес имаше проблеми с ранената си ръка и болезнено изсумтяваше при всеки изстрел, но тримата заедно, благодарение на възможността за точно прицелване, ликвидираха картечния разчет преди да успее да започне стрелба, а когато двама от охраната скочиха да заемат местата на простреляните си другари, свалиха и тях, след което започнаха обстрел на войниците с пушки.

Никой не каза нито дума. Всички се бяха съсредоточили върху кървавото си дело. Дойл презареди и погледна към Айлин… да, тя определено не беше забравила да стреля.

 

 

Първите изстрели отекнаха някак металически през решетката над главата на Джейкъб. Преподобният Дей мина по периферията на кръга с часовник в ръка. Беше като трескав.

— Не, не! Къде са камбаните? Къде са камбаните?

Стрелбата постепенно ставаше все по-ожесточена, а благодарение на някаква игра на акустиката криптата я усилваше до оглушително ниво. Джейкъб не смееше нито да помръдне, нито да проговори. Страх го бе да не отклони вниманието на преподобния, защото му се бе сторило, че чува гласа на сина си да вика името му откъм тъмнината на лабиринта.

В същия миг чу звук, напомнящ шуртене на вода, и вдигна глава. През решетката течеше тънка струйка кръв и капеше край него.

 

 

Хванал оръжията си с двете си ръце, Каназучи атакува картечното гнездо пред страничния вход на църквата. Тук имаше само трима души, насочили цялото си внимание върху смъртоносния огън на „Гатлинг“-а в църквата. Така и не го чуха да пристига.

Каназучи отсече главата на стрелеца, порази с обратен замах подавача на лентата и заби Косата в гърлото на последния. След това хвана картечницата, вдигна дулото, прицели се и въртя дръжката, докато не свърши лентата, изпращайки опустошителен откос към картечарите отсреща.

След това погледна мокрите петна по ръкавите и крачолите си — бяха го улучили три пъти. Нямаше засегнати жизненоважни органи, но бързо губеше кръв.

Всички картечници бяха замлъкнали. Чуваха се само единични изстрели предимно откъм фасадата.

Каназучи изтича до вратата и погледна вътре. Хората бяха налягали на пода и от всички посоки се разнасяха стенания. Бяха поне хиляда. Не можеше да каже колко бяха убити, не знаеше колко дълго беше стреляно, но виждаше много кръв. През счупения прозорец проникваше лунна светлина и хвърляше в центъра на залата бял кръг. Той напрегна слух да чуе децата. Бяха някъде отдясно.

Спусна се по стълбите. Сега, когато стрелбата беше секнала, белоблузите се щураха във всички посоки и лазеха един през друг. Чуваха се хлипове и писъци. Каназучи видя много захвърлени оръжия — изглежда, и милицията беше изпратена на заколение както останалите.

Гласовете на децата го насочиха още по-надясно. След малко ги намери скрити зад редица колони в някаква ниша — нещо като параклис. Куршумите не бяха стигнали дотук — стоте деца бяха живи.

Каназучи мина през групата и с тихи окуражителни думи събра децата около себе си. Помогна на по-изплашените да се изправят и остана край тях. После ги поведе обратно към стълбите, по които бе слязъл. Децата безропотно го следваха; някои хълцаха, други се препъваха и всички крачеха през телата на убитите. Възрастните оцелели, покрай които минаха, не им обърнаха никакво внимание, а продължаваха да седят тъпо вперили погледи в пода.

 

 

Тази, която върви сама спря като чу другите да викат Джейкъб. В същия миг над главите им започна стрелба. Беше стигнала поредното разклонение, само двайсет стъпки по-нататък от мястото, където се бяха разделили, и осъзна, че тази част на лабиринта е прорязана от проходи в най-различни посоки. Още десет крачки и щеше безвъзвратно да се загуби. Затова тръгна обратно към мястото на срещата и понеже беше замислена за други неща, усети миризмата на едноокия и долови атаката му с миг закъснение.

Ножът му се заби в лявото й рамо. Тя усети острието да опира в костта и извика от болка. Не видя, но почувства другата му ръка да минава покрай нея, плъзвайки се по бедрото й — той имаше нож и в нея. Бързо приклекна, хвана дръжката на своя нож с две ръце и рязко удари нагоре в тъмнината. Мъжът изохка от болка и изненада.

Следващия си удар той нанесе с двете ръце едновременно, но ножовете му като по чудо не я улучиха: единият мина през косата й, а другият се удари в стената зад нея и изхвърли дъжд от искри. Тя замахна повторно и усети острието да разсича сухожилията на коляното му. Мъжът изръмжа и падна на колене.

— Джек, насам!

Беше гласът на Престо, съвсем наблизо. Приближаваше се.

Едноокият зави като животно и отново вдигна ножовете си, а тя изви тяло надясно досами стената и парира единия нож с острието на своя, но другият се плъзна по ръката й и отвори дълбока рана.

— Ти, кучко, няма ли най-сетне да умреш!

Лицето му бе само на сантиметри от нейното, сплетените им ножове се натискаха един в друг. В дъха му се долавяше кръв и страх. Под тежестта му ръката й започна да се огъва.

Остър лъч светлина проби мрака и намери лицето му. То светна като пълна луна, здравото му око запремигва. Тази, която върви сама се плъзна встрани и вдигна ножа си. Мъжът политна напред и в този миг тя заби острието дълбоко в небесносиньото безжизнено стъкло, което се намираше в очната му кухина. Чу топчето да се пръсва на парчета. Той изпищя и отстъпи, изпусна оръжията си и се опита да извади ножа от черепа си.

Тя вдигна револвера и стреля — в главата на чудовището се появиха две червени дупки. Изстрелите отекнаха в тясното пространство на тунела. Тялото на нападателя бавно падна назад.

Джек стигна до нея пръв. Престо дотича от другата й страна. Държеше фенерчето включено, за да се виждат.

— Можеш ли да се движиш? — попита Джек.

— Не искам да го поглеждам — прошепна тя. — Не искам да го поглеждам.

Помогнаха й да се изправи и бързо се отдалечиха от трупа на Данте към разклонението, маркирано с две квадратчета.

Джек бе изтичал в тъмнината, без да каже дума. Лайънъл се опита да го последва, но се спъна на няколко пъти и бързо се загуби. Чу виковете на някакъв мъж, а след това и далечни изстрели, идващи отляво, където светлината се засилваше, така че се затича натам и след няколко завоя се озова в някаква кръгла стая. Отгоре се разнасяха човешки писъци, чуваха се изстрели. Ярката светлина в стаята го заслепи, но не му попречи да различи струята кръв, стичаща се от тавана покрай някакво легнало тяло.

Което доста приличаше на баща му.

— Какво е това, което носиш? — чу се глас.

Той се обърна. Някакво същество, чието мъртвешко тяло изглеждаше като извадено от кошмарно видение, направи жест, който определено се отнасяше до него. Кутията, която носеше Лайънъл, излетя от ръцете му, измина по въздуха трите метра, които ги разделяха, и се озова в ръцете на таласъма. Той разкъса опаковката и сложи ръцете си върху жеронския „Зохар“.

— Просто не знам как да ти благодаря — каза мъжът.

След това загуби всякакъв интерес към присъствието на Лайънъл. Младежът изтича до баща си и го изтегли изпод струята кръв, която вече се стичаше по улея към дупката в края на стаята.

— Ти си жив! — ахна Лайънъл.

— И наистина съм много доволен да те видя, сине — тихо отговори Джейкъб. — Имаш ли револвер?

Лайънъл изтегли револвера си от колана.

— Застреляй го.

Джейкъб кимна към мъжа, който бе обърнал гърбицата си към тях и поставяше „Книгата на Зохар“ в едно сребърно ковчеже.

Лайънъл вдигна револвера с треперещи ръце. Мъжът се обърна и махна с ръка. Тялото на Лайънъл се разтресе и изстрелът му се отклони. Револверът излетя от ръката му и падна в дупката. Лайънъл се свлече на колене.

Без да им обръща повече внимание, преподобният Дей извади шепа кибритени клечки от джоба си и се опита да запали една в корпуса на мангала. Тя се счупи в ръката му. Опита втора със същия резултат, после трета.

— Проклятие — засмя се недоверчиво преподобният Дей. — Заради някаква си клечка…

Откъм лабиринта се разнесе смразяващ кръвта вик, последван от два изстрела. Преподобният Дей наклони глава, вслуша се, захвърли клечките настрани, изкуцука до стената, свали един от фенерите и го отнесе при мангала.

Лайънъл трескаво се огледа с какво да разреже връзките, които стягаха ръцете на баща му. Стрелбата над тях бе заглъхнала, чуваха се само откъслечни изстрели и все по-засилващите се стенания и писъци на ранените.

Кръвта се стичаше от решетката и отиваше по улея в дупката, а подземният тътен ставаше по-силен и по-силен.

 

 

Последните черноблузи, останали живи пред главния вход на църквата, захвърлиха пушките си и избягаха малко след като и последната картечница спря да стреля. През бинокъла си Дойл видя първите белоблузи да излизат окървавени през вратите на катедралата и викна:

— Хайде!

Двамата с Айлин помогнаха на Инес да стане и бързо тръгнаха към църквата. Дойл се затича, подмина труповете в черни униформи и спря, когато стигна до вратата.

Сцената вътре беше отвратителна. Стотици тела бяха натрупани едно връз друго. Почервенелият от кръв под на катедралата бе посипан с натрошено стъкло. Замаяните оцелели се изправяха с мъка.

Айлин и Инес го настигнаха и спряха. Айлин затаи дъх, ужасена от кървавата сцена.

— Господи боже, Артър — прошепна Инес и недоверчиво поклати глава. — Мили боже…

Имаше много ранени, стотици, и те се нуждаеха колкото се може по-бързо от помощ.

— Трябва да ги извадим навън, където ще можем да виждаме — каза Дойл. После хвана Айлин за ръцете, погледна я в очите и с тих, но твърд глас каза: — Имам нужда от твоята помощ. Сега не е време за сълзи.

Тя видя състраданието в погледа му и кимна. Слязоха в църквата по окървавените стъпала, обърнаха се към онези, които можеха да вървят, и им наредиха да помагат на оцелелите да излязат навън. Много от хората не бяха в състояние да реагират, на други се наложи да повтарят, защото изстрелите почти ги бяха оглушили. По преценка на Дойл най-много жертви имаше в центъра на залата, където кръвта им се стичаше в специални улеи.

Детски гласове привлякоха вниманието на Инес към лявата странична врата.

— Артър, ела тук.

Дойл се изкачи при него по стълбището и видяха кръг от насядали непосредствено до входа деца, заслушани в човек в черно, коленичил на земята пред тях. Дойл и Инес минаха покрай труповете до картечницата и тръгнаха към мъжа. Когато приближиха, той вдигна поглед към тях и те спряха.

— Каназучи? — попита Дойл.

Мъжът кимна. Лицето му беше пепеляво бледо. Явно бе, че е тежко ранен.

— Погрижете се за тях, моля ви — каза Каназучи, после с гримаса на болка и титанично усилие се изправи.

Дойл му помогна. Инес се опита да го възпре.

— Трябва да почивате.

— Не — възрази Каназучи. — Благодаря.

Той леко се поклони, събра силите си и бавно тръгна към църквата, сложил ръка върху дръжката на меча.

Инес и Дойл сведоха погледи към малките изплашени личица, които ги гледаха с надежда.

— Аз ще се погрижа за тях — обеща Инес прегракнало.

Дойл хвана Инес и го прегърна. И двамата преглъщаха сълзите си и трепереха от напрежението да се сдържат.

— Мили боже. Мили боже…

— Не трябва да им показваме, че и ние сме изплашени — прошепна Инес.

Дойл стисна силно ръката на брат си и тръгна след Каназучи към църквата.

Когато стигна при задната врата, Айлин видя Франк, сгънат около картечницата. Изтича по стъпалата при него, видя локвата кръв, попила в земята, и падна на колене.

— Не. Моля те, не!

Франк отвори очи и я погледна, но погледът му не се фокусираше.

— Ти ли си, Моли?

— Франк… аз съм. Айлин.

Едва сега очите му я намериха и погледът му се избистри.

— Моли… Колко си хубава в тази рокля!

Той вдигна ръка и тя я хвана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Да, Франк, аз съм, Моли. Тук съм.

— Не исках да ти сторя нищо лошо, Моли — прошепна той.

— Не си ми сторил нищо, Франк. Никога.

— Извинявай. Страшно… съжалявам.

— Няма нищо.

— Сега вече нищо не стои между нас. Между… мен и теб.

Тя поклати глава.

— Не.

— Това е чудесно.

— Да, Франк.

Франк се усмихна — беше толкова щастлив да я види пак.

— Винаги съм те обичал — каза той.

Очите му погледнаха зад нея… после се затвориха. Ръката му се отпусна.

Айлин сведе глава и се разплака.

 

 

Дойл се затрудняваше да определи колко са убитите. Може би една четвърт от хилядата души, затворени вътре, и още толкова ранени. Беше ужасно, но когато видя как са разположени картечниците, той осъзна колко много по-лошо би могло да свърши всичко. Явно бе, че е спасен животът на стотици. Той чу глух тътен, идващ дълбоко изпод църквата.

Намери Каназучи в центъра на залата, коленичил до решетката, през която продължаваше да се оттича кръвта на жертвите.

— Помогнете ми — каза Каназучи. — Трябва да бързам.

Дойл незабавно застана до него. Подпъхнаха ножовете си и повдигнаха една от подгизналите в кръв решетки.

 

 

Джек и Престо отнесоха Тази, която върви сама през последните извивки на лабиринта към светлината пред тях. Мощни трусове разклащаха стените и събаряха камъчета и прах от ъглите. Влязоха в кръглата стая и видяха преподобният Дей да излива газ от един фенер в малък мангал. Въглените се запалиха, Дей взе тънка дълга свещица, запали я от огъня и се отправи към най-близкото сребърно ковчеже.

Джейкъб ги видя пръв. Лайънъл беше успял да развърже ръцете му и сега се мъчеше да стори същото и с краката му. Джек остави Тази, която върви сама на Престо и стъпи в кръга, изваждайки револвера си. Усетил ново присъствие, преподобният Дей се обърна. Джек спря само стъпка от него. На лицето му се беше спуснала мрачната маска на твърда решимост. Той вдигна револвера и го насочи право в главата на преподобния.

Преподобният замахна рязко с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо — движение, което би запратило по въздуха друг човек в ъгъла на стаята. Джек обаче нито помръдна, нито показа някаква реакция… само докосна с дулото горната устна на преподобния и хладнокръвно запъна ударника, готов да убие. Удивено изражение измени за миг чертите на Дей. Той беше забравил какво е страх, така че не бе в състояние да почувства опасността. Когато обаче разбра, че човекът пред него се осмелява да му се противопоставя, яростта му избухна с пълна сила и той заби поглед в очите на Джек.

Джек не се огъваше пред атаката, но след известно време ръката, в която стискаше револвера, се поколеба и той бавно я отпусна.

— След малко ще се занимая с теб — обеща му с мил глас преподобният.

Но движението на Джек съвсем не бе израз на немощ или подчинение. В мига, в който преподобният се обърна и отново се опита да запали първата от книгите, което щеше да постави начало на призоваването, Джек се пресегна и без да обръща никакво внимание на болката, изгаси свещицата в ръката му. А когато Дей вдигна ръка в явен опит да го удари, Джек обхвана китката му със стоманените си пръсти, изви я силно и свещицата падна на пода.

В улея продължаваше да тече кръв. Подземният грохот се засилваше, стените и подът непрекъснато се тресяха, но останалите в стаята не смееха да помръднат, завладени от сблъсъка.

— Пусни ръката ми — заповяда преподобният Дей и отново впи поглед в Джек.

Джек хвърли револвера — но по собствено желание, и пусна китката на преподобния. Но когато той понечи да се дръпне, Джек здраво хвана главата му с ръце, придърпа я, на свой ред заби поглед в него и тихо каза:

— Погледни ме.

Вбесен, преподобният вложи цялата си огромна мощ и въздухът над двамата сякаш се огъна. Очертанията на телата им се размиха, скрити зад невидимо силово поле. Много хора бяха намирали смъртта си при много по-слабо прилагане на причастието, мозъците им се бяха разкапвали, волята им ги бе напускала, без да могат дори да помислят да се противопоставят.

Но сега не ставаше нищо. Мъжът просто го гледаше.

От носа на преподобния шурна кръв. Вложеното усилие бе изцедило силите му. Смаян най-сетне от факта, че не е в състояние да стори нищо на този човек, преподобният се вгледа в лицето му с все по-засилващо се отчаяние. Изражението на противника му оставаше решително, но вбесяващо безстрастно, без никаква ненавист и без да предоставя на преподобния каквато и да било възможност да открие някаква слабост.

„Този човек не изпитва страх“ — помисли си Джейкъб, докато наблюдаваше Джек. А без страх преподобният просто нямаше за какво да се захване.

Схватката продължаваше. След известно време преподобният забеляза нещо познато в погледа на противника си. Очите му се разшириха от ужас и той се задърпа отчаяно, но Джек безмилостно държеше главата му неподвижна. Той чакаше точно този миг — да бъде познат.

— Не! — каза Джек.

Неспособен да се откъсне, преподобният се опита да избегне погледа му, но Джек го държеше здраво и със силата на волята си го накара отново да вплете поглед с неговия.

— Какво искаш? — със слаб глас попита преподобният.

Джек не отговори.

— Кой си ти? — Гласът на Дей отпадаше все повече и повече.

— Ти знаеш кой съм — каза Джек.

Жалкото, болно лице на преподобния издаваше вътрешната му борба с това, което внушаваше фразата, но накрая съпротивителните му сили свършиха и той се отпусна.

— Знаеш кой съм аз, нали?

— Да — прошепна преподобният.

— Кой съм? Кажи ми!

След дълго мълчание преподобният отговори:

— Моят брат.

— И как се казвам?

В очите на преподобния се появи недоумение.

— Джек.

— А ти?

След още по-дълго мълчание той прошепна:

— Аликзандър.

Джек кимна. Двамата общуваха без никаква преструвка, всички маски бяха свалени. Всякаква вражда и борби бяха забравени. Сега те бяха само братя.

— Чуй ме сега — бавно и тихо изрече Джек, надявайки се да намери в себе си думите, от които имаше такава нужда. — Чуй ме, Алекс. Всички сме тук в тази стая, всички — майка, татко. Малката ни сестричка. Никой от нас не знае защо се случи всичко това, защо ти се отчужди от нас, защо те погълна тъмнината и какво те накара да извършиш престъпленията срещу нас и срещу другите. Това сега няма значение. Чуваш ли ме?

Аликзандър Спаркс погледна брат си с вниманието на изплашено дете, молещо за утешение и успокоение. Трепереше объркан и обзет от страх.

— Всички те сега са с нас в стаята, духовете им са с нас и тук ще свърши всичко. Аз говоря от тяхно име, гласовете им звучат в моя глас. Чуй ме…

И в този миг Джек намери думите, които бе дошъл да каже, наведе се и ги прошепна в ухото му:

— Ние ти прощаваме, братко.

Аликзандър тихо изплака.

— Прощаваме ти.

Аликзандър рухна напред и се свлече в ръцете на брат си. Джек грижовно отпусна крехкото му тяло на пода, коленичи до него, прегърна будещото жалост същество и пак прошепна:

— Прощаваме ти.

От устните на Аликзандър се откъсна сърцераздирателен вик, безкрайно жалостив вопъл за всички загубени и откраднати души. С последни сили той се притисна в брат си, разтърсен от ридания. Дори останалите в стаята, въпреки страха и гнева срещу престъпленията на Аликзандър, в този момент изпитваха само състрадание.

Със стържещ метален звук една от решетките на тавана се отмести от леглото си. Джейкъб вдигна поглед и видя Каназучи, който провисна на ръце в отвора и скочи при тях. Последните капки кръв изтичаха в дупката. Тътенът отдолу се засили, а от дупката повя вятър, който изгаси пламъците във фенерите. Каназучи не помръдваше, сякаш бе замаян. Накрая направи слаб опит да се изправи и Джейкъб неуверено се приближи да му помогне.

— Ела, приятелю — каза той тихо.

Той протегна ръце на Каназучи и му помогна да стане. Подпрели се един в друг, двамата отидоха при Джек и Аликзандър. Джейкъб отново помогна на Каназучи този път да седне и също седна между него и братята.

Тази, която върви сама кимна на Престо и той сложи ръка през раменете й. Двамата пристъпиха напред и запълниха последните места в кръга. Тази, която върви сама хвана с лявата си ръка ръката на Престо и протегна дясната на Джек. Той я стисна силно със своята лява и хвана с дясната си ръка Аликзандър. Каназучи държеше дясната ръка на Джейкъб, а той се пресегна и нежно покри дясната ръка на Аликзандър. Каназучи протегна ръка към Престо и кръгът се затвори.

Риданията на Аликзандър затихнаха. Той вдигна поглед и очите му срещнаха очите на Джек. Джек му кимна нежно и мило. Аликзандър кимна в отговор. После Джек обходи с поглед останалите и някакво мълчаливо разбиране, нещо чисто и неизразимо мина между тях.

Осъзнал, че за него няма място сред Шестимата, Лайънъл се изправи, бавно мина по периферията на кръга, извади от ковчежетата сложените в тях книги и ги прибра на по-безопасно място до стената. Когато свърши тази отговорна задача и се обърна пак към кръга, видя такава чудна гледка, че седна на земята, опря гръб в стената и смирено притихна. Никога по-късно нямаше да бъде така сигурен, че е видял това, което му се струваше, че вижда в момента. Сега обаче бе готов да се закълне, че докато Шестимата се гледат един друг, във въздуха над тях се появява сияние, кръгла прозрачна завеса, в чиято ефирна тъкан се движат форми и лица, въплътили в себе си силата, красотата и състраданието на стотици хиляди човешки души.

Точно това вярваше, че вижда в този момент Лайънъл — един невярващ човек — но в течение на идните години малко по малко щеше да загубва тази си увереност.

И докато сиянието над тях ставаше все по-ярко, тътенът в земните дълбини постепенно затихна. Никой в кръга не помръдваше.

И в мирната тишина, която настана, Аликзандър леко простена и тихо умря в ръцете на брат си.

Лайънъл помогна на баща си да стане, но не се сдържа и с дълбоко съчувствие и ужас погледна пречупеното, невъзможно слабо тяло в ръцете на Джек.

— И за какво му бяха книгите? — тихо попита той.

— Беше си внушил, че иска да унищожи Бог — отговори Джейкъб.

Лайънъл удивено премигна.

— Но това би означавало да… унищожи света!

— Не, той се беше объркал — тъжно продължи Джейкъб. — Единственото, което наистина искаше да унищожи, бе самия себе си.

 

 

След като Каназучи скочи долу, Дойл намери въже в един от ъглите на църквата. Когато грохотът затихна — Дойл бе решил, че става дума за някакво земетресение или нещо подобно и впоследствие никой не го разубеди — той завърза единия край на въжето около кръста си, пусна другия в дупката и им извика да го хванат. Здравите му ръце изтеглиха един по един оцелелите и спасените книги върху обляния в лунна светлина под на катедралата.

Джек Спаркс се качи последен. Искаше да остане за малко сам и да се прости с тленните останки на брат си, преди да предаде тялото му на спомена за отдавна загубеното им семейство. После хвана въжето и Дойл го изтегли горе. На светло.