Кейт Куин
Господарката на Рим (39)

Глава трийсет и четвърта

— Вълците се събират!

— Цезаре?

— Мислят си, че никой не ги забелязва! — Домициан кръстосваше от единия край на спалнята до другия. Собственото му мътно отражение го следваше по облицованите с лунен камък стени на стаята. — Но когато си бог, виждаш всичко!

Паулиний пристъпваше от крак на крак. Той понечи да каже нещо, но се отказа.

— Луната ще се окъпе в кръв, когато навлезе в знака на Водолея… — Домициан шепнеше едва чуто. — И ще бъде извършено деяние, за което ще говори целият свят!

Сърцето на Паулиний болезнено биеше в гърдите му. Сега — сега — сега беше моментът!… Внезапно усети, че не може да говори. Той чу острото жужене на муха и в същия миг ръката на Домициан се стрелна. Жуженето заглъхна, когато малките крилца се оказаха затворени в императорската шепа и Домициан се усмихна. — Мухите вече не ме интересуват! — каза той на Паулиний. — Хората имат толкова по-разнообразни реакции…

— Цезаре? — осмели се най-сетне Паулиний.

— Да? — Той лениво размаза мухата.

— Мисля, че трябва да се видиш с една жена… — каза го спокойно.

— Не и преди петия час. Знаеш заповедите ми.

— Тя казва… тя казва… Мисля, че трябва да я приемеш…

— Кого?

— Атина, цезаре.

Тишината се разпростря на вълнички около името й.

— Атина?…

Трепет в гласа му? Императорът все още стоеше с лице към ъгъла, пищната пурпурна роба се спускаше на величествени дипли надолу от раменете му, светлината на лампата прозираше през оредялата му коса.

— Накара ли да я съблекат и да я претърся за оръжия?

— Да, цезаре.

— Тя скри ли лицето си от срам? — Домициан вдигна ръка преди Паулиний да успее да отговори. — Не, тя не би го направила. Гледала е право напред, нали, докато пазачите са я опипвали. Сякаш й е безразлично. Също като Юлия, когато спря да яде. Дано душата й не намери покой!

— Да не намери?… Кой, цезаре?

Домициан се обърна.

— Нека влезе!

Той седна на леглото, едната му ръка се плъзна под възглавницата към камата, която Паулиний знаеше, че държи там.

— Внимавай! — прошепна той на Теа, докато влизаха в стаята просто едно дихание за предупреждение, но тя дори не мигна. Просто застана в рамката на вратата, с коса, загърнала раменете й, с празно лице… но очите й бяха бдителни…

— Атина? — Императорът звучеше развеселен. — Добре изглеждаш. Дръзка дори! Подобаващо за майка на отроче гладиатор. Идваш да молиш за сина си ли?

— Да, цезаре.

— Защо днес? Помислила си, че можеш да молиш за милостта ми сега, в случай че умра след един час, както предсказва астрологът?

— Да!

— Практичен народ сте вие евреите…

— Такива сме.

Домициан удари с длан коляното си и Паулиний потръпна. Императорът беше спокоен и се шегуваше, изправен пред разбунтувани легиони или пред боядисаните в синьо дивашки племена на хатите, но днес единственото, пред което можеше да се изправи, беше съдбата… и Теа.

— Ти никога не казваш нищо — рече Домициан, като я гледаше с широко отворени очи. — Не, наистина… Бих накарал да ти изтръгнат главата от тялото, само така ще мога да я отворя и да видя какво има в нея… Но аз знам какво ще открия!

— Какво ще откриеш, цезаре? — приближи се тя.

— Нищо. — Той прокара пръсти през краищата на струящата й коса. — Дим и песен.

— Цезаре — тя пристъпи напред и притисна бузата си към дланта му. — Моля те!

— Молиш да пощадя сина ти ли? Защо да го правя?

— Защото е дете!

— Вие евреите нямате ли поговорка: „Греховете на бащата ще се плащат от децата“?

Паулиний зяпна от почуда, но не намери какво да каже. Нищо, нищо не можеше да спре ожесточения двубой, който се разиграваше пред очите му!

Теа протегна ръце.

— Милост! Милост, Домициан!

Домициан наведе главата й:

— Заболя ли те, когато го накарах да се бие в Колизеума?

— Знаеш, че е така… — Отново притисна лицето си към дланта му. — Моля те, пусни Викс да си върви! Вземи мен вместо него!

— Ти си обикновена пееща еврейка. Защо мислиш, че те искам?

— Защото е така.

— Проклета да си! — Домициан я пусна рязко и се извърна от нея. — Проклета да си! Обикновена пееща еврейка, а си единствената, която има смелостта да ми отвръща! Единствената…

Гласът му се разтрепери за миг, а Паулиний видя как очите на Теа проблеснаха. Тя пристъпи напред и прокара ръка по ръба на леглото.

— За какво всъщност ти е притрябвал Викс? — каза умолително тя. — Каква ти е ползата от него? Ти не обичаш децата, и то обикновените деца, а той е абсолютно непоносим!

— Правилно. — Домициан се обърна. — Той от мен ли е?

Тя примигна.

— Знаеш, че не е. Твърде е голям, за да е твой син…

— Знам. — Домициан погледна към тавана замислено. — Предполагам, че така е по-добре. Един бог не може да има синове. Самият Юпитер убива собствените си деца от Метис, когато разбира, че ще станат по-велики от него. Но Викс…

— Какво?

Домициан сви рамене.

— Той ме забавлява…

— Аз също те забавлявах някога… — Теа направи още една стъпка напред. — Нали?

Той отново протегна ръка към бузата й. Но този път уви косата й около ръката си и я накара да падне на колене.

— Страхуваш ли се от мен? — попита той и за пръв път Паулиний видя ужаса, изписан на лицето му. — Страхуваш ли се от мен, Атина? Кажи го! Моля те, кажи го! Моля…

И тогава тя го каза:

— Да!

Лепида

Късото разстояние до Домус Августана ми отне почти цял час. Някаква каляска се беше преобърнала на една улица; другите каляски и носилки не можеха да помръднат. Загубих още време, за да убедя преторианеца да ме пусне да вляза. Само уверението, че имам сведения за заговор, плюс достатъчен брой сестерции ми осигуриха достъп. Доста променена обстановка — няма вестоносци, няма придворни, няма тъжители, притичващи през пищно украсените зали в най-фините си коприни и с изтънчени парфюми. Само групички притеснени роби и огромни орди от стражи.

— Лепида! — Викс, младият любимец на Колизеума, ме хвана за лакътя непочтително. — Търсех те! Аз и префект Паулиний…

— Очаквали сте ме?

— Получихме известие, че идваш. Ще те заведа при императора. Той съвсем се е побъркал, само ти можеш да го успокоиш!

Усмихнах се и му позволих да ме хване под ръка, като си представях главата му, набучена на копие точно до тази на баща му. Беше толкова хубава картинка, че не забелязах кога ме поведе по грешния коридор… Празна галерия за роби, а не императорските зали…

— Това не е…

Той хвана лактите ми зад гърба и подсече коленете ми с професионално движение. Още преди да падна върху мозайката, вече здраво ме бе притиснал с коляно между плешките.

— Какво правиш?!

Викс изви ръцете ми зад гърба и започна да ги завързва с въже, което изтегли от ръкава си.

Аз се извивах и гърчех под него, драсках ръцете му. Той се премести, така че да не мога да го достигна, коляното му натискаше гърба ми с оловна тежест. Невъзможно! Абсурд! Аз бях зряла жена; той беше момче на тринайсет. Абсурдно е да може… да ме държи… ох, ръката ми… как така… невъзможно…

Поех си въздух, за да изпищя, а той натъпка парцал в устата ми…

Това не беше възможно!… Та той бе дете!

Завързваше глезените ми.

Ритах и се борех. Крещях ругатни през кърпата. Той ме хвана за краката и ме повлече по коридора като дрипа. Довлече ме до една малка вратичка в стената, която изглеждаше като да е на килер. Не може да е килер…

Килер беше.

Той спокойно ме дотътри и ме навря вътре. Свих крака, за да го изритам, но той отскочи настрани и набута коленете ми през вратичката.

Не! Не! Лепида Полиа, която скоро щеше да стане императрица и господарка на цял Рим — натъпкана в килер с метли от някакво дете бандит!

Вратичката се затвори. Той стоеше от другата страна и дишаше малко тежко, а аз чаках да чуя подигравките му. Но също като баща си, той не си пилееше думите напразно. Просто се обърна и ме остави там, свита сред тъмнината. Чух неясно гласа му по-надолу по коридора.

— А, ти ли си, Несий? Виж, ще ми направиш ли една услуга…

— Императорът има нужда от теб — неясно изрече астрологът. — Сега.

Викс изруга.

— Виж, намери префект Норбан и му кажи, че съм се погрижил за Лепида. Става ли?

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на астролога беше леко въпросителен.

— Не е твоя работа! Само му кажи, че вече няма да ни се пречка. А, да, по-добре недей да се ровиш из килерите!

Отдалечаващи се стъпки.

Теа

Погледът в очите на сина ми ме ужаси, когато стражите го бутнаха през вратата, но в момента всичко, което можех да направя, беше само да го гледам. Висок почти колкото мен, с по-развити мускули на дясната ръка от упражненията с щит. О, Викс…

— Нахвърли се върху мен, Млади Варварино — каза императорът — и тя ще е мъртва!

Можех да усетя как Домициан се усмихва над главата ми. Блесналите му очи, руменината, обагрила страните му, и устните му, разтворени в онази флавиевска усмивка, която можеше да омае дори боговете. Ръката му небрежно се спря на врата ми, а косата ми обгръщаше ходилото му, както стоях свита на пода.

— Поздрави сина си, Атина! — каза императорът, докато галеше шията ми.

— Здравей, Викс — промълвих иззад завесата от косата ми и видях как шокът, изписан на лицето му, отстъпи място на същински ужас.

— Кажи „здравей“, Версенжеторикс! Като добре момче…

— Ти… — Викс звучеше сякаш беше ял пясък от арената. — Ти каза, че ще я оставиш на мира!

— О, но тя сама дойде при мен. За да моли за живота ти, разбира се. Което естествено изисква голяма храброст, защото… Кажи му защо, Атина…

Аз направих гласа си нисък и треперлив. Най-доброто представление, което трябваше да изиграя през живота си, а дори нямаше музика.

— Защото се страхувам от теб!

Домициан притисна стъпалото си към рамото ми и ме бутна на пода.

— Накарай сина си да го повярва. Накарай го да види…

— Добре! — Изправих се на колене, докато хапех силно устните си, за да накарам сълзите да бликнат от очите ми. — Добре, ужасена съм! Това ли искаш да чуеш? Всеки път, когато ме докоснеш, всеки път, когато ме погледнеш — не мога да мисля, не мога да дишам! И те мразя! Мразя те! Мразя те!… — Започнах да хлипам, но очите ми горяха сухи, скрити в дланите ми.

Домициан отметна глава назад и се изсмя, сякаш беше чул някаква шега. Видях как Викс се спусна към него, но императорът просто щракна с пръсти, без да спира да се кикоти, и двама преторианци сграбчиха сина ми за лактите.

— Не си ли същински пример за предан син, Версенжеторикс?

Викс се гърчеше, за да се освободи, мускулите му се издуваха като змии под кожата и… И изведнъж спря… Защото аз го стрелнах с поглед между разперените си пръсти — поглед от чисто желязо! Викс, ти никога не си ми се подчинявал, през целия си живот, молех се аз. Подчини ми се сега!

— Ти се страхуваш от мен!… — Домициан ме погали по косата, както се гали куче.

— Да, Господарю и Бог наш — казах и веднага скрих лице в дланите си.

— Долу лапите от нея! — изрева Викс.

Домициан се намръщи. Пусна косата ми, пресече стаята и удари Викс два пъти в лицето. Юмруците му паднаха тежки, като чуковете на Вулкан.

— Мълчи сега! — каза той. — Ще се заема с теб по-късно… Какво?

Императорът се обърна и проследи проблесналия поглед на Викс, но единственото, което видя, бях аз, тресяща се до леглото. Беше ми отнело само миг, докато Домициан беше обърнат с гръб, а стражите се бореха да удържат Викс — само миг, за да плъзна ръка под възглавницата и да взема камата му. Още един миг, за да я запратя под леглото и после да продължа да плача — непредставляваща заплаха за никого.

Домициан прекоси стаята отново и се спря до мен.

— И така… Докъде бяхме стигнали, Атина?

Стражите удряха Викс, за да го усмирят, а аз копнеех да скоча и да грабна камата. Не още! Наведох се напред и заплаках, когато синът ми увисна безпомощно между двамата преторианци, а императорът ме придърпа в скута си на леглото…

— Плачеш? — каза той. — Ти никога не си се разплаквала лесно…

Сега ми се струваше доста лесно.

— Може би ще те направя пак моя още веднъж — заради добрите стари времена, така да се каже. Синът ти може да гледа. Но след това, скъпа, не мисля, че ще си направя труда да гледам как умираш. Една мъртва еврейка не е много по-различна от всички останали, нали така?

— Цезаре — два пъти почукване на вратата и гласът на Паулиний. Никога през живота си не бях чувала нищо, което да е толкова добре дошло! — Може ли за момент?

— Влез!

Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог…

— Пристигна един роб, цезаре — каза Паулиний, — който твърди, че знае за подготвен заговор…

— Заговор ли? — Домициан се изправи стреснат. — О, богове, колко е часът?

Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:

— Малко след шест. — Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. — В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!

— Шестият час? — очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.

— Шестият — Паулиний звучеше смутен. — Мислех, че следиш…

— Ами… разсеях се — усмивката на Домициан стана широка. — Най-сетне и Несий да сбърка! Той и неговите звезди! — Господарят и Бог на Рим се надигна от леглото. — Пак се чувствам млад! Сякаш мога да завладея Персия! Може би ще го направя! Наметалото ми, Паулиний! Днес ще вечерям добре!

— Робът, цезаре? — попита Паулиний. — Казва, че има важни сведения…

Домициан се поколеба, после сви рамене.

— Доведи го!

Паулиний освободи стражите, а Домициан се настани на края на леглото.

— Влез, робе. Ти си?…

— Стефанус, Господарю и Бог наш — гласът боботеше в ушите ми, — бивш градинар на Флавия Домицила.

Насочих погледа си към изваяните сребристи перила на леглото, като продължавах да плача тихичко, всеки нерв от тялото ми беше опънат като струна на арфа… Единственото, което виждах от Ариус, беше бялата лента, опасваща ръката му.

Домициан се намръщи.

— Имал си някакви сведения?

— Открих едни свитъци… Сториха ми се съмнителни… — Мускулестата кафява ръка, която обичах толкова много, му подаде списък с имена, написани близко едно под друго.

— Сенатор Нерва? — четеше Домициан. — Кой би могъл да предположи?! — Той разгъна пергамента и когато аз се осмелих да вдигна поглед, видях, че очите му се насочиха към Викс. Синът ми стоеше свит, забравен в ъгъла, където стражите го бяха тикнали, но главата му беше изправена, а искрящите му очи — заковани неподвижно върху роба с известеното име Стефанус. Робът, зад чийто силует слънцето стоеше твърде високо над Тибър, за да е на залез…

Очите на Домициан се стрелкаха напред-назад, но паниката го обзе едва когато Ариус извади кама от превръзката на ръката си!

Императорът изкрещя, когато камата се заби в слабините му!!!

Демонът изрева от удоволствие! Ариус изрева в отговор!

Той се стрелна напред, като съдра фалшивата превръзка от ръката си и нанесе втори удар. Императорът вдигна едната си ръка и острието се плъзна покрай костта й. Кръвта шурна на струйка и опръска лицето на Ариус. Той вдиша аромата й като индийски парфюм.

В мътните отражения на лунния камък той видя Теа да опипва под леглото оплетените чаршафи и да грабва падналата кама на императора… Втурва се, залитайки през стаята, и сграбчва Викс в прегръдките си. Този първи удар в слабините беше за нея! За плача, който бе чул, докато чакаше пред вратата… За смеха на императора…

Домициан замахна с ръка, за да му избоде очите с пръстите си. Ариус извърна глава на една страна и усети кървавите пръсти да се плъзват по бузата му, а после заби юмрука си в шията на Домициан. Ударът запрати императора сред копринените възглавници на леглото. Той започна да лази назад като паяк, докато търсеше камата, която неотменно стоеше на мястото си под възглавницата. Ариус изчака да види как опипващите му пръсти няма да намерят нищо… Тогава погледът на императора падна върху Теа в панически ужас…

После Ариус разпори корема на Домициан, както се разпаря риба.

— СТРАЖА! — изкрещя императорът, като се преви на две — СТРАЖА!

Нямаше стража. Паулиний ги беше изпратил в другия край на двореца, беше им дал някакви безсмислени задачи и ги беше подкупил безцеремонно със златото на Маркус. Ариус виждаше Паулиний с крайчеца на окото си, неподвижно притиснал се към стената.

Хубавец, прошепна демонът. Забрави за него.

Свирепата черна ярост се надигна толкова бързо, че зрението му се замъгли. Точно както в първите дни в Колизеума, в дните, когато светът беше само един меч и ивица пясък, и някой, когото да убие, а после кошмарите — без Теа, която да ги прогони с песен. Удари го отново и повали Домициан в леглото, покрито с кървава коприна, но не му беше достатъчно…

— Паулиний! — извика Домициан.

Ръката на хубавеца се плъзна към дръжката на меча, сякаш щеше да се нахвърли върху Ариус, който се приготви да се бие с двама едновременно, но Паулиний не помръдна от мястото си. Стоеше облегнат на стената, неподвижен като скала, с широко отворени очи.

— Паулиний! — Домициан погледна най-близкия си приятел с очи, плувнали в кръв, а Ариус го остави да го гледа, докато предателството изплува в тях и Паулиний извърна поглед.

Императорът нададе вой, размахал ръце, а Ариус го прекрачи, без да бърза, опря коляното си между плешките му. Заби ножа в широкия гръб и преряза гръбнака му сякаш беше копринено въже. Императорът издаде тих стон.

Той умира, помисли си Ариус като в мъгла. Аз убивам императора на Рим.

— Не! — викът дойде от Паулиний, когато отскочи от стената.

Ударът дойде отстрани на Ариус и го повали далеч от императора. Той се изправи, но Паулиний беше застанал на едно коляно над тялото на императора и не позволяваше на Ариус да се приближи, като държеше насочена към него кама. — Достатъчно, за бога, остави го да умре като мъж!…

— Той не е мъж! — изръмжа Ариус.

Но Паулиний не го чуваше. Повдигна Домициан с трескави, верни ръце. Кръвта се лееше отвсякъде… Паулиний плачеше:

— Цезаре… Цезаре… — Махни се от него! — изръмжа той на Ариус и замахна с камата.

Острието мина на няколко пръста от Ариус.

Домициан подръпна ръката на префекта си.

— Цезаре?… — Паулиний се наведе по-близо. — Цезаре?…

Домициан изтръгна камата от ръката на Паулиний и му преряза гърлото.

Теа изпищя.

Ариус скочи. Твърде късно!

— Юстина — прошепна Паулиний изумен и издъхна.

Теа

Пуснах сина си и схваната се изправих на крака, хвърлих се през тялото на Паулиний към Домициан, който лежеше по гръб върху мозайката и се давеше в собствената си кръв. Изпълзях върху него и приковах тялото му със своето, очите му със своите.

Никога не съм се страхувала от теб, казвах му аз. Никога не съм се страхувала от теб.

Гледах го в черните му очи, докато не угаснаха.

Дълго време никой не проговори. Аз лежах простряна върху Домициан, подгизнала от кръвта му. Викс седеше замръзнал в ъгъла. Ариус, застанал на едно коляно до тялото на Паулиний, гледаше напред с невиждащ поглед. Никой не помръдваше. Никой не проговаряше.

Тогава Ариус захвърли камата. Тя отскочи от срещуположната стена и Викс се разтресе от металическия звук.

— Богове… — каза той с дрезгав глас, — богове…

Ариус протегна към него изморената си ръка и Викс се облегна върху якото му рамо. Ариус вдигна ръце към врата на хлипащия си син, хвана сребърния обръч и го строши надве. Запрати го към стената, където той падна с меко издрънчаване, а черното око се превърна в обикновена бучка черен ахат. Очите на Ариус се затвориха и останаха здраво стиснати за миг, а когато се отвориха отново, демонът вече не беше там.

Отстраних се от трупа на Домициан и отпуснах глава върху другото рамо на любимия ми. Той зарови устните си в косата ми и аз почувствах как тръпки побиват тялото му.

Все още стояхме така — тримата в едно цяло, — когато целият свят се сгромоляса отгоре ни…

Лепида

Часове в тъмното — часове и часове. Аз пищях през парцала, удрях вратата на килера с обутите си в сандали крака, но никой не идваше. Домициан беше наредил повечето роби да се махнат в деня, когато се очакваше да умре.

Той не беше мъртъв още. Не можеше да е мъртъв! Трябваше да живее, за да ме чуе, а после да целуне краката ми и да ме направи Господарка и Богиня, защото благодарение на мене щеше да е жив!

Звуци от провлечени стъпки отвън. Изпищях през парцала и започнах да барабаня с ходила по вратичката. Скърцащ звук, а после светлината заслепи очите ми, когато вратата бавно се отвори. Започнах да мигам свирепо, когато видях празното кръгло лице на астролога. Несий.

— Има твърде много килери в този дворец — каза безизразно той. — Трябваше да проверя стотици…

— Веднага ме развържи! — избухнах аз, когато той извади парцала от устата ми. — Къде е императорът? Имам сведения за заговор! И императрицата участва, и домашният му любимец Викс…

— Ганимед… — каза астрологът.

— Какво? — охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта — всички врагове, които някога съм…

— Ганимед… Помниш ли го?

— Кого дали помня?

Ръцете му се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.

— Несий… — задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.

— Ганимед… — Той ме притисна към стената, без да спира да стиска. — Ганимед!

Аз се опитвах да си поема дъх и дращех китките му. Счупих си два нокътя — ще си плати за това!…

— Ганимед… — Лицето му беше празно, като мраморно, докато ръцете му се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в шията ми, като обръч от нагорещено желязо. — Ганимед!

Оставих дълбоки следи от нокти по ръцете му, като ги дращех ту от едната, ту от другата страна, докато задушаваща слепота изпълваше главата ми. Стражите щяха да дойдат, те щяха да убият. Несий, щяха да ме заведат при императора… — косата ми падаше на заплетени змии, щеше да е чорлава, когато Домициан ме види…

— Ганимед — стискаше той. — Ганимед!

Гърлото ми изгаряше в пламъци и сковаващи малки проблясъци от болка гъделичкаха крайниците ми. Не… Това не можеше да е наяве… Аз бях Лепида Полиа, Господарка и Богиня на Рим — бях красива и Фортуна ме обичаше…

— Ганимед!

Чувствам как кръвта пулсира във врата ми, между ръцете му.

— Ганимед! — повтаря той. Кръвта капе от ръцете му, от драскотините. Удрям го и червеното от боядисаните ми нокти се смесва с червеното от кръвта му.

Събирам всичките си сили и пищя… нищо не излиза от гърлото ми… нищо, освен едно-единствено приглушено хриптене, докато пред очите ми причернява, а крайниците ми изтръпват…

— Ганимед! — шепне той.

Аз се отпускам, подпряна на стената, усещам, че езикът ми провисва от устата. Изкривеното лице на астролога ми се струва замъглено зад черните цветя, които разцъфват пред очите ми. Кой — опитвам се да кажа, — кой, кой? — но не ми е останал дъх…

Кой е Ганимед?…