Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (9)

Глава осма

Баровете в Сан Франциско затварят към два сутринта, така че Ник Кърън разполагаше с почти три часа време, за да изпуши кутия цигари и да изпие повече от пет чаши „Джони Уокър“ в някакво противно място в Мишън. Когато затвориха, той откри един локал южно от Маркет Стрийт и изпи там още няколко чаши, а когато и неговото работно време приключи, събра всичките си сили и се прибра да се наспи.

Събуди се с болки в главата, сякаш някой бе забил котва в мозъка му, а езикът му беше като тапициран с изкуствена кожа. С махмурлука щеше някак да се примири — не му бе за пръв път, — но омразата, която изпитваше към самия себе си, го ядеше упорито отвътре.

Когато стигна в управлението, целият отбор почитатели на Джони Боз от часове вече заседаваше в стаята на Уокър. Поздравът им не беше твърде приветлив.

— Изглеждаш като кучешка пикня — каза Уокър.

— Кучешката пикня изглежда доста по-добре — констатира саркастично Андрюс.

— Дори Боз изглеждаше по-добре — не се сдържа и Хариган.

— Не ги слушай — посъветва го Гюс с гнуслива усмивка, — чак толкова зле не изглеждаш. Само малко амортизиран, като след психиатричен сеанс.

— Вървете по дяволите всички — изръмжа Ник. Наля си димящо кафе и го изпи също толкова жадно, както скоча миналата нощ.

— Нещо ново?

— Проведох няколко телефонни разговора с Бъркли — обади се Андрюс. — През 1977-а там имало убийство — професор — с шило за лед — няколко пробождания.

Ник Кърън се подсмихва.

— И нашата мис е била там по това време, така ли?

— Според архивите на университета, да.

— Момент — каза Ник. — Седемдесет и седма година казваш. На колко години е сега? Трийсет? Трийсет и една? Тогава през 1977 година е била… — той продължи да смята наум и се справи доста бързо за състоянието си — … на шестнайсет? Седемнайсет?

— Ама тя е била същински вундеркинд — плесна се по коляното Моран.

— Гюс, знам, че само се правиш на глупак — каза Ник, — но тези момчета не го знаят.

— И какво — обади се унило Уокър, — искаш да повярваме, че една шестнадесетгодишна колежанка е заклала университетски, професор с шило за лед.

— Говорим за Катерин Трамел — поправи го Ник, — а не за някаква шестнадесетгодишна колежанка. На нея човек може да разчита.

— Ще трябва да проверим. — Уокър не изглеждаше никак щастлив. — Гюс, върви в Бъркли и виж какво може да се открие там. Хариган, разбери какво друго е писала. Андрюс, намери делото за злополуката, злополуката с родителите й. И по всички въпроси се съветвайте с Бет. Искам да се пипа компетентно. Ясно ли е?

— А аз? — обади се Ник.

— Ти вече си пипнал компетентно — изкиска се Гюс.

— Като начало си излей една кофа ледена вода на главата. А после отивай да я следиш. Може пък да ни отведе някъде.

Ник се отказа от кофата ледена вода, но взе още едно кафе за из път. Свали всички прозорци на „цивилната“ кола, за да усеща тръпчивия въздух в лицето си. Голдън Гейт плуваше в мъгла, но откъм океана полъхваше солен вятър и той бързо разпръсна алкохолните облаци в мозъка му. Когато достигна Стинсън Бийч, Ник отново се усещаше човек.

Черният лотус беше паркиран пред къщата. Наложи се да чака цял един дълъг час, преди собственичката му да се вмъкне в него. Дощя му се да е в мустанга си и се прокле, че вчера й го показа. Да следи лотус с този стар шевролет беше луда работа.

Тя караше добре, без да буйства. Ник се усмихна. Понякога дори Катерин Трамел си спестяваше живота на високи скорости. Ник караше на сигурно разстояние след нея, давайки й голямо предимство, но все пак без да я губи от очи. По-добре беше да му се изплъзне, отколкото да забележи опашката.

Няколко мига по-късно той още веднъж се прокле заради непредвидливостта си. Внезапно тя натисна газта и мощната й кола направо подскочи ма пътя като състезателен кон, усетил камшика.

Тя се запромъква бързо през движението, изпреварвайки отляво и отдясно, излизаше и отново се вмъкваше в колоната от коли, правеше всичко възможно да се придвижи по най-бърз начин по виещото се шосе. Ник избърса потта от горната си устна и полетя след нея, с крак на газта.

Туристите, които си пътуваха спокойно по шосе номер едно, едва се бяха съвзели след шока от профучаващия с безумна скорост лотус, когато един мръсно кафяв шевролет го последва, изпълнявайки същата волна програма.

Но това беше само увертюра към следващия номер на Катерин Трамел. Тя влезе в един сляп завой, сякаш е сама на пътя, и блокира цялото ляво платно. Ник я последва, излизайки вляво три коли след нея. В този момент тя се върна в колоната, зае мястото си като миролюбива участничка в движението и освободи полезрението на Ник за огромния автобус, който летеше право срещу него като артилерийски снаряд.

Вдясно от Ник се движеше кола, отляво беше стръмната пропаст. Нямаше никакъв начин да заобиколи автобуса и можеше само да се надява, че ще успее да се вмъкне в дясното платно, преди да влезе в сутрешната статистика на произшествията по магистралата. Натисна газта и изтръгна последните конски сили от виещия мотор. Надул клаксон, автобусът се приближаваше стремително, колата вдясно не отстъпваше. Ник беше в капан.

Той взе решение в последната секунда, натисна спирачка и шевролетът занесе назад и вдясно, бронята му почти опря предната кола и така избягна на косъм автобуса, който профуча с виещ клаксон край него.

— Проклета курва! — удари Ник волана. Досега възможностите бяха две — или да се откаже от, преследването, или да загине. Сега обаче трябваше да открие Катерин Трамел. Макар и разтреперан още от случката, той отново натисна докрай педала и влезе в лявото платно.

Далеч напред видя неясна черна сянка — лотусът завиваше към Мил Вали. Той си отдъхна. Мил Вали беше малко, спокойно и богато градче. Ченгетата там нямаше да разрешат някакъв черен лотус да прави слаломи из хубавата им околност.

Той настигна Катрин в подножието на града, последва я по тесните, криви улици, които водеха нагоре по терасите на хълма. Лотусът спря пред една запусната къща, бедна и силно контрастираща със солидните домове, издигнати от двете страни на слънчевото Албион Авеню. Ник записа номера.

Катерин Трамел паркира и заключи колата си, после изтича към вратата на къщата и вече беше влязла, когато Кърън премина бавно и спокойно по улицата. Той спря няколко коли по-надолу и се приготви да чака.

След около час вече беше полумъртъв от скука и само за да върши нещо, слезе от колата и огледа къщата. Не откри нищо забележително, поне не по прозорците. Отвори пощенската кутия и откри вътре плик, на който пишеше, че мистър/мисис Хейзъл Добкинс (или който и да живееше там) може би е на път да спечели един милион долара. Пликът настоятелно съветваше мистър/мисис Хейзъл Добкинс веднага да отвори пратката, за да разбере как точно ще стане това.

Името не говореше нищо на детектива. Вече притъмняваше, когато Катерин Трамел излезе от къщата, придружена от слаба жена някъде около средата на шейсетте и той само можа да прави догадки относно нейната самоличност: член на семейството, някоя леля навярно или пък баба по майчина линия. Възрастта съответстваше, но пък Катерин Трамел не изглеждаше от този тип жени, които поддържат връзки с роднините си.

Тя се вмъкна в лотуса и пое по пътя към долината. Не бързаше, поне докато стигна края на града.

Намали на светофара, кротка и спокойна като вода ненапита. На пресечката една кола чакаше смяната на светлината. Катерин се приближи бавно, лотусът мъркаше като дива котка.

После внезапно моторът изрева, колата подскочи и се насочи право към невъзможно тесния процеп между другата кола и бордюра, шмугна се в него с пълна скорост, плашейки до смърт другия шофьор, и зави остро надясно в момента, в който светна зелено.

Ник искаше да я последва, но закъсня с част от секундата. Стреснатият шофьор тръгна да завива под носа му. Ник натисна рязко спирачки и спря със скърцане…

После също зави към Стинсън, като почти успя да си внуши, че прави само рутинна полицейска проверка. Убеждаваше се, че следва съветите на Уокър, че поне веднъж ще изпълни онова, което му е наредил шефът. Но колкото и да му тежеше, трябваше да си признае истината: той просто искаше да види отново Катерин Трамел.

 

 

Черният лотус стоеше пред входа, моторът цъкаше тихо. Кърън си представи съвсем ясно как Катерин е пришпорвала мощния автомобил по крайбрежния път, сякаш е от плът и кръв, а не от стомана и гума, как го е гонила като състезателен кон по острите завои и късите прави отсечки, как е превключвала и натискала съединителя, как моторът е простенвал с все сила, когато бензинът се е впръсквал в цилиндрите му като животворна кръв.

Нощта вече падаше, вечният прибой се разбиваше в брега под къщата. Един от горните прозорци светна, Катерин Трамел премина като привидение зад стъклото. След малко се върна и отвори прозореца. Ник отскочи назад, почти сигурен, че го е видяла, но тя се загледа като хипнотизирана в тъмния океан.

Сетне започна бавно да разкопчава блузата си, свали я и остана така няколко секунди, с голи гърди в рамката на прозореца. Внезапно дръпна завесата, силуетът й се очерта примамливо върху тъканта. Ник гледаше напрегнато прозореца, прибоят бучеше в ушите му, очите бяха широко отворени и неподвижни.

След тава светлината изгасна и той си представи как тя се плъзва сама в безупречно чистото си легло.

 

 

Около един час по-късно той отново беше в Сан Франциско, надвесен над терминала на един компютър в тъмното и пусто помещение на детективите. Пръстите му се движеха по клавиатурата: Хейзъл Добкинс, бяла, жена, Албион Авеню 145, Мил Вали. Въведе данните и остави големия електронен мозък да ги обработи. Компютърът провери първо архивите на по линията в Сан Франциско и съобщи: Няма актуални данни.

— По дяволите — изпъшка Ник тихо, но не бе особено изненадан. Хейзъл Добкинс приличаше на типична баба, която обича котки и пече сладкиши. Твърде малък беше шансът да има предупреждение за погрешно паркиране или нещо подобно. Компютърът очакваше нова команда.

— Какво, по дяволите, сега — каза Ник високо и набра кода на архива за престъпления, извършени в щата Калифорния. Подаде отново данните на Хейзъл Добкинс, изчака и получи, каквото очакваше — компютърът почти веднага изписа: Добкинс, Хейзъл: Няма нови данни. Сетне размисли известно време над този факт и изписа още нещо. Ник усети леко вълнение, когато пред очите му се появиха думите: Добкинс, Хейзъл; освободена от затвора Сан Куентин, 7 юли 1965 г.

— Хопала, Хейзъл — прошепна той, набра бързо кода, който щеше да му разкрие криминалното й минало, и скоро получи резултат: Обвинена в четири случая на убийство, юли 1955, дело от 10/11 януари 1956, виновна по смисъла на обвинението, Върховен съд на Сан Франциско.

— Четири случая! — промърмори Ник и докосна думите „виновна по смисъла на обвинението“ на екрана, сякаш искаше да се увери, че действително са истински.

— Нямаш ли какво да правиш, та си дошъл тук да си играеш с това проклето нещо — каза някой зад гърба му.

Кърън не можеше да отклони очи от екрана.

— Какво правиш тук, Гюс?

Гюс Морал се отпусна на един стол до него.

— Дойдох да си поиграя с това проклето нещо. Съвсем като теб. — Той тупна партньора си по рамото. — Какво съвпадение, а, Ники?

Най-сетне Кърън отмести поглед от монитора.

— Какво откри в Бъркли, Гюс?

— Запознах се с много и все способни защитници на закона и освен това огледах малките студентки. Имаше няколко наистина хубави парчета, Ник.

— Забрави ги, Гюс. Твърде умни са за теб.

— Е, има все пак разни нещица, които биха могли да научат, от един зрял мъж, така да знаеш.

— Ти какво научи, татенце?

— Научих всичко за един мъртъв професор по психология. Ноа Голдстейн. Доктор Ноа Голдстейн. Починал вследствие на серия пробождания, септември 1977. Хайде сега да отгатнеш?

— Какво, тя ли е била?

— Не мога да го докажа, сине, но те са се познавали. Доктор Ноа Голдстейн е бил научен ръководител на малката Катерин Трамел.

— Била ли е заподозряна?

— Не. Дори ме са и снели показания. Не е имало заподозрени, никой нямал нищо против доктор Голдстейн, никой не е бил задържан. Съвсем нищо. Случаят е неизяснен до ден-днешен. Но след всички тези години, велики боже… Следата е студена, мой човек…

— Но не и когато се свърже с убийството на Боз.

Гюс протегна шия и се взря в компютърните находки на Ник.

— Я виж ти! Хейзъл Добкинс! Тъкмо когато сме заговорили за стари случаи… — той погледна развълнуван Ник и поклати глава. — Горещи благодарности, синко. Отдавна не бях се сещал за старата Хейзъл.

— Познаваш ли я?

Гюс изсумтя:

— Дали я познавам? Години не ми излизаше от ума. Сладка малка домакиня с три малки дечица, мил съпруг, напълно почтени, никакви финансови проблеми. Ни следа от душевно заболяване, съвсем нищо.

— И?

— И един ден милата Хейзъл става от леглото и най-ненадейно като гръм от ясно небе й щуква да ги разкара всички. Всички до един. Със…

— Шило за лед? — попита Ник с надежда.

— По-спокойно, синко, с ножа за рязане на печено, дето го получила за сватбата си. Първо се погрижила за съпруга си. Транжирала го като пуйка за Деня на благодарността. После трите си деца. Домът и приличал на кланица, когато приключила.

— О, боже — изхриптя Ник с пресъхнало гърло.

— Бог едва ли е имал нещо общо с тая работа, Ники. След като заклала цялото си семейство, тя повикала полиция. Намерили я седнала във всекидневната с нож в скута. Не отричала, нямала пяна около устата, изобщо нищо.

— Но защо? Защо го е направила?

Гюс Моран вдигна рамене.

— Това беше най-объркващото в цялата история, Ник. Никой не разбра, нито един психолог не можа да го обясни. И за бога, самата Хейзъл не можеше. Казваше, че не знае защо го е направила.

— Невероятно.

— Щом не знаеш случая, защо се разхождаш с Хейзъл из миналото?

Ник бързо му разказа своите приключения с Катерин Трамел и посещението у Хейзъл Добкинс.

— М-да — кимна Гюс, — хубава приятелка си е намерила.