Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (20)

Глава деветнадесета

Освобождаването от служба си има и своите предимства, размишляваше Ник, докато чакаше с колата си на Бей Бридж, между другото и заради това, че на главата ти не са струпани цял куп престъпления. Обикновено той и Гюс работеха над пет-шест убийства едновременно, стараейки се да запазят в главата си всички детайли. Сега, в психо-отпуск, Ник можеше да се посвети изцяло на един-единствен случай, и то на оня, който го интересуваше най-много. Трябваше да разгадае объркания живот на Катерин Трамел. Вече не ставаше въпрос дори за Джони Боз. Сега Ник искаше да разгадае нея, да отдели лъжите от истината, фактите от фикцията.

И ето тази сутрин той отново измина пътя до Бъркли, паркира в Банкрофт и тръгна към кампуса. Пред внушителната сграда на Дой Мемориъл Лайбръри налетя на едно местно ченге, което му обясни, че университетската служба за сигурност се помещава долу, в Колтън Хол.

Дежурният там беше мъж на средна възраст, бивш полицай, който би прекарал по-голямата част от сутринта, отегчавайки Ник с истории от времето си в полицията на Олбани, ако той не му бе обърнал внимание на спешността на своята мисия. Обърна се към него като към съучастник.

— Трябва да се върна във Фриско с досието, иначе лейтенантът ще ме изрита. Нали знаете как е.

Възрастният човек се усмихна.

— И още как. По мое време имаше и по-лоши ритници, така да знаеш.

После го поведе към помещението с архива на полицейската служба. От пода до тавана там се трупаха папки със случаите от по-новата история на Калифорнийския университет. Между рапортите за откраднати пликчета и пиянства с бира, се намираха и документите за по-сериозните произшествия.

— Откъде казахте, че сте?

— Отдел „Убийства“.

— Момчетата от „Убийства“, които съм срещал, бяха все лудя глави. И вие ли сте такъв?

— Не — каза Ник.

— Приятно ми е да го чуя — мъжът спря и изтегли от рафта пожълтяла папка. — Ето това е. — Той погледна вътре. — Тъй да се каже…

— Как така „тъй да се каже“?

— Тук е имало рапорт за Лиза Хоберман от януари 1980 г. Но не е вътре. Няма го…

— Няма ли го? Това тук какво е? Обществена библиотека? — попита остро Ник.

Ченгето го изгледа подозрително, досещайки се, че може би все пак си има работа с някоя от онези луди глави.

— По-спокойно, мой човек.

— Кой го е взел?

— Един от вашите. Някакъв Нилсен.

Ник изтръгна папката от ръцете му и прочете: Заето от детектив М. Нилсен от Полицейското управление на С. Ф., Вътрешен отдел, 19.11.1990 г.

— Познавате ли го? — попита полицаят.

— М-да — проточи Ник. — Познавам го.

— Е, тогава му кажете, че си искаме документа. Държи го вече цяла година.

— Да — обеща Ник, — непременно ще му кажа.

Хаосът в главата на Ник придоби застрашителни размери и той спешно се нуждаеше от порядъчна доза бистър ум, предписана от доктор Гюс Моран. Обади се на партньора си от една телефонна кабина край кампуса и си уговориха среща в Сан Франциско. Понеже им трябваше приятно и дискретно място, избраха мъгливия кей номер 7, южно от Маркет и Ембаркадеро.

Те закрачиха по дългия пуст док и още веднъж прехвърляха фактите.

— Значи Нилсен е имал документи за нея? И какво от това? Ти не знаеш какво по дяволите е имало вътре — не вярваше Гюс.

— Катерин ми каза какво е имало вътре.

— Ако е казала истината! — напомни Гюс.

— Не разбираш ли, Гюс, ако Бет наистина е убила Джони Боз, за да натопи Катерин, никой не е трябвало да знае какво се е случило в Бъркли, та макар и толкова отдавна. Но Нилсен е надушил. И това недвусмислено дава мотив на Бет да го ликвидира.

— Да — заклати глава Гюс, — но как по дяволите го е надушил Нилсен? Ако наистина е било така…

— Той беше от Вътрешния отдел. Може би от самата нея.

Гюс се замисли. Нещо в тази история не му харесваше.

— Е, да, но Бет Гарнър не е тази, която си има работа със закоравели убийци. Твоята приятелка напротив наистина е отворила сърцето си за някои от тях.

— Тя е писателка — възрази Ник неуверено. — Това й е работата. Проучвания.

— Твоето обяснение, драги, ми се вижда умряла работа — заяви Гюс. — Поне засега. Може би ще си облекчим живота, ако намерим някой, който знае какво по дяволите се е случило тогава в Бъркли. Трябва да има някой, който знае.

— Знам какво се е случило — настоя Ник. — Катерин ми каза. И всичко, което казва, пасва идеално.

— В твоя мозък бръмчат твърде много бръмбари, ето това пасва идеално.

— Върви по дяволите.

Гюс се усмихна широко.

— Ти да не мислиш сериозно, че ти и тя ще се чукате като зайци, ще се плодите като мишки и ще си живеете щастливо и доволно? Човече, опомни се! Не казвай на стария си приятел, че мислиш такива глупости.

Ник си мислеше нещо подобно, но не събра смелост да го признае.

— Не знам какво по дяволите да мисля.

— Добре — рече Гюс с въздишка на облекчение. — Значи все още има надежда за теб.

— Трябва да има някаква възможност да се изясни тази работа. Както казваш, все някой трябва да знае.

— Ами може би трябва да се поучим от твоята приятелка и да разучим това-онова. Ще се заема с нея и ще потърся някой, който може да запълни празнотите.

— И как смяташ да го направиш?

— Ами виж сега, мойто момче, работата е там, че съм ерудиран професионален полицай. И това е истински късмет за двама ни.

Ник се усмихна:

— Значи ти се заемаш с нея. А аз продължавам с Бет.

— Точно обратното.

— Добре де, но има някои неща, които трябва да се проверят.

— Обзалагам се, че съм прав, а ти здравата си се оплел — заяви Гюс убедено.

— Ще видим.

Гюс кимна.

— Ще се срещнем на същото място след двадесет и четири часа. Ще видиш моето момче, ще видиш, че твоят престарял партньор още не е за вторични суровини.

 

 

Ник изкачи стълбите, готов за всичко или всеки, който може би дебнеше в тъмното. Никой не се появи, но наближавайки третия етаж, той, дочу музика и тя като че ли идваше право от неговото жилище. Спря пред вратата и се ослуша. Звуците наистина идваха отвътре. Бутна предпазливо вратата и надникна в хола си.

До прозореца стоеше Катерин. Носеше черни джинси и любимото си черно кожено мотористко яке, с вдигнат догоре цип.

— Омръзна ми да ти се сърдя — каза тя, — толкова ми липсваше.

— Не сме се разделяли чак толкова за дълго, че да ти липсвам — отвърна Ник грубо.

— Аз не ти ли липсвах?

— Не!

Устните й се разтвориха леко.

— Ела при мен и го повтори.

Той се приближи до нея и я загледа втренчено в очите.

— Не — каза, — не си ми липсвала.

Много бавно Катерин започна да спуска, ципа на якето си. Едрите зъбци се разтваряха един след друг и скоро стана ясно, че е съвсем гола под тежката кожа.

— Вече съм ги виждал — каза Ник.

— Но може и да не ги видиш повече. Книгата ми е почти готова. А детективът почти мъртъв.

— Наистина ли? Има ли време за последна цигара?

Тя го привлече към себе си и каза с пресипнал глас:

— След това.

Те се любиха припряно и жадно на пода в дневната. Дивото желание, което изпитваха един към друг, струеше през телата им, горещо и бързо като течен метал.

Когато свършиха, той затърси цигара в панталона си, намери най-сетне една в смачканата кутия, запали и пое дълбоко дима, после я подаде на Катерин.

Имам да правя някои проучвания утре.

— Искаш ли да ти помогна?

Той си взе цигарата.

— Не, благодаря.

— И какво ще проучваш?

— Нов край за твоята книга.

Катерин се усмихна.

— Наистина ли? И. какво е новото?

— Новото е, че детективът не умира. Той и сбърканото момиче…

— И какво се случва с тях?

— Нещо като хепиенд.

— Мразя хепиенда!

— Така си и мислех. Но чуй го все пак.

Тя взе цигарата от устните му и я сложи между своите.

— Добре, слушам те.

— Той и сбърканото момиче… те се чукат като зайци, плодят се като мишки и си живеят щастливи и доволни.

Катерин размисли за момент.

— Не става — каза накрая.

— Защо не?

— Защото някой трябва да умре!

— Защо?

— Защото винаги умира някой! — каза тя.