Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (51)

Глава 6

— Е, Мортън — рече Аззи, — в хубава каша се забърка.

Корнглоу се надигна и взе да мига на парцали. Само миг преди това бе сам в тъмницата на Сфорца и стиснал глава, цяла в отоци и синини, размишляваше над своето нещастие. Килията беше гола, на пръстения й под нямаше нищо освен стиска — две разкашкана слама и Корнглоу трудно би могъл да се устрои уютно там. Но сега отново бе навън. Всичките тия внезапни ходове вече бяха почнали ужасно да му дотягат, а пък странните вълнообразни движения на пространството, които ги съпровождаха, явно му действаха зле на стомаха.

Пред него стоеше Аззи — великолепен в кървавочервения си плащ и меките си кожени ботуши.

— Ваша светлост! — извика Корнглоу. — Как се радвам да ви видя!

— Тъй ли? Боя се, че се налага да ти съобщя, че ти провали приключението си още преди да е започнало както трябва! Как така, да му се не види, изтърва вълшебния кон?

Корнглоу реши да пробута извинението, което по онова време, сиреч в онзи век, пробутваха всички мъже.

— Магьосница ме подмами, о, благородни господарю! А аз съм просто мъж! Какво бих могъл да сторя?

После той описа преживелицата си с прекрасната Леонор. Аззи долови познат почерк.

— Конят там ли си беше преди това?

— Там беше без съмнение, Ваша светлост! Но щом се огледах после, бе изчезнал, а там стоеше само онуй магаре! Можете ли да ми дадете нов кон, сър, та да направя още един опит?

— Не е толкоз лесно да набавиш вълшебен кон — рече Аззи. — Ако знаеше само как сме търсили, докато намерим онзи, щеше да внимаваш повече за него!

— Но сигурно можем да използваме някакъв друг магически предмет вместо него! — примоли се Корнглоу. — Трябва ли да е точно кон?

— Все ще измислим нещо…

— Този път ще се справя, Ваша светлост! О, само че има и още нещо!

— Какво?

— Искам да си променя желанието.

Аззи се облещи насреща му.

— Какво говориш?

— Помолих за ръката на лейди Кресилда, ала по-късно размислих. Вероятно тя не би ме приела, защото не съм получил възпитание на благородник. Но с хубавата Леонор сме си лика-прилика. Нека тя е моята награда.

— Я не ставай глупак — скастри го Аззи. — Вече записахме в тефтерите, че ще получиш Кресилда!

— Ама тя нали е вече омъжена!

— Че нали и преди го знаеше! И какво от това?

— Ами много работи, сър. Нали ще се наложи да живея в същата онази среда, в която живее и нейният съпруг! Не можете през цялото време да се занимавате с моята закрила, нали така?

— Умно го рече — съгласи се Аззи, — само че вече си направил своя избор. Щом е Кресилда, значи ще е Кресилда и толкоз.

— Ама никъде в нашето споразумение не се споменаваше — подхвана Корнглоу, — че не мога да си променя решението! Лекомислието е една от моите най-очебийни характерни черти, господарю, и не е честно да ме молите да се променям точно заради склонността ми към промяна на мнението!

— Ще го прегледам — обеща Аззи. — Скоро ще ти съобщя решението си.

При тези думи той изчезна, а Корнглоу легна да подремне — май друго не му и оставаше.

Но някой грубо прекъсна дрямката му. Беше Аззи — водеше друг бял кон, за който всеки би казал, че сигурно ще да е вълшебен — толкова беше красив.

Разговорът с Леонор потвърди онова, което Аззи през цялото време бе подозирал: тя изобщо не беше земна жена. Беше много едра елфка, който се преструваше на човешко същество.

— Елфите са гадни — оплака се тя на Аззи. — През цялото време ми се присмиват само защото съм по-висока от тях! Великанка съм била! И никой не ще да се ожени за мен! А пък като човешка жена мъжете ме смятат за миньонче и им се харесвам много! Ако се оженя за човек, със сигурност ще го надживея с дълги-дълги години. Но докато е жив, с мен ще си прекарва много добре!

И точно тогава пристигна Корнглоу, яхнал вълшебния кон.

Момичето елф изведнъж се изчерви. Та кой ли няма да се изчерви, ако внезапно силите на Злото се намесят, за да му подсигурят щастието?

— Господарю — обърна се Леонор към Аззи, — знам, че нашето щастие нито ви засяга, нито ви влиза в намеренията, но все пак ви благодаря. Какво ще искате от моя мъж?

— Просто да те вземе и да заминавате право за Венеция — рече Аззи. — Като стигнете там, имам нещо специално за вас, а иначе не знам дали ще имам време да ви измисля някакви приключения за из път.

— Право там отиваме, както го желаете — рече Леонор. — Аз ще го стягам да си гледа работата.

И тъй, любовниците потеглиха, яхнали вълшебния кон, по широкия път към Венеция.

Аззи ги сподири с поглед и поклати глава. Нещата въобще не вървяха така, както очакваше. Май никой от актьорите не вършеше онова, което трябва. „То тъй ще стане — предположи той, — като не им написахме репликите предварително!“