Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (52)

Глава 7

Лейди Кресилда седеше на разбиван стол от розово дърво до прозореца в нишата на своята всекидневна на втория етаж с гоблен в скута. Бродираше „Съдът на Парис“ в розово и лила, но умът й беше съвсем другаде. Скоро тя сложи ръкоделието настрани и погледна през отворения прозорец. Пепеляворусата й коса бе прибрана назад и обграждаше лицето й като гълъбово крило. Унесен израз бе изписан на изящното й лице.

Беше ранна утрин, но вече се усещаше, че и днес ще цари жега. Долу в двора пилците подмятаха кочан от царевица; Кресилда дочуваше и песен от бараката отляво, където перачките перяха онова, което се бе насъбрало за месец. До ушите й достигна далечно цвилене на кон и й хрумна, че малко по-късно може да поизлезе на лов. Мисълта обаче не я въодушеви кой знае колко, защото по-едрият дивеч — глиганите и елените — отдавна бе прогонен от околните гори от поколенията графове Сфорца, които притежаваха това имение навярно от памтивека. Самата тя бе опитна ловджийка — същинска Диана, така я наричаха придворните поети. Но техните глупости изобщо не я интересуваха. А още по-малко я интересуваха измъчените комплименти на Родриго, когато от време на време двамата се засичаха на масата за закуска.

Долу в двора се размърда нещо бяло и тя протегна шия да види какво е. Един бял жребец бавно вървеше по отъпканата земя, като доста внимаваше къде стъпва. Сякаш беше нащрек за нещо. Главата му бе гордо вдигната, ноздрите му трептяха. За миг сякаш до него се мярнаха трепкащите очертания на крилат мъж, който го водеше. Тя се втренчи озадачено в коня. Не помнеше да е виждала такъв в яхърите на Сфорца, а конете там ги познаваше всички до един, от новородените жребчета до старите бойни кранти, които се разхождаха по пасищата. Познаваше и повечето добри коне в областта, а този жребец не беше и от тях.

Никакъв ездач не се мяркаше наоколо. Откъде ли се бе взел този жребец с таз сияйна бяла грива и този тайнствен поглед? Този кон бе вълшебен…

Тя изтича към стълбите, спусна се забързано по тях, прекоси огромната прашна приемна и се втурна навън. Белият кон тъкмо беше стигнал до портата. Той сякаш я позна и сведе благородната си глава веднага щом тя го доближи. Кресилда го погали по кадифената муцуна. Жребецът изцвили и отново сведе глава.

— Какво се опитваш да ми кажеш ти? — попита Кресилда. Отвори дисагите — надяваше се да намери там нещо, което да й подскаже кой е собственикът на коня. Вътре имаше висок свещник и той, откъдето и да го погледнеш, изглеждаше направен от най-чисто червено злато, в него беше пъхната бележка, написана на пергамент и свита на тръбичка. Тя я разгъна и прочете:

„Последвай ме и си пожелай каквото си искаш. Ще се сбъдне.“

Най-голямото й желание! От години вече не се бе сещала за него. Дали този благороден жребец не бе онова средство, с което най-после би постигнала мечтата си? Дали не бе пратен от самия Рай? Или пък, нищо чудно, да бе дар от Ада?

Изобщо не я бе грижа за всичко това. Тя скочи на седлото. Конят трепна и присви уши, ала щом го докосна, се успокои.

— Заведи ме при онзи, който те праща — нареди му тя. — Ще стигна докрай, без значение докъде ще ме отведе всичко това!

Конят препусна в лек тръс.