Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (6)

Глава пета

Ник Кърън не би го признал — пред Гюс и пред самия себе си, — но той се радваше, че ще види Катерин Трамел. През двадесет и четирите часа, откак се бяха срещнали, той почти непрекъснато мислеше за нея. Не само красотата й го привличаше. Имаше нещо около нея, нещо, което го хипнотизираше. Мислите му непрекъснато се връщаха към всяка дума от разговора при кратката им среща предния ден. Четейки романа й, той се бе опитал да надникне в душата й. По пътя към Стинсън го изпълни радост от предстоящата среща и нетърпение да види как ще се държи тя сега, след като вече има служебно решение, че е заподозряна.

Типът на буйното богато момиче, което си играе с огъня, не бе непознат за детектива от „Убийства“. Обаче щом станеше горещо, богатите момичета бягаха под закрилата на своите семейства. Но Ник усещаше с цялото си същество, че Катерин Трамел няма да играе тази игра. Поне засега не. Той вече предвкусваше удоволствието да провери докъде може да я дразни и как тя ще се отбранява.

Тя не изглеждаше изненадана от идването им. Дори за част от секундата в погледа й се мярна нещо като радост, сякаш е приятно развълнувана, че отново са се появили пред вратата й. Беше небрежно облечена, по шорти и тениска с избеляла емблема на университета в Бъркли на гърдите. Не носеше грим, кожата й направо излъчваше свежест, очите й синееха бодро. Явно не беше прекарала нощта, проливайки сълзи по изгубеното си приятелче.

Ник започна направо.

— Мис Трамел, бихме искали да дойдете с нас в града и да отговорите на някои въпроси.

Тя го изгледа внимателно с онази леко присмехулна усмивка на устните и попита:

— Арестувате ли ме?

— Щом така искате.

— Може ли да попитам дали ще има от онова шоу — правата, белезниците, едно обаждане…

— Съвсем като на кино, мадам — потвърди Гюс.

— Ще бъде ли необходимо? — попита Ник.

Катерил Трамел се поколеба за миг, като че се изкушаваше да провокира представлението. После сякаш реши друго.

— Не, не мисля, че ще е необходимо.

— Тогава да тръгваме — предложи Ник. — Градът е далеч.

— Ъм… може ли да облека нещо по-подходящо? Само за минута?

Гюс Моран и Ник Кърън кимнаха.

— Добре — усмихна се тя. После отвори вратата и им направи знак да влязат.

— Разположете се — добави и изчезна в съседната стая.

Билата беше последен вик на модния дизайн, удобните мебели си поделяха хола с футуристични творения от матирано ковано желязо и блестящ хром. Картините бяха забележителни, но много по-интересна се оказа масичката за кафе пред двамата детективи с купчина леко пожълтели изрезки от вестници — дълги статии от двата големи всекидневника на Сан Франциско, „Хроникъл“ и „Екзаминър“, със заглавия, които Ник знаеше твърде добре.

НАРКОЧЕНГЕ, ЧИСТО СЛЕД СТРЕЛБА ПО ТУРИСТИ твърдеше „Екзаминър“; СЪДЪТ ОНЕВИНЯВА СМЪРТОНОСНИТЕ ИЗСТРЕЛИ пригласяше „Хроникъл“. Към тях бяха прибавени изрезки от двата най-известни опозиционни вестника „Ийст Бей Експрес“ и „Гардиън“, дълги статии, които прокламираха невинността на Ник, но само защото го смятаха за жертва на една архаична система, според която купуването и притежаването на наркотици представлява криминално деяние.

Ник имаше чувството, че някой му е зашлевил плесница. Не можа да стори нищо друго, освен да се втренчи в собствената си история, от която му се повдигаше, в лицето си със завинаги застиналия сърдит поглед към фотографа на „Екзаминър“, който го беше издебнал на стълбите пред съда. Сам той бе признал, че няма много невинен вид на тази снимка, напротив, изглеждаше отвратително виновен.

— Ти май имаш клуб от почитатели, Ники — прошепна Гюс.

— Колко ще трае? — извика Катерин от гардеробната.

Ник употреби цялото си самообладание, за да отвърне спокойно.

— Трудно е да се каже. Зависи изцяло от вас.

— Е, тогава едва ли ще продължи дълго.

Внезапно Ник забеляза, че може да я вижда в огромното огледало, поставено в ъгъла на гардеробната. Той се загледа през полуотворената врата, чудейки се дали е случайно или тя нарочно го дразни. Катерин небрежно се освободи от дрехите си и застана гола в средата на спалнята, с гръб към него. Дръпна лентата от косите си, разтърси ги по раменете си, а после ги зави на френско руло. Ник застина.

— Вие не изхвърляте ли старите вестници? — попита той, без да отмества поглед от видението в огледалото.

Тя извади лека рокля от дрешника и се вмъкна в нея. Бельо не облече.

— Пазя ги — отвърна, — когато открия нещо интересно в тях.

После излезе от стаята.

— Готова съм — каза и хвърли четката.

Гюс Моран стана:

— Трябва да ви уведомим, че имате право на адвокат.

— Защо ми е адвокат?

— Някои хора се чувстват по-добре в присъствието на адвоката си, когато ги разпитва полицията — рече Гюс. — Обикновено е така.

— Детектив Моран — отвърна Катерин Трамел, — аз не съм някои хора.

— Вече забелязах това — гласеше отговорът.

 

 

Катерин Трамел седеше зад Гюс Моран и от време на време той й хвърляше бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

Бяха изминали вече няколко мили, когато тя наруши мълчанието. Наведе се напред и попита Ник.

— Имаш ли цигари?

— Не пуша.

Тя поклати леко глава:

— О, пушиш, разбира се!

— Отказах ги!

— Поздравления!

Тя отново се облегна назад и разтвори чантата си. След секунда между устните й се появи цигара и тя я запали, поемайки с наслада дима.

— Нали нямахте цигари — обади се Ник.

— Намерих някакви в чантата. Искаш ли една? — тя му подаде кутия френски цигари без филтър.

— Нали ви казах, че съм ги отказал.

Тя се усмихна със своята знаеща усмивка.

— Няма да е за дълго.

— Благодаря — рече кисело Ник.

Гюс реши да се намеси, обезпокоен, че Катерин Трамел може да вбеси раздразнителния Ник.

— Значи — каза той, насочвайки разговора в по-спокойни води, — значи работите над новата си книга.

— Да.

— Сигурно е интересно да си измисляш такива неща?

— Човек се учи — каза Катерин Трамел.

— Наистина ли? И какво научавате?

— Писането те учи как да лъжеш — отвърна тя кратко.

О, боже, каза си Гюс, ледът около тази жена е твърде опасен за стъпване. Всяка дума, която произнасяха устните й, може да означава най-лошото.

— Как така? Какво искате да кажете?

— Вие може да си измисляте разни неща, но те трябва да са правдоподобни — обясни тя, сякаш посвещава група начинаещи от курса за писатели в Бъркли. — Има дори термин за това…

— Не думай! И какъв е той?

— Нарича се суспендиране на недоверието.

Гюс се изсмя.

— Това ми харесва — погледна той Ник. — Чуваш ли, Ник? Суспендиране на недоверието. Бих искал да суспендирам моето недоверие завинаги. Какво ще кажеш за това, Ник? Искаш ли да суспендираш своето недоверие?

— Струва си да опитам.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — каза Катерин и изтръска цигарата си в приблизителната посока на пепелника.

Изминаха още няколко мили по завоите на шосето. Този път Ник наруши мълчанието.

— И за какво е новата ви книга?

— Не знаеш ли, че не се питат такива неща?

— Защо? Нещастие ли носи? Не вярвам да сте суеверна.

— Това няма нищо общо със суеверията.

— Тогава защо не? — продължи да настоява Ник. — Може би се страхувате, че някой ще ви открадне идеята?

— И това не е.

— И какво е тогава? — включи се и Гюс.

— Някои писатели мислят, че ако разкажат сюжета си, преди да са го написали, ще съсипят свежестта на творческия процес. Сюжетът предварително се изчерпва и писателят не успява да му даде живот.

— Не разбирам — каза Ник. — Как така ще съсипят? Сякаш е нещо чупливо и може да се строши, а всъщност е само една идея в главата ви.

— Не знаех, че се занимаваш с литературна критика — каза тя.

— Е, да, но не знаехте и че съм оставил цигарите — върна й го той.

Отново мълчание, още няколко мили.

Сетне тя каза:

— В книгата се разказва за един детектив. Той си пада по една малко сбъркана жена.

— Чуваш ли, Ники?

— И какво става?

— Тя го убива — отвърна Катерин Трамел спокойно.