Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (71)

Глава 1

Венеция изглеждаше обречена. Ала може би все пак имаше начин Аззи да я спаси. Трябваше да отиде в Задкулисната вселена, където държаха Космическите механизми. В тази част на Космоса царуваше символиката.

За да стигне дотам, трябваше да следва набор от инструкции, които никога досега не бе използвал — инструкции, за които бе смятал, че никога няма да му се наложи да използва. Ала сега му беше времето. Той си намери подслон под една балюстрада и направи сложен жест.

Обади се безплътният глас на един от Стражите на Пътя:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Да — отвърна Аззи.

И изчезна.

Появи се отново в една малка чакалня. До едната стена имаше дълъг тапициран диван, а до отсрещната — два стола. Голяма лампа хвърляше меко сияние над купчина списания върху близката масичка. Пред третата стена седеше секретарка в тога, а онова пред нея много наподобяваше интерком. Секретарката си изглеждаше досущ като жена, само дето на раменете й се кипреше глава на алигатор. Гледката убеди Аззи, че се намира точно на онова място, където реализмът няма власт и светът се управлява от символиката.

— С какво можем да ви бъдем полезни, господине? — попита секретарката.

— Дошъл съм да прегледам механизмите на символиката — отвърна Аззи.

— Влизайте направо вътре. Очакват ви.

Аззи премина през вратата и влезе в пространство, което притежаваше смайващите свойства да бъде едновременно затворено и безкрайно — универсално пространство, изпълнено с безбройно съдържание. Приличаше на фабрика, или по-скоро на триизмерна подигравка с фабрика, защото погледът не можеше да обхване нейната безконечност. Това място отвъд време и пространство изглеждаше претъпкано с всякакви машинарии — безкрайно разнообразие от всякакви зъбчати колела, оси и задвижващи ги ремъци. Всичко това висеше във въздуха и работеше ли, работеше — дрънчеше, звънтеше и съскаше.

Машините се трупаха безкрайно във всички посоки, разделени от тесни пътечки. На една от тези пътечки стоеше висок, хърбав мъж, облечен със сив гащеризон на ситни бели райета и островърха шапка от подобен плат. Обикаляше наляво-надясно с една масльонка и проверяваше дали триенето е минимално.

— Какво става тук? — попита Аззи.

— Ето тук цялото време на Земята се сгъстява в една тясна лента и преминава през тия валяци — посочи мъжът. — А ето тук излиза като широк, тънък като воал гоблен.

Старецът му показа широките валяци, върху които линиите на времето се втъкаваха в гоблен, който представяше, а в известен смисъл си и беше, историята на Космоса до този момент. Аззи го огледа внимателно и откри едно нескопосно закърпено място.

— Ами това какво е?

— А, тука беше унищожена Венеция — обясни старецът. — Този град беше една от основните нишки в историята на цивилизацията, нали разбирате, тъй че във времево-пространствената тъкан ще се появи известна непоследователност в културен аспект, докато някой друг град не заеме мястото му. Или пък може би целият гоблен ще изгуби част от своя блясък без една от най-прекрасните си нишки. Трудно е да се предскажат последствията на липса от такова първостепенно значение.

— Ще е жалко да се остави така тая работа. — Аззи се вгледа в нишките на основата. — Виж сега, ако се върнем назад и изтеглим ей тая нишка тук, на Венеция вече нищо няма да й има.

Бе открил нишката, върху която бе започнал играта си със златните светилници — точката, в която бе предрешена съдбата на Венеция. Беше нужно да се измъкне това му действие от чилето на причинно-следствените връзки, и космическата повреда щеше да бъде поправена.

— Скъпи ми младежо, много добре знаете, че не можем да се бъркаме в чилетата на времето. Лесно ще е, съгласен съм. Но не ви го препоръчвам.

— Ами ако все пак го направя?

— Опитайте и ще видите.

— Ти няма ли да ме спреш?

Старецът поклати глава.

— Не ми е работа нищо да спирам. Задължението ми е само да наглеждам как се тъче гобленът.

Аззи протегна ръка и с уверено движение изтръгна конеца, отбелязващ срещата му с пилигримите. Щом се измъкна от тъканта, конецът внезапно пламна. Аззи незабавно видя резултата върху бавно разгъващата се паяжина на гоблена, която на мига се възстанови. Венеция отново бе цяла. Толкова лесно било.

Аззи се обърна и тръгна да си върви, ала един леденостуден пръст го потупа по гърба.

— Аззи Елвул? — обади се злокобен глас.

— Да, аз съм. Кой ме вика?

— Наричай ме Безименно. Май пак си я свършил една…

— Каква?

— Произвел си нова неприемлива аномалия.

— Е… на тебе пък какво ти влиза в работата?

— Аз съм Гълтачът на аномалии — рече Безименното. — Аз съм Специалното обстоятелство, възникващо в търбуха на Вселената, щом положението се запече. Точно за мен се опитваше да те предупреди Ананке. Със своите действия ти ме породи.

— Много съжалявам, че стана така — рече Аззи. — Изобщо не съм искал да те будя, тъй както си си спал несътворен. Ами ако обещая никога вече да не произвеждам аномалии?

— Не става — отвърна Безименното. — Тоя път те сгащиха, момчето ми. Прекалил си с бъзикането на вселенските механизми. И като стана дума, мисля, че ще е добре да взема да унищожа тоя Космос, да смъкна Ананке от власт и да започна всичко отначало като Върховно божество.

— Ако изобщо съм виждал прекалена реакция, то това е твоята — тросна му се Аззи. — За да унищожиш една аномалия, предлагаш да произведеш още по-голяма!

— Е, ами туй е то краят на Вселената — рече Безименното. — Боя се, че ще се наложи да те унищожа.

— Предполагам, че ще трябва да опиташ — кимна Аззи, — ама защо не се пробваш с Ананке вместо мен? Тука тя е тарторът.

— Аз така не си върша работата! — сопна му се Безименното. — Почвам с тебе. Като ти изям душата и си хапна и тялото ти за десерт, тогава ще му мисля кой да е следващият. Засега това имам да правя.