Кейт Куин
Господарката на Рим (29)

Глава двайсет и четвърта

Тиволи

— Закъсня — каза Ариус и поздрави Викс.

— Трябваше да изчеткам конете.

— Тичай два пъти около лозето, а после започни упражнение номер пет.

Те тренираха под пролетния дъжд, подхлъзваха се в лепкавата кал. Тренираха под жаркото пладнешко слънце, когато лятото влезе в разгара си, а потта се наслояваше по дръжките на дървените тренировъчни мечове. Тренираха, докато мускулите им закрещяваха от болка, докато костите им започваха да пукат, докато дланите на Викс вече не можеха да държат меча, а Ариус, накуцвайки, се прибираше у дома, като се чудеше защо прави всичко това.

Може би защото животът му в лозята беше станал прекалено спокоен. Може би мечовете, упражненията и тренировъчните сражения бяха влезли в кръвта му, независимо дали му харесваше, или не…

— Кога ще получа истински меч? — мрънкаше Викс.

— Когато го заслужиш! — изръмжа Ариус, точно както братята му и треньорите му бяха ръмжали.

— Заслужил съм го!

— Покажи ми!

Викс се нахвърли върху него. Ариус изби дървеното острие от ръката му и го просна на земята.

Момчето се намръщи.

— Само защото си по-едър!

— Ако беше стъпил напред и приклекнал, щеше да ме накараш да изгубя равновесие. Продължавай да се правиш на голям мъж, докато се биеш, и ще умреш. Бий се като деветгодишно дете, пък може и да успееш да убиеш някого някой ден. И престани да се опитваш да ме впечатлиш!

Викс изруга.

— Хайде пак!

Те се приведоха и се нахвърлиха един срещу друг. Викс приклекна под замаха на меча и измести тежестта си встрани. Варварина леко залитна; момчето вдигна дървения меч и го удари в челюстта.

— По-добре ли е? Хайде пак!

— Да, и не се дърпай назад този път.

Викс опита същия номер и се натъкна на рамо, твърдо като стена. Той замахна с дървеното си острие в прибързан удар. Ариус хвана ръката му и ставата на рамото му изскочи с пукане. Викс изкрещя.

— Легни по лице и си опъни ръката назад.

— Каква ръка?! Ти, кучи син такъв, не ми остана ръка!…

— Спри да хленчиш. — Ариус сложи ходилото си на гърба на Викс, хвана рамото му и бързо го намести. — Хайде, върви да повърнеш.

— Никога не повръщам — понадигна се той със свит лакът. — Мога да тренирам поне още един час.

— Тогава пробвай още един час с това. — Ариус подхвърли меча си на Викс.

Момчето хвана дръжката с две ръце и се олюля.

— Богове, тежък е!

— Твърде тежък за хлапе, със сигурност. Но ще те закали. Научи се да се биеш с това и ще можеш да се биеш с всичко.

— Добре. — Викс обърна острието към светлината, любувайки се на наточената стомана. — Хората говорят, че си се биел със светкавица вместо с меч и с буреносен облак вместо с щит!

— Хората са луди. Започни упражнение номер две, но два пъти по-бавно. Изгражда контрол.

— Така ли те учеха в гладиаторската школа? — изпръхтя той, докато с мъка придвижваше тежкото острие педя по педя.

— Не. Така ме учеха братята ми. Ще започнем да подобряваме формата ти следващата седмица, с бягане и вдигане на тежести. Ти си бърз, но нямаш издръжливост. Пак! Направи го още пет пъти! По-бавно.

— Защо не ти е харесвало да си гладиатор? — запита Викс, докато издигаше острието все повече.

— Гадна работа!

— На мен ми звучи забавно.

— Още си млад. Много игри си гледал.

— Видях само една всъщност. Мама казва, че са варварски.

— Майка ти е разумна жена. Пак! По-бавно!

— Ръката ми ще отмалее…

— Значи го правиш както трябва.

— Тиранин!

— Лигльо! — Ариус искрено се забавляваше. — Още десет пъти!

Рим

— Юстина. — Паулиний втренчи изморените си очи във весталката, която го гледаше с неодобрение. — Трябва да видя Юстина.

— Весталката Юстина е заета със свещените си задължения.

— Доведете я! Заповед на префекта!

Облегна се на мраморната стена на храма, пренебрегвайки възмутените погледи на богомолците. Той знаеше как изглежда: с кървясали очи, раздърпан, небръснат… Беше се напивал всяка нощ след годежния си прием, опитвайки се да го забрави.

— Префекте? — чу той гласа на Юстина. — Какво се е случило?

— Не. Нищо. — Паулина с усилие държеше очите си отворени. — Аз просто… трябваше да те видя.

— Разбирам — Погледът й се плъзна по него и той очакваше да прочете отвращение в очите й. Но… — Сигурно е нещо важно. Седни!

— Може ли… може ли да отидем някъде на тихо място? — Усещаше неодобрителните погледи на другите весталки.

— Трябва да съм на публично място винаги, когато говоря с мъж. — Тя седна срещу него, бялата й роба падаше свободно. — Просто ми разкажи какво има.

Той седна и подпря главата си с ръце.

— Аз… съм… нищожество — рече предпазливо. По-добре беше веднага да обясни всичко.

— Разбирам…

— Подиграваш ли ми се?

— О, не!

— Не те обвинявам — каза той горчиво. — Аз съм боклук. Аз съм отрепка.

— Добре, защо не престанем с…

— Аз съм влюбен в жената на баща си!

— … определенията — довърши тя и примигна. — Е, това не го очаквах!

Той сякаш се отърси от тежък бодлив товар. Наведе се напред, обгърна с ръце коленете си.

— Аз… аз не знам дали това е любов. Не е такава, каквато винаги съм си я представял. Не мога да спра да я искам. Тя е повече от красива — тя е опияняваща. Тя е коварна! Тя е злото! Кълна се, че тя го замисли! Знам, че така казват всички мъже: „тя ме подведе“ или „тя започна всичко“, но това е истината! За да си го върне на баща ми…

— А баща ти знае ли? — Гласът на Юстина беше спокоен.

— Да — той извърна поглед като си спомни. — Видя ни. Аз все още не мога… не мога да го погледна в очите!…

— В такъв случай тя е постигнала своето, нали? — Юстина пренасочи разговора, тъй като не получи отговор. — Защо изпитваш нужда да си признаеш? Защо сега?

— Защото това не е спряло! Никога няма да спре! Тя щраква с пръсти и аз отивам като кученце… Тя го знае, баща ми го знае, богове, дори и годеницата ми го знае вече… — Прокара пръсти през косата си. — О, богове…

Всичко се изля от устата му: за приема, за императора, за индийската дрога, за Лепида…

— Аз я обладах точно там, на приема, насред залата. Като животно. Дрогата беше причината за всичко — почти не осъзнавах какво правя, но това не е извинение! Радвам се само, че баща ми не беше там, за да види тази част…

— И какво каза императорът? — Юстина звучеше сякаш обсъждаха времето, а не дворцова оргия.

— Той не забеляза. Любовницата му беше там — всички бяхме зашеметени от виното, каквото и да беше сложил в него…

— Любовницата му ли? — гласът на Юстина стана остър.

— Атина. Теа. Певица. Тя е… тя е добро момиче… и си спомням… — Той преглътна думите си.

Дали е един бърборещ глупак, или не, но има неща, които не се казват на весталка.

— Какво? Какво си спомняш?

Главата му пулсираше от острия й тон.

— Не знам какво си спомням. Не знам дали е истина или сън. Но…

— Какво?

— Теа. И императорът. Той… аз не ги гледах, но той… правеше някои неща… вероятно е просто от наркотика! Кой знае какво видях? Видях змии да се спускат от тавана и видях мозайки да оживяват, и видях кръвта на Теа да позеленява; кой може да каже какво се е случило в действителност?

— Ти отиде ли да я видиш по-късно? Може би тя би изяснила нещата.

Паулиний избягваше погледа на весталката.

— Императорът никога не би наранил Теа. Той я обича.

— Може и така да е. Мислиш ли, че за всички мъже любовта е целувки под лунна светлина? За някои мъже любовта е болка.

— Юстина — много предпазливо каза той, — не съм дошъл тук, за да слушам как очерняш името на моя император…

— За какво си дошъл тогава?

— Не… не знам. За да си призная всичко. Имам нужда някой да знае… Да знае какъв съм. Светът ме гледа и вижда герой. Дясната ръка на императора. Но това е лъжа! Аз съм точно толкова глупав, колкото изключителен е баща ми, точно толкова страхлив, колкото храбър е приятелят ми Траян, и аз съм… изменник!

— И така, призна си! Какво искаш сега? Опрощение?

Той кимна бавно.

— Съжалявам, Паулиний! Опрощение могат да дават само боговете.

За пръв път тя използва името му.

— Утеха тогава? — Усещаше езика си скован и я погледна примирено.

— Утеха мога да ти дам.

Ръката й беше хладна и успокояваща за бушуващата му кръв.