Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (7)

Глава шеста

Помещенията за разпит в главната квартира на полицейското управление в съдебната палата на Брайънт Стрийт имат специфичния чар на хладилни камери. Стаята, в която чакаха Корели, Талкът и Уокър, минаваше за най-приветливото от тях — но обзавеждането беше потискащо служебно: голяма маса, няколко стола с черна изкуствена тапицерия, кошче за хартия. Пред масата беше инсталирана видеокамера, насочена като дуло на пушка към един празен стол.

Там трябваше да седне Катерин Трамел.

Тя влезе, придружена от Ник Кърън и Гюс Моран, и огледа хладнокръвно помещението и мъжете в него. Не изглеждаше много уместно в тази стая, но дори и да го усети, не го показа по никакъв начин. Кърън вече разбираше, че да крие чувствата си е втора природа на Катерин Трамел.

Корели скочи на крака при нейното влизане и протегна месестата си лапа.

— Аз съм Джон Корели, мис Трамел, заместник окръжен прокурор. Длъжен съм да ви информирам, че този разпит се записва. Това е в рамките на нашето законо…

— Но аз не го оспорвам — пресече го Катерин.

— Капитан Талкът. — Капитанът изглеждаше така, сякаш иска да се извини, но все пак не го стори, а се задоволи да стисне тънката й длан.

— Лейтенант Уокър — обади се Уокър, който не създаваше впечатление, че изпитва някакво чувство за вина. Той разглеждаше хладно Катерин.

— Бихме ли могли да ви предложим, нещо? — попита светски Талкът. — Чаша кафе, навярно?

— Не, благодаря.

Корели извади носна кърпа и избърса челото си. Прозорците бяха затворени, вътре беше доста топло.

— Кога ще пристигнат адвокатите ви?

Ник се постара да скрие усмивката си.

— Мис Трамел се отказа от правото си на адвокат.

Корели и Талкът му хвърлиха гневни погледи. Катерил Трамел забеляза това и ги изгледа с любопитство.

— Какво има?

— Казах им, че няма да искате адвокат.

— Защо се отказвате от правото си на адвокат, мис Трамел? — попита Уокър.

Катерин не му обърна внимание, вперила поглед в Ник. В очите й се мярна нещо като приятно удивление. За пръв път.

— Откъде знаеше, че няма да поискам?

— Казах им, че няма да се криете — отвърна Ник спокойно. Говореха си така, сякаш са сами в стаята.

— Аз нямам какво да крия!

Те се гледаха още един миг, после Катерин седна и се обърна към инквизиторите си, като че искаше да каже: Е, хайде да ви видим! Изглеждаше спокойна и хладна, владееше се напълно. Извади цигара от чантата си, запали я, хвърли клечката на масата пред себе си.

— В тази сграда пушенето не е разрешено, мис Трамел — обади се Корели.

— Е, и какво ще направите? — вдигна вежда тя. — Ще ме глобите ли?

В Сан Франциско, световната столица на непушачите, имаше толкова отявлени врагове на никотина, които не само щяха да я глобят, но дори биха се радвали да я видят на електрическия стол.

Корели обаче не искаше да изостря напрежението. Той просто си замълча. Катерин, издуха дима над масата право към Ник.

Корели реши, че е време да започне представлението.

— Бихте ли определили характера на връзката си с мистър Боз, мис Трамел.

— Правех секс с него от около година и половина — отвърна Катерин доволно. — Харесваше ми да правя секс с него. — Докато говореше, тя местеше поглед от лице на лице, по устните й играеше самодоволна усмивка. Нямаше съмнение, че владее напълно положението.

Мъжете в стаята, ченгетата и окръжният прокурор, си даваха вид, че вече са чули всичко, което може да се чуе и са видели всичко, което може да се види, че нищо вече не би могло да ги шокира. И това беше вярно, но донякъде. Бяха изслушвали признанията на жестоки, безпощадни убийци, изнасилвачи, наемни убийци и търговци на наркотици. Ала си оставаха ченгета, а ченгетата обикновено произхождат от долните слоеве на средната класа. Те по правило са католици и твърде консервативни. Да слушат как тази хубава, богата, добре възпитана, образована жена говори така нехайно за сексуалния си живот, все пак беше твърде шокиращо за тях.

— Някога да сте извършвали садомазохистки действия с него? — попита Корели.

Тя обърна присмехулен поглед към заместник окръжния прокурор и попита невинно:

— Какво по-точно имате предвид, мистър Корели?

Корели се размърда неспокойно на мястото си.

— Да сте го връзвали някога?

— Не!

Това не задоволи Корели.

— Никога не сте го връзвали?

— Не. Джони твърде много обичаше да използва ръцете си. Аз обичам ръце… и пръсти… — тя разпери изящните си пръсти, сложи ги на масата и изгледа предизвикателно мъжете, като че искаше да ги накара да си представят какво удоволствие са доставяли ръцете й някога на Джони Боз и неговите на нея.

— Споменавате бял копринен шал в книгата си — намеси се Уокър, — шал от „Хермес“.

Катерин Трамел кимна.

— Винаги съм имала слабост към бели копринени шалове… — тя погали китките си — … те са подходящи за всякакви случаи…

— Но нали казахте, че обичате мъжете да ви пипат? — обади се Ник, убеден, че е спипал нахапаната писателка в лъжа — малка лъжа, малка победа.

Тя му хвърли хладна усмивка.

— Не. Казах, че обичах да ме пипа Джони… — тя се взря дълбоко в очите му и поклатя меко глава. — Аз нямам правила, Ник… Никакви правила… просто се оставям на течението.

— Вие ли убихте мистър Боз, мис Трамел? — попита Корели с най-смразяващия си прокурорски глас.

— Не! — отвърна тя кратко.

— Можете ли да го докажете?

— Нима трябва да го доказвам? Имах впечатлението, че това е ваша работа.

— Искате ли да ви подозират за случая Джони Боз — попита Уокър.

— Не… но що се отнася до доказателствата, лейтенант Уокър — трябва да съм твърде глупава да напиша книга за убийство и после да убия така, както съм го описала в книгата. Това би било самопризнание. Аз не съм глупава. Нали, Ник?

— Ние знаем, че не сте глупава, мис Трамел каза Талкът.

— Може би разчитате, че книгата ще ви освободи от подозрение — продължи Уокър.

— Навярно книгата е вашето алиби — каза Ник.

— Ами да, наистина — отвърна тя рязко. Погледна го за миг в очите, после сведе поглед към масата. — Отговорът е не! — хвърли цигарата на пода и я смачка с върха на обувката си. — Не съм го убила!

Сега вече се намеси Гюс. Той се облегна на своя стол и се усмихна приветливо.

— Вземате ли наркотици, мис Трамел?

Въпросът изобщо не я смути.

— Понякога…

— Както седеше срещу Ник, тя разтвори леко крака, откривайки докрай стройните си голи бедра.

— Да сте вземали някога наркотици с Джони Боз? — попита Корели.

Катерин повдигна леко рамене.

— Случвало се е…

— Какви наркотици — уточни Гюс.

Ник се наслаждаваше на предоставената му гледка. Внезапно Катерин кръстоса крака и прекрати шоуто.

— Кокаин — отвърна тя на Моран.

Сетне се обърна бавно към Ник:

— Чукал ли си някога друсан, Ник? — безсрамна усмивка заигра по устните й. — Трябва всички да опитате. Бива си го преживяването.

— Обаче е наказуемо — каза кисело Уокър.

— Вие обичате да си играете, нали? — попита Ник. — Всичко това тук — убийството, наркотиците, — всичко това за вас е само игра.

— То се подразбира, нали съм завършила психология. Освен това ми доставя удоволствие… — тя зяпали втора цигара, пред лицето й премина синкав дим.

— А какво ще кажете за бокса? И той е игра. Тя доставяше ли ви удоволствие?

— Боксът няма нищо общо — намеси се строго Талкът, — Кърън, концентрирайте се, моля, върху нашия случай.

Катерин сякаш изобщо не го чу. Тя говореше с Ник, като че ли няма никой друг в стаята.

— Боксът… Боксът беше удоволствие.

— И това ли е всичко? Просто удоволствие?

— Престана да бъде удоволствие, когато убиха Мани — призна тя. — Не е удоволствие да видиш как пребиват до смърт някой, когото обичаш.

— Разбирам — каза Талкът сервилно.

— Какво почувствахте, когато ви казах, че Джони Боз е мъртъв? — попита меко Ник.

— Имах чувството, че някой е прочел книгата ми и играе някаква игра.

Мислех, че обичате игрите.

— Не и такива.

Ник се наведе напред и впери поглед в нейния.

— Но не ви заболя, нали? По-скоро се разтревожихте.

— Не. Смъртта на Джони не ме нарани.

— Понеже не го обичахте?

Тя кимна.

— Така е.

Двамата се пронизваха с очи, сякаш опитваха да проникнат дълбоко в мислите на другия.

— И все пак се чукахте с него?

— Любовта няма нищо общо с удоволствието, Ник. Винаги можеш да получиш удоволствие. Ти никога ли не си чукал просто така, докато беше женен, Ник? Освен жена ти, искам да кажа.

За момент, за един дълъг момент настъпи гробно мълчание. Ник я гледаше безизразно.

— Откъде знаете, че детектив Кърън е бил женен? — зададе Уокър въпроса, който беше в главите на всички.

Тя махна отегчено с ръка.

— Може пък просто да съм отгатнала, лейтенант. Какво толкова? — и дръпна дълбоко от цигарата си. — Искаш ли една, Ник?

Корели поклати глава.

— Вие двамата да не би да се познавате от по-рано? В такъв случай ще трябва да те отстраним, Ник.

Ник не сваляше поглед от лицето й.

— Не се безпокой, Джон. Не се познаваме, нали, мис Трамел?

— Не — каза тя.

— Как се запознахте с Джони Боз — продължи делово Уокър. По гласа му личеше, че е решил да прекъсне електрическото напрежение между Ник Кърън и Катерин Трамел.

— Исках да напиша книга за убийството на бивша рокзвезда. Отидох в неговия клуб, взех го и после… се чукахме — тя дари Уокър с широка усмивка.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Вие не сте изпитвали никакви чувства към него. Правели сте секс с него заради вашата книга.

Ник се запита дали Боз е бил наясно, че тя го използва за опитно зайче.

— Така беше в началото. После…

— После…

— После започна да ми харесва онова, което той правеше за мен.

— Звучи много студено всичко това, а, мис — обади се Гюс.

Катерин Трамел се усмихна самодоволно.

— Боже, кой би помислил, че ченгетата са толкова романтични? Секс без любов според вашия закон е престъпление, така ли? Всеки ден хиляди хора използват други хора, Гюс, удивена съм, че това ви изненадва.

— Използват и после захвърлят. Това ли е вашият принцип, мис?

— Аз съм писателка — заяви тя студено. — Използвам хора за това, което пиша. Всичко друго да върви по дяволите.

— Като например Джони Боз — отбеляза Гюс. — Твърде се е изхабил от употреба.

Катерин ги огледа един по един.

— Ама вие наистина ли мислите, че съм била аз? Че съм толкова откачена да извърша убийството, което съм описала. Мислите ме за студена, безсърдечна курва, но как такава една курва би могла да извърши толкова страстно престъпление? Вие наистина смятате, че съм убила Джони… — тя поклати удивено глава. — Мисля, че ще трябва да ви докажа противното.

— И как смятате да го направите? — полюбопитства Корели.

— Много просто.

— Колко просто? — попита Ник.

— Ще мина на детектора на лъжата.

 

 

Тясното помещение на полифизиографа можеше лесно да се сбърка с газова камера. Беше съвсем малка кабина без прозорци, мебелирана с един-единствен стол до застрашително проблясващия детектор. Скрит в стената обектив пренасяше образа на Катерин Трамел на видеомонитора в помещението за наблюдателите. Тя беше свързана към апарата с ленти и сензори, които обвиваха като пипала ръцете и гърдите й.

Макар че камерата беше скрита в тухлената стена, Катерин сякаш много добре знаеше нейното местоположение. Тя гледаше самоуверено право в обектива, като че ли искаше да го накара да сведе поглед. Ченгетата следяха съсредоточено изражението й, докато отговаряше на въпросите.

Експертът, който провеждаше теста, беше впечатлен не по-малко от тях. Той донесе резултатите, клатейки глава.

— Не трепна нито веднъж… никакви промени в налягането, в пулса, изобщо нищо. Тя или казва истината, или аз още не съм виждал такава като нея.

Талкът се размърда облекчен и си позволи лукса на една триумфална усмивка, предназначена главно за Ник, без да забравя обаче Уокър и Гюс Моран.

— Е, в такъв случай смятам въпроса за приключен — заяви той.

Вторачен в образа на Катерин на монитора, Ник отсече:

— Тя лъже!

Талкът се спря рязко на вратата.

— Кърън каква по дяволите…

Експертът беше още по-конкретен.

— Забрави това, Ник, мене мажеше да ме направиш на глупак, можеш сам да се направиш на глупак, но на уреда такива не му минават. И най-готината жена не може да завърти главата ма това чудо, нали знаеш какво имам предвид.

— Възможно е да се излъже детекторът — настоя Ник.

— Може би… ако си мъртъв…

— Повярвай ми. Възможно е.

— Ти откога стана такъв експерт?

— Познавам хора, които са успели.

— Кой например?

— Един тип, когото познавах някога — рече Ник, тръгвайки към вратата.

— Ами ще се радвам да ни запознаеш някой ден с него — въздъхна експертът.

— Някой път…

 

 

Силно загрижен да спаси имиджа на департамента, Талкът се извиняваше на Катерин Трамел в коридора. Тя почти не му обръщаше внимание. Усмихваше се надменно, сякаш е някаква кралица, а Талкът съвсем незначителен служител в най-далечната и колония.

Когато се появиха Уокър, Моран и Ник Кърън, Талкът тъкмо казваше:

— Естествено, ако зависеше само от мен… тук той рязко прекъсна.

Уокър също изпита необходимост да се извини.

— Благодаря ви, че дойдохте, мис Трамел, Надявам се, не сме ви обезпокоили много.

Катерин му се усмихна царствено.

— За мен беше удоволствие… Мога ли да помоля някого от господата да ме откара у дома? — и погледна към Ник.

— Разбира се — отвърна той.

— Благодаря!

Талкът, Уокър и Гюс Моран се втренчиха мрачно след тях.

— Тук се задава катастрофа — измърмори Моран.

— Уокър — каза Талкът с леден глас, — погрижете се катастрофата да не се състои. В никакъв случай. Разбрахте ли ме?

Уокър бе разбрал.

 

 

Колата на Кърън, скромен на вид кафявочервен мустанг с гюрук, беше паркирана до тротоара пред Съдебната палата. Ник запали и подкара по Брайънт Авеню.

Катерин Трамел се прозя и протегна като котка в меката кожена седалка. Ъгълчетата на очите й се отпуснаха едва забележимо. Изглеждаше изтощена.

Ник й хвърли бегъл поглед.

— Тежък ден, а?

Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Приятно ли ви беше?

— Да, по някакъв начин…

— Не е лесно да се надхитри оня уред, но обзалагам се, че за вас това е било поредната игра. А ние всички знаем колко много обичате игрите, нали така?

Катерин Трамел се обърна към него, взря се в очите му, после отмести поглед.

— Ако бях виновна и исках да го победя, нямаше да е чак толкова трудно.

— Наистина ли?

— Наистина. Никак нямаше да е трудно.

— Защо не?

— Защото съм лъжкиня. Съвършена лъжкиня.

Ник имаше чувството, че точно в този момент Катерин Трамел казва самата истина.

— Аз съм професионална лъжкиня — продължи тя. — Прекарала съм целия си живот в усъвършенстване на лъжите си.

— И защо?

— Защо ли! Ами за да мога да пиша, естествено.

Ник обърна внимание на дъжда едва когато встрани избуча на шестнадесетте си колела огромен товарен камион и запрати към тях огромна водна вълна. В следващия миг те се озоваха в нещо като автомивка. Мръсна вода заля предното стъкло на мустанга и няколко секунди Ник не виждаше нищо освен нея. Той обаче не вдигна крака си от педала на газта. Катерин също не изглеждаше обезпокоена.

— Обичам дъжда — каза тя, сякаш е на балкона си в Стинсън. — А ти?

— Не особено.

— Ти си минал на детектора тогава, нали? След като си застрелял онези двамата?

— Да.

— И го излъга, нали? Затова знаеш, че може да се направи.

— Да кажем просто, че минах. Блестящо.

— Виждаш ли — каза тя с ехидна усмивка. — И двамата сме невинни, Ник.

Кърън зави нагоре към Пасифик Хайтс, по дългия път през Бродерик. Дъждът продължаваше да се лее, когато стигнаха къщата на Катерин на Дивисадеро. Белият лотус беше паркиран на входната алея. Ник спря до бордюра и изключи мотора. Сега се чуваше само дъждът, който барабанеше по покрива.

— Ти май знаеш твърде много за мен?

— А ти знаеш всичко за мен — отвърна тя, сякаш някой я бе изнудвал да разказва сексуалните си истории.

— Не знам нищо, което не ми е работа — отвърна отбранително Ник.

— Така ли?

— Да. Така.

— Нима влиза в служебните ти задължения да знаеш, че не обичам да нося бельо? Но ти го знаеш, Ник. А другите не…

— Сигурен съм, че капитан Талкът също ще прояви интерес — отвърна Кърън. — По дяволите, всички момчета би трябвало да го узнаят. Ще го приложа към досието ти.

— Ами направи го. — Тя събу обувките си и отвори вратата. — Хубаво беше — каза, сякаш е била на любовна среща. — Благодаря за изпращането.

После блъсна вратата и изтича боса през локвите и дъжда, полюлявайки хълбоци. Той седеше, стиснал волана, и гледаше след нея. Проследи я с очи до момента, в който отвори вратата и изчезна зад нея.