Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (10)

Глава девета

Ник се върна в къщата на брега едва следобед на другия ден. Вратата отвори Катерин Трамел. Носеше малка черна рокля, прилепнала по тялото й като втора кожа, контрастираща ефектно със златистата коса и тъмносините й очи.

— Здравей — каза Катерин.

— Преча ли?

— Не.

— Глупав въпрос, впрочем. Едва ли нещо би могло да ти попречи, нали така?

— Защо не влезеш? — Тя отвори широко вратата и тръгна навътре. Ник Кърън я последва, вперил поглед в закръгления й, твърд задник, който се движеше под роклята.

Стаята изглеждаше точно както последния път, обаче купчината изрезки от вестници върху масичката беше нараснала. Нямаше съмнение, че Катерин притежава пълната вестникарска история на трънливата кариера на Ник Кърън, детектив от полицията в Сан Франциско. Тя вдигна една статия, хвърли й бегъл поглед и я показа на Ник. ПОЛИЦАЯТ УБИЕЦ ПРЕДИ ПОЛИЦЕЙСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ.

— Ще те използвам за моя детектив.

— Твоя ли?

— Моя. Детективът от книгата ми. Надявам се, че това не ти пречи. Нали не ти пречи?

— Нима щеше да промени нещо, ако ми пречеше!

Тя се усмихна и пропусна въпроса край себе си.

— Ще пиеш ли нещо? Аз тъкмо се готвех да си налея една чаша.

— Не, благодаря.

Тя кимна пред себе си.

— Правилно. Бях забравила. Ти си оставил всичките стари породи. Няма вече скоч, няма вече „Джак Даниелс“. Никакви цигари, никакви наркотици — тя се усмихна през рамо. — Никакъв секс?

После, без да изчака отговора му, отиде до бара — купчина бутилки, наредени върху мраморна плоча — и извади от хладилника леден блок.

— Исках да ти задам няколко въпроса — каза Ник спокойно.

В ръцете й се появи шило и тя започна да разбива ледения блок.

— Аз също исках да те питам някои неща.

— Наистина ли?

Ледът се разпука и натроши под ударите й.

— За книгата.

— Нямаш ли форми за лед?

— Харесва ми сама да го разбивам.

Наистина й харесваше. Работеше със съсредоточено удоволствие, замахваше с шилото и го забиваше в леда, влагайки сила във всяко свое движение.

— Какво искаше да ме питаш?

Тя хвърли шилото настрани, сипа шепа ледени парчета в чашата си и я напълни с „Джак Даниелс“.

— Кажи ми, Ник, как се чувства човек, след като е убил някого? — Тя зададе въпроса със същия тоя, с който градинарите се питат един друг как най-добре да се справят с плевелите.

— Как се чувства ли? Защо ти не ми го кажеш?

— Защото не знам. Но ти знаеш. Как се чувстваше? Силен? Тъжен? Съкрушен? В еуфория ли беше? Или всичко едновременно? Или е нещо друго? Нещо, което може да се усети само ако наистина отнемеш нечий живот?

Лицето му потръпна от отвращение — от нея, от собственото му брутално минало.

— Беше нещастен случай. Те попаднаха под обстрела. Да убиваш никога не е… беше нещастен случай, това е всичко.

— Но как се случва подобен нещастен случай, Ник? Просто така? Не те ли глождеше нещо да натиснеш спусъка?

— Беше нещастен случай — настоя гневно Ник. — Извършвах тайна мисия. Трябваше да се проследи една сделка с наркотици. Случва се…

— Просто така?

— Да. Нищо не се планира. При такива истории е наркотици смъртта не се планира предварително. Не е като при…

— Джони?

— Щях да кажа професор Голдстейн. Ноа Голдстейн. Известно ли ти е това име?

— Име от миналото, Ник. Четиринайсет години оттогава…

— А, искаш име от настоящето? Тогава какво ще кажеш за Хейзъл Добкинс?

Без да отклонява поглед от лицето му, тя отпи глътка от питието си. Кожата й беше толкова нежна и светла, та за миг му се стори, че ще види как кафявата течност се стича в гладката й шия.

— Добкинс? Голдстейн? Откъде да започна?

— Нека започнем с Голдстейн.

— Ноа беше мой ръководител през първата ми студентска година — тя се усмихна. — Знаеш ли, оттам вероятно ми е дошла идеята с шилото за лед. За книгата ми. Колко забавно! Как само работи подсъзнанието, нали?

— Невероятно забавно!

— Трябваше да кажа: как странно работи подсъзнанието, нали?

— А Хейзъл Добкинс? Тя какво?

Катерин се поколеба за миг.

— Хейзъл ми е приятелка.

Ник Кърън си спомни думите на Гюс от миналата нощ: М-да, хубава приятелка си е намерила.

— Значи приятелка? Твоята приятелка е заклала цялото си семейство. Трите си деца!

— Била е арестувана, съдена, отишла е в затвора. През последните трийсет и пет години не е създавала неприятности. Както се казва, Ник, тя е чиста. Би могло да се каже, че е изкупила своята вина към обществото.

— Абсолютно ми е все едно какво се казва в такива случаи. Искам да знам защо точно тя ти е приятелка? Да не би да колекционираш пропаднали типове?

— Тя е унищожила цялото си семейство. Тя ми помогна да разбера импулса да убиваш.

— Но нали сама не разбира защо го е направила?

— Струва ми се, че моите приятели не те засягат, Ник.

— На мене пък ми се струва, че си могла да научиш много повече за „импулса да убиваш“ по време на следването. Трябва да сте учили такива неща в Бъркли.

— Само на теория. — Тя отпи от питието си и се загледа в Ник над ръба на чашата. — Ти обаче знаеш всичко за импулса да убиваш, нали? Не на теория, а на практика. Ти знаеш всичко за него, нали… Стрелецо?

— Стрелец?

— Какво има, Ник? — попита тя гальовно. — Не се сдържа, нали? Хареса ли ти?

— Това не би могло да се хареса на никой. На никой нормален човек.

— А ти? Твоята глава наред ли беше? Разкажи ми за кокаина, Ник. В оня ден, когато застреля туристите… колко кокаин беше взел? Или може би предната вечер? Каква беше обичайната ти доза? Четвърт грам? Половин грам? Или цял? Хайде, кажи ми?

Колкото по-мек ставаше гласът й, толкова по-дълбоко достигаха думите й.

— Не разбирам за какво по дяволите говориш. Съмнявам се, че самата ти разбираш. Богато момиченце, което си играе. Обичаш игричките, нали?

Тя се приближи към него. Беше оставила питието си.

— Можеш спокойно да ми кажеш, Ник? Здравата ли беше друсан? Толкова друсан, че ти е харесала идеята да пречукаш онези двамата? Или просто си бил на хайка и ръката ти е трепнала? Ето тогава би било нещастен случай. Нещастен случай, който вероятно щеше да те вкара в затвора, най-малкото щяха да те изхвърлят от полицията. Но да… било е нещастен случай. Нищо, за което да се упрекваш… Просто лош късмет. Злополука.

— Бях чист — протестира той. — Нямаше дори граждански процес. Беше нещастен случай. Наркотиците нямаха нищо общо. Аз купувах, но не вземах, ясно ли е?

Тя докосна с ръка лицето му, погали го, както би направила с някоя котка, и прошепна с кадифен глас.

— Можеш спокойно да ми кажеш, Ник.

Той сграбчи грубо ръката й.

— Не съм вземал наркотици.

— О, хайде, вземал си! — Беше вече толкова близо до него, че усети дъха и в лицето си. Ухаеше сладко, като парфюма й. — Не ти взеха проба, нали? Но Вътрешният отдел е знаел. Знаели са през цялото време.

— Ако Вътрешният отдел е знаел нещо, те щяха…

— Жена ти е знаела, нали? — гласът й бе все така кадифен. — Тя е знаела какво става. Ники е бил прекалено близо до огъня. На Ники му е харесало, нали?

Ник не издържа. Дръпна ръката й и я изви зад гърба й. После я привлече към себе си. Тя не изглеждаше особено стресната. Очите им блестяха, забиваха се в мозъка на противника.

— На Ники му е харесвало — шепнеше Катерин. — А жената на Ники не е могла да го понесе. И затова се е самоубила.

Внезапно в стаята стана студено. Прибоят се чу по-силно.

Външната врата зееше отворена и в нея стоеше Рокси. Опънатите й назад коси се събираха високо на прелестната й глава. Цялата беше в черно: черно кожено мотористко яке върху черна тениска, черни джинси, черни ботуши. Черен беше и погледът, който метна към Ник.

Катерин се отдръпна от детектива.

— Здравей, съкровище — каза тя приветливо като домакиня, която посреща завърналия се от службата съпруг.

Отиде при Рокси и я целуна леко по устните. Може би беше просто някой от обичаите на шикерията. Но можеше да означава и нещо повече. Тя обгърна с ръка тесните рамене на Рокси.

— Вие двамата сте се виждали, нали?

Но Ник не искаше да слуша поведе. Сред мъглата от брутални убийства, игрива порочност и женска съблазън се надигна една увереност: Катерин Трамел сигурно беше необикновена жена, но не и ясновидка. Не всичко, което знаеше, би могло да се заключи по пътя на простата дедукция. Нужно беше нещо повече от степен по психология от Бъркли, за да знаеш толкова много неща. Ник разбра, че са го предали.

Той мина край Рокси и Катерин, изпълнен с кипящ гняв, блед като магнезиев пламък.

— Нима си отиваш, Ник? — попита невинно Катерин. — Рано е още.

— Остави го, скъпа — обади се Рокси.

Ник не каза нищо, лицето му беше каменно. Той изхвръкна навън, без да се огледа нито веднъж.

— От теб ще излезе страхотен главен герой — викна Катерин след него.

Той не й обърна внимание. В момента фактите го интересуваха повече от фикциите.