Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (4)

Глава 4

В Йорк старата Мег, прислужницата, чистеше кръчмата, когато Питър Уестфал пристигна за сутрешната си халба бира.

— Г’син Питър — подхвана Мег, — нещо да сте си изгубили снощи? Намерих ей туй, дето седехте снощи с господата.

Тя му подаде малка торбичка — беше или от сърнешка кожа, или от много фин велур.

— О, да. — Уестфал поровичка из кесията си и измъкна петаче. — Вземи, пийни една бира, задето си се притеснила.

Търговецът се върна в къщата си на улица Скапана и се качи в личната си стая на горния етаж. Тя беше просторна, с полегати прозорци-капандури, а мебелировката й се състоеше от три солидни дъбови маси. По масите Уестфал беше наредил какви ли не оръдия на алхимическия занаят. По онова време алхимията и магията вървяха в комплект и бяха достъпни за мнозина.

Придърпа един стол и седна. Разбърза сребърната нишка, стегната около гърлото на торбичката, бръкна с два пръста вътре и внимателно измъкна гладкия жълт камък, който напипа там. Върху него бе гравиран знак, който би могъл да бъде разпознат като еврейската буква алеф.

Уестфал разбра, че това ще да е талисман за заклинания — предмет, който му даваше власт! Такива неща притежаваха най-големите магьосници. С него той можеше да призовава всякакви тъмни сили и да ги командва, можеше да извика из бездната един или няколко духове — зависи как бе настроен талисманът. Уестфал винаги си бе мечтал за талисман, защото без него магиите му нещо хич ги нямаше. Подозираше, че го е изтървал онзи младок със странното излъчване, с когото разговаря снощи след представлението.

Това го накара да се позамисли за момент, в края на краищата талисманът не беше негов. Току-виж собственикът се върнал — нещо толкова ценно и необикновено си го заслужаваше, в такъв случай Уестфал, разбира се, веднага щеше да му го даде.

Тръгна да слага талисмана обратно в меката кесийка, но пак се спря. Едва ли щеше да навреди, ако си поиграеше с него, докато се върне собственикът му. Той със сигурност не би възразил.

Сам-самичък в горната стая, Уестфал се обърна към талисмана:

— Е, добре, хайде сега на работа. Не знам какви магически заклинания трябва да ти пея, но щом си истински вълшебен предмет, ще ти е достатъчно и само да си кажа какво искам. Я ми докарай тука някой дух да му поискам това-онова. И по-живо.

Под погледа му малкото камъче като че изпъшка и въздъхна тежко. Черният знак смени цвета си — първо стана златен, а после се наля в тъмночервено. Захвана да трепери, сякаш вътре в него се криеше малък, но могъщ демон. Взе тънко да жужи.

Светлината в стаята помръкна, сякаш талисманът крадеше сила от слънцето. От пода се надигна прашна вихрушка и се завъртя обратно на часовниковата стрелка. Във въздуха отчетливо заехтяха плътни звуци — все едно мучеше някакво говедо с невъзможни размери. Облак зелен дим изпълни стаята. Уестфал се закашля. Когато най-накрая успя да си поеме дъх, димът тъкмо се разсейваше. Пред очите му изникна млада жена с бляскава черна коса и наперена, ала красива физиономия. Беше облечена в дълга клоширана пола с много плисета и червена копринена блуза със златовезани дракони по нея. Носеше обувки с висок ток и няколко подбрани с вкус бижута. Точно в момента беше страшно ядосана.

— Какво значи това?! — тропна с крак Илит. Талисманът бе я призовал вероятно, защото Аззи последно си бе помислил за нея. Сигурно амулетът бе попил копнежа му.

— Че какво да значи, ами че призовах те — обясни Уестфал. — Ти си дух и сега трябва да изпълняваш, каквото ти кажа. Нали така? — добави той с надежда.

— Не позна. Аз съм ангел, или вещица, ако щеш, а не някакъв си прост дух, и изобщо не съм длъжна да се подчинявам на твоя талисман. Я вземи си го центровай и опитай пак.

— О, извинете. — Но докато Уестфал го каже, Илит вече бе изчезнала.

— По-внимателно този път, ако обичаш — обърна се Уестфал към талисмана. — Доведи ми онзи дух, когото трябва! Хайде де!

Талисманът потрепери, все едно му бе криво, че го гълчат. Издаде мелодичен звук, после втори. Светлината отново помръкна, а после пак засия в пълния си блясък. Нещо изпухтя, появи се кълбо дим и от него излезе мъж, облечен в контешки костюм от тъмен сатен и с островърха шапка. От раменете му се спускаше тежко синьо атлазено наметало, цялото избродирано със златни магически знаци. Имаше брадичка и мустаци и май че беше ужасно вкиснат.

— Сега пък какво! — тросна се той. — Казах на кого ли не, че никой не трябва да ме притеснява чак докато довърша поредната си серия опити! Че как да си гледам научната работа, ако не ме оставят на мира? Ти пък кой си и какво искаш?

— Аз съм Питър Уестфал. Призовах те със силата на този талисман. — И търговецът го вдигна.

— Бил си ме призовал? Абе какви ги дрънкаш? Я дай да го поразгледам. — Брадатият джентълмен пое талисмана и го доближи до очите си. — По произход е египетски, ама отнякъде ми е познат. Ако не бъркам, този трябва да е от оригиналната серия, в която цар Соломон впрегна една доста многобройна тълпа духове бая отдавна. Мислех си, че всичките вече са ги пенсионирали. Откъде го докопа?

— Няма значение — махна с ръка Уестфал. — Нали го имам, това е важното. И сега трябва да ми се подчиняваш.

— Трябва, тъй ли? Ще я видим ние тая работа! — Изведнъж духът нарасна двойно по размери и пристъпи заплашително към Уестфал. Уестфал сграбчи талисмана и го стисна. Хермес изциври и се върна назад.

— Ей, по-полека! — възкликна той. — Не е необходимо да грубиянстваш!

— Този амулет ми дава власт над теб!

— Ох, май тъй излиза — отвърна другият. — Ама, да му се не види, то това си е пълен абсурд! Аз съм бивш гръцки бог и върховен магьосник — наричат ме Хермес Трисмегист!

— Е, май тоя път си намери майстора, Хермес — ухили се Уестфал.

— Май случаят е точно такъв — съгласи се неохотно Хермес. — Ти кой си? Като те гледам, не си магьосник, сигурен съм. — Той се огледа. — И крал не си, щото това няма как да е дворец. Явно и благородник не си. Какъв си?

— Търговец на зърно съм.

— И как докопа тоя амулет?

— Не ти влиза в работата!

— Сигурно си го изровил на тавана на баба си!

— Няма значение откъде го имам! — Уестфал конвулсивно стисна амулета.

— Ей, я не се връзвай толкоз! — трепна в спазъм Хермес. — Ух, тъй по-бива.

Свръхестественият пое дълбоко въздух и си замърмори някакви литании за успокоение. Не му беше времето да се гневи, без значение колко справедлив бе гневът му. Тоя тъп смъртен наистина имаше власт над него — древният амулет му я подсигуряваше. Как ли го бе докопал? Сигурно го е свил отнякъде, защото очевидно нищо не разбираше — или разбираше съвсем малко — от Изкуството.

— Господарю Уестфал — обади се Хермес, — признавам властта ти над мен. Наистина трябва да ти се подчинявам. Кажи ми какво искаш и да не губим повече време.

— Е, тъй те искам — ухили се Уестфал. — Първо, искам един чувал златни монети, прецизно изсечени, които да мога да харча, когато и както си поискам. Английски, френски или испански монети ще свършат добра работа, ама само да не са италиански — тях винаги ги поръбват зле. Искам също и една староанглийска овчарка от добро потекло, като тия на краля. Стига за начало, но после ще искам и други неща.

— По-полека — разпери ръце Хермес. — Колко желания мислиш, че съм длъжен да ти изпълня?

— Колкото си искам! — провикна се Уестфал. — Защото амулетът е мой! — Размаха го бурно и Хермес се сгърчи от болка.

— Ей, ама не така, де! Ще ти донеса, каквото искаш! Само ми отпусни ден-два! — И с тези думи Хермес изчезна.

Не видя никакъв зор с намирането на онова, което Уестфал искаше. В една пещера под Рейн държеше сума ти чували със златни монети — пазеха ги джуджетата, останали без работа след Залеза на боговете. Староанглийската овчарка пък въобще не беше проблем — Хермес съвсем лесно отмъкна песа от някакъв кучкарник край Спотисуоуд. После се върна в Йорк, в стаята на Уестфал.