Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Basic Instinct, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Десислава Лазарова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Ричард Осбърн. Първичен инстинкт
По сценария на Джо Естерхаз
Първо издание
Преводач: Десислава Лазарова
Редактор: Анета Мечева
Художествено оформление: Красимира Деспотова
Технически редактор: Валери Терзиев
Коректор: Лиляна Иванова
Формат: 84×108/32
ДФ „Полиграфически комбинат“ — София
ИК „Кибеа“ — София, 1993 г.
ISBN: 954-474-017-1
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Ник не се забърка в нищо почти петнадесет минути — толкова му трябваха, за да си проправи път през задръстването от управлението до дома си. Неприятностите, под формата на Катерин Трамел, го очакваха на стълбите пред блока, черният й лотус беше паркиран до бордюра.
— Чух какво се е случило — каза тя с усмивка, която можеше да мине и за подигравателна. — Бива ли така? Стрелец без пистолет!
Ник не беше в настроение да го вземат на подбив. Той изобщо рядко биваше в настроение да го вземат на подбив.
— Ти пък откъде знаеш?
— Имам адвокати. Те имат приятели. Аз имам приятели. С пари човек може да си купи много адвокати и приятели.
— Е, аз не разбирам. Нямам пари. А Гюс е единственият ми истински приятел.
Тя вдигна рамене.
— Аз не говоря за истински приятели… Защо не ме харесва Гюс?
Ник се засмя.
— Гюс ли? Гюс не те харесва, защото смята, че ми се отразяваш зле. Той вероятно има право. Аз обаче те харесвам. Харесвам неща, които ми се отразяват зле.
— Да?
— Да. Ще се качиш ли да пийнем нещо?
Тя погледна изящния платинен часовник на китката си.
— В девет сутринта? Не е ли малко рано?
— Толкова отдавна съм на крак, че вътрешният ми часовник показва почти пладне. Идваш ли, или не?
Тя му хвърли своята объркваща усмивка.
— Мислех, че никога няма да ме поканиш.
— Значи не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.
Влязоха в сградата и се заизкачваха по тъмното мръсно стълбище към третия етаж. Катерин вървеше напред и му говореше през рамо.
— Ами уча се. Уча всичко за теб. Съвсем скоро ще те познавам по-добре от всичките ти приятели. По-добре от самия теб.
— Казах, че Гюс е единственият ми приятел и ме познава по-добре, отколкото му се ще, обзалагам се в това. А ти не бъди толкова уверена в аналитичните си способности. Никога няма да ме разгадаеш напълно.
— Така ли мислиш? Защо не?
Спряха пред очуканата врата на жилището му и той затърси ключа в джобовете си.
— Никога няма да ме разгадаеш, понеже съм напълно…
Катерин произнесе следващата дума заедно с него:
— … непредсказуем.
Ник се опита да не гледа мрачно, а Катерин да не се разсмее на предсказуемостта му. Той отключи и я покани вътре.
Минута, две тя постоя мълчаливо в средата на големия, скосен в ъглите хол, огледа голите стени, малкото мебели, липсата на всякаква лична нотка, която прави от едно помещение истински дом.
— Доста неприветливо е тук — каза тя най-сетне.
— Ами аз също не съм приветлив човек — отвърна той рязко.
— Знам. Стаята твърде ясно отразява личността ти. Мислех, че ще се опиташ да я скриеш.
— Не искам да заблуждавам никого — извика Ник от малката кухненска ниша до входната врата. Той се появи под свода с неразпечатана бутилка „Джак Даниелс“ в ръка.
— „Джак Даниелс“ става ли? Трябва да става, защото нямам друго.
— Чудесно.
— Лед?
От камерата на хладилника той извади леден блок и го хвърли в мивката. После изрови от едно чекмедже шило за лед, съвсем като онова, с което бяха видели сметката на Джони Боз.
Катерин го погледна с вдигнати вежди.
— Очаквах те! — вдигна той шилото като трофей. — Направо от универсалния магазин. За долар и шейсет и пет.
Беше предизвикателство и тя го прие. Взе шилото и го претегли с ръка като експерт. Сетне прибави хладно.
— Дай на мен. Харесва ти да гледаш, нали?
Без да изчака отговора му, тя се обърна и започна да разбива леда. Ник се облегна на стената на тясната си кухня, запали цигара, вдишвайки дълбоко, сякаш може да е за последен път.
— Казах ти, че пак ще започнеш да пушиш. — Той усети усмивката й. Ледени парчета летяха на всички страни. — Може ли една и за мен?
Ник сложи между устните й своята цигара, за себе си запали нова.
— Благодаря — прошепна тя. Обърна се отново към леда и заби шилото в него.
Ник извади две чаши от шкафа, сложи ги до нея, после се зае с бутилката.
— Колко плати на Нилсен за документите ми?
Катерин не го погледна.
— Това не беше ли полицая, когото пречука снощи, Стрелецо? — тя сипа по шепа ледени парчета във всяка чаша; взе шишето от ръката му и наля махагоновата течност върху тях.
— Мога ли да те помоля да не ме наричаш Стрелец?
— Как тогава да те наричам? — Тя помисли за миг, после сама си отговори. — Може ли Ники? Така харесва ли ти?
Ник Кърън отмести поглед встрани.
— Жена ми ме наричаше така.
Тя се усмихна знаещо.
— Знам, но ми харесва, Ники. — Произнесе името така, сякаш го изпробва на вкус и приучва езика си към тези звуци. После му подаде чашата. — Наздраве. Моите приятели ме наричат Катерин.
— А как те наричат адвокатите ти?
— Мис Трамел. А по-младите мисис Трамел.
— А Мани Васкес как те наричаше?
— Кучко, най-вече. Но ме обичаше.
За секунда в очите й се мярна следа от болка, но изчезна бързо.
— Нямаш ли кокаин? Обичам кокаин с „Джак Даниелс“.
— Кокаин ли? А кока-кола? В хладилника има пепси.
Катерин Трамел се усмихна и поклати леко глава.
— Обаче не е същото, нали?
— Искаш да кажеш, че не е истинското нещо. — Той се приближи до нея, телата им почти се докоснаха. Можеше да помирише парфюма й, усети дъха й върху лицето си. — Накъде отиваме, а? — попита спокойно. — Какво искаш от мен?
Лицата им сега бяха съвсем близо едно до друго. Тя вдигна поглед с полуотворени устни.
— Кажи: Какво искаш от мен, Катерин?
— Какво, по дяволите, искаш от мен, Катерин? — той се наведе да я целуне, но тя му се изплъзна.
— Виж, донесох ти нещо — каза приветливо, бръкна в чантата си и извади една книга. „Първият път“ от Катерин Улф.
Ник се взря в корицата.
— Благодаря. За какво е?
— За едно момче, което убива своите родители.
— Нима? И как?
— Те имат самолет. Самолетът експлодира. Той прави така, че да изглежда нещастен случай. Заблуждава всички и най-вече полицията, но сам знае. Това е неговата малка тайна.
Ник я изгледа бързо.
— И защо го прави?
— За да види дали ще мине номерът — обясни тя простичко. — Това е игра.
— Кога си я написала?
— Питаш ме дали съм я написала, преди да загинат родителите ми?
— Точно това имам предвид.
Тя разтърси златните си коси и остави чашата.
— Не, написах я години по-късно.
Почти не беше пила. Неговата чаша беше полупразна.
— Тръгваш ли си вече? Толкова бързо?
— Имам работа, Ники — усмихна му се тя. — Нали няма да престанеш да ме следиш само защото си в отпуск?
— В никакъв случай.
— Добре. Щеше да ми липсваш. — Тя тръгна към вратата. — Естествено, не бих искала да имаш неприятности.
— Ще рискувам — заяви той.
— Искам обаче да знам защо поемаш този риск. Ник й отвори вратата и тя заслиза по стълбите. Той се наведе над перилата и я погледна.
— Защо рискувам ли? За да видя дали ще мине номерът. Как върви новата книга?
— Почти сама се пише — отвърна тя мимоходом. После спря и вдигна глава. — Ще изляза към полунощ, в случай че решиш да ме следиш.
— Тогава спести ми труда и кажи къде ще ходиш.
— Ще бъда в клуба на Джони.
— Значи ще се видим там — каза той, прибра се и затвори вратата.
Долу Катерин срещна Гюс, който тъкмо влизаше в сградата. Той така се изненада, че се отдръпна театрално от пътя й.
— Здрасти, Гюс — каза тя бодро и се шмугна край него.
Полицаят се загледа, мрачно подпре й.
Докато Гюс изкачваше, лъхтейки и пуфтейки, трите етажа, Катерин Трамел вече беше изчезнала с лотуса си. Кърън още стоеше до прозореца.
— Прощавай, че питам, синко, пък и не искам да се бъркам — каза Гюс на вратата, — но току-що срещнах онази зловеща курва по стълбите и не мога да се отърва от въпроса защо така си се вторачил в задника й.
Ник продължи да гледа улицата.
— Тя иска да играе — каза той повече на себе си. — Е, добре. Аз мога да играя.
— Всеки, с когото си играе тя, свършва в моргата, Ники.
Ник кимна пред себе си и се сети за жена си, Синди. Спомни си как умря в леглото, отровена от собствената си ръка, защото не можа да се примири със саморазрушението на мъжа, когото обичаше.
— Чу ли? Казах…
— Чух какво каза, Гюс.
— Разбираш ли какво имам предвид? Разбра ли? Моля те, Ник! Не играй с нея. Не можеш да спечелиш срещу такава вещица. Всеки, с когото се чука, умира. Разбираш ли?
Ник Кърън отмести поглед от празната улица и се обърна към партньора си.
— Дали съм разбрал? Да, разбирам. Знам много добре какво е!