Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (5)

Глава четвърта

Всеки от влезлите в кабинета на Уокър на следващата сутрин носеше „Любовта ранява“ от Катерин Улф. Ник беше дочел книгата през нощта, но нямаше категорично мнение за нея. Той не разбираше много от литература и рядко четеше нещо извън полицейските доклади и „Сан Франциско Хроникъл“, но усети силата на стила и бруталната прецизност в сцената на убийството. Четейки, той няколко пъти се върна към страницата с авторските права. Черно на бяло, там стоеше неоспоримият факт, че книгата действително се е появила година и половина преди смъртта на Джони Боз. Животът или по-скоро смъртта бе имитирала изкуството.

Цялата компания, включително и Талкът, се събра отново в залата за съвещания. Освен това присъстваха Бет Гарнър и един възрастен мъж, доктор Ламот. Той не беше от полицията и ченгетата му хвърлиха подозрителни погледи, както биха направили с всеки цивилен.

Бет Гарнър го представи:

— Доктор Ламот преподава патология на психопатичното поведение в Станфорд. Считам, че ще е от полза, ако департаментът се обърне към него за съвет по този случай, тъй като той наистина не е от моята област.

— Доктор Ламот — започна Талкът, сякаш бързаше веднага да изрази съмнение в експерта, бихте ли позволили да ви задам един въпрос?

— Затова съм тук, капитане.

— Имате ли някакъв практически опит в служба на закона?

Всяко ченге в помещението в този момент си мислеше: „Ти пък сякаш имаш!“ Уокър ги изгледа един по един с надежда, че никой няма да го каже.

— Член съм на комисията по психология към Министерството на правосъдието — отвърна Ламот.

— А — облегна се назад Талкът. — Много добре.

Едно на нула за смахнатия, помисли си Ник.

Уокър взе думата:

— Доктор Гарнър вече ви е запознала със случая. За нас ще бъде много интересно да чуем вашето мнение.

— Случаят наистина е елементарен — започна Ламот, сякаш говори пред група напреднали студенти. — Трябва да се разгледат две възможности. Първо: личността, която е написала тази книга, е извършила убийството, следвайки педантично описания в нея ритуал.

— Как би могло това да се свърже със социалното положение, състоянието, авторитета и възпитанието на авторката? — попита Талкът.

Ламот се усмихна.

— Лудостта не признава класовите граници, капитане.

— А втората възможност, докторе? — осведоми се Уокър.

— Също много проста. И независима от класовата принадлежност. Някой е бил дълбоко впечатлен от четивото и е решил да извърши описаните действия. Това може би е породено от инстинктивно или несъзнателно желание да се навреди на авторката.

— А жертвата? Мъртвият? — попита Моран.

Той не е бил нищо повече от средство към целта. Ако истинската жертва е авторката на книгата, то убиецът е извършил престъплението, за да бъде уличена тя. И за да я изложи на общественото неодобрение, вероятно.

— А ако е била самата тя? — Ник гледаше недоверчиво психолога. — Ами ако самата авторка е изиграла книгата си?

Въпросът явно не изненада доктор Ламот.

— Във всеки случай имаме работа със силно нарушена личност. Трудно е да се класифицират психопатичните отклонения според степента на злото, но едно „копирано“ убийство, казано на ярост език, е малко по-обяснимо.

— А авторката? — настоя Ник. — Какво, ако го е сторила тя?

Ламот продължи спокойно.

— В този случай е налице много болен и жесток мозък. Тази книга е била написана месеци, дори година преди публикуването. Престъплението на хартия предхожда много самото извършване.

— Е, добре, щом престъплението е извършено на хартия — рече Ник, — защо тогава си прави труда да го осъществи и на живо?

— В нормалния случай първото би било достатъчно. Повече от достатъчно. Фантазията — дори когато се осъществява на хартия и се публикува — фактически е задоволена. В нормалния случай. Обаче тук няма нищо нормално. Нито престъплението, нито подражателния му аспект…

— И аз бих казал така — отбеляза Андрюс.

— Ако приемем, че писателката е извършила престъплението, то тогава тя го е планирала много месеци. Това индикира психоманиакално поведение не само що се отнася до самото убийство, но и предвид приложения защитен механизъм…

Изглежда само Бет Гарнър разбра нещо. Останалите пет ченгета гледаха слисано известния учен. Гюс Моран обаче не обичаше да го правят на глупак.

— Понякога трудно схващам, докторе — обади се той усмихнат. — Та, какво казахте току-що?

— Тя е планирала книгата си като алиби — обясни Бет Гарнър. — Точна ли съм, доктор Ламот.

— Абсолютно — отвърна Ламот.

— Написала си е алибито — каза Гюс. — Обмислила е всичко предварително и ето че един ден си е казала: я да взема да го пречукам най-сетне този Джони Боз! Просто ей така.

— Отключващият механизъм на психопатичното поведение изисква задълбочени проучвания — отвърна уклончиво Ламот.

— Всъщност много хитро измислено — обади се Бет Гарнър. В гласа й се долавяше нещо като възхищение. — Ще каже: Да не мислите, че съм толкова тъпа да убия някого точно както съм го описала в книгата си? Не бих направила това, защото знам, че ще ме заподозрат веднага.

— М-да — Ник обмисляше всички възможности, — ами ако не е авторката? Ако някой просто е прочел книгата и си е казал: Бива си я идеята.

— Тогава не ви завиждам — произнесе се доктор Ламот.

— Като се има предвид, че няма такъв човек, който да ни завижда, доктор Ламот — каза Кърън заядливо, — как така точно вие не ни завиждате.

— Защото си имате работа с някой или някоя, който или която е обзет от такова умопомрачение, че той или тя…

— Тя — не издържа Хариган. — Мисля, че това стана ясно.

— Чудесно — продължи Ламот. — Та тя е до такава степен вманиачена, че е в състояние да убие една невинна или поне неутрална жертва, за да навреди на личността, написала тази книга.

— Но защо?

— Представа нямам. Ясно е обаче, че си имате работа с личност, която изпитва много дълбока, маниакална омраза към авторката и няма никакъв респект към човешкия живот.

Гюс Моран обобщи.

— Ясно докторе. Искате да кажете, че си имаме тук някой, който е откачил централно, така ли? Както и да го обърнем, така излиза. Прав ли съм?

Доктор Ламот не можа да се съгласи безрезервно с тази версия, особено във варианта на детектива Гюс Моран.

— Нека кажем просто, че си имате работа с много опасен и болен човек.

— Така кажи — кимна Гюс. — Въртоглав!

— Щом ви харесва, нека бъде така — вдигна рамене Ламот.

— Няма начин — завърши Моран. — Въртоглав!

— Е, и какво сега? — попита Ник Кърън, спомняйки си очарователните очи на Катерин Трамел.

— Окей — каза Уокър. — Доктор Ламот, от името на департамента искам да ви благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие, лейтенант.

— Ник, Гюс… хайде при прокурора.

 

 

Заместник окръжният прокурор Джон Корели, с твърде много наднормени килограми и измъчен вид, в никакъв случай не им се зарадва. Смъртта на Джони Боз с всичките й ужасяващи подробности беше заела първите страници на вестниците и основно място в телевизионните новини. И то не само в местните. За случая съобщиха и медийните гиганти в Ню Йорк и Лос Анжелос. Нищо не качва така стремглаво тиражите и рейтингите, както подобно смразяващо убийство. Нищо не вдига репутацията на прокурора така, както подобно смразяващо убийство — но само ако е възможно да се изправи пред съда някой подходящ обвиняем и вината му бъде доказана без сянка от съмнение.

Сладката Катерин Трамел не беше подходяща в това отношение. Несъмнено арестуването на хубавата наследница щеше да засили медийната треска, но тогава и за Корели щеше да стане горещо, а той не искаше да се опари, не и в този случай.

Той побърза да отклони всяка инсинуация, че би могъл да изпрати тази Трамел пред Върховния съд.

— Нямате нито едно сериозно доказателство — каза той, подтичвайки по коридора на Министерството на правосъдието. — Нищичко нямате.

Гюс Моран едва не застана пред него, за да го спре.

— Тя няма алиби, Джон — рече той умолително.

— А, така ли? Значи няма алиби. Фантастично. Но как ще я свържеш с местопрестъплението. Дай ми един косъм. Дай малко кръв. Дай малко влагалищен секрет. Червило. Дай нещичко — и тогава може би ще поговорим. Че тя дори няма мотив.

— Тръпка! — обади се Ник. — Направила го е заради тръпката!

— Ник… стой далеч от очите ми, моля те!

— Щом не е тя, кой тогава? — обади се Уокър.

— За щастие — отвърна Корели — това не е мой проблем.

И като юрист ви обръщам внимание, че въпросът стои малко по-иначе, Уокър. Трябват ви доказателства, че е била тя, а не че всички останали в града са невинни. Щом не е бил никой от тях, това не означава, че е била тя. Нали така?

— Какво по дяволите да правим, Джон?

— Не знам. Не ме е грижа — той се измъкна от обсадата и забърза към асансьора. Натисна копчето за повикване, сякаш иска да го размаже. — Повярвайте ми, не мога да повдигна обвинение. Дори и да го сторя, нейната защита ще ме направи на пух и прах с тази ваша история за тръпката. Всеки, който е прочел книгата, би могъл да го направи.

— Може ли да я приберем? — попита Уокър.

Вратата на асансьора се отвори и Корели влезе вътре.

— Както казва Конрад Хилтън, щом искате да си сложите таралеж в гащите, няма да ви преча…

Вратата на асансьора започна да се затваря, но Ник протегна ръка и я спря. Ченгетата наобиколиха Корели в тясната кабина.

— Конрад Хилтън — повтори Гюс Моран, — хубави думи. Може някой път да ми потрябват.

— Трябва да отида в съда — заяви прокурорът. — До скоро, момчета…

— Тогава какво да правим, Корели — настоя Ник. — Ти май ще ни предложиш да не правим нищо, така ли?

— Това би било добре за начало — заяви Корели. — А после, след като не сте направили нищо по случая Катерин Трамел, продължавайте в същия дух още много пъти.

— Мисля, че ще я извикаме на разпит — каза Уокър. — Това едва ли ще ни създаде неприятности, прав ли съм?

— Не — тросна се Корели.

— Катерин Трамел има пари да подпали цялата полиция — предупреди Талкът.

— Тя е последният човек, който е бил видян с Джони Боз. Това стига за рутинен разпит, нали?

— Ник, ако беше някоя уличница, едва ли бих се противил. Кой го е грижа за нея! Но тя е някаква проклета наследница.

— Поемам отговорността — заяви Уокър.

Всички погледнаха Талкът.

— Тогава носете си я, Уокър. Отговорността е изцяло ваша. Щом така искате…

— ГА! — измърмори Гюс Моран — … в случай че някой иска да знае какво означава това: Гадост Абсолютна!

— Не искам, капитан Талкът — каза Уокър. — Но ще го направя.

— Ваша работа — отвърна Талкът кратко.

Асансьорът се приземи в партера, вратата се отвори, групата се изсипа в коридора. Корели забърза напред, клатейки енергично глава. Изглеждаше много нещастен.

— Ще се насадите на пачи яйца. Тя ще цъфне с някой суперадвокат, който ще ни натрие носа само за това, че пилеем парите на данъкоплатците. — Той заби пръст в гърдите на Уокър. — А вашата отговорност пет пари не струва, лейтенант. Тя ще ни духне здравата под опашките, казвам ви.

— Точно това ще направи — потвърди Талкът.

— Не вярвам — обади се неочаквано Ник.

Всички спряха и го погледнаха. Изглеждаше толкова убеден, като че ли знаеше нещо, което им е неизвестно, като че ли имаше пряка линия с мислите на Катерин Трамел.

— Значи няма — удиви се Корели. — И какво ви прави толкова сигурен?

— Не мисля, че ще вземе да се крие зад някой — каза Ник със странна усмивка. — Дори съм склонен да се обзаложа, че изобщо няма да се крие.

— Но откъде, по дяволите, знаете? Никой от нас не може да си позволи грешки тук, най-малко вие, Кърън.

— Казах, че поемам отговорността — обади се Уокър.

— Така ли? Навярно заради предчувствията на Кърън? — Корели не можеше да повярва, че един съзнателен и отговорен лейтенант от полицията като Уокър ще се наеме да върши подобни безумия.

— Тя няма да се крие — повтори Кърън. — Не е в стила й. Катерин Трамел обича тръпката от риска.

Талкът поклати глава.

— Тогава тя е също толкова откачена, колкото и вие, Кърън.

— Ей, капитане — обади се Гюс Моран, — нали знаете онова за краставите магарета…