Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (21)

Глава двадесета

Салинас е пуст малък град недалеч от импозантния бряг на Монтерей и все пак напълно различен от кокетните крайбрежни градчета. Основен поминък на Салинас е огромният пояс от зеленчукови ферми и съответната хранителна индустрия. На всеки уличен ъгъл могат да се намерят сезонни работници, търсещи работа във фермите, а въздухът е пропит от миризмите на голямата фабрика за подправки Маккормик в източния край на града.

Салинас беше единственото място, за което се сети Ник, събирайки информация за Бет Гарнър. Тя беше казала, че е била омъжена тук и мъжът й е работил в клиниката в Салинас. Навярно бившият й мъж знаеше нещо и ако това беше така, Ник искаше да го изкопчи от него.

Обществената поликлиника обслужваше тълпите от сезонни работници и бе разположена в края на града, близо до поляната и железопътната линия.

Приемната беше пълна с пациенти, които чакаха реда си, но Ник не бе в настроение да се присъедини към тях. Отиде право в офиса на сестрите, където завари две жени, заети с болничната документация.

— Добър ден — обърна се той към едната. — Търся доктор Гарнър. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Нямаме тук доктор Гарнър, сър.

— Така ли?

— Всъщност имахме. Преди време, когато започвах тук. Доктор Джоузеф Гарнър.

— Това трябва да е той — рече Ник.

— За съжаление той отдавна вече не е между нас.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, вие не ме разбрахте. Той вече не е между нас. Той почина.

— Почина ли? Как така?

Сестрата се поколеба за момент.

— Застреляха го. Това е всичко, което знам.

 

 

Пред полицейската станция Ник откри един заместник-шериф, зает с миенето на бял шевролет блейзър. Не беше полицейска кола, заместник-шерифът разполагаше с достатъчно време да измие собствената си кола и да си приказва с ченгето от големия град. Човекът знаеше всичко за смъртта на доктор Джоузеф Гарнър.

Той насочи силната водна струя към страничното стъкло.

— Доктор Гарнър ли? О, това беше много откачена история. Нашият град е много спокоен. Най-много някое скарване между сезонни работници. Нали знаете, когато създават неприятности, просто ги отпращат.

Водата забарабани по вратата на шевролета.

— А Гарнър? Какво се случи с него?

— Както казах, много странна история. Връщал се пеша у дома след работа… Той и жена му живееха на няколко преки от клиниката. Някой просто минал с колата си край него и го застрелял.

— Просто минал край него? — смая се Ник. — Това Тук да не е Оукланд?

— Именно. Нали ви казах, че беше много странна история.

— Какво оръжие?

— 38 калибър. Така и не го открихме.

Той насочи маркуча към колелата, водата забръска мръсотията по тасовете.

— Имаше ли заподозрени?

— Не. Нито заподозрени, нито мотив. Неразрешен случай.

— Жена му беше ли заподозряна?

Шерифът спря водата и изгледа удивен Ник.

— Тук веднъж идва едно друго момче от Фриско, преди около година. Той ми зададе същия въпрос. Какво става всъщност?

— Рутинна проверка — отвърна Ник, което на езика на полицаите означава „не е твоя работа“.

— Да, и той така каза, рутинна проверка. Ето че вече ставате две момчета, които говорят за проверка.

— Помните ли името му?

Шерифът се замисли за момент, после поклати глава.

— Не.

— Ако ви го кажа, ще го познаете ли?

— Знам ли — той, отново пусна водата и насочи струята към задните колела.

— Нилсен?

— Хм, май че точно така беше.

— Беше ли заподозряна жена му?

Ченгето поклати глава.

— Не. Имаше приказки. Но мисля, че не се узна нищо с положителност.

— Какви приказки?

— Приятелка.

— Той е имал приятелка?

— Не той. Тя. Но както казах, не се узна нищо.

Той спря водата и започна да навива маркуча. Шевролетът блестеше от водните капчици.

— Благодаря — рече Ник.

— Надявам се, че ви помогнах.

— Помогнахте ми — кимна Ник. — И то как.

Странен шум нарушаваше тишината в къщата на Катерин в Стинсън Бийч. Шум, също толкова равномерен и ритмичен като прибоя. Идваше от лазерния принтер на текстообработващата система, който сипеше страниците на книгата й.

Уредът работеше толкова тихо, че Ник го чу едва когато влезе вътре. От Катерин нямаше и следа, но някой бе извадил първата купчина напечатани страници от кутията. Ник вдигна горния лист. Беше титулната страница. „Стрелецът“ от Катерин Улф.

— Харесва ли ти заглавието?

На вратата стоеше Катерин.

— Много… увлекателно…

— Готова е. Книгата е готова.

Ник прелисти страниците.

— И как свършва?

— Нали ти казах. Тя го убива. — Катерин загаси цигарата си. — Сбогом, Ник.

— Сбогом ли?

— Завърших книгата. — Думите й не произведоха никакъв ефект върху Ник. Беше застинал насреща й. — Не ме ли чу?

Ник не даде никакъв знак, че е чул. Взираше се в Катерин. Търсеше по лицето и някакъв сигнал.

— Твоят герой е мъртъв, Ник. Това означава сбогом. — Тя тръгна към терасата. — Какво искаш, Ник, цветя ли? Ще ти изпратя един екземпляр с автограф. Така добре ли е?

— Това какво е? Някаква тъпа шега, може би? — На устните му се появи предпазлива усмивка. — Пак ли игри?

— Игрите приключиха. Ти беше прав. Това беше чукането на века, Стрелецо.

— За какво по дяволите говориш?

От вътрешността на къщата някой извика:

— Катерин?

Беше старчески глас, глас на възрастна жена.

— Идвам, Хейзъл — отвърна Катерин. — Довиждане, Ник.

— Но…

— Говоря сериозно.

В гласа й имаше нещо, което му подсказа, че този път не играе.

 

 

Ник пристигна на кея преди Гюс. Остана в колата и запуши. Гюс спря кадилака си до мустанга и натисна клаксона. Пресегна се, отвори вратата отдясно и викна:

— Качвай се.

Ник се намести до партньора си и от пръв поглед позна, че е открил нещо. Гюс направо сияеше от вълнение.

— Имам нещо, което ще те заинтригува, синко. Открих някой хора от студентската тайфа на Трамел. Намерих годишния им албум, сдружението на бившите студенти много ми помогна. Страшно са услужливи тези хора в Бъркли.

— Страхотно! — измърмори Ник. — Хайде, Гюс, казвай какво има.

— Не напирай, синко. Значи, още не се е разнесъл слухът и ето че тази сутрин ми се обажда съквартирантката на Катерин от първата година.

— Тя ли ти се обади?

— Точно така. Казва се Мери Бет Ламбърт. Погледнах в албума, наистина беше там. Твърди, че знае всичко за Катерин Трамел и Лиза Хоберман. Нали ти казвах, че прелестната ти приятелка от край време е плашела хората. Толкова години са минали, а тази Мери Бет Ламбърт не смее да говори за Катерин по телефона. Настоява това да стане на четири очи… кой знае кой съм бил… Тя е отсреща в Оукланд. Ще се видя с нея след работа в офиса й в Пил Хил, Каза, че така ще е най-добре, след работа, когато другите са се омели. Точно така каза — омели. Какво ще кажеш за едно пътуване до Оукланд, момчето ми?

Ник вдигна рамене. Щом Катерин наистина го е изхвърлила от живота си, щом наистина е бил използван само за целите на нейното проучване, той вече нямаше желание за нищо.

— Изглеждаш ужасно, синко — обади се Гюс. — Не се цупи така, само задето старият Гюс те е бил. Трябваше да изкарам една добра оценка. Дай на стария човек малко от лаврите. Какво толкова?

— Няма нищо, Гюс — каза меко Ник.

— Добре тогава. — Гюс подкара към Бей Бридж и Ийст Бей, продължавайки със своите разкрития. — Съквартирантката не е всичко, което надуших. Знаеше ли, че Бет Гарнър има частна практика? Делят си с още един психар кабинет на улица Ван Нес. И знаеш ли кой е любимият му пациент? Или по-скоро е бил любимият, му пациент? Джони Боз, шибаният рокаджия! Гюс изрева от удоволствие и удари волана. — Катерин Трамел знае това и си прави сметчици да изкара Бет откачената убийца с шилото. Губиш, синко, губиш! — Той погледна предизвикателно Ник, очаквайки някой твърде цветист отговор. Обаче Ник стоеше неподвижно до него с каменна физиономия.

Гюс се почуди, защото партньорът му никога не се даваше без бой.

— Какво, по дяволите, става с теб?

— Млъкни, Гюс!

Гюс вдигна рамене.

— Извинявай, че си позволих да отворя уста.

Изминаха останалия път до Оукланд, потънали в дълбоко мълчание.

Пил Хил беше в Северен Оукланд — комплекс от административни сгради и клиники, медицинският център на Ийст Бей. Гюс насочи кадилака към една модерна сграда, същинска кула от канцеларии, и паркира. Двамата слязоха от колата.

— Къде си тръгнал? — попита Гюс.

— Идвам с теб.

— Хм, ти си в отпуск, а това тук няма да продължи дълго. Ще се върна след минута.

— Няма ли поне да ми кажеш къде отиваш?

— Номер 405. Просто почакай в колата, докато се върна. Сетне ще пийнем нещо и ще ти разкажа цялата история.

Ник се поколеба за миг.

— Това е мое проучване, Ник, дай ми шанс.

Ник кимна неохотно. Върна се обратно в колата, а Гюс се отправи към сградата.

Тя изглеждаше пуста, но не беше заключена, а асансьорът в партера зееше отворен. Гюс влезе и натисна бутона за четвъртия етаж. Асансьорът се качи един етаж по-горе и спря, вратите се разтвориха.

Гюс натисна отново копчето и изруга тихо. Асансьорът тръгна и спря на третия етаж. Вратите се отвориха и той видя празния коридор.

— По дяволите! — Гюс ненавиждаше модерната техника.

Асансьорът още веднъж пое нагоре.

Вратите се разтвориха за последен път и Гюс тръгна да излиза в полуосветения коридор на четвъртия етаж. Той не очакваше да срещне тук някого, затова зърна само за миг сянката на дългата руса коса и блясъка на шилото за лед. Зърна блясъка само за миг, преди да се забие в шията му.

 

 

Ник седеше отпуснат в колата, когато внезапно нещо в историята на Гюс го стресна, порази го със силата на ъперкът. Обадила се бе съквартирантката на Катерин от първата й студентска година… Но защо тази услужливост? Какво се криеше зад нея? Някой беше позвънил на Гюс, за да го подмами право в капана, само така беше!

Ник излетя от колата и се втурна към сградата. Хвърли се към стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, и блъсна с все сила металната противопожарна врата на четвъртия етаж.

Гюс лежеше свит в отворената врата на асансьора. Кръв бликаше от десетките рани по шията, брадата и страните му. Вратите тръгваха да се затварят, но се блъскаха в кървящото тяло и отново се връщаха.

— Гюс! — изкрещя Ник. Падна на колене пред партньора си и се опита да спре с ръце кръвта. Топлите струи потекоха между пръстите му като червена лава.

Очите на Гюс бяха стъклени, животът изтичаше с всяка секунда от тялото му, смъртта хъркаше в гърлото му.

— Гюс! Гюс! — изстена Ник. — Недей, моля те!

Гюс потръпна, и застина. Ник беше целият в кръв. Изтръгна пистолета от кобура на партньора си. Асансьорът беше блокиран, а той не бе видял никого по стълбите. Който и да беше убил Гюс, трябваше да е тук, на този етаж.

Чу се някакъв шум. Ник се завъртя и видя пред себе си точно когото очакваше.

— Не мърдай! — изрева той, заел стойка за стрелба. Дулото на пистолета сочеше право в гърдите на Бет Гарнър.

Тя пребледня и се разтрепери, ръцете й се скриха в джобовете на шлифера.

— Какво правиш тук?

— Извади си ръцете!

— Къде е Гюс? На телефонния ми секретар имаше съобщение, че ще ме чака тук. Къде е Гюс?

Тя държеше нещо в десния джоб на шлифера си.

— Извади проклетите си ръце! — изкрещя Ник. — Не мърдай!

— Ник, моля те… — пристъпи тя напред.

— Не мърдай! — Той освободи предпазителя. — Знам всичко за мъжа ти.

Бет пребледня още повече.

— За мъжа ми?

— Знам, че си падаш по момичета. Още ли си падащ по момичета, Бет?

— Моля? — тя се усмихна странно, с примирена, разбираща усмивка и направи още една крачка към него.

— Извади ръцете от джобовете!

— Но какво става с теб? — Тя тръгна към него, ръката й излезе от джоба.

Ник стреля веднъж. Пукотът взриви тишината и отекна хиляди пъти по коридора. Куршумът удари Бет в гърдите, отхвърли я назад и я събори на пода.

Той не отмести веднага пистолета. Бет още беше жива. Ник падна на колене и измъкна дясната й ръка от джоба. Беше стиснала в юмрук ключодържателя си. Нямаше пистолет.

Бет прошепна нещо толкова тихо, че той трябваше да се наведе, докато дъхът й почти докосна ухото му.

Последните й думи бяха:

— Но аз те обичах…

 

 

— Как можа да ти хрумне, че е имала пистолет? — Фил Уокър стоеше пред Ник объркан и потресен.

Гюс Моран беше мъртъв, Бет Гарнър беше мъртва, а Кърън сякаш се бе превърнал в зомби. Наоколо работеше дежурният екип — лекарят, типовете от Вътрешния отдел, униформени полицаи, но очите на Ник почти не забелязваха суматохата.

— Какво по дяволите е правила Бет тук? Какво търсеше тук, Гюс? — Уокър искаше отговори, но да ги чака от Ник беше също толкова безсмислено, както да се разговаря с електрически стълб. — Ти какво правеше тук, Ник?

Сам Андрюс потупа Уокър по рамото.

— Открих нещо, лейтенант.

— Какво има?

Един от съдебния екип държеше в ръцете си полицейски дъждобран.

— Намерих го на стълбите, горе на петия етаж. Има пресни следи от кръв, а в джоба открих руса перука и шило за лед.

Той извади от джоба шилото.

— И вижте тук!

От вътрешната страна на дъждобрана, на хастара бяха зашити инициалите на полицията на Сан Франциско.

Уокър прокара пръсти през косата си:

— Божичко!

 

 

Нямаха повече работа в Оукланд и целият екип се отправи от другата страна на залива, към Сан Франциско и жилището на Бет Гарнър в Марина Дистрикт. Те нахлуха в сградата, втурнаха се по стълбите като взвод морски десантници, които превземат бряг. Ник влезе след тях, спомняйки си нещо, което Гюс каза веднъж. Чу скърцащия глас на партньора си толкова ясно, сякаш е застанал до него: „Никога не се оставяй да те убият, Ник, защото това ще е краят на спокойствието ти“.

— Лейтенант — извика Андрюс, — намерихме един пистолет. Трийсет и осми калибър. Зад книгите в библиотеката.

— Дайте го за балистична експертиза — нареди Уокър.

— Има и още нещо…

— Какво?

— Снимки. Снимки на Катерин Трамел.

Това съобщение пробуди Ник от унеса му. Той последва Уокър в спалнята. Тоалетката на Бет приличаше на музей на Катерин Трамел. Там бяха книгите й, до тях купчина фотографии: Катерин в колежа, Катерин с Мани Васкес, Катерин с Джони Боа, Катерин с Рокси.

Уокър се обърна към Ник.

— Е, мисля, че сега всичко е ясно.

 

 

Късно през нощта екипът на Уокър се събра в бюрото на отдел „Убийства“. В помещението цареше трескава активност. Талкът беше наредил случаят да бъде приключен до разсъмване. Той планираше пресконференция, както съобщи, и не искаше да останат каквито и да било неясноти.

Дъждобранът и русата перука лежаха хвърлени на едно писалище.

— Нейният номер, кръвта на Гюс — съобщи Андрюс.

— Трябва да те е чула да идваш — каза Уокър — и е захвърлила всичко на стълбите.

Андрюс зачете от бележника си:

— В сградата няма стая номер 405. Съквартирантката на Катерин Трамел от първата година е мъртва. Починала е преди две години от левкемия. Получихме по факса копие от смъртния акт.

— Нещо друго?

— Да. И то е върхът. Балистиците казват, че револверът, който открихме в нейното жилище, е бил използван при Нилсен. Няма регистрация. Бихме могли да го сравним с оня, с който е убит мъжът на Бет. Шилото е същият модел като при Джони Боз.

Ник сякаш не ги чуваше. Стоеше все така тихо, облекчен дълбоко в себе си, че Катерин е извън подозрение.

— Има ли връзка между Бет и Боз?

Андрюс кимна.

— Да. Психиатърът на Джони Боз каза, че ги е запознал на едно коледно парти в къщата си преди около година. Каза, че те наистина си паднали един по друг.

Уокър потупа леко Ник по рамото.

— Човек никога не знае какво може да очаква от хората, не мислиш ли? Дори от тези, които си въобразява, че познава отлично.

Това не беше единственото потупване по рамото, което получи Ник тази нощ. Талкът потисна гордостта си и му стисна ръка.

— Поздравления, Кърън — процеди той през зъби.