Кейт Куин
Господарката на Рим (6)

Глава четвърта

Теа

— Внимавай с тези гривни, тъпачко!

Празниците Волтурналии отминаха и господарката ми се върна.

— Какво лято! — тя се протегна като котка, невероятно бледа, гладка и очарователна. — Тиволи е толкова красив през август; изобщо не е горещо. Колко жалко, че трябваше да го пропуснеш. Богове, Теа, наистина изглеждаш кафява. Цялата си суха и изгоряла като седло. Както и да е, никога няма да познаеш какво е направил императорът! Маркус разбра новината преди всички други. Развел се е с жена си! Император Домициан, имам предвид. Отпратил я е в Брундизиум или Тоскана, или там някъде. Можеш ли да си представиш? Тя вероятно е имала любовник — говорят за онзи артист, онзи, дето се казва Парис, който играе в Театър Марцелус. Хич не виждам една императрица с актьор, така че вероятно са само слухове, но казват, че Домициан все пак е наредил да го убият. Той е много ревнив съпруг.

— Да разопаковам ли вече, господарке?

— Да. Маркус ще идва на вечеря днес, така че не прибирай жълтата копринена туника. Не си прави труда да вадиш бижутата, не е нужно да съм хубава за него. — Тя се загледа нервно в годежния си пръстен, а после погледът й отново се стрелна към мен. — И така, Теа…

— Жасминовият парфюм, господарке?

— Не сменяй темата, Теа! Как се справи с малката си лятна задача?

— Той не получи последните три писма.

Изящните й черни вежди се събраха.

— Ако си ги загубила…

— Не. — Заех се с шишенцата с парфюм. — Той не пожела да ме приеме.

— Как така не пожела да те приеме?

— Отидох да занеса едно писмо… — говорех с равен тон. — Каза ми да се махам.

— Какво? Защо?

— Не знам.

— Тъпачка, всичко развали! — Лепида замахна и ме зашлеви по бузата. — Трябваше да се досетя, че все някак ще объркаш нещата! Как посмя!

Тя се завъртя и започна да фучи из стаята в ярката си копринена туника. — И как смее той! Той е нищо; той е просто гладиатор. Не знае ли коя съм аз? Ще кажа на баща ми да го хвърли на лъвовете! Аз ще… — Очите й ме стрелнаха отново. — Той си има някоя, нали? Коя е тя? Някоя курва патрицианка? Някое момче трибун?

— Не. Той просто… не обича хората.

— О! — За момент спря да крачи. — Може би е просто срамежлив?

— Ами…

— Кой би могъл да си помисли? Варварина — срамежлив! Предполагам, че си има причини. Искам да кажа, той едва ли някога е бил с някоя като мен! Може би все още може да се направи нещо… — Тя се изтегна елегантно на креслото и ме прониза с острия си като игла поглед. — Не че имам намерение да моля теб да предаваш други писма, след като вече така си оплескала нещата…

Веднага щом се поклоних, за да си тръгна, изпратих благодарствена молитва. Богът на евреите е строг, безпощаден, шегаджия, но понякога е милостив. Да, Лепида Полиа се беше върнала и за мен бе дошъл краят на пеенето по таверните, но пък нямаше да се налага да виждам Ариус отново. А със сигурност, ако не го виждах, нямаше да виждам и как върти меча с две ръце из тренировъчния двор, докато сивите му очи се срещат с моите над острието, за поздрав…

Бойци. Лош избор за… Ами всъщност лош избор за каквото и да е. Знаех всичко за инвестициите, след като живеех в къщата на Полий. Гладиаторите са лоша инвестиция. Твърде бързо умират.

— Теа! — Огромна, влажна ръка се лепна върху лакътя ми и аз погледнах нагоре в развеселените очи на Квинт Полий. — Теа, ти си точно това, което ми трябва.

Загърнат в груба наметка с дълбока качулка, той успя да стигне до Портата на Аврелий.

— Хей, ти! — Един от пазачите го изгледа властно изпод вежди. — Никакво измъкване, тайно като престъпник! Дай да ти видя документа, както е редно… Я чакай, аз те познавам! — Вгледа се по-добре. Ариус покри гладиаторската си татуировка на ръката, но твърде късно… — Виждал съм те на арената. Ти си Варварина! Какво правиш…

Ариус заби и двата си юмрука в корема на пазача и побягна. Шестима стражи го повалиха по средата на прашния път.

Трябваше да имам меч, не можеше да събере мислите си, докато го влачеха към улица „Марс“ за лактите. Никога нямаше да ме задържат, ако имах меч.

— Да, благодаря ви — каза хладно Галий, докато с щедра ръка даваше пари на стражите, — ще бъде окован във вериги по време на тренировките следващия път… Скъсал сухожилието на един от стражите? Със зъби? Може би това ще облекчи болката.

Още пари преминаха от ръка в ръка и четирима от главорезите на Галий сложиха окови на китките и глезените му. Чувайки познатото до болка дрънчене на веригите, Ариус знаеше, че този път няма да има приятелски потупвания и усмивки.

Веднага щом портата се затвори зад ругаещите стражи, Галий се обърна и го удари два пъти силно през лицето с тежката си, отрупана с бижута ръка. Значи все пак под тая провиснала розова плът наистина се криеха мускули.

— Глупаво момче! — изсъска ланистът и зареди низ от гнусни ругатни, използвани от утайката на обществото.

— Произходът ти си проличава, Галий — изрече Ариус и още един удар разтресе главата му и я блъсна в стената.

— Значи предприе великия си опит за бягство, а? — изплю се Галий. — И какво ми струваше това на мен? Доста пари, ето какво ми струваше! Глупаво момче!

Още един солиден удар.

Ариус усети вкуса на кръв в устата си и почувства как в него се надига зловеща бодрост. Побой, вериги и псувни; това е разменната монета, с която умееше да търгува.

— Да пукнеш, дано, Галий! — той оголи окървавените си зъби в злъчна усмивка.

Този път един от главорезите на ланиста дойде, за да свърши черната работа.

— Нанасяш щети върху собствената си инвестиция, не мислиш ли? — запита Ариус замаян.

— О, вече надраснах грижите за инвестициите си. — Очите на Галий бяха тесни процепи, почернени с въглен. — Инвестицията ми вече изтече в канавката. Искаш ли да знаеш защо, Варварино? Защото императорът реши да обяви война на хатите^[1]. Потегля към Германия, за да се присъедини към легионите си, така че кой мислиш ще хвърли пари за игри през септември, когато той няма да е тук, за да ги гледа? Съмнявам се, че изобщо ще има каквито и да било игри. А това означава, че през цялото лято, докато ти се напиваше до безсъзнание, аз губех пари!

— Твърде жалко — съчувствено рече Ариус и една тежка десница разцепи устната му.

— Ти все пак ще се биеш, момче! Може и да не е в Колизеума, може и да не е сред розови листенца и сребърни монети, които се сипят по главата ти, но повярвай ми, ти ще се биеш! На всяка долнопробна арена с крастави лъвове и дърти гладиатори, пред всяка смрадлива редица сергии, където биха се струпали някакви дрипльовци, за да те гледат как умираш — ти ще се биеш! Ще възстановиш всичките пари, които пропилях по теб! И то извън Колизеума, където няма кой да следи за правилата, извън него никой изобщо не си губи времето с правила, така че, когато умреш с вътрешности, провиснали до коленете, и с меч, забит в гърба, аз ще съм там, за да гледам. И ще се усмихвам, скъпо момче, защото ти само хабиш въздуха, който дишаш!

— Не толкова, колкото теб — отвърна му Ариус в замъглен унес. — Ти — ведро с гранясала свинска лой!

Той здраво стисна очи, когато главорезите на Галий се доближиха.

Тази нощ спа по корем. Гърбът му бе разранен почти до костите от въжето, киснато в солена вода. Когато заядливото му настроение се стопи в мъчителните спазми, той си представи една хладна ръка на челото и топъл мек глас, който го успокоява и приспива.

Колизеумът остана празен тази есен, а гладиаторите от големите школи за тренировка се шляеха и си живееха живота. Но боевете кипяха по улиците и в разгара на всеки бой стоеше Варварина.

Имаше долнопробни арени, където пясъкът беше нашарен с бурени, а скамейките бяха препълнени с утайката от най-мизерните квартали, груби мъже с шарещи очи, които аплодираха, когато рукнеше кръвта, и никога не викаха за милост на онези, които губеха с достойнство. Но когато Варварина с един-единствен замах разсече на две гигантския испанец, те зареваха, скочиха на крака в същинска вилнееща буря от одобрение и се втурнаха на арената като море.

Имаше западнали таверни, където масите бързо се разтребваха, щом се извадеха ножовете, а труповете на губещите бяха изхвърляни в Тибър. Когато Варварина напъха два тънки ножа в ноздрите на един чужденец моряк, беше окъпан във вино и разнасян из стаята на гърбовете на почитателите си.

Имаше тъмни улички в крайните квартали, където с ножове ограждаха импровизирани арени, а уличните побойници се убиваха един друг за шепа медни монети. Варварина беше пуснат срещу трима братя, майстори на ножа, от Субура, а когато и тримата лежаха проснати неподвижно в краката му, той се завъртя и промуши с меча си ходилото на един оплакващ се техен привърженик.

Той се би и когато разкъсаната му от тризъбец десница беше превързана през рамото, и когато дръжка на нож строши два от пръстите му, и когато кръвта от разрязаното му чело се стичаше в очите му и го заслепяваше. Той се би с незаздравели кости и с разкъсани мускули, и с натъртвания, и с изгаряния от факла. Той се би с мечове и копия, с ножове и мрежи, и дори с голи ръце, както направи през един топъл есенен следобед, когато под воя на овациите изтръгна с пръсти гръкляна на един мъж.

Той беше героят на тълпата, любимецът на бедняшките квартали, а плебеите на Рим изливаха безропотно парите си в ръцете на Галий, за да могат да се блъскат в разнебитени стадиони и да следят всяко негово движение. Те казваха на децата си, че той е демон, брояха белезите му и водеха отчет на убитите от него; ревяха и трепереха, и кряскащи се връщаха за още. Те го завличаха, капнал от умора и кървав в таверните, където той седеше, обливан с вино и заобиколен от курви… Криеше се, раздразнителен и готов да убива в своя самотен ъгъл, и излизаше от летаргията си само за да замахне към някой случаен почитател, дръзнал да се приближи към него прекалено близо.

Черният демон в главата на Ариус подскачаше и ликуваше сред дълбока до колене река от кръв и виеше от щастие.