Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (2)

Глава първа

Ярките червени и бели лъчи на полицейските коли, спрели пред номер 3500 на Пиърс стрийт в Пасифик Хайтс, пред облицованата с кафяв пясъчник къща на Джони Боз святкаха като сигнали на фар. Наоколо гъмжеше от полиция. Неколцина ранобудни минувачи — кучкарите, както ги наричат полицаите — наблюдаваха сцената. Ченгетата си вършеха работата с онова равнодушие, което идва от дългото познанство със смъртта.

По улицата се зададе цивилна кола, толкова цивилна — без хром, без украси, изобщо без нищо, — че можеше да бъде само полицейска. Тя спря сред бъркотията от коли и ченгета, от нея слязоха двама мъже и се загледаха в елегантната фасада на викторианската градска къща.

По-възрастният, Гюс Моран, кимна одобрително.

— Хубаво местенце за убийство — каза той.

— Убийствата в този град стават все по-стилни — измърмори другият. — Това ще се отрази добре на туризма.

Мъжете бяха пълна противоположност един на друг. Подобно на колата, която караше, Гюс Моран не можеше да бъде сбъркан с нищо друго освен със стандартно ченге от полицията на Сан Франциско. Очите му обаче издаваха, че поне преди две десетилетия е загубил всякакви илюзии. Той беше просто един уморен човек.

Колегата му, Ник Кърън, беше по-млад и по-труден за класифициране. Носеше добре ушит костюм, малко по-модерен, отколкото е обичайно за ченге, но цялата му външност имаше онова характерно излъчване, сурово-елегантната, хладна твърдост, едва доловимото високомерие и самоувереността на човек, който живее живота ден подир ден с пистолет под мишница. За разлика от изтощения си партньор Ник Кърън продължаваше играта. Правилата непрекъснато се меняха, а най-често важеше единствено правилото, че няма правила. Блатото ставаше все по-дълбоко, но Кърън все още се държеше. Той не се беше предал и не възнамеряваше да го прави — поне засега.

Двамата си проправиха път между ченгетата и влязоха в елегантната къща. Моран задуши като сетер и потърка носа си. Домът имаше особен мирис, беше се натъквал вече на него — не често, но такова нещо трудно се забравя, след като веднъж си го усетил.

— Пари — констатира той и огледа изисканата обстановка, изящните семпли мебели в стил арт деко, дълбоките килими, картините по стените. — Хубаво местенце! — повторих пак. — Та какъв беше този образ?

— Рокзвезда, Гюс. Джони Боз.

— Не съм го чувал.

Ник се подсмихна. Обратното би го изненадало безкрайно — музикалният вкус на Моран, доколкото изобщо съществуваше, признаваше само автентично тексаско кънтри.

— Това беше много след твоето време. Рокендрол, Гюс. Средата на шейсетте — нали помниш хипитата, лятото на любовта… Тогава сигурно вече си бил в униформа и си решавал трудни случаи.

— Щастливо време беше — обади се Моран.

Боз тогава живееше на бързи обороти. Направи пет или шест хита. После стана тежък — твърде преуспял за рокендрол. Има клуб долу в града, във Филмор. — Ник погледна картината на Пикасо в дневната. — А иначе си живее тук.

Моран тръгна към опръсканата с кръв спалня.

— Живееше си… — забеляза той.

Боз още лежеше проснат върху леглото, заклан като животно. Няма по-кървави рани от серия пробождания в шията на тяло, разтърсвано от спазмите на екстаза и наркотичното опиянение. Скъпите чаршафи бяха втвърдени от тъмната засъхнала кръв, матракът прогизнал до пружините.

Кърън се взираше в трупа, сякаш го фотографира с очи. После се обърна, огледа се, поклати глава и измърмори:

— Същински полицейски конгрес!

Вътре вече работеше екип от експерти, които щяха да претърсват стаята, докато съберат материал, достатъчен за цяла биография на Джони Боз. Същото щеше да стори с надупченото му тяло съдебният лекар. Имаше и двама от отдел „Убийства“, Хариган и Андрюс. Бяха ги повикали тъкмо когато дежурството им приключваше и застъпваха Кърън и Моран. Неколцина униформени полицаи допълваха обичайната картина на огледа.

Обаче следващите две ченгета, които пристигнаха, не бяха от онези, които обикновено се появяват на местопроизшествието. Кърън се оттегли в един ъгъл на пищната спалня и загледа мрачно лейтенант Фил Уокър и капитан Марк Талкът. Уокър, шеф на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско, имаше пълно право да бъде тук — макар Кърън да се дразнеше, че смъртта на бившата рокзвезда привлича най-едри риби, докато убийството на някоя бедна стара жена в Хънтърс Пойнт едва ли бе се радвало на същото внимание. Присъствието на Талкът, заместник-шеф на полицията и пръв политически съветник в канцеларията на кмета, говореше недвусмислено, че се е случило нещо необичайно, нещо, което е свързано не толкова с убийството, колкото с политиката в Сан Франциско.

Гюс Моран, който не се смущаваше лесно, погледна двамата шефове и вдигна вежди:

— Никога не се оставяй да те убият, Ник, защото това ще е краят на спокойствието ти!

— Прав си, каубой! — съгласи се Кърън.

— Познавате ли капитан Талкът, момчета? — попита Уокър.

— Естествено — отвърна Кърън, — редовно четем за вас в колоната на Хърб Коен.

— Много смешно! — рече Талкът.

— На какво дължим вашето присъствие, капитане? — осведоми се дипломатично Моран. В тези неща беше по-добър от Ник.

Талкът скръсти ръце пред гърдите си и огледа помещението с маниера на човек, който е свикнал да командва.

— Наблюдавам — каза той много сериозно.

Гюс Моран се подсмихна, а Ник Кърън едва се сдържа да не се разсмее с глас. Уокър го изгледа мрачно. Погледът му казваше недвусмислено: „Внимавай къде стъпваш!“

Лекарят изтегли от черния дроб на Джони Боз нещо, което приличаше на термометър. То излезе с мляскащ, противен звук.

— Кога е умрял?

— Тридесет и три градуса. От доста време вече изстива… да кажем шест часа — той погледна часовника си. — Смъртта е настъпила около четири сутринта, плюс… минус…

Експертите извадиха малък електронен уред, който приличаше на джобно фенерче. Беше най-новият полицейски хит, лазерен скенер, който можеше да открие всяка човешка следа в помещението — кръв, коси, кожа, отпечатъци от пръсти.

— И така, какво се е случило — попита Талкът.

— Прислужницата дошла преди час и го открила — обясни Уокър. — Тя не живее тук.

— Хубав начин за започване на деня — отбеляза лекарят.

Междувременно лазерният скенер бе готов.

— Ще дръпне ли някой завесите?

Едно от униформените ченгета се пребори с тежката завеса и в стаята стана тъмно. От скенера бликна нездрав зелен лъч, огледалата на тавана го отразиха и оцветиха лицата на полицаите в мъртвешко сиво.

— Да не е била прислужницата — обади се Гюс.

— Тя е на петдесет и четири години и тежи поне сто и десет кила…

— А по тялото няма следи от натъртване… — уточни лекарят.

— Не е била прислужницата — реши Гюс с безизразна физиономия. — Много просто би било да е тя.

— Боз напуснал клуба си към полунощ — съобщи Ендрюс. — По това време са го видели за последен път. Жив, искам да кажа.

— Сам ли е бил? — попита Кърън.

— С приятелка — отвърна Хариган.

— Не думай! — обади се Гюс. — Четиридесет и втори номер, около петдесетте… Отгатнах ли?

Ник погледна трупа.

— С какво е бил убит?

— С шило за лед — отвърна Хариган и му подаде прозрачен пластмасов плик. Стоманеното острие на шилото беше покрито със засъхнала кръв.

— Много необичайно. Трябва добре да го разгледате. Колко рани?

— Десетина каза съдебният лекар. — Три или четири повърхностни, но останалите са толкова дълбоки, че всяка от тях е била достатъчна. Както е вързан, сигурно е останал без кръв за няколко минути. С тези пробождания е заприличал на решето.

— Къде намерихте шилото? — попита Ник Кърън.

— Стоеше си тихо и кротко на масичката в дневната.

Лазерният лъч бе открил нещо на леглото, някакви странни белезникави петна.

— Навсякъде по чаршафите има сперма — каза момчето със скенера. — Поне половин галон.

— Много забележително — впечатли се Ник.

— Този е чукал, преди да го пречукат — обади се Гюс Моран.

— И е свършил, преди да свърши — изкиска се Хариган.

— Достатъчно — прекъсна ги строго Талкът. — Господа… случаят е много деликатен. Мистър Боз подкрепяше много активно избирателната кампания на нашия кмет. Освен това ръководеше Палатата за изящни изкуства…

Гюс сбърчи чело.

— Мислех, че е рокаджия?

— Бивш — уточни Уокър.

— В Сан Франциско рокендролът е изкуство, Гюс — просвети го Ник.

— Мистър Боз беше образцов гражданин и много уважаван рокпевец — рече Талкът сериозно. — Това се отнасяше и за клуба на Боз, долу във Филмор. Някога Филмор беше сцена на автентичния джаз и рокендрола. После го превърнаха в модерен район с прескъпи ресторанти и шикозни бутици.

Всички ченгета в стаята си помислиха, че трупът на леглото никак не прилича на образцов и уважаван американец.

— А това какво е? — взря се Гюс в купчинката бял прах върху огледалната повърхност на нощното шкафче.

— Господи — ахна Кърън, — на пръв поглед прилича на образцов и много уважаван кокаин. Искам да кажа, така поне изглежда… Възможно е да се лъжа…

Талкът нямаше намерение да се оставя да го подиграват. Следващите думи прозвучаха спокойно, но студът в гласа му беше недвусмислен.

— Чуйте ме добре, Кърън. Около този случай ще се вдигне много шум. Не искам никакви грешки.

„Грешка“ на езика на Талкът означаваше не друго, а гаф, който може да застраши политически департамента и кариерата на неговия шеф.

— Запомни ли, Гюс — каза Кърън. — Никакви грешки!

— Ще направим всичко, което е по силите ни заяви Моран. — Повече не би могло да се иска от един човек, нали?

— Правилно. И така, коя е приятелката?

— Катерин Трамел, Дивисадеро 2235.

— Още едно хубаво местенце — забеляза Моран. — Още едно много приятно пътуване. Малкият Багдад, нали така! Опа, пардон, забравих…

— Хайде, Гюс — махна му Кърън и тръгна пред него към вратата.

По стълбите, където не можеха да ги чуят, Гюс Моран рече:

— Талкът влиза в играта много рано. Обикновено се намесва едва след осемнайсетата точка.

— Да — съгласи се Кърън. — Джони Боз и кметът трябва да са били много гъсти.

— Ник!

Те се обърнаха и видяха горе лейтенант Уокър.

— Какво има, Фил? — попита Кърън. — Май трябваше да попитаме дали ни е позволено да се оттеглим? Или нещо друго? Да излезем на заден ход, може би?

— Имаш час в три следобед. Опитай се да го спазиш!

— Извини ме, ако бъркам нещо, Фил, но не получихме ли току-що едно убийство? Кое е по-добре — да разследвам случая или да се оставя на онази проклета психарка?

— Погрижи се и за двете. И още нещо — престани с тези стойки.

— Значи последно за кои две?

— Ако искаш да си запазиш службата, Ник, иди на срещата с психиатъра. Разбра ли?

— Окей, окей! Ще отида.

— Сега вече съм по-добре — заяви Фил Уокър. — Дано и ти да се почувстваш така.

— Мили боже! — обади се Гюс. — Ти наистина имаш талант, Ник. Ти си същински слънчев лъч.

— Прав си, каубой. А сега нека огреем и Дивисадеро.