Марк Фрост
Шестимата месии (6)

5.

23 септември 1894

Описването на събитията от последните няколко часа изисква известна дискретност. Поискано бе сътрудничеството ми. След като бях служил на Короната в повече от един случай, аз бях запазил лоялността и готовността си да предложа своите услуги на кралския кабинет според обстоятелствата. Достатъчно е само да споделя, че дори самата Кралица да ме бе посетила в невзрачния ми дом, за да ме помоли за това, този факт едва ли би повлиял в по-голяма степен върху моите симпатии.

Казано накратко, става дума за следното: открадната е книга. Книга с огромно значение за английската църква и като следствие от това, за трона. Латинската Вулгата от IV век — най-старият библейски манускрипт, притежаван от англиканската църква. Изчезнал от Бодлейската библиотека в Оксфорд преди месец и половина. Съобщението за това все още не е огласено, което се улеснява от факта, че Вулгатата била съхранявана в хранилище и изобщо не била публично достояние, а само на малцина учени — единствените, които щели да забележат отсъствието й. Надеждата е, че ръкописът ще бъде върнат преди да се наложи да се съобщи за изчезването му, обаче до момента не са получени никакви искания за откуп срещу връщането му. Колкото повече време минава, толкова по-малко вероятно става целта на крадците да е откуп. От момента на извършване на престъплението разследването в името на Короната е поверено на мой приятел и именно то го бе довело на кораба, с който аз пресичах Атлантика.

Не може да има никакво съмнение, че в основата на нашите проблеми от самото ни качване на борда на „Елба“ е именно тази случайност. Вече изложих на друго място събитията от последните няколко дни, свързани с личността на Лайънъл Стърн, опита за открадване на „Книгата на Зохар“ и последвалото убийство на мистър Рупърт Селиг. Трима от хората, отговорни за тези престъпления, вече са мъртви; четвърти човек или се е хвърлил през борда, както стори друг от съучастниците, или все още се крие някъде на кораба, въпреки че бе предприето основно претърсване, което продължава и в този момент. Разкрит бе саботажът, извършен от тези мъже срещу корабния двигател — огромно количество експлозив, взривено до електрическия генератор — но благодарение усърдието на екипажа пораженията бяха своевременно отстранени. Утре пристигаме в Ню Йорк със само няколко часа закъснение, дължащо се най-вече на лошото време, което ни забави точно докато преодолявахме затрудненията, причинени ни от злодеите.

Човекът, когото погрешно смятах за техен главатар и който се представяше, както си въобразявах, за католически свещеник — до този извод стигнах благодарение натрупването на маса дребни и привидно уличаващи детайли: старите му ботуши, висящата от не който трябва джоб броеница, пръстенът с масонски мотив — не се оказа престъпник. Всъщност той ми е добре познат отпреди и неговата самоличност като агент на Короната, или поне като бивш такъв, е извън всякакво съмнение.

Разменихме само няколко думи и то по същество: той призна, че неочакваната му поява се дължи на необходимостта да предотврати потенциално смъртоносна атака срещу мен, което сторил, обръщайки оръжието на убиеца срещу самия него. Нямахме никаква възможност да поговорим за събитията през изминалите десет години, откакто се бяхме видели за последен път, освен това той изглеждаше неуверен дали трябва да споделя с мен каквито и да било подробности за краткото време, през което прекарахме заедно. Всъщност решихме да намерим време за подобен разговор след като стигнем на суша. Междувременно аз не споделих с никого, дори и с Инес, каква е истинската му самоличност.

Останалата част от пасажерите така и не разбра за нашите затруднения на борда на „Елба“, било заради бурята, която задържа хората в каютите им през критичните часове, било в не малка степен поради това, че запушихме устата на една американска журналистическа хрътка на име Пинкъс, който досега остава под фактически домашен арест. Моят приятел в този момент провежда разговор на четири очи с Пинкъс, опитвайки се да получи обещанието му за мълчание по тези въпроси, след като слезем в Ню Йорк. Трудна задача, като се има предвид неизкоренимата нужда на Пинкъс да дърдори, но ако има някой, който би могъл да убеди Пинкъс, както казват, „да си затваря плювалника“, аз бих заложил на Дж. С.

Със съжаление констатирах, че приятелят ми е коренно различен човек от онзи, когото познавах. Всъщност даже и без дегизировката си той е трудно разпознаваем. Каквото и да е изживял, колкото и тъмни да са ъгълчетата на човешката душа, посетени от него, опасявам се, че ефектът като цяло не е в негова полза.

Така че в настоящия момент аз искрено се надявам моите наблюдателни способности — така дълбоко вкоренени в мен именно благодарение на него — да ме лъжат.

 

 

Необятен, назъбен от силуетите на високи сгради хоризонт изплува през утринната мъгла и представи на братята Дойл първия им пейзаж от Ню Йорк. Мястото, където се намираха, създаваше илюзията, че градът буквално ще пръсне по шевовете малкия остров, върху който се бе разположил. Пасажерите на „Елба“ се събраха около тях на горната палуба, удивени от чудесата, които този мускулест континент разкриваше още при първата им среща с него.

„Каква изумителна енергия — помисли си Дойл. — Каква невероятна концентрация на амбиция. И колко гордо доказателство за потенциала на градивното начало у човека.“ Той избърса една сълза, развълнуван до дъното на душата си от величието на човешкото въображение, довело до създаването на такъв град.

Без да се досеща за дълбочината на чувството, задавящо гърлото на брат му, и изплашен да не бъде взет за глупак, докато минаваха покрай Статуята на свободата, Инес демонстрираше пълно безразличие към епичните й размери, макар сърцето му тайно да трептеше от хормонална възбуда поради въображаемия образ, който тя събуждаше у него: една огромна нация, населявана от извисяващи се жени с пищни форми, облечени единствено в прозрачни, свободно падащи одежди.

Когато на палубата излезе и Пинкъс в компанията на отец Дивайн, Инес реши, че той му изглежда необичайно потиснат, буквално смазан — вечната му скокливост бе изчезнала. Приличаше на бито куче.

— Какво му е на Пинкъс? — зачуди се Инес.

— Не знам — отговори Дойл. — Може изповедта да е била прекалено тежка за душата му.

Величественият завой на река Хъдсън изведе „Елба“ в компанията на множество влекачи, събрали се, за да й помогнат да намести нос на една стоянка сред пристаните на Уест Сайд. Капитан Хофнер покани Дойл на мостика за последен път и го отведе настрани, за да му поднесе официалните си благодарности, както и да го уведоми за неуспеха на опитите да издирят на борда четвъртия убиец. Петте ковчега бяха конфискувани, а митницата бе предупредена да вземе допълнителни мерки за сигурност, за да не бъде допуснато последният престъпник — в случай че още беше на борда да се промъкне през охраната като офицер от екипажа или пасажер. Дойл за пореден път вежливо отклони опитите на капитана да научи нещо повече за отец Дивайн, споменавайки единствено, че първоначалната му отрицателна преценка за този човек, съставена в разгара на събитията, се е оказала лишена от всякакви основания. След това те си стиснаха ръцете, изразявайки взаимното си уважение, и се сбогуваха.

В момента когато Дойл и Инес приключиха с митническите формалности и минаха през вратите, за да стъпят на американска почва, духов оркестър, заел място във фоайето, избухна в оглушителна версия на „For He’s а Jolly Good Fellow“^[1]. Декорирана в червено, бяло и синьо — цветовете на американското знаме, залата за посрещачи бе буквално затрупана от изписани на ръка плакати, приветстващи с добре дошъл известния писател — много от тях създаваха впечатлението, че бъркат Дойл с неговия Шерлок Холмс.

„Мили боже, та те скандират името ми, сякаш съм футболен отбор!“ Никога преди Дойл не бе изпитвал страх пред фамилиарността на отделните американци, но срещата му с нея на нивото на тази тълпа създаваше впечатлението, че става дума за епидемия, за прелюдия към човешко жертвоприношение.

Пред полицейските бариери, поставени за да възпрат масите, присъстваше цяло съзвездие от по-големи и по-малки светила, представители на цвета на манхатънската аристокрация: знаменитости от света на издатели и вестникари, звезди от матинета, дебели амбулантни търговци, собственици на ресторанти със зализани прически и цял ескадрон по-малко известни представители на градската администрация, пуснали сред плътните си редици хубавки момичета, декламиращи неясно какво. С неподозиран екстаз в душата Инес осъзна, че Пинкъс в никакъв случай не бе преувеличил този аспект от своя разказ.

Грамаден човек планина със свободно клатещи се ръце, обут в ботуши за езда и бричове, облечен в жълто като канарче, с дълбоко изрязано сако и с филцова шапка, нахлупена върху чорлава глава с размер наполовина на главата на бизон, се отдели от тълпата и сграбчи Дойл в смазващата си прегръдка, преди той да успее да се предпази.

— Слава богу! Слава богу! — изрева мъжът басово с плътен, гладък вирджински акцент.

„Трябва да го познавам — панически помисли Дойл. — Ако се съди по начина, по който ме поздравява, сигурно сме поне първи братовчеди.“

Гигантът отстъпи крачка назад и извика в лицето на смаяния Дойл:

— Гордея се, сър! Сърцето ми наистина е преизпълнено с гордост, че най-сетне сте тук!

Дойл трескаво продължаваше да се рови из паметта си за някакъв ключ към самоличността на този мъж… Беше му неудобно да си помисли, че е могъл да забрави човек с тези габарити. Надниквайки през рамото на гиганта, той зърна за миг Инес, неясно защо сметнал за подходящо да избере синята си униформа от мускетарския полк за първата си публична изява, който потъваше сред облак от напарфюмирани пера на женски шапки.

— Не ви ли обещах запомнящо се посрещане в Ню Йорк? Признавате ли, че сме се постарали както трябва? — запита го гигантът с усмивка, разкриваща редица достойни за клавиши на пиано ослепително бели зъби.

— Опасявам се, че вие се ползвате с известно предимство пред мен, сър — измънка Дойл, притеснен от батальона знаменитости, втренчили остри погледи в тях.

— Но аз съм Пепърман, мистър Конан Дойл — обяви мъжът и с галантен жест свали шапката си. — Майор Роландо Пепърман. Импресарио на литературното ви турне. Съм на вашите услуги!

— Майор Пепърман, но, разбира се, извинете ме…

— Няма за какво. По-скоро аз съм виновен пред вас, сър, задето не ви изпратих телеграфически по-точно описание на скромната ми особа.

Изумително сините му очи блестяха, а мускулите, напиращи под сакото му, пращяха от сила — всичко в този човек изглеждаше построено в съответствие с чертеж, преоразмерен на якост: в този гигантски прототип Америка бе дестилирала цялата си бликаща от енергия същност.

Пепърман стовари могъщата си ръка през плещите на Дойл и без усилия го извъртя с лице към тълпата:

— Представям ви мистър Артър Конан Дойл, създател на великия Шерлок Холмс! Добре дошъл в Ню Йорк!

Пепърман запрати шапката си високо във въздуха, ревът на тълпата се изкачи едно ниво по-високо във френетичния си възторг, а оркестърът влезе в двубой с нея за контрол върху прага на чуваемостта. Цяла батарея фотографски светкавици избухна право в широко разтворените очи на Дойл, оставяйки танцуващи черни петна на местата, където само допреди секунда се бяха мяркали лица от елита на Ню Йорк, напиращи да се доберат до него.

Дойл стисна петдесетина ръце и получи множество визитни картички; оглушителната какофония погълна обясненията на собствениците им, но Дойл остана с впечатлението, че всеки от тях го кани да обядва в неговия ресторант, да даде интервю за неговото списание, да посети последния им театрален триумф или да отседне в луксозния им хотел. Обезпокоителната фраза „в замяна на рекламно ангажиране“ често следваше веднага след комплиментите.

Единственото желание на тълпата, останало загадка за Дойл, бе какво очакваха от него чудесните шоу момичета, макар Инес, попаднал в самия център на орбитите им около него, да интерпретираше кикота, с който посрещаха задявките му, като солидна основа за удовлетворяване на разнообразните си въжделения.

Група политици напъха в ръцете на Дойл прокламация, съдържаща официално приветствие по повод стъпването му на американска земя, заедно с плътно овързан с панделки бронзов предмет, за който той се досети, че е ключът на града, но който представляваше по-голяма ценност, разглеждан като оръжие. Преди да успее да реагира адекватно, Дойл бе посъветван да използва ключа за отбрана срещу тълпата, след което Пепърман го преведе до улицата през полицейските заграждения и плътната маса посрещачи и файтони.

В случай на необходимост да импровизира някаква реч — бяха го предупредили, че американците страшно си падат по слушане и произнасяне на речи — Дойл се бе опитал да събере няколко взаимосвързани мисли, но докато се качваше до Пепърман на открития файтон, манифестацията, бушуваща покрай него, не прояви интерес към нещо по-различно от това да дере гърла в тяхна посока. Дойл махна няколко пъти с ръка, размисли и помаха още малко, след което последва по-ранния пример на Пепърман и ентусиазирано хвърли шапката си във въздуха. Възприемайки това като върховна изява на чувства, американската тълпа съвсем загуби ума си.

Дойл хвърли поглед към разпростиращата се из целия квартал истерия и зърна в задните редици Лайънъл Стърн да излиза със сериозно изражение от сградата на митницата. Обикновен ковчег с тялото на Рупърт Селиг бе натоварен в намиращата се наблизо катафалка. Все още облечен като свещеник, Джек Спаркс наблюдаваше отблизо скромната церемония.

Е, добре, реши за себе си Дойл, докато файтонът му се отдалечаваше, поне засега нямаше никакви основания да се тревожи за безопасността на Стърн. По-скоро, ако тази засада се окажеше типична форма на изява на средноамериканската тълпа, трябваше да мисли за собствената си кожа.

 

 

Когато след двучасово изтощително и завършило с неуспех претърсване на кораба за последния беглец две дузини полицаи от нюйоркското управление напуснаха „Елба“, никой не обърна внимание на високия, строен и симпатичен пазител на закона със значка номер 473. По-късно никой не си спомни да е разговарял с него, а след като пристигнаха в близкия полицейски участък, повечето така и не разбраха, че притежателят на значка номер 473 отсъства.

Изминаха още три дни, преди да намерят голото тяло на истинския собственик на значката — патрулен полицай Малой — сложено в чувал и натъпкано в хладилната камера за месо към кухнята на „Елба“.

 

 

Денвър, Колорадо

„Кой е този странно изглеждащ старец? — питаше се Айлин. — Каква гледка: смешна кръгла шапка, дълго до пода черно палто, подплатено с кожа, пояс на кръста, яка с необичайна кройка и вратовръзка. Мършав като кука за плетене, със сила колкото едва да си носи куфара. Но с каква сладка усмивка дари онези хамали негрите и дори повдигна шапка, за да им благодари. Те го упътиха насам, сигурно ги е питал как се стига дотук. Едва ли е леко да пътуваш на неговата възраст… бедничкият, просто ти къса сърцето. Изглежда толкова уязвим и така не на място, че всички се заглеждат в него. А той май изобщо не възразява срещу вниманието, което му оказват. Може би дори не го забелязва. Прилича ми на… на кого? Някой наистина известен… Господи, точно така: на Ейбрахам Линкълн, макар брадата му да е доста по-дълга, а и косата му вече да е посивяла. Но очите му са същите — незабравимите очи на тъжно кутре.“

— Чудесата нямат край! — отбеляза Бендиго Раймър, смушка я с лакът и подчертано кимна към приближаващия човек. — Евреин на пъпа на денвърската гара.

— Изглежда ми симпатичен — отговори Айлин, приключи със свиването на цигарата и запали клечка в грапавата дървена пейка. — Прилича на Ейбрахам Линкълн.

— Ами да! — възкликна Раймър. — Наистина. Представи си само: Линкълн в ролята на съперника Шейлок. Какво незабравимо оплескване на роли и артисти!

Старецът стигна мястото, където „Предпоследната театрална трупа“ се бе разположила край багажа си, остави с въздишка куфара си и извади дълга бяла кърпичка, за да попие потта от челото си. Актьорите, по-точно малцината, които не се разкайваха за снощното препиване, лежаха по пейките и съзерцаваха странното същество с ленивото любопитство на преситени ценители на изтънчените удоволствия. Човекът се огледа, забеляза слабия им интерес, и мило се усмихна.

Личеше си, че е изморен, но също и че е в добро разположение на духа. Лице на щедър човек, прецени Айлин и се усмихна в отговор.

— Тук се носи слухът — каза мъжът запъхтян, — че едва ли не от това място можело да се вземе влакът за Финикс, Аризона.

— Да, сър, много точно са ви информирали — отговори му Раймър. — И ние самите ще пътуваме за натам — може да сме само една бедна трупа, но затова пък сме най-добрите актьори на Запада, независимо дали става дума за трагедия, комедия, история, пасторални пиеси, пасторално-комични, историческо-пасторални, трагико-исторически, трагикомично-исторически-пасторални, без значение от вида на сцената или количеството на поезията.

— Е, малко прекаляваш — прошепна му с ъгълчето на устата си Айлин и отново се усмихна.

— Да чуеш думите на великия Шекспир, изречени на едно толкова неочаквано място и с толкова очевидно изкуство, е не само удоволствие за ушите, но и утеха за душата — каза в отговор мъжът.

Раймър се захили идиотски и почервеня като морков — комплиментите, независимо от вида им, бяха слабото му място. Беше готов да легне по гръб и да предостави на ласкателя да му почеше корема.

— Защо не седнете, господине? — предложи Айлин.

— Много сте мила, благодаря ви — каза човекът и се отпусна внимателно на пейката точно срещу нея.

— Името ми е Бендиго Раймър, сър, и вие сте добре дошли да се присъедините към нашата компания. Нарекли сме се „Предпоследна театрална трупа“. Току-що приключихме с повече от скромен успех турнето си в този процъфтяващ град и ето ни сега на път за Финикс, готови да отнесем малко култура в пустинята, така както е била носена вода за градините на Вавилон.

— Това е хубаво — отбеляза мъжът. Той се усмихна на Айлин и проблесналата в очите му светлинка беше почти като намигване.

„В очите му има мъдрост — помисли си Айлин, — както и в действията му: веднага разпозна какъв непоправим тъпанар е Раймър, но прояви благоразумието да не се обижда.“ Откакто бе напуснала Ню Йорк, не беше виждала лице, толкова озарено от благодушие и човечност.

— И каква тръба ви призова, сър, в земята на пелина и червенокожите?

— О, опасявам се, нищо така бляскаво като вашата работа — отговори мъжът. — Просто дребен бизнес.

— А-а… бизнес — проточи Раймър, възприемайки думата като тайна парола. — Колелата на търговията никога не спират да се въртят, нали?

— Името ми е Айлин, а как е вашето?

— Джейкъб. Джейкъб Стърн.

— Да не сте търговец на диаманти, сър, или може би се занимавате с кожи и екзотични метали? — поинтересува се Раймър, връщайки се към богатия си инвентар културни стереотипи.

— Аз съм равин.

— О, трябваше да се досетя — духовен пастир, дошъл да нагледа стадото. Излъчвате подобна атмосфера наистина… тази жертвоготовна отдаденост в името на духа. Чудесно. Даже не знаех, че във Финикс има храм на израилтяните.

— И аз — призна Стърн.

— Представяш ли си, Айлин: едно от дванайсетте загубени еврейски племена открито в пустинята — каза Раймър. — Около нас се пише история и дано само зрението ни е достатъчно добро, за да не я пропуснем.

Айлин вътрешно се сви. Започваше да мисли за извинение, което да й даде претекст да изостави Раймър и да седне до Стърн във влака.

„Ако вярвам на сънищата си, мистър Бендиго Раймър, ти си по-близко до истината, отколкото можеш да си представиш“ — мислеше си Джейкъб. Той се понамести върху твърдата пейка, надявайки се да нагласи по-удобно костеливото си тяло върху голите дъски. В гърба му пулсираше тъпа болка, коленете го боляха, сякаш някакъв ковач бе блъскал с чука си по тях, дробовете му горяха отвътре, ушите му пищяха, беше гладен, жаден и изпитваше отчаяна нужда да изпразни пикочния си мехур.

„Аз съм развалина. Благодаря на Бога: какво безценно напомняне, че сме същества на духа и че ако си позволим да слезем на равнината на физическото, единствената ни награда ще бъде болка. От друга страна, ако пред мен в този момент се материализират гореща баня и купичка супа, не бих се оплакал.“

Може би щеше да може да поспи във влака. Колкото по на юг отиваше, с толкова по-голяма интензивност го спохождаше все същото съновидение, но след всяко потапяне в него изплуваха нови и нови допълнителни детайли на странния пейзаж. По време на пътуването от Чикаго насам Джейкъб просто физически си бе заповядвал да спи колкото може по-дълго — и не толкова заради почивката, макар да бе изтощен, а за да научи повече неща от съня си.

И странно, от известно време насам, докато сънуваше, той изпитваше необичайното чувство, че е напълно буден и едновременно с това отлично съзнаваше, че сънува. Макар да не бе в състояние да контролира развоя на събитията по време на съня, той се бе научил как да измества фокуса на вниманието си, така че да научава все повече и повече от онова, което ставаше край него. На пръв поглед сънят му не беше страшен, но някъде по периферията му се долавяше атмосфера на заплаха, съпровождана от светлина, звук и цвят с такава интензивност, че всяка нощ без изключение той се бе събуждал плувнал в пот, с бясно туптящо сърце и очи, пълни със сълзи.

Загубеното племе!

В съня си той се натъкваше на човешко племе — в логиката на съня му това беше основен момент — и хората се бяха събрали на открит площад, всички облечени в бяло и боготворящи нещо, разположено на издигната платформа и излъчващо ослепителна светлина… но всеки път обектът на тяхното благоговение разочароващо оставаше някак извън неговото полезрение.

Имаше и други образи, които вече редовно се повтаряха:

Грамадна черна кула, хвърляща сенки връз бели пясъци. Подземна зала — крипта или храм, издялан в скалата. Петима други — с размити лица и тела. Древна книга, подвързана в кожа, и поставена в сребърно сандъче. Написана на староеврейски. Към страниците е протегната ръка: с остри нокти и покрита с люспи.

И фразата, която не излизаше от главата му:

„Ние сме Шестима…“

И засега това беше всичко, с което разполагаше.

Джейкъб нямаше план. Тялото му бе крехко и самата му кожа с труд задържаше на едно място болящите го части, от които бе съставено, но мозъкът му работеше с кристална чистота, и което бе по-важно, с всяка измината миля целеустремеността му ставаше все по-твърда и несломима. И все пак Финикс? Какво го теглеше в тази посока? Най-обикновен инстинкт: понеже сънят му обикновено се развиваше в пустиня, той отиваше към най-голямата пустиня, за която му бе известно — Западна Аризона, така му бяха казали — и той щеше да продължи натам, докато не срещнеше нещо, което да се вписва по някакъв начин в съновидението. И тогава… кой знае? Несъмнено щеше да се случи нещо друго. А може би не. Може би щеше само добре да си почине, а чистият пустинен въздух щеше да направи някое чудо с дробовете му.

— … играхме цяла седмица в Минеаполис и всяка нощ салонът се изпълваше; явно в този град хората обичат добрия театър — мили сърдечни скандинавци, свикнали да седят на едно място за дълго време. Зимата, нали се досещате, дългата зима за известен период усмирява неспокойния им дух — това знам от личен опит… изключително търпелива и възприемчива публика…

Раймър беше подхванал един от онези свои монолози, за които не се нуждаеше от реакцията на слушателя, а това даваше възможност на Джейкъб да си отдъхне и сърцето му да се успокои до нормалния си ритъм. Трябваше да признае пред себе си, че се чувства изненадващо добре за човек в неговото състояние. Да тръгнеш на пътешествие след петдесет години превиване гръб над книгите и да го направиш така спонтанно, така освободено от всякакви задръжки, това беше… беше като откровение свише. Да хапваш сандвичи, да съзерцаваш живописния американски пейзаж да минава покрай прозорците на влака… Колко възбуждащо! Поля и реки, вечнозелени гори, почервенелите от залеза Скалисти планини в далечината — никога преди не се бе докосвал до толкова изящна природна красота. Светът изглеждаше огромен, необятен и правеше всичките му опити да го обхване във философските си представи жалки и смехотворно неадекватни. Предприетото пътуване го караше да се чувства унизително глупав, но, от друга страна, той често се бе чувствал така дори застанал на ъгъла на улицата или на път за магазина на месаря. Лишеното от конкретно основание чувство на неудобство е неотменна част от състоянието на човешкия дух, напомни си той. Така че защо да не продължи напред?

И дори ако целият този миш-маш се окажеше само игра на въображението, родена от някакъв дефект на мозъка му… следователно в края на пътя не го очакваше страхотна катастрофа… е, кой би отрекъл, че това поне спада към категорията на добрите новини, а? Ако всичко завършеше по този невинен начин, тогава и това пътуване с влак към Дивия Запад — решението за което бе взел почти без да мисли — щеше да бъде причислено от неговите приятели към онези доказателства, които потвърждаваха всеизвестната му ексцентричност.

Знаеше със сигурност само едно: след час кондукторът щеше да изсвири със свирката, за да обяви, че пристигат във Финикс. Актьорът щеше да продължи да говори за себе си, без някой да го е питал, докато пристигнеха или докато дойдеше краят на света… в зависимост от това, кое от двете щеше да се случи първо. Да прекараш времето дотогава в компанията на една толкова красива жена като тази пред тебе не е кой знае колко лоша съдба.

Може би тя щеше да се премести и да седне до него. Щеше да му е приятно.

 

 

— Каскетите станаха последен вик на модата.

— Не мога да повярвам.

— Казаха ми, че за известно време сериозно се повишило търсенето на лупи и лули от морска пяна.

— Наистина ли? Е, никога не бих допуснал.

— Преди няколко седмици бях на маскен бал в имението на Вандербилт и без особено преувеличение бих могъл да заявя, че едва ли не всеки трети мъж там дойде преоблечен като мистър Шерлок Холмс — разказваше майор Пепърман, без да забравя да отпива от шампанското, поднесено им за сметка на хотела, разбира се, и лениво подрънкваше по клавишите на рояла, поставен под прозореца с изглед към Пето авеню, чиито светлинки една по една се събуждаха за живот, докато нощта бавно се спускаше над града.

— Удивително — каза Дойл и си помисли: „Колко ужасна е хорската тъпота“.

Уютно седнал в хола на апартамента си в хотел „Уолдорф“ — помещението бе по-голямо от всеки отделен апартамент, в който досега бе живял — Дойл откъсваше едно по едно гроздови зърна от фруктиера с размерите на Роденовия „Балзак“ и прелистваше, без да се задълбочава в тях, ежедневниците таблоиди. Хм, с едно-единствено изключение всички бяха отделили място на първата си страница, за да отразят неговото пристигане в Ню Йорк. В „Хералд“ обаче нямаше очерк с автор Айра Пинкъс, никой от останалите вестници не бе публикувал материал, подписан с някой от множеството му псевдоними, а в това, което бе поместено, изобщо не се споменаваше за някакви престъпни събития на борда на „Елба“. Какъвто и да бе натискът, оказан от Джек върху Пинкъс, той наистина бе запушил устата му, осъзна Дойл с облекчение.

— Може би на това парти е бил и онзи странен приятел, когото срещнахме във фоайето? — подхвърли Дойл.

Намръщен човек с крушовидно тяло, облечен от главата до петите в дрехите на Шерлок Холмс, придружен от двама типове със съмнителна външност, ги бе пресрещнал на входа на „Уолдорф“ в момента, когато бяха пристигнали, и вежливо се бе осведомил:

— Конан Дойл, надявам се?

После с каменни лица тримата му бяха поднесли гравирана табела, на която пишеше:

В ЧЕСТ НА ПЪРВАТА АМЕРИКАНСКА ВИЗИТА НА МИСТЪР АРТЪР КОНАН ДОЙЛ, ОТ ИМЕТО НА УПРАВИТЕЛНОТО ТЯЛО НА ОФИЦИАЛНОТО НЮЙОРКСКО СДРУЖЕНИЕ НА НЕРЕДОВНИТЕ ПОЧИТАТЕЛИ НА БЕЙКЪР СТРИЙТ.

Дойл не бе и чувал за подобна организация, която според Пепърман се бе пръкнала като отровна гъба след дъжд в резултат на манията по Шерлок.

Превъплътилият се в ролята на Холмс бе настоял да произнесе несвързан и зле научен монолог, използвайки най-прискърбното подобие на английски акцент, стигало някога до ушите на Дойл, свеждащ се — макар да му бе трудно да се закълне, че ставаше дума именно за това — до превъзнасяне качествата на създателя на Холмс. Парализиращата всеки опит за съпротива атака бе продължила цели пет минути, в течение на които застиналата върху лицето на Дойл усмивка бе започнала да му причинява сериозни болки. Последва деликатен момент, понеже Дойл и Пепърман трябваше да направят всичко възможно, за да отклонят по най-деликатен начин трагикомичното трио от намерението му да ги последва в асансьора.

В този миг Дойл си представи колко отвратително би се почувствал, ако тогава отнякъде, в центъра на подобна сцена, се бе материализирал и Джек!

— Е… кажете ми, наистина ли е мъртъв?

— Кой?

— Как кой… Шерлок Холмс, разбира се.

— Боже мой, човече, та той падна от шейсет метра във водопада!

— Има хора, които смятат, че все нещо е успял да измисли.

— Наистина не мога да повярвам, че може да има хора, нормални хора, които да си мислят подобни неща!

— Както се опитах да ви информирам за това в телеграмите си, мистър Дойл, вие просто нямате представа колко силно е впечатлението, което разказите ви оказват върху читателите тук! — натърти Пепърман. — Да създадеш серия криминални загадки, в които се подвизават едни и същи герои, е толкова близко до ума, че е действително достойно за удивление как досега никой не се е сетил за това. Наистина ви казвам, сър, не съм виждал досега подобно нещо, а съм отговарял за рекламата на пътуващ цирк, така че имам някаква представа за начина, по който нещата стават популярни, знам колко важно е да напипаш непосредствения подход и ми е много добре известно колко силно е желанието у хората да изхарчат припечелените с труд пари. Убеден съм, че вие още и представа си нямате какво означава името Шерлок за тези хора.

Дойл разсеяно се усмихна, усещайки, че ще бъде невежливо да попита за това Пепърман, но все пак надявайки се той скоро да си тръгне, за да може най-сетне да разопакова багажа си. Понеже нямаше какво друго да прави, той посегна и взе още един пакет от високата колкото алпийския Матерхорн купчина красиво опаковани подаръци, която ги чакаше при влизането им в апартамента.

Беше яркочервена сатенена възглавничка, на която бе избродирано: „МАКАР ЧЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ И ПО-СКРОМЕН, ХОЛМС Е ПО-ДОБЪР ОТ ВСЕКИ ПОЛИЦАЙ“.

— Започвам вече да… — прошепна Дойл. Прималя му при мисълта, че ще трябва лично да отговори на всеки изпращач на подарък, както повелява етикетът.

И понеже страдаше от болезнена пристрастеност към реда, той вече си представяше купищата картички и безкрайното усилие да персонализира всяка една от тях, добавяйки със собствената си ръка неизброими „Благодаря“… мили боже, това наистина щеше да продължи със седмици. Пътуването му беше замислено като възможност да се откъсне от всичко това, да поживее безгрижно, да се поразходи. Ако бе дошъл Лари, може би щяха да успеят в тези си намерения, но Инес… Инес щеше да забърка невъобразима каша от задача с това ниво на организационна сложност. А сега, след като бе надушил следите на онова стадо танцуващи момичета, брат му просто можеше да бъде отписан за всякаква работа. Ето например, къде се беше запилял сега? Дойл не го бе виждал, откакто се бяха регистрирали в…

— Не си спомням да съм ви го споменавал, но Гроувър Кливланд неведнъж е отсядал в този апартамент — каза Пепърман.

— Кой Гроувър?

— Гроувър Кливланд. Президентът.

— На…? О, президентът на вашата страна.

— Да, сър. Точно тук — в Президентския апартамент. Няколко пъти.

С всичките си сто и трийсет килограма живо тегло! О, боже, май щеше да е добре да провери дали леглото не е счупено. Той хвърли поглед към лицето на Пепърман, което изразяваше едно-единствено нещо: желание да угоди, и сам се сгълча: „Ама и аз съм един, капризнича по повод на дребни неудобства, чудя се защо не си тръгва вече, а бедният човек чака само да чуе колко съм доволен, че е организирал целия този шум около мен“.

— Знаете ли, майоре, наистина съм неспособен да изразя дълбоката си благодарност за всички усилия, които сте положили заради мен — каза Дойл.

— Наистина ли? — Лицето на Пепърман светна като пълна луна.

— Действително не мога да намеря подходящи думи, за да ви благодаря за онова, което сте направили. Напълно сигурен съм, че нашето турне ще бъде страшно успешно за двама ни както във финансово, така и в интелектуално и във всякакво друго отношение, което бих могъл да си представя.

— Не знаете колко щастлив съм да чуя тези думи от вас, сър — отговори развълнувано Пепърман, изправи се, раздруса ръката му и за пореден път го заслепи с белоснежните си зъби. — Страшно ми е приятно. Е, добре, мисля, че е крайно време да ви оставя да се настаните…

— Не, не, всичко е наред…

— Не, сигурен съм, че мечтаете за час-два тишина и спокойствие. Не забравяйте, от тук нататък ще действаме под пълна пара, така че това може да се окаже последният ви шанс да си отдъхнете.

— Може би сте прав…

— Значи, ако сте съгласен, сър, ще дойда да ви взема с файтон в осем и ще тръгнем направо за приема, който дава вашият издател.

С тези думи добродушният гигант се сбогува и Дойл се отправи на изследователско пътешествие из състоящия се от три спални комплекса Президентски апартамент, изчислявайки наум изумителната му стойност. В него имаше италиански мраморен под и первази, персийски килими с габаритите на площадка за крикет, необятни египетски вази, платна с пейзажи на холандските майстори, които биха му позволили да отплава до Великобритания, ако уловеше попътен вятър с тях. Налягането на водната струя, изригваща от окачения над главата му душ в банята, беше смайващо, ако не и направо опасно за живота. Току-що се бе уверил, че леглото бе издържало на предизвикателството с президентски мащаб, когато на вратата се почука. Той се отправи към нея, което в място с подобни размери му отне близо минута, и то след като я откри.

Но там нямаше никого. Той се върна в хола.

— Извинявай — каза нечий глас и Дойл подскочи на цяла педя.

Джек Спаркс го чакаше изправен до рояла при прозореца. Беше се отървал от свещеническите одежди на отец Дивайн, а заедно с тях бе изчезнала пооредялата червеникава коса, бакенбардите и шкембето. Дойл почти бе забравил, че този човек е гений на дегизировката, и с известно трепване си спомни, че бе приписал същия хамелеонски талант на своя детектив. Ето че най-сетне беше лице в лице с прототипа на Шерлок.

Изглеждаше горе-долу както преди, е, десет години по-стар… но всички сме по-стари, помисли си Дойл, прекрасно съзнавайки онази странна способност на човешкия мозък да се нагажда към постепенната ерозия на времето, приспособявайки се към малките промени, които така и не забелязваме в огледалото. Беше все така облечен в черно — обикновени панталони и риза, кожено палто и добре познатите от едно време меки кожени обувки. Косата му бе по-къса, подстригана ниско, до самия череп, и прошарена. Белезите, които Дойл бе забелязал по лицето на отец Дивайн, не бяха дело на грим — отляво, по линията на самата челюст, минаваше белезникава ивица, а на челото се виждаше малка вдлъбнатина, почти скрита под косата. „Сякаш е бил нарязан на парчета и после сглобен отново — помисли си Дойл, — и това засенчва благородния му чар… отвътре е изплувало нещо по-твърдо и по-непристъпно.“

Най-много се бяха променили очите му и все пак те бяха първото, което Дойл бе познал; спомняше си, че бе виждал в тях в най-трудните им мигове заедно същия поглед на преследван звяр, същото духовно прекършване. Сега този поглед се бе наместил там трайно, бе заседнал по-дълбоко — знак на отдръпване от живота. Невъзможно бе да не забележиш подобни очи, още по-малко възможно бе погледът в тях да не те обезпокои.

„Каква жестока ирония — продължаваше да мисли Дойл. — Ето ме тук в този апартамент в ролята на почетен гост, честван извън всякаква разумна мярка заради подвизите на един измислен литературен герой, а пред мен стои лицето, вдъхновило ме да го създам, и то е само една печална, достойна за съжаление сянка на човека, когото познавах.“ Стотици пъти през изминалите години Дойл си бе задавал въпроса ще види ли пак някога своя приятел. И в момента изпитваше единствената емоция, която не бе допускал, че ще изпита.

Страх.

„Напълно естествено. Смятах, че отдавна е мъртъв, така че сега се чувствам сякаш съм изправен пред призрак, нали?“

Джек не помръдваше: нито се опита да скъси разстоянието между двамата, нито протегна ръка за поздрав. Нито в погледа, нито в поведението му се долавяше някаква топлина или поне радост от срещата… единствено някаква упорита прямота и съжаление.

— Причината, поради която не се опитах да ти се обадя на кораба… — почна Джек с равен глас, в който не се долавяше никаква жизненост.

— Знаеше, че съм там, още от първия ми ден на борда, нали?…

— Не исках да те забърквам.

— Това нямаше да ми причини никакви неприятности.

— Случаят с нищо не те засягаше. Не предполагах, че можеш да се появиш там. Изненада ме. Не знаех как да постъпя. Същото се отнасяше и до Стърн и книгата му. Нямаше какво да се направи.

— Ще повярвам на думите ти. — „Защо се държи така студено?“

— Заподозрях онези четиримата на борда. Предположих, че са замесени и в другия случай.

— Кражбата от Оксфорд на Библията „Вулгата“.

Спаркс продължаваше да държи ръцете си скръстени на гърба; нито кимаше, нито свиваше рамене, поддържаше абсолютна икономия на жестове и движения, без да прави нищо, за да се почувства събеседникът му по-спокойно.

— Съжалих, когато те видях там — каза Спаркс.

— Нямаше за какво…

— Донесох ти толкова неприятности в живота.

— Глупости. Щях да бъда щастлив да науча, че си останал жив…

Едва сега Джек поклати глава, гневно и енергично.

— Аз не съм.

Сърцето на Дойл замря. Спаркс отбягваше погледа му.

— Не по онзи начин, по който смяташ.

— Сигурно ще се съгласиш, че аз бях в пълно неведение? — напомни Дойл.

— Онази жена. На борда на кораба.

— Медиумът ли? Софи Хилс?

— Попита я за мен.

— Тя каза, че не си мъртъв.

— Сбърка. Аз наистина умрях. Останах в това тяло и умрях.

— Но, Джек… Ти си жив… Самият факт, че стоиш тук…

— Животът… не означава… същото… което означава за теб. Няма начин… да ти го обясня… няма как да разбереш. Няма абсолютно нищо… което би могло да ме направи… щастлив.

Джек говореше като автомат, с лице, изпразнено от всякакво изражение, някак недосегаем. Последната дума изплю, сякаш му нагарчаше в устата. В едно беше прав: в него бе изчезнало всичко човешко. Използвайки методите за анализ на събеседника си — умение, предадено му от самия Джек — Дойл се почувства неловко.

Настана продължителна тишина. Джек се бе извърнал и гледаше през прозореца. Кожата на Дойл бе настръхнала, дланите му бяха потни. Но той продължаваше да чака Джек да каже нещо повече. „И ти ще ме намериш доста променен, стари приятелю — сега не е толкова лесно да ме изплашиш.“

— Не исках да ме виждаш такъв — каза накрая Джек.

Наистина ли в гласа му прозвуча притеснение? За пръв път Дойл обърна внимание на скръстените зад гърба му ръце: те бяха обсипани с множество червени и белезникави белези, пръстите бяха криви, сякаш са били мачкани. Кутрето и безименият пръст на лявата му ръка липсваха. Какво се бе случило с него?

— Лари ми разказа как се е случило — поясни Дойл. — Намери ме в Лондон. Ще станат десет години оттогава. Научих как двамата сте проследили следите на брат ти до Австрия. Как сте го намерили при водопада. Разбрах за схватката… и как двамата сте паднали.

— Да. Прочетох разказа — сухо отговори Джек, загледан надолу към града.

— Няма да се извинявам, че съм писал за човек, когото смятах за отдавна загинал — каза Дойл, усещайки по гърба му да пролазват мравки. После допълни с малко по-мек глас: — Отидох там… години по-късно. С жена си — сега съм женен. При водопада Райхенбах. Изобщо не разбрах как е възможно някой да оцелее, но ми казаха, че веднъж се било случило. Било възможно. Но тъй като не ми се обади…

Гласът му заглъхна, но отговор не последва.

— Кралицата изпрати хора да ме заведат при нея — продължи Дойл. — Няколко месеца след онази история със Седмината. Аудиенция при самата кралица!… Отидох — бях само на двайсет и пет години — и разговаряхме. Тя потвърди истинността на всичко, което ми беше разказал, както и това, че си работил за нея през цялото време. Изобщо не ми намекна по някакъв начин, че може да си останал жив…

Но защо му говореше неща, които той сигурно вече знаеше? Дойл осъзна, че изпитва остра нужда да запълни с думи пропастта между двама им, да хвърли някакъв мост през нея, да намери път обратно към него.

— Вика ме от време на време. Интересува се от мнението ми по един или друг въпрос… по нейна молба не съм споменавал пред никого за това. Продължавам да съм на нейно разположение… Мисля, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя.

Спаркс стоеше все така обърнат с гръб към него и не реагираше по никакъв начин.

— Лари работи за мен… ще станат вече пет години. Повиках го при мен веднага щом нещата се пооправиха. Той е чудесен секретар. Незаменим… мисля, че би трябвало да се гордееш с него, Джек. Разбира се, той дължи всичко на теб… особено зарязването на престъпния живот. Знам колко много би се зарадвал да те види.

Джек поклати глава, показвайки, че отхвърля подобна възможност. Дойл с мъка сдържа гнева си.

— Очевидно ти продължаваш да работиш за Короната — каза Дойл.

Едва сега Джек заговори с безтелесен глас:

— Преди три години… се озовах пред сградата на Британското посолство във Вашингтон. Вече бях в Америка… от известно време. Бях им изпратил телеграма — кодирано съобщение, което само аз бих могъл да изпратя. По различни канали то бе стигнало… до най-високо ниво. В посолството получили отговор: дайте на тази човек всичко, което може да поиска. Служителите ме гледаха като че ли съм някакъв неизвестен животински вид, измъкнат от дълбините на морето.

Защо беше толкова сдържан и неподатлив? Въпреки наблюдателните си способности, развити до съвършенство, Дойл не можеше да проникне през завесата от мълчание около този човек. Може би се налагаше да използва по-емоционален и по-пряк подход.

— Никога не съм те изваждал от мислите си, Джек! След онова, което Лари ми разказа, бях убеден, че съм те загубил завинаги. Ти така и не разбра колко много означаваш за мен, така и не осъзна, че само благодарение на теб животът ми се промени към по-добро. Вярвах, че ако си оцелял по някакъв чудотворен начин, ти ще намериш начин да ми се обадиш…

— Ти никога нямаше да научиш — остро го прекъсна Спаркс. — Не и от мен.

— Но защо?

— Такива бяха обстоятелствата. Нещастни, но неизбежни. По-добре да не беше ме виждал!

— Защо, Джек?

Спаркс гневно се обърна към него и този път белезите по лицето му изпъкваха на фона на бледата кожа.

— Аз не съм онзи, когото познаваше. Забрави го. И повече не ми говори за него.

— Но аз трябва да знам какво се е случило с теб.

— Сложи надгробна плоча над този спомен. Върви нататък. Ако не можеш… тогава това е краят: аз си тръгвам и никога повече няма да ме видиш.

Дойл надви болката си и чувството на безсилие.

— Щом иначе не може…

Спаркс кимна утвърдително, явно задоволен за момента.

— Когато те видях на кораба, надявах се, че няма да се забъркаш, и все още има шанс това да се избегне…

— Защо трябва да го избягвам сега, след като не съм го сторил преди?

— Сега ти си човек с положение в обществото и с репутация. Имаш място в този свят. Имаш и семейство. В сравнение с преди имаш какво да загубиш.

— Но в какво бих могъл да се забъркам? И как би могъл някой да разбере каква роля съм изиграл, ако се стигне дотам?

— Четвъртият мъж избяга от кораба, когато пристигнахме…

— Е, това вече ми се струва направо невероятно.

— Никой не можа да го намери.

— А може би се е хвърлил през борда като другия?

— Той беше последният останал жив и първата му задача е била да оцелее…

— И да докладва на онзи, който ги е наел?

Джек кимна.

— Този четвърти човек ще му разкаже за твоята роля.

Дойл усети, че му е трудно да се сдържа повече.

— Значи искаш да ми кажеш, че в момента ме заплашва опасност?

— По-голяма, отколкото би могъл да си представиш.

— Тогава, за бога, спри да ми говориш със загадки и ми отговори простичко, първо, защото започна да ми писва от увъртания, и, второ, защото следвайки примера ти отпреди десет години, съм изпадал в смъртно опасни положения поне една дузина пъти, следователно не се считам за задължен да се доказвам пред теб отново. Изникваш изведнъж като дух от небитието, пълен с тайни и мистериозни загадки, без да си се обадил макар и с една дума пред последните десет години и… да, прав си, Джек, аз действително постигнах нещичко на този свят, но заедно с това загубих вкус към полуистини и ловки увъртания, особено когато става дума и за личната ми безопасност. Или ми говори направо с какво си се захванал, или върви по дяволите!

Настана мълчание. Никой от двамата не искаше да отстъпи.

— Ти няколко пъти използва множествено число за някакви си „тях“ — проговори пръв Дойл. — Какво означава това?

Спаркс продължаваше да го гледа, без да примигва, без да помръдва, но след малко явно стигна до някакво решение, защото извади къс хартия от джоба си и го подаде на Дойл.

Беше литография на сложен герб, представляващ прекъснат черен кръг на бяло поле, с три назъбени червени линии, пронизващи кръга като светкавици.

— Виждал съм го вече — каза Дойл и за доказателство извади от своя джоб скицата, която бе направил, и я подаде на Спаркс. — Беше надраскано в основата на стената в каютата на Селиг. Допускам, че го е видял на лакътя на един от убийците си — белег или татуировка, не знам — и го е надраскал на стената мигове преди да умре.

— Знаеш ли какво означава?

— Нямам ни най-малка представа. А ти?

— От векове насам нещо подобно на това служи като официален печат на Ханзата или Ханзейската лига.

Дойл прерови паметта си от ученическите си години:

— Ханзата е сдружение на германските търговци. През средновековието. Създадено, за да защитава техните градове и да гарантира неприкосновеността на търговските им права в отсъствието на централно правителство.

— Влиянието им в крайна сметка било почувствано във всеки кралски двор на Европа. Те сформирали армия от наемници и започнали войни, за да утвърдят авторитета си. Седалището им било в град Любек — днес в Германия — и мощта им стигнала върха си през четиринадесети век, когато имали силата на суверенна държава.

— Но накрая били разбити.

— Към 1700-та година Лигата била напълно унищожена, но Любек, Хамбург и Бремен и до днес биват наричани Ханзейски градове.

— И как така се появи този техен печат в центъра на събитията?

— В продължение на двеста години се носят слухове, че Лигата не е умряла с консолидацията на Германия, както първоначално се е смятало. По-конкретно се говори, че Лигата е оцеляла под формата на тайно общество, запазвайки непокътнати ресурсите си и продължавайки да си поставя все същите цели.

— И кой стои в основата на всичко това?

— Първоначално търговците. След разпускането на Лигата те имали нужда от някой, който да охранява корабите и керваните им, така че си създали нещо като милиция — всъщност частна полиция. Но понеже им липсвали хора с опит, необходими за този вид работа, те се видели принудени да наемат престъпници и крадци по пристанищата на света, да ги подлагат на интензивно обучение и да ги превръщат по този начин в експерти по оръжията, амунициите и техниките за убиване… Минали години, този клон на организацията започнал да преследва господарите си и накрая иззел контрола над всичко. Именно тази изменническа издънка на Лигата е оживяла до наши дни с щабквартира в Източна Европа.

— Международна гилдия на крадците — подхвърли Дойл.

— Контрабанда. Пиратство. Нелегален трафик на какво ли не. Кражби както за самите тях, така и по поръчка.

— И ти ги подозираш в кражбата на Вулгата от Оксфорд точно преди да отплаваме?

— Да.

— Смяташ освен това, че същите хора или елементи от същата организация са по следите и на „Книгата на Зохар“?

— Да.

— А нещо по въпроса за кого работят или защо… — Дойл спря, защото видя Джек да поклаща отрицателно глава. — Може би някой в Америка?

— Да.

— Вулгатата е трябвало да бъде пренесена тук с по-предишен кораб.

— Правилно.

— Но не знаем къде точно.

Джек отново безмълвно поклати глава.

Това вече беше по-близко до стария Спаркс. Дойл почувства дълбоко удовлетворяващото и познато му от миналото усещане за съвместна работа на двата им мозъка. Сякаш двамата спринтираха напред към заровената истина, отстъпвайки си водачеството периодично.

— Значи трябва да проследим крадците до момента, в който се свържат с онзи, който ги е наел за извършване на престъплението — заключи Дойл.

Спаркс повдигна вежди:

— И как би подходил ти?

— Ще ги оставя да откраднат „Книгата на Зохар“ — или поне да си мислят, че са го сторили — и ще тръгна по следите им.

— Да — отговори Спаркс с едва доловима сянка от усмивка в ъгълчетата на устата си.

— Ще имаш нужда от пълното сътрудничество на Лайънъл Стърн…

— Вече го имам.

— Ще имаш и моето.

— Не. Ти си тук по друга работа. Не бих могъл да очаквам от теб да…

— Джек! Познаваш ме достатъчно добре, за да говориш по този начин.

Двамата се спогледаха.

„И аз те познавам по-добре, отколкото ти предполагаш — мислеше си Дойл. — Готов съм да се захвана с всичко, макар и само за да разбера истината за това, което се е случило с теб.“

— Започваме тази нощ — информира го Спаркс и се отправи към вратата.

— Аз имам задължения.

— След това…

— Къде ще се срещнем?

— Ще дойда да те взема. — И Спаркс излезе през вратата, безшумно като котка.

 

 

Някъде между Денвър и Финикс

— На староеврейски „кабала“ означава „да приемеш“, така както се приема мъдрост… Не бих искал да ви обременявам — сигурна ли сте, че искате да ви обяснявам всичко това? — попита Джейкъб Стърн.

— Абсолютно — заяви Айлин. — Просто съм като замаяна.

— Е, добре, и без това ни чака дълъг път. В Кабала е написано, че Бог е създал света по трийсет и два пътя на тайното познание: те се представят чрез числата от едно до десет и двайсет и двете букви на староеврейската азбука. Всяко число има своето тайно духовно значение и от своя страна съответства на един от десетте центъра на силата във физическото тяло. Всяка една от двайсет и двете букви има числова стойност, визуално значение, според това как е изписана, в допълнение към звука, който се издава при произнасянето й. Всеки от различните пътища към познанието е еднакво важен за разшифроване на мистерията, обкръжаваща съзиданието. Разбирате ли ме засега?

— Мисля, че да — отговори Айлин без особена увереност, но окуражена да опита от тихото заразително щастие, излъчвано от този мъж.

— Изучаващият Кабала използва звученето на определени думи по време на медитация, за да се издигне на по-високо ниво на съзнанието; числовите значения на буквите се анализират чрез средствата на нумерологията, за да бъде разкрит тайният смисъл на различни неща; най-сетне, формата на буквите дава основата за изучаването на визуално кодираната информация, както например е при хиндуистките мандали^[2]. Всяка дисциплина упражнява различна част на мозъка, но всички те са еднакво валидни пътища за ученика, стремящ се към просветлението.

Зад прозорците на движещия се влак падаше нощта; светлините на Денвър изгасваха в тъмнината, докато те се провираха на юг през слабо населената хълмиста местност. Дори в сгъстяващата се полумрак човек можеше да почувства величието на Скалистите планини на запад. Айлин не беше съвсем сигурна кое е по-плътно и непроницаемо: тези планини или отговорът, който получаваше от Джейкъб Стърн на простичкия си въпрос: „С какво по-точно се занимавате?“.

— Има само две нива на реалност, които ние, човешките същества можем да възприемем: едното е това на физическата материя, а другото — на информацията. — Стърн вдигна една голяма зелена ябълка. — Ето това тук са атоми или частици, изграждащи формата на даден предмет — материята. Но в мозъка ни обектът може да съществува само като идея — което от своя страна е информацията. Едното е лишено от смисъл без другото, а двете заедно представляват живота. В конкретния случай ябълка. — Той отхапа голяма хапка, енергично задъвка и се усмихна. — Искате ли и вие?

— Благодаря — отговори Айлин и пое ябълката, която той извади от чантата си.

— На този сорт му казват „Баба Смит“, не е ли чудесно? Какъв образ: жилава бабичка, тичаща из овощната градина.

Айлин се засмя. Докато я разсмиваше, този човек можеше да й говори за каквото си пожелае.

— Същото се отнася и до старите книги, които изучавам — продължи той и за по-ясно извади подвързан в кожа том от пътната си чанта. — За всеки, който няма опит с тях, те не съдържат нищо повече от смешни символи, напечатани върху страници, подшити заедно и подвързани между две корици. За първобитния човек този предмет не означава нищо!

— Доста точно казано, що се отнася до моето отношение към учебника ми по латински — обади се Айлин.

— Разбира се… но само защото не са съумели да ви убедят в неговото значение, когато сте били петнайсетгодишна. Но за учен, прекарал живота си в постоянна подготовка, а още повече за пророк, съхранил мозъка си незасегнат от въздействието на физическата или както още я наричат „животинска“ душа…

В този момент Бендиго Раймър, който до момента бе напрягал слух от отсрещната седалка в напразен опит да дочуе за какво си говорят — възмутен до дъното на душата си, че Айлин го бе изоставила заради този натрапник — заспа тежък и безгрижен сън.

— … една велика свещена книга не е просто някакъв документ за изучаване на Бог, нито дори инструмент за съобщаване пред другите на волята на Бога. Тя самата е част от свещеното тяло на Бога, превъплътено във форма, позволяваща на изучаващия да проникне в нея, да се слее с книгата и по този начин да проникне в тайната същност на нашия Създател.

— Искате да кажете, че тези книги са живи? — попита Айлин.

— В известен смисъл, да. Нещата са по-сложни. Знаете ли например как работи телефонът, миличка?

— Не съвсем.

— Същото се отнася и до мен. Но доколкото разбирам нещата, има някаква загадъчна субстанция в онази малка негова част, която държим в ръка и в която говорим: тя вибрира, преобразува думите ни в електрически сигнал, а той тече по жицата към събеседника ни — само не ме питайте как — където отново магическата субстанция в частта, която държим на ухото си — слушалката — също започва да вибрира и превръща тези сигнали обратно в думите, които сме произнесли тук, така че да могат да ги разберат. Не е ли всичко това фантастично?

На метър от тях Бендиго Раймър започна да хърка със силата на корабна сирена за мъгла, надделявайки над тракането на колелата.

— Значи светите книги са като тази субстанция?

— Да. Словото на Бога се получава от тях върху страниците им, превежда се в думи, числа и звуци, така че ако над тях стои някой със съответното образование, той ще може да ги дешифрира и разбере. Бог говори в единия край, ние слушаме в другия.

— Ако е наистина така — поинтересува се Айлин, отхапвайки от ябълката, — защо не всички могат да разберат?

— Защото не всички са готови. Човек трябва да достигне високо ниво на духовна чистота, преди да се захване с изучаване на тази материя, в противен случай силата на информацията ще го разкъса с яростта на ураган. Има една поговорка: съдът трябва да е достатъчно здрав, за да поеме в себе си мъдростта.

Посребрената манерка, от която спящият Раймър бе пил само допреди малко, падна и глухо тупна на пода в краката на Стърн. Айлин я мушна обратно под ръката му, доволна, че снощи не бе пила. Напоследък прекалено често си позволяваше да прекалява с алкохола, търсейки в него заместител на липсващата компания, и бе крайно време да намали темпото. Тя намести глава върху облегалката, чувствайки се така отпусната, както не се бе чувствала отдавна, успокоена от ритмичното потракване на колелата и равния глас на Джейкъб.

— Именно в това се състои традиционната роля на богослужителите във всяка религия: да помогнат на мъжете и жените в подготовката им за възприемане на духовна информация от по-висшите светове.

— Всичко, което съм запомнила от моя свещеник, са опитите му да си завре ръката под полата ми — отговори Айлин.

— Е, в това е голямото предизвикателство да си жив, нали така? — въздъхна Джейкъб, без да изглежда притеснен. — Хората са същества, опитващи се да помирят двете си същности: духовна и животинска. Това е причината, поради която нося този пояс през кръста — той впрочем се нарича гартел — който символично разделя горната и долна половини на нашата природа и служи като постоянно напомняне за непрестанната борба между тях. Всички ние — е, вярно, всеки по собствен начин — се опитваме да постигнем така наречения тикун, това вътрешно оздравяване на нашето същество, за да помирим двете си разделени същности. Всеки индивид е отговорен за постигането на тикун, докато е жив — това е първият приоритет на живота ни. Твърди се, че ако това бъде постигнато от достатъчен брой хора, един ден целият свят ще се излекува.

— Излиза, че нашият свят е изпаднал в немилост, така ли? Че ние сме безнадеждни грешници и така нататък?

— Вие сте англичанка, нали?

— Боже господи, нима е толкова очевидно?

— По най-очарователния възможен начин. Но нека ви попитам: изпитва ли Църквата на Англия някакви съмнения в това, че човек е зъл, грешен нещастник?

— И то от най-лошия възможен вид! Опитът, който имам с мъжете, напълно потвърждава тази теза.

Джейкъб се засмя.

— Знаете ли, повечето хора са на същото мнение, изхождайки от своя житейски опит. Те смятат, че са предали своя Бог… и самите себе си, и то по възможно най-ужасния начин.

— И вие ли мислите така, мистър Стърн?

Стърн я погледна със светлосините си очи, от които струеше радост така, както жарта излъчва топлина. „Колко привлекателен си бил като младеж“, мина през главата на Айлин и тя си представи колко чудесен би бил животът й сега, ако го беше срещнала тогава.

— Извън всякакво съмнение е — отговори й Стърн, — че ние хората сме тъжни и покрусени същества. Нека само се огледаме… не е необходима голяма проницателност, за да се убедим, че нещата не са каквито би следвало да бъдат. Например, ако светът беше идеален, щяха ли мъжът и жената да са толкова противоречиви същества? Защо съществуват разлики в цвета на кожата, в религията, защо има различни родини и различни семейства и защо е необходимо тези различия да предизвикват сляпа ярост и да водят до кръвопролития? Дори най-невъобразимите жестокости са измислени от хората!

— Да. Безнадеждно е, нали? — съгласи се тя, загледана сънливо в очите му.

— Казват, че творецът разкрива своята личност във всяко свое творение. Ако е истина, то Създателят на този свят сигурно е същество, ужасно наранено и далеч от съвършенството. В този смисъл ние положително приличаме на нашия Бог. И ако има такъв Бог, той сигурно се намира в същото духовно заточение като нас, страда по същия начин и търси своята пътека към духовно съвършенство. Пътека, по която всички ние вървим и се препъваме. Историята на човечеството твърди, че е налице несъмнен прогрес въпреки склонността ни към насилие, въпреки болката, която взаимно си причиняваме — бавен прогрес, постепенно приближаващ ни към светлината. На староеврейски думата „светлина“ има същата нумерологична стойност като думата „загадка“. Може би един ден ще стигнем до просветлението.

Айлин се опита да скрие прозявката си.

Стърн се усмихна.

— Да, ето един от големите недостатъци на остаряването: мислиш си, че знаеш толкова много неща, а никой няма търпението да те изслуша.

— Не, всичко това беше страшно интересно, наистина — възрази Айлин. — Просто никога не съм имала повод да се замисля над тези неща.

— Кой би могъл да каже обратното? Само побъркани старци, заключили се в мазетата в компанията на хиляди книги. Реалният живот, семействата, припечелването на насъщния — кой има време да се главоболи за страданието, което и без това ни отнема толкова много време? — каза Стърн усмихнато.

— Вие наистина сте удивителен човек.

— Това комплимент ли е?

— Исках да прозвучи като такъв. Различен сте. Необикновен.

— Е, това действително са най-значимите ми качества — засмя се отново Стърн.

— В такъв случай, признавам, че те ми допадат, мистър Стърн. Вие сте прекрасен възрастен човек.

Стърн удовлетворено въздъхна и погледна пред прозореца, където лунните лъчи се отразяваха от бялата снежна шапка на далечна планина.

— Светът е изумителен — каза той. — Колко жалко, че не можем да му се порадваме по за дълго.

— Предполагам решението е в това да сграбчиш момента, когато ти се удаде възможност — прошепна Айлин, усещайки по тялото й да се разлива приятната топлина, предшестваща мига на заспиването.

Лицето на Стърн придоби замечтан изглед, стана някак прозрачно и невероятно фино. В този миг той изглеждаше подмладен с много години.

— Нищо не е загубено. Нищо не се унищожава. Няма разделения. Няма дисхармония. Всичко се завръща.

„Не, това не е възможно“ — помисли си Айлин и някакъв необясним импулс ускори ритъма на сърцето й. Смешно. Тя се втурна след мимолетното чувство, разгледа го, мушна в него пръст, опита го на вкус и се наложи да признае, че то има право на съществуване, колкото и да бе абсурдно това признание.

Защото започваше да се влюбва в него.