Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (12)

Глава единадесета

Ник се хвърли към телефона, сякаш животът му зависеше от него. Бърбънът се разплиска в стомаха му като вода в трюма на стара лодка.

— Да — обади се той. — Аз съм.

Не можа да разпознае гласа на другия край на жицата, но веднага разбра, че е полицай, който говори официално. С няколко изречения той информира Ник какво се е случило и къде го очакват след пет минути, после затвори.

Кърън се събуди пиян, но новината прогони алкохола от мозъка му по-бързо, отколкото лятното слънце преминава през утринната мъгла. Обаче шокът от чутото отново го събори на дивана. Мина доста време, преди да се надигне и довлече до вратата.

 

 

Завари обичайната суматоха на местопроизшествието в паркинга зад „Тен-Фор“. Може би имаше повече хора от обикновено, но все пак беше убито ченге. Сред множеството полицейски коли се разхождаха униформени полицаи, сякаш очакваха престъпникът да се върне на местопрестъплението. Когато слезе от мустанга си, Ник имаше чувството, че го посрещат точно с тази мисъл.

Уокър, Гюс и още няколко типа от Вътрешния отдел бяха наобиколили голям златист линкълн. Никой от тях не изглеждаше зарадван от появата на Ник, но и той самият не изгаряше от желание да се среща с тях. Когато приближи, хората наоколо се отдръпнаха, сякаш е чумав.

Гюс насочи джобното си фенерче към предната седалка на луксозната кола. Там лежеше Марти Нилсен, доскоро полицай от Вътрешния отдел на полицията в Сан Франциско. По велурената облегалка около главата му като зловещ ореол беше засъхнала тъмна, почти черна кръв.

— Един изстрел — промърмори Гюс.

— От упор. Прилича на 38 калибър.

Не бе необходимо да се уточнява, че това е стандартното оръжие на полицията.

— Дай ми пистолета си, Ник — рече Уокър извинително.

— За бога, Фил — обади се тихо Ник, — да не мислиш, че аз…

— Просто ми дай пистолета си, Ник. Моля те.

Кърън вдигна рамене, извади оръжието си от кобура под мишницата и го предаде. Шефът на отдел „Убийства“ го взе, подуши дулото като познавач, който дегустира вино от съмнителна реколта, и поклати глава. Сетне предаде оръжието на един от Вътрешния отдел.

— Е, не е много, Ник, но все пак този пистолет не е бил използван скоро.

— Не е използван, откак бях на стрелбището, преди две или три седмици. Не съм убил Нилсен. Знаеш това.

— Знам само, че не е бил убит с този пистолет, Ник. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност. — Уокър погледна Ник в очите, обърна се и закрачи към колата си.

Кърън се озърна.

— Абе вие да не мислите, че аз…

— Аз не, синко — каза Гюс. — Но съм малцинство.

Лейтенант Джейк Съливан, също от Вътрешния отдел и също гад като Нилсен, пристъпи напред с вид, който трябваше недвусмислено да изясни, че тук командва той.

— Кърън, сега ще дойдеш в управлението. Трябва да си поговорим.

Не звучеше като покана за приятелски разговор.

— Заподозрян ли съм, Съливан?

— Като че ли да.

— Тогава ми кажете правата и ме арестувайте. — Ник се усети, че произнася същите думи, които бе използвала Катерин Трамел.

Съливан вдигна рамене.

— Щом като искаш, Кърън, ще ти направим тази услуга.

— За мен ще е удоволствие — приближи се Морган, друг тъпоглавец от ВО.

— Хайде, Ник — пристъпи Гюс Моран между партньора си и двете ченгета. — Послушай ме поне веднъж в живота си. Не си създавай допълнителни трудности.

По всичко личеше, че Кърън действително ще поиска да чуе конституционно гарантираните си права и ще бъде отведен в белезници, но няма по-голямо унижение за едно ченге и накрая дори той предпочете да си го спести.

— Ще дойда, Съливан, само за да ви докажа, че винаги сътруднича на представителите на закона като съзнателен гражданин.

— Чудесно.

— И за да ви докажа, че не съм убил, оня там, оня… — той кимна към трупа на Нилсен — … оня офицер.

— Нищо не би ме зарадвало повече, Кърън — отвърна Съливан, но никой не му повярва.

 

 

Заведоха Ник в стаята, в която разпитваха Катерин Трамел. Уокър, Талкът и Гюс Моран седнаха, но далече от масата, на заден план, докато Съливан и Морган окупираха центъра и взеха на мушка Ник, Започна представлението на Вътрешния отдел.

— Ти не обичаше Марти Нилсен, нали, Кърън? — започна Морган, сякаш хвърли някакъв сензационен аргумент в разгорещени дебати.

— Това беше всеизвестно. Обзалагам се, че и ти не понасяш някои хора, Морган. Обзалагам се, че и теб цял куп хора не те понасят.

— Но не за мен става въпрос сега.

— Днес следобед си го нападнал — намеси се Съливан, — пред очите на дузина офицери.

— Вярно е! И какво от това! Окей. Нахвърлих му се. Изпуснах си нервите.

— Може би така и не си ги уловил след това твоите нерви. Може би си чакал Марти пред „Тен-Фор“ и си му забил един куршум в главата. Може би си искал да си отмъстиш, защото се заяждаше с теб. Възможно е, нали?

— Изобщо не ми пукаше за това, Морган. Не му обръщах внимание.

— Тогава какво те прихвана — попита Съливан. — Защо го нападна?

— Вижте, Нилсен се е сдобил с психиатричното ми досие. Изследването, което ми беше направено, след като застрелях онези двама туристи.

Талкът подскочи. Той мразеше нещата да се назовават така безцеремонно. Предпочиташе клиничните понятия на Бет Гарнър — травма, инцидент…

— Глупости! — отрече припряно Морган.

— Знам, че го е направил. Нещо повече, използвал го е. Показвал го е извън централата. Използвал е собственото ми досие срещу мен.

— Имаш ли някакви доказателства? Можеш ли да докажеш по някакъв начин, че действително е показал на някого твоето психиатрично досие? Имаш ли поне едно доказателство, че изобщо го е притежавал?

Естествено, Ник имаше доказателства. Дори много. Но ако им разкажеше за Катерин Трамел и нейните познания върху мислите и навиците му, те щяха да помислят, че е напълно превъртял. Ако им разкажеше за признанието на Бет Гарнър, че е дала изследването на Нилсен, щеше да й навлече неприятности. Оставаше му една-единствена възможност — да лъже.

— Попитах за някакво доказателство, Кърън. Имаш ли такова?

Ник поклати глава.

— Не, нямам никакви доказателства.

— Тогава нямаш нищо — отбеляза Морган.

— Да, но не съм толкова откачен да се нахвърля на някого и няколко часа по-късно да го пречукам със служебен пистолет. Тук нещо не пасва, не е ли така?

— Не съвсем. Понякога хората вършат идиотски неща. Знаеш това много добре, Кърън.

Вратата се отвори и в стаята влезе Бет Гарнър. По тъмните кръгове под очите й можеше да се заключи, че спешното повикване не бе я вдигнало от леглото, понеже изобщо не е лягала там. Тя хвърли загрижен поглед на Ник Кърън.

— А, ето я и нашата експертка за хора, които вършат идиотски неща — коментира Морган.

Обаче личната психомасажистка на Кърън беше последният човек, който трябваше на Съливан в този момент.

— По-късно ще поговорим с вас, доктор Гарнър.

— Предпочитам да остана. Мисля, че бих могла да помогна.

— Аз наистина бих предпочел…

Талкът — кой знае защо — прекрати взаимната размяна на любезности. Може би беше преценил, че ще е по-добре да се представи Ник Кърън за откачено ченге, отколкото да се признае пред външния свят, че някой от полицията в Сан Франциско е застрелял хладнокръвно колегата си.

— Не виждам причина доктор Гарнър да не остане, ако детектив Кърън няма възражения.

Ник вдигна рамене.

— Все едно ми е.

Бет Гарнър кимна и приседна на един стол.

— Къде беше тази нощ? — попита остро Морган.

— У дома — отвърна Ник. — Гледах телевизия.

— Цялата нощ?

— Да.

— Какво гледа?

— Не знам. Някакви гадости… — той помнеше смътно само, че телевизорът беше включен.

— Пи ли — попита Съливан.

Кърън погледна втренчено Бет.

— Да. Пих.

Съливан свъси вежди.

— Мислех, че не бива да пиеш.

— Дълго време аз действително не пиех. Няколко месеца. Напоследък, след като се прибера, обръщам няколко чашки. Нямам проблеми с това. И не пия, когато не трябва. Не ходя пиян на работа.

— Но все пак си пил.

— Нали казах вече.

— Колко?

— Няколко чаши. Както казах.

— Кога се върна към пиенето?

— Преди няколко дни. Престанах с пиенето, защото така исках. Започнах отново, пак по свое желание. Какво ви смущава тук, лейтенант?

— Нищо. Докато не се натряскаш и не решиш да свършиш някоя глупост. Това е всичко.

Намеси се Бет Гарнър.

— Видях детектив Кърън около десет вечерта в жилището му. Беше трезвен и се владееше отлично — тя произнесе всичко това с хубавия си дистанциран служебен глас.

Съливан я изгледа подозрително.

— И какво правехте в жилището на детектив Кърън снощи към десет, ако позволите да запитам?

Бет се поколеба само за частица от секундата, преди да отговори.

— Бях там в качеството си на негов терапевт. Чух за спречкването му с лейтенант Нилсен и си помислих, че се нуждае от помощта ми.

— Посред нощ? — попита ехидно Морган.

— Не беше посред нощ, лейтенант. Вече ви казах — около десет часа. Каквото и да си мислите за моята професия, би трябвало да сте наясно, че аз съм на разположение винаги, двадесет и четири часа в денонощието.

— Много забележително! — ухили се Морган. — Много всеотдайно! Поздравявам ви!

— И как ви се видя детектив Кърън, докторе? — намеси се Съливан.

— Както казах, той се владееше добре и беше трезвен. Изрази съжаление за случая с лейтенант Нилсен И не прояви враждебност.

— Колко време останахте там?

Бет погледна Ник право в очите.

— Бях там около петнадесет минути. Видях, че няма причини за тревога, и си отидох.

Ник отмести поглед, извади цигара и я запали.

— В тази сграда пушенето е забранено — наежи се Морган.

Уокър, Талкът и Гюс Моран знаеха със сигурност какво ще отвърне Кърън.

— Е, и какво ще направите? Ще ме глобите ли?

— Виж, Кърън — надигна се гневно Морган.

Съливан го прекъсна.

— Ще те попитам направо, Ник. За протокола. Ти ли го уби?

Ник не трепна.

— Не.

— Сигурен ли си? — настоя Съливан.

— Хайде, хайде. Нали ви казах вече. Първо нахлувам в стаята му и го нападам пред всички, а през нощта го пречуквам, така ли? Може би някои хора вършат подобни идиотщини. Но аз не съм достатъчно откачен или достатъчно тъп, за да направя такова нещо.

— Вярно, нападнал си го — обади се Морган, — което намалява вероятността да си го убил, но може би тъкмо на това разчиташ. Създаваш си нещо като алиби.

— Оставаше и да е написал книга за това — рече Уокър и погледна многозначително Моран и Кърън.

— Лейтенант, боя се, че в думите ви има много истина — отвърна Ник.

Съливан и Морган се объркаха.

— Не разбирам — каза Съливан. — За какво, по дяволите, говорите? Каква е тази книга?

— Забрани, Джейк — успокои го Уокър. — Няма нищо. Това си е наша шега.

— Шега ли? Тук някой убива човек от Вътрешния отдел, а вие, негодници от „Убийства“, си правите шеги. Що за идиотщини са това? — Морган беше почервенял от гняв.

Шегата не се хареса и на Талкът.

— Тук няма нищо смешно — заяви той строго и стана. — Излизате в отпуск, Кърън. В отпуск сте, докато ви се назначи психиатрична експертиза. — Той погледна многозначително Бет Гарнър и не си направи труда да довърши, но всички знаеха, че ако не издържи теста, Кърън ще трябва да напусне полицията.

С това разпитът приключи. Талкът отплува величествено, следван от Съливан и Морган. Уокър си тръгна сам.

Гюс Моран потърка не бръснатата си буза.

— Ник, докторе, не е ли време за една стабилна закуска? Голяма чиния здрава полицейска храна — яйца, наденички, бекон. Аз черпя.

— Благодаря, Гюс, но ще си вървя.

— А вие, докторе?

— Ще изпратя Бет до колата й, Гюс.

Моран вдигна рамене.

— Това вероятно означава не. Е, тогава ще си купя един „Хроникъл“ и ще се оттеглим с моята артерия на някое спокойно местенце — и той си тръгна с увиснали от изтощение рамене.

Ник Кърън подхвана Бет Гарнър за лакътя и я поведе към изхода. Дори централата на полицейското управление в големия град утихва в часа преди развиделяване. По празните коридори вместо ченгета и криминални типове се мяркаха чистачки. Беше тихо, като се изключи бръмченето на машините, с които почистваха мраморните подове.

Бет го погледна изпод вежди. Ник усети неувереността й.

— Исках просто да ти благодаря.

— Беше най-малкото, което можех да сторя, Ник. Нали аз ти създадох тези неприятности.

— Не трябваше да ми осигуряваш алиби. След всичко, което направих и казах снощи, трябваше просто да ме оставиш на сухо.

— И защо?

Ник се усмихна накриво.

— Защото си го заслужих.

— Забрави това — каза Бет примирително. — Откъде знаеш, че Катерин Трамел е виждала досието ти?

— Много просто. Тя знае за мен неща, които съм казвал само на теб.

Бет Гарнър поклати удивено глава.

— Бива си я! От клинична гледна точка, искам да кажа.

— Как беше в университета?

— Почти не я познавах. Но ме побиваха тръпки от нея.

Ник задържа голямата стъклена врата на изхода.

— Тръпки ли? И защо?

Бет потрепери, неясно дали от студа или от спомена.

— Не… не знам. Отдавна беше. Не си спомням добре.

Те спряха до колата й.

— Ник, трябва да си починеш. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам.

Тя го целуна бързо по бузата.

— Добре — после затърси ключовете си, намери ги и отвори вратата. — А сега си върви вкъщи. Поспи няколко часа и веднага ще се почувстваш по-добре.

Той предпочете веднага да направи нещо, от което да се почувства по-добре.

— Бет, онова, което ти казах… то изобщо не е вярно.

Тя вдигна ръка и го спря.

— Напротив, Ник. Аз съм голямо момиче. Ще се справя.

— Бет…

— Върви си у дома, Ник.

Той остана на паркинга, докато колата й изчезна. Не се прибра, а тръгна да търси Гюс, за да се наслади с него на порция чист холестерол и да изчака, докато управлението се пооживи.

 

 

Към девет часа Ник реши, че Андрюс вече сигурно е дошъл на работа. Уокър го изгледа мрачно от офиса си, когато пристъпи прага на отдел „Убийства“. Погледът му беше красноречив и означаваше: Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох само да си прибера нещата — викна Ник.

— Имаш пет минути, Ник — изръмжа Уокър. — И после изчезвай.

— Хей, няма проблеми — отвърна му Ник, сякаш са го обидили несправедливо.

Андрюс седеше зад писалището си и пишеше припряно на машина, поглеждайки към драсканиците в бележника до себе си.

— Как си, Сам?

Андрюс се вторачи подозрително в него.

— Питаш ме как съм? Великолепно, Ник, а как си? Май ще подобряваш полицейския рекорд по психо-отпуски.

— Е, аз съм природно надарен — отвърна Ник, приближавайки се към бюрото му. Хвърли поглед към остъкления офис на Уокър и сниши глас. — Откри ли нещо за родителите й?

— Ти си в отпуск, човече — прошепна Андрюс. — По документи се водиш откачен. В момента говоря с един потенциален луд.

Ник се ухили.

— Щом като съм луд, нищо не ти пречи да ми кажеш.

Андрюс хвърли поглед към Уокър и сведе очи към доклада си.

— Моторницата е експлодирала. Имало е теч в бензинопровода. Ремонтирали са я два пъти. Съпрузите Трамел са били застраховани за по пет милиона. Едри риби. Имало е разследване. Не само наше, застрахователната компания е изпратила цял отряд частни копои. Не им се искало да платят ей така десет милиона. Но никой не открил нищо интересно. Съвсем нищо. Чиста работа. Застрахователната компания затворила очи и платила. Твоята и моята заплати са се вдигнали с няколко цента. Нещастен случай. Това е официалната версия.

— А неофициалната?

Андрюс вдигна рамене.

— А ти какво мислиш, Ник?

— Значи е получила десет милиона. Но какво от това. Нали и останалите сто са били за нея. Не, не го е направила заради застраховката. — Направила го е заради тръпката, прибави той наум.

— Чуй какво ще ти кажа. Според всичко, което се знае, тя в никакъв случай не го е направила. Запомни това.

Ник кимна.

— Ще се постарая.

— Кърън!

— Вече съм на вратата, Фил — викна Ник.

— Мини оттук, преди да тръгнеш.

— Разбира се — съгласи се Кърън любезно, тръгна към офиса на Уокър и затвори вратата. — Какво имаш да ми кажеш, Фил?

— Я не ми се прави на хубав, Ник. Познавам те добре.

— Само най-добри намерения изпълват душата ми, Фил.

— Спести си това и ме чуй. Вътрешният отдел има намерение да говори с теб за Нилсен. Те провеждат разследването. Не ние. Това си е изцяло техен случай.

— Значи мухоловците ще се погрижат за душевно болния, така ли? Поправи ме, ако греша, но убийството си е убийство и си остава убийство. Защо тогава Вътрешният отдел ще провежда разследването?

— А, ето го Ник Кърън, какъвто го познавам открай време — поклати глава Уокър. — Нямам намерение да обсъждам това с теб. Не е моя работа, още по-малко е твоя. Просто следвай указанията ми и се постави на разположение на ВО, щом те повикат. Избягвай да се забъркваш в каквото и да било и дръж връзка с Бет Гарнър. Ще ти помогне при експертизата.

Ник скръсти ръце пред гърдите си и каза глухо:

— Тя го е убила.

— Господи боже! Ти наистина си превъртял. Сега пък Бет ли убива хора?

— По дяволите, Фил. Не говоря за Бет, а за Катерин Трамел. Тя е убила Нилсен.

— Не думай!

— Тя го е пречукала. Това е част от играта й.

— Играта й? Първо твърдиш, че е купила досието ти. Сега пък, че е пречукала Нилсен. Бъди така добър и я забрави, моля те. Върви някъде. Върви на плаж. Понечи се на слънце. Зачеркни я от системата си.

— Не вярваш, а? Тя е знаела, че никой няма да повярва. — Той се усмихна и кимна на себе си. — Наистина й се възхищавам. Измислила го е също така хубаво, както смахнатите си книги. Планирала е всичко това с подробности. Знаела, че аз ще кажа, че тя го е убила. Знаела е, че никой няма да повярва.

Уокър го изгледа с нещо като съжаление.

— Тя ще те побърка, Ник. Махни се от пътя й.

— Хей — каза жизнерадостно Ник. — Няма проблеми. Нали съм в отпуск? Не ме е грижа за нищо на този свят.