Кейт Куин
Господарката на Рим (12)

Глава девета

Противникът с мрежа и тризъбец беше Тракиеца, прославен в Силиция, който обаче трепереше от ужас, че ще трябва лице в лице да се изправи срещу Варварина в Колизеума. Ариус го уби с бързина и безразличие, като проби с върха на меча си челюстта му, и излезе с горда крачка през Портата на живота. Почитателите ликуваха, а демонът се прозя и отиде да спи някъде дълбоко в съзнанието му.

— Много добре, скъпо момче! — Галий почти не вдигна поглед от сметките си, когато Ариус се прибра и се отби при казармения лекар за обичайния преглед. — Върви да се напиеш, ако искаш. Опитай се да се върнеш преди зазоряване. Нали?

Последва обичайното вилнеене в таверната на любителите на игрите, обичайното трошене на кани за вино и на прозорци. Те знаеха, че трябва да стоят настрана — беше юли, улиците се нажежаваха под огненото месингово слънце, а всички знаеха, че нравът на Варварина беше мрачен и избухлив през летните жеги. Едно момиче се доближи, като се усмихваше неспокойно.

— Аз съм Фулвия — каза то запъхтяно, докато той пиеше направо от бурето с пиво. — Ти си Варварина, нали?

Той я погледна. Сини очи. Светла коса. Става.

— Видях те днес на арената. Ти си чудесен боец…

Ариус посочи с пръст нагоре по стълбите, където собственикът на хана му даваше да ползва една стая. Тя се засмя и тичешком се втурна към леглото. Момиче без особени изисквания. Нямаше нищо против, когато той завъртя лицето си към стената след това и млъкна. Никоя от тях нямаше нищо против, тези дузини момичета, които бяха споделяли леглото му през последните години. Те изглеждаха разочаровани, ако им говореше, сякаш говоренето разваляше загадъчността. Те искаха Варварина мрачен, мълчалив, тайнствен.

За него нямаше значение. Вече не искаше да говори с момичета. Никога вече.

Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето й вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните й; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето й, щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.

Вероятно вече бе мъртва.

Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица „Марс“. Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.

Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.

— Това е третият чифт ръкавици за тази година — изсумтя той.

Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки, към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.

— Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.

Той подръпна закачливо коприненото й ухо, а тъмният й поглед безнадеждно му напомни за Теа.

Теа

Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.

— Теа? — Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. — Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?

— Да, готова съм.

Закопчах последната гривна на мястото й и се огледах за лирата си.

— Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.

— Скъпият Ларций — усмихнах се аз.

Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.

Но!

— Моят иконом ми каза, че имаш прекрасен глас, дете мое — приятният интелигентен говор на патриций ме изненада, както и благостта в очите, които ме преценяваха. — Чул те е да пееш в някаква окаяна постройка на брега. Какво е правил в точно този квартал на града, няма да го питам, но независимо как предпочита да прекарва свободното си време, преценката му за музика е почти толкова добра, колкото моята. Кажи, можеш ли да изпееш „Очите на Ситера“?

След едночасов рецитал в слънчевия атриум развеселеният ми нов господар — който явно не беше сводник — повика една симпатична освободена робиня, която му беше горе-долу като съпруга:

— Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван — можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!

— Ооо, млъкни, Ларций — изсмя се Пенелопа. — Объркваш горкото момиче.

Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая — толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.

— Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му — „Конюшните на Ларций“. Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!

— А той какво печели? — попитах предпазливо.

— Удоволствието да те слуша как пееш. — Тя ме потупа по ръката. — И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече…

Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:

— Ще трябва старателно да научиш това, дете мое — хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове…

— Ларций, престани! — сгълча го Пенелопа. — Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо — добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.

— Много голямо — казах с чувство.

— Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! — запротестира Марций.

— Искам да започна с упражненията — намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. — Искам да започна веднага.

Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.

Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.

— Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.

От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.

— И все пак трябва да признаеш — казваше той, когато му противоречах, — че що се отнася до музиката, винаги съм прав!

Пенелопа ме къпеше в мляко, за да избели кафявата ми кожа, миеше косата ми с отвара от градински чай и бъз, за да й придаде блясък, мажеше ръцете ми с масла, за да омекоти старите мазоли.

— Ти вече си творец! — казваше тя, докато ме учеше на етикета за изискана вечеря и на елегантно водене на разговор. — Ще ти трябва сценично име. Нещо студено и възвишено, струва ми се. Калиопа, може би, или Ерато — музите на епоса и на поезията…

И така аз преминах от Леа от Масада, през Теа на Ариус, до безименна курва от крайбрежието, и накрая — до най-новия славей на Ларций — и като цяло, животът беше хубав! Всичките музиканти на Ларций носеха малък меден пръстен, на който беше гравирано името му, но иначе господството му не ни тежеше. Дотолкова не ни тежеше, че беше трудно да повярвам, че бяха изминали пет години. Пет години уроци по пеене, упражнения с лира, бъбрене с гостите и спорене с Ларций за интерпретациите на песните. Пет години на музикални изяви: интимни вечери, изискващи тихи любовни балади, шумни прощални пиршества, където се слушаха само жизнерадостни пиянски песни. Пет години…

Както бях правила всяка нощ през последните пет години, аз се въоръжих със сивата си туника и сребърните гривни, взех си лирата и отидох да погледна спящата си рожба, преди да изляза, беше точно на пет и си имаше име, но не беше това на баща му. Вече никога, никога не мислех за баща му.

 

 

— Чувам, че ухажваш някаква музикантка. Или беше танцьорка?

Паулиний потърка гузно челюстта си.

— Всичко ли знаеш, татко?

— Просто си държа ушите отворени, момче. — Гласът на Маркус звучеше развеселен.

— Тя е великолепен творец — каза Паулиний твърдо.

— Не се съмнявам в творческите й способности, която и да е тя.

Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.

— Не е ли време да се ожениш? — продължи Маркус. — Би ми харесало да си имам снаха.

— Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.

— Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.

— Така ли? — каза Паулиний с нотка на съмнение.

Маркус се изсмя.

— Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.

— Но тя си има собствени приятели, нали?

— Да — отговори той кратко, — не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще й се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.

— Заклет ерген като теб да възхвалява брака? — усмихна се Паулиний.

— Вече да.

Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.

— Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. — Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. — Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.

Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.

— Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… — Той седна на мраморния ръб на фонтана. — Какво мисли императорът за него?

— Императорът? — Маркус откри още един изсъхнал грозд. — Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.

— Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. — Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.

— Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.

— Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?

— Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.

— О! — Паулиний се опита да осмисли чутото. — Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от…

— От?… — Маркус му отправи сух поглед. — Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?

— Е, не е моя работа, не отричам, но дори и тук достигат слухове…

— Имаш предвид слуховете, че Домициан се заглежда по племенницата си Юлия?

— Аз нямам мнение по въпроса. Хората говорят. Но все пак той наистина екзекутира съпруга й за държавна измяна… А императори са се женили за племенниците си и преди. Четвъртата съпруга на император Клавдий…

— Която сложи отрова в гъбите му. Не е особено добър пример за подражание.

— Ами Юлия не би сложила отрова в ничии гъби. Поне такава си я спомням от времето, когато беше дете.

— Да, императорът е доста привързан към нея.

— Колко привързан?

— Не е добре да се доверяваш твърде много на слуховете. — Маркус разклати листата на лозата с нежно движение на пръстите си. — Императорът екзекутира мъжа на Юлия за измяна и оттогава се опитва да й се реваншира със своята доста грубиянска представа за любезност.

Паулиний си припомни малката Юлия, която беше негова дружка в детските игри: сериозно момиче със сламен цвят на косата, която винаги искаше да бъде знаменосецът в игрите му.

— Не мисля, че наистина тези слухове са…

— Тогава защо питаш? — отвърна със сух тон Маркус.

— Е, приятелят ми Верий служеше в двореца… И той не вярваше на тези слухове, но каза… — Паулиний направи пауза — че вижда как Юлия изведнъж се свива всеки път, когато императорът влезе в стаята. Сякаш се страхува от него.

— О, да, така е — каза Маркус, — но тя се ужасява от всичко. Все още спи със запалена лампа в стаята си, защото не понася тъмнината. А Домициан, дори когато се държи мило, пак вдъхва страх. Тези слухове може би са придобили популярност, защото самата Юлия вярва в тях.

— Вярва във…?

— Не си виждал Юлия, откакто бяхте на десет. Тя не е… същата, откакто баща й почина. Винаги е имала въображение, но сега говори за очи в мрака и за несъществуващи гласове… — Той замълча. — Робите казват, че гладува. Императорът трябваше да заповяда да я хранят насила, а тя изпадна в истеричен пристъп и се опита да си изскубе косата. — Строгият сенаторски поглед на Маркус се стрелна към сина му. — Това е само за твоите уши, Паулиний!…

Паулиний кимна и преглътна.

— Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че Юлия е…

— Луда — каза Маркус, — въпреки че искам да се надявам, че просто губи почва под краката си в един свят, който е твърде сложен за нея. Мога да кажа същото и за Лепида.

Лепида? Паулиний с благодарност се вкопчи в смяната на темата:

— Защо я доведе чак тук, татко? Чух, че се е превърнала в център на вниманието за цял Рим.

Маркус направи гримаса:

— Това грозде е ужасно. — Той метна чепката във фонтана. — Втората ти майка може и да изглежда очарователна и земна, Паулиний, но все още е много млада. Свободата й завъртя главата и на нея прекалено много й хареса. Е, лоша компания, отдадена на разврат и гуляи. Трябваше да го спра, но не исках да й отнемам младостта само защото съм стар и изморен и искам да прекарвам вечерите си в библиотеката. А и тя изглеждаше толкова щастлива, когато отлиташе към своите приеми. Трудно е да й откажеш каквото и да било.

Паулиний изведнъж си представи Лепида, смееща се и забравила за околния свят сред гнездо с усойници.

— И какво се случи?

— Всяка седмица вечеряхме в двореца. Не биваше да я водя там, но тя ме умоляваше толкова очарователно…

— И?

— Привлече погледа на императора — каза простичко Маркус.

Кратка пауза.

— О! — каза Паулиний.

— Отначало не си мислех, че е нещо особено. Той я загледа, но той заглежда всички. Но когато миналия месец Лепида получи императорска покана: вечеря в двореца, без мен…

— Ти какво направи? — Паулиний се увлече от разказа.

Маркус сви рамене.

— Изпратих обратно съобщение, че е болна и ще заминава за морето, за да се възстанови. Тръгнахме за Брундизиум още същата вечер.

Паулиний събра мислите си.

— А тя как го прие?

— Ядоса се и поплака малко. — Маркус се наведе към ръба на фонтана до Паулиний и сложи ръце на коленете му. — Не мисля, че осъзнаваше какво означава поканата. Тя е наивна по някакъв странен начин. Единственото, което виждаше, е, че я откъсвам от пиршествата и забавленията. Но през последната седмица се е поуспокоила.

— Но, татко, ти дори не изглеждаш ядосан… На императора, имам предвид. Че се е опитал да се добере до съпругата ти.

— О, той се опитва да се добере до съпругите на всички. Домициан харесва всичко живо, което е облечено в стола. Но за разлика от много от предишните ни императори, той няма нищо против, ако жената или съпругът й кажат „не“. Винаги има изобилие от млади жени по света за него. Сега е отново в Германия, воюва срещу хатите и вероятно е забравил, че Лепида съществува.

— Не го разбирам.

— Че кой разбира императора? Императорът, Паулиний, е човек, свикнал на абсолютна и божествена власт. Човек, който планира добруването на хиляди, твърде често е прекалено зает, че да се замисля за добруването на отделния човек. Дори и най-добрите императори са такива; дори и император Август Богът, нашият предшественик. Домициан не е Август; той е коварен и своенравен като всички Флавии. А и не е бог. Но съм виждал осем мъже да носят пурпурната тога, а на Домициан това му приляга по-добре, отколкото на мнозина. Не бях особено впечатлен от него, когато беше момче, но се превърна в един от най-добрите администратори, които съм виждал, и в доста добър военачалник също така. — Маркус погледна сина си. — Ще ми направиш ли една услуга, Паулиний Август?

— Каквото кажеш, татко.

— Наглеждай Лепида заради мен. Не ми харесва, че трябва да я оставя, но се налага да се върна в Сената след две седмици. Тя ще има нужда от компания.

— Имаш честната ми дума — отвърна Паулиний почтително и изведнъж осъзна, че все още държи гроздето в дланта си, прехвърли го в другата си ръка и почти загуби равновесие на ръба на фонтана. — Е, можеш да разчиташ на мен — обеща той.

— Не бих могъл да искам повече — усмихна се Маркус. — И така, какво ще кажеш да отидем да си намерим малко вино вместо това ужасно грозде и да вдигнем подобаващ тост?

— Както кажеш, татко.

Те се отправиха към атриума, крачеха с еднаква походка с ръце, кръстосани зад гърба, превитото рамо се докосваше до стройното.

Лепида

Съдбата ми беше отредила да бъде императорска любовница. „Лепида Полиа — любовницата на императора“ — колко по-добре звучи от „Лепида Полиа — сенаторска съпруга“. От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност — да се добера до него.

— Съпругата ми, цезаре — ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. — Лепида Полиа.

Направих много нисък поклон.

Наш Господар и Бог — така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.

Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той й обръщаше.

Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни — ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, — то тя трябваше да притежава нещо забележително.

Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.

— Яж, Юлия! — нареди й Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите й се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.

Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.

Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.

— Винаги е била толкова крехка — каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. — Горката Юлия!

— Горката Юлия — съгласих се аз.

Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.

Аз щях да се задържа.

— Лепида… — Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. — Колко величествено!

— Благодаря, Господарю и Бог наш! — Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.

— Пееш ли, Лепида? — обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.

Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.

— Не, Господарю и Бог наш! — казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.

— Жалко — той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.

А аз се наведох към него и казах:

— Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.

Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.

И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз знаех, че се гърчи от ревност.

Следващата седмица — покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.

Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо…

— Лепида?

— Почивам си, Маркус.

Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.

Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.

— Маркус? Какво…

Той ме прекъсна:

— Получила си покана за вечеря? От императора?

— Ами да.

Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.

— Възнамеряваш да отидеш?

Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.

— Как да откажа на императора, Маркус? — попитах с най-медените си нотки.

Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.

— Ирис — каза той, — би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.

Изправих се изумена.

— Какво?

Гласът му беше по-силен от моя.

— Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето й.

— Маркус, не можеш…

— Да — потупа ме по бузата той. — Мога.

След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.

— Не! — извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?

— Съжалявам, Лепида — повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.

Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.

Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.

— Ирис — дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, — извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна…

 

 

— Риба ли ловиш, Сабина?

Маркус се усмихна, наведен над дъщеря си: застанала на колене до фонтана в градината, тя бъркаше с пръсти във водата.

— Галя ги. — Тя се протегна към един проблясък от лъскави люспи. — Опитвам се да ги погаля — поправи се тя.

— Нека ти помогна. — Маркус застана на колене до нея. — Ще ги подгоня към теб и ти ще можеш да ги галиш колкото си поискаш. Но нежно.

Тя прокара пръстчето си по покрития със сиви люспи гръб на шарана. Кротко момиченце е неговата Сабина. Вълнението предизвикваше у нея гърчове.

Те разлюляваха водата на кръгове. Маркус се зачуди дали дядо му Август някога е потапял краката си във фонтан заедно със собствената си дъщеря. Но дъщерята на Август не беше свършила добре — беше умряла сама и в изгнание. А осиновените му деца всички загинаха преди него: убити, отровени, удавени. Всичките млади. Маркус погали лъскавата кафява коса на Сабина; помисли си за изрядното войнишко поведение на Паулиний и за сериозните му очи. По-добре е да не си император.

Сабина вдигна поглед към него и се усмихна. За миг лед скова сърцето му. Някога Юлия гледаше така, когато беше на четири и се мъкнеше след търсещия приключения Паулиний като невръстен легионер. Щастлива и доверчива, и здрава…

— Татко? — чу той гласа на Сабина. — Татко, изпусна рибката.

Маркус погледна надолу към Сабина.

— Така ли направих? — Отново се усмихна, когато тя плъзна ръцете си във водата. По-добре да не си император!

Лепида

Вечерта падна красива. Вечерята беше великолепна, цветята прекрасни, лютните звънтяха нежно в скрития алков. Триклиниумът, целият в аскетичен бял мрамор на сиви жилки и обикновени възглавници в републикански стил, беше твърде обикновен, че да е модерен, но това беше предимство за мен. В бледорозовата си стола и бледорозови перли аз бях центърът на стаята, на фона на прозореца, гледащ към изумруденоблестящия залив.

— Надявам се, не си обещал на Сабина приказка? — Играех си с един свободен кичур коса. — Мислех си довечера да се оттеглим рано.

— Бях планирал да започна новия си трактат — каза Маркус меко, но с блясък в очите. — Предполагам, че може да почака.

— Хубаво.

Добре премерена пауза. Точно когато се протегна да хване ръката ми, аз непринудено измърморих:

— Маркус, обмисли ли идеята пак да се върнем в Рим?

— Радвам се, че го споменаваш. — Той наведе посивялата си глава, за да целуне дланта ми. — Имам планове за връщане…

— Така ли? — Увих ръцете си около врата му. Бижута, приеми, любовници. Императорът… — О, Маркус, обожавам те!

— Лепида — той се отдръпна, за да ме погледне в очите, — скъпа, ти ще останеш тук. Крайно време е да забавиш малко ритъма. Сабина почти не те вижда…

— Сабина няма нужда от мен!

— Напротив, има! Отчасти заради нея реших да ви оставя и двете в Брундизиум. Морският въздух е добър за нея. Помолих Паулиний да ви наглежда. Ще ти бъде кавалер, ако се отегчаваш.

Наведох се напред вплетох ръце около врата му.

— Не можеш да ме оставиш — прошепнах в ухото му, — твърде много ще ми липсваш. Аз няма ли да ти липсвам? — И когато отвори уста, за да ми отговори — само да можех да го накарам да спре да говори! — целунах го…

— Още ли искаш да ме изоставиш? — измърках аз доста по-късно. Сега вече не можеше да каже „не“. Щях да спя с него всяка нощ ако трябваше; щях да му казвам, че с грозното си прегърбено тяло изглежда като Аполон, но той определено щеше да ме заведе обратно в Рим!

— Трудно е човек да те остави — той погали шията ми, — но бих предпочел да съм малко самотен, отколкото да гледам как те отнася вихрушката.

— Какво трябва да означава това? — Даже и след четиригодишен брак не можах да го отуча да говори с тези тъпи загадки.

— Нищо — целуна ме той по бузата. — Заминавам следващата седмица.

Изправих се в леглото и стиснах чаршафа.

— Ами аз?

— Извинявай, Лепида, но…

Това беше всичко, което каза. Въпреки всичките ми доводи, сълзите ми, целувките ми, това беше всичко, което каза! Извинявай. Все още не можех да повярвам. Той не можеше да казва „не“! Не и Маркус, точно толкова податлив и отстъпчив като баща ми!

Но го направи. Тръгна си, без да погледне назад.

— Скоро ли ще се върне? — тъжно попита Сабина.

— Че кого го интересува? — сопнах й се аз и влязох обратно вътре. Обратно в тъпата скучна къща в тъпия скучен град, където тъпият скучен Паулиний покорно чакаше да ме забавлява.

— Имам главоболие — изръмжах му аз и тогава тъпата ми скучна дъщеря изведнъж се разрева, а после се свлече на земята като гърчеща се купчина и всички се засуетиха около нея.

Аз се оттеглих на горния етаж, докато се суетяха около нея, и се проснах на лектуса си. Все още не е твърде късно! Не може да е твърде късно! Домициан беше заминал, да, обратно в Германия при войските си. Но аз щях да се добера до него — не е твърде късно за това! И определено не е твърде късно да дам на съпруга си урок!…