Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (21)

Глава 7

Над вратата на замъка Крак Херениум имаше табела с надпис:

Отвътре долиташе тиха музика. Мелодията беше жива и все пак с нещо избиваше на погребална песен. Аретино не беше точно изплашен — трудно е поет да се уплаши, когато върви редом до своя демон. Демонът си е по-страшен от света около него.

През ниската сводеста врата излезе човек — наведе се, за да може да мине. Беше едър и висок. Над жилетката и сакото му се спускаше мантия, която при всяко движение се вълнуваше. Обут беше с островърхи ботуши. Лицето му бе дръзко, очите — големи и изразителни. Беше гладко избръснат и в израза му се долавяше някаква властна крехкост.

Човекът пристъпи напред и се поклони ниско.

— Аз съм Фатус. А кои ли сте вие?

— Значи това е замъкът на Фатус — заключи Аретино. — Колко вълнуващо!

— Знаех си, че ще ти хареса — обади се Аззи. — С тази твоя репутация на търсач на новото…

— Вкусът ми към новостите се простира повече върху хората, отколкото върху предметите.

— Добър ти ден, демоне. Виждам, че си си довел и приятел — рече Фатус. Очите му проблеснаха.

— Това е Пиетро Аретино — представи го Аззи. — Той е човек.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

— Дошли сме с молба да ни помогнеш, мислим си, че можеш — рече Аззи.

Фатус се усмихна и направи някакъв жест. Появи се масичка с три столчета. На масата имаше вино и купа захаросани плодове.

— Може би бихте похапнали с мен, докато разговаряме? — покани ги Фатус.

Аззи кимна. Седнаха.

Захванаха да дъвчат и да си приказват и след малко Фатус направи друг жест. По команда от някаква задна стая изскочи цяла трупа жонгльори. Бяха от онзи вид, който наричат манипулатори на закона. Взеха да подхвърлят в кръг из въздуха закононарушения и репресивни мерки — прехвърляха си ги от ръка на ръка, нагоре-надолу, навътре-навън. Аззи се учуди и възхити на тяхната сръчност.

Най-накрая Фатус се усмихна и рече:

— Толкоз с илюзиите. С какво мога да ви бъда полезен?

— Чувал съм — подхвана Аззи, — че тук, в твоя замък, пазиш множество стари любопитни предмети.

— Така си е — съгласи се Фатус. — Всъщност всичкото това самичко си идва при мен и аз все намирам къде да го сместя, каквото ще да е. Обикновено са боклуци, но понякога идва и по нещо истинско. Понякога съкровищата наистина са предречени, понякога в историите няма и сянка от истина. На мен не ми пука, аз не правя разлика между истинско и неистинско, реализирано и нереализирано, изявено и скрито. Кое съкровище търсите точно?

— Седемте златни светилника — обади се Аззи, — дадени от Сатаната на Праотеца Адам.

— Знам за какво ми говорите. Имам ги на картинка, можете да ги погледнете.

— Искам ги, ама да са истински.

— И какво смятате да правите с тези светилници, след като се сдобиете с тях?

— Скъпи ми Фатус, захванал съм се с голямо начинание, а тези светилници играят в него съществена роля. Но може би те са ти нужни за някакви твои собствени цели?

— Съвсем не — отвърна Фатус. — С удоволствие ще ти ги заема.

— Това, което съм намислил — обясни Аззи, — е да ги предоставим на няколко човека, тъй че да се изпълнят най-свидните им желания.

— Каква хубава идея — усмихна се Фатус. — Вярно, в света това би трябвало да се случва по-често. Как смяташ да го направиш?

— С помощта на магийки.

— Магийки! — кимна Фатус. — Ех, че хубава идея! С магийки почти всичко можеш да постигнеш.

— Да — съгласи се Аззи. — Това им е хубавото на магийките. Сега, ако ни позволиш, Аретино и аз ще влезем да ги вземем тия светилници, а после ще се върнем на Земята за магийките.