Кейт Куин
Господарката на Рим (22)

Глава осемнайсета

— И така, защо високопоставено лице като преторианския префект Норбан ескортира любовницата на господаря си? — задяваше се с него Атина. — Надявам се, че не са те понижили…

Паулиний се изсмя.

— Мисля, че съм единственият човек, на когото императорът има доверие, че може да те доведе, без да се опита да те съблазни — каза той весело.

В сивкавосиня стола, с гребенчета от лазурит, придържащи тъмната й коса, излегната в императорска носилка със завеси от лилава коприна, носена от шестима безмълвни нубийци, Атина изглеждаше като любовница на императора от глава до пети. Паулиний за миг изпита лека завист — той се беше наслаждавал на компанията й много преди императора все пак… Не че Домициан знаеше това. Пропъди мисълта и подкара коня си близо до носилката. Пътят пред тях беше разчистен, росата вече съхнеше. Преторианците от отряда му непринудено си приказваха зад тях, подпрели копията си на рамо, и от време на време беззлобно ругаеха пролетната кал под краката си, радостни от приятната езда в слънчевата лазурна утрин, също както и самият Паулиний.

— След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа — каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. — Всъщност това е истинското ми име.

Паулиний примигна.

— Не знаех.

— Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.

— Значи императорът не говори с теб?

— Е, той — да! — Атина — Теа звучеше замислено. — Но той е различен, нали?

— Така е — съгласи се Паулиний.

— И те цени много. — Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. — Не си излизал от Дакия през последните години, нали?

Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.

— Аз съм просто пазач.

Теа се усмихна, обеците й от лапис лазули се полюляваха.

— Той те използва много, нали?

— Да — каза Паулиний сериозно. — Но и ми гласува голямо доверие.

— Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?

— Не. — Паулиний се усмихна, поглеждайки надолу към пъстрия врат на коня си. — Не можеш да станеш приятел с човек като него…

— Защо? — любопитно запита тя.

— Ами той е просто… — Паулиний търсеше думи. — Ако можеше да го видиш в битка, щеше да разбереш. Той не е като онези военачалници, които разказват за героизма над чаша греяно вино, но никога не се доближават достатъчно до сърцето на боя, че да усетят истинския му аромат. Той е точно там, в разгара на събитията. Легионерите биха направили всичко за него. Той е един от тях. Войн.

Теа подаде главата си.

— Хората казват, че е бог.

— Може и да е. Ако има човек на земята, който да е бог, то това е той! — Паулиний я погледна. — А ти какво мислиш?

— О, аз съм еврейка — каза небрежно тя, докато си вееше с ветрилото. — Ние вярваме само в единствения Господ. Както и да е, странно е да си помислиш, че можеш да делиш едно легло с бог, като Леда или Европа.

— Аз, ами може би не е моя работа, но… — Паулиний усети, че се изчервява и погледна надолу към гривата на коня си.

— Паулиний — плътният й богат глас звучеше развеселено. — Никога няма да кажа на императора, че си ме посещавал за нещо друго, освен заради музиката ми.

— Не за това си мислех… — каза той, въпреки че безспорно почувства облекчение. — Слуховете за него… Не вярвай на всичко, което чуваш…

— Разбирам.

— Слуховете за племенницата му! — Паулиний избухна. — Долни слухове, а той просто изсумтява и казва, че клюките продължават да живеят, независимо колко човека ще екзекутираш. Но хората не бива да говорят за императора си по този начин. Просто защото той е бил мил към нея…

— Ти някога срещал ли си Юлия?

— Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш — видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.

— Но е умряла при аборт, нали?

— Не! — Паулиний си припомни частния доклад, който беше прочел, описанието на лекаря от Кремона, който после избягал от страх за живота си. — Било е самоубийство — пробола се е в корема. Умряла е бавно, от инфекцията… След това хората започнаха да говорят, че е некадърно направен аборт. Баща ми беше там; той се опита да извади истината наяве, но кой ти слуша истината, когато лъжите са по-интересни.

Последва доста конфузна тишина. Атина се надигна на възглавниците си, пооправи лилавите копринени завеси така, че да прикрие лицето си от слънцето. — Паулиний, видях доведената ти майка в двореца преди няколко дни…

Тя се бе помъчила да намери по-малко неудобна тема. Не го направи нарочно, но едва ли можеше да попадне на по-неудобна от тази.

— Лепида?

— Да, каза, че била дошла, за да те види…

— Е, не дойде… — Паулиний се наведе, за да изтрие мръсно петно от прасеца си. — Тя… Ние не сме в добри отношения. Виждам я понякога, но… — Той поизостана от носилката.

— Лично аз — каза направо Теа — по-скоро бих поддържала добри отношения с усойница, отколкото с Лепида Полиа.

Миля или две мълчание. Цветното ветрило на Теа се движеше напред-назад.

— Атина — Теа… — Паулиний усети как гласът му трепери, — някога била ли си… ами… искам да кажа… някога желала ли си някого истински? Да го желаеш като вода в пустинята — въпреки че знаеш всичките му недостатъци, всеки един от тях — и това да няма значение?

Той видя как дълбока вълна на съчувствие се надига в очите й и извърна поглед.

— Да — каза тя, — да, желала съм някого по този начин!

— … колко време ти отне да забравиш?

Тя бавно поклати глава, ветрилото спря да се полюлява.

— Не съм го забравила…

— Не си ли?

— Не… Може би, ако се бях омъжила, но… — Тя сви рамене. — Трябва да се ожениш, Паулиний!

— О, ама аз не за себе си… За един приятел — Траян се казва, той е в Иудея…

— Разбира се…

След това му беше по-лесно да язди пред носилката, отколкото отново да срещне очите й.

Теа

— Добре ли пътува, цезаре?

— Нормално. Ти настани ли се?

— Да. Вилата е хубава.

Дори всъщност много хубава. Бижу от бял мрамор: алеи с колонади и терасирани градини, урни с лилии и езерца с тиха вода, вълнисти мозайки и сребърни нимфи в ниши. Луксозно и усамотено убежище на около миля от прелестния град Тиволи; място, където човек, който няма право на личен живот, може да остане сам. За пръв път тук нямаше тълпи от придворни, заети писари или суетящи се роби. Като изключим мълчаливите роби, императорът на Рим и аз бяхме съвсем сами. Странно.

— Ще вечеряме на терасата! — заповяда ми той. — След един час.

Облякох се с особено внимание в стаята от розов мрамор, която може би някога е била на Юлия. Спрях се на семпла бяла роба със сребърен пояс под гърдите, косата ми — свободно пусната по гърба, и без бижута, освен медния пръстен на Ларций на едната ми ръка и един с голяма перла на другата. Колко беше хубаво да си почина от внимателния подбор на тоалети за представленията. Бутнах настрана кутийките с руж и боя за нокти и се плъзнах на терасата боса. Два украсени със сребро лектуса бяха поставени под сянката на една върба, чуваше се ромолящият звук на реката долу.

Императорът вече чакаше, облегнат на един лакът на своя лектус, когато вдигна поглед от купчината документи.

— Девица весталка… — отбеляза той заради бялата ми роба.

— Не, просто момиче на почивка.

Седнах със свити крака върху лектуса си и се насладих на ястията, които тихите роби изнасяха в безмълвен поток. Щраусови яйца, езичета от фламинго, сърнешко в розмарин, захаросани лешникови сладкиши в сметана, старо червено вино в украсена със скъпоценни камъни бутилка — доста драстична разлика от обичайните за Домициан говеждо с хляб и бира. Имаше и други промени, както забелязах. Копринени възглавнички по лектусите, като се има предвид, че обикновено той ненавиждаше коприната… солидни сребърни чинии, макар че обикновено ядеше в глинени… и вместо обичайната вълнена туника носеше роба във варварско ярки цветове от някаква екзотична източна коприна.

Тогава вдигна очи и хвана погледа ми.

— Любуваш ли ми се?

— Да — усмихнах се аз.

— Да — той почувства вкуса на думата. — Би го казала на всеки мъж. Колко си имала?

— Моля?

— Колко? — Погледът му ме обезпокои: не твърде безизразен, не твърде незаинтересуван. — Хайде, Атина, приблизително? Сто?

— Не знам — отвърнах с равен глас. — Сега имам само теб.

— Отличен отговор. Своевременен, убедителен и необвързващ. Можеше да станеш сенатор, ако не беше курва.

— Аз…

— На колко си, на двайсет и четири? Трябва да си започнала отрано.

— Цезаре…

— На колко? Дванайсет? Тринайсет? Кога се научи да лъжеш така изкусно?

Оставих чашата си.

— Колко красив изглед има тук! Може ли да погледна?

Отидох до ръба на терасата, без да чакам отговор. Имаше една навъсена червена резка в небето, само това беше останало от залеза, а луната се показваше иззад покрива на вилата. Погледнах надолу, покрай босите си крака. Терасата нямаше парапет, само отвесен мраморен ръб, надвесен на двайсет или повече крачки над спокойно течащата река.

— Опасно — каза Домициан зад гърба ми. — Нали?

— Да — обърнах се и го погледнах, — но аз добре пазя равновесие.

Той погледна назад за момент, след това стана и прекоси терасата до мястото, където стоях, а варварската му роба шумолеше.

— Прекрасен изглед! — каза той. — Сутрин мъглата се издига от реката на талази, като Юпитер, когато идва за Даная! Много красиво!

Той прокара пръсти през косата ми.

— Често ли идвахте тук с Юлия? — попитах, без да мисля.

— Юлия? — изрече името, сякаш никога не го беше чувал преди. — Не, тя не харесваше терасата — боеше се да не падне. Не като теб.

Той усука косата ми като въже около ръката си.

— Но ти не си Юлия, нали? — Докато гледах разсеяно над реката, той дръпна главата ми назад толкова рязко, че от очите ми изхвръкнаха сълзи. — Юлия не би стояла на ръба.

Дърпането намаля, когато ръката му отпусна косата ми. Стоях вцепенена, докато той прокара пръсти по извивката на шията ми, почти галейки я… Този мъж, който никога не ме докосваше случайно… Почувствах как ръката му обхваща врата ми, усетих дишането му зад себе си и все пак останах глупаво изненадана, когато ме сграбчи за врата и го стисна.

— Страх ли те е? — попита той, а очите му бяха като на любопитно дете.

Пръстите на краката ми се вкопчиха в голия ръб на терасата.

— Не.

— Лъжеш! — Ръцете му се впиваха по-силно в гърлото ми.

— Може би…

— Ужасена си.

— Не.

— Знаеш ли какво правя с лъжците?

Бях започнала да придобивам относително ясна представа. Ние се полюлявахме на ръба над пропаст, дълбока двайсет крачки. Щях да падна…

Паднах — на длани и колене, върху твърдия мрамор, когато той ме дръпна настрани от ръба. Поех въздух през насиненото си гърло с хрипливо вдишване. Вдигнах поглед към него.

Той се загледа в мен за момент. След това се усмихна с онази очарователна флавиевска усмивка, която смекчаваше суровото му лице.

— Ще си признаеш — каза той весело. — Ще си признаеш, че те е страх. Време е за леглото.

Той ме прегърна и ме вдигна със здравата си войнишка ръка.

 

 

Събудих се бавно. Натъртвания. Болка. Мъжка ръка на рамото ми.

Изплъзнах се, като за малко щях да падна от леглото. Но мъжът беше русокос грък с груба робска туника и ми се усмихна някак дружелюбно. Императорът не беше наблизо.

— Кой си ти? — гласът ми дращеше собствения ми слух.

Той просто се усмихна отново и започна да оправя стаята, като подреждаше възглавниците и изпъваше чаршафите. Спря, вдигна туниката ми от пода и сбръчка нос при вида на петната по нея.

— Изхвърли я — казах аз.

Погледна ме с такова безмерно съчувствие, застанал там със съсипаната туника в големите си ръце, че аз извърнах лице. Вероятно беше виждал това и преди. Не се възпротивих, когато ме взе на ръце. Съмнявам се, че бях в състояние да ходя сама.

Занесе ме в малката зелена мраморна баня до спалнята ми. От басейна вече излизаше гореща пара; някой беше запалил въглищата. Потопи ме в топлата вода и започна да ме къпе като бебе, изтърка ме с меко парче плат и вчеса масло от камелия в косата ми. Пръстите му бяха нежни върху ожулванията ми.

— Как се казваш? — попитах го аз.

Той се усмихна и ме извади от басейна. Попи ме с хавлия, нахлузи ми роба и ме изнесе навън. Аз поклатих глава.

— Не, не искам да ходя там — не на терасата! Знаеш ли къде е императорът?…

Робът издаде успокоителни звуци и направи жест към празната тераса. Имаше само един лектус, само една чиния и само един бокал на масата. Под мраморния ръб мъглата се издигаше от сребърната река — Юпитер идва при Даная! Красота!

Закрих лицето си с длани.

Усетих как големият роб ме сложи на лектуса. Той събра мократа ми коса с ръце и аз усетих зъбците на гребенчето, с което захвана влажните кичури.

Поклащах се напред-назад под топлото майско слънце, с очи затворени и закрити с дланите ми.

— Здравей, скъпа.

Вдигнах поглед толкова рязко, че за малко да се строполя от лектуса. Но не беше Домициан. Беше дребен тантурест мъж на около трийсет, с овално лице с бретон от неподвижни къдрици над челото.

— Аз съм Несий — каза той сияещ, — астрологът на императора. Ти трябва да си новата любовница? Много ми е приятно да се запознаем. И не, императорът го няма. Отиде по някаква държавна работа, мисля. Би трябвало да не се прибере цял ден.

Кимнах в мълчалив поздрав. Не можех да изрека и дума, но Несий сякаш не забеляза и се разположи лежерно върху един стол с изваяни орнаменти точно срещу мен, опъвайки дебеличките си, обути в сандали крака.

— Атина, нали? Знаех си, че беше някаква богиня. Вече си се запознала с Ганимед, както виждам. Той ти среса косата. Подходящо име, нали?

Погледнах нагоре към роба, който се усмихваше над рамото ми. Ганимед — „хубав младеж“ — да, подхождаше му. Той имаше тъмносини очи и коса с цвета на пшеница, и тяло като на златен Аполон. Ръцете му бяха много нежни.

— Благодаря — казах аз с дрезгав глас.

— Той е ням по рождение — каза Несий. — Така се е случило, въпреки че едва ли има някакво значение, щом на всички други роби в тази вила са им отрязани езиците.

Погледнах към дребния астролог.

— Вие не сте ням.

— Да, ама аз не съм роб. Но разликата не е голяма — никой не се нуждае от астролог в наше време, така че аз изцяло завися от императорската си пенсия. Ще ядеш ли тези кифлички?

Побутнах храната към него.

— Защо… защо никой не иска астролог?

— Защото е в разрез със закона, разбира се. Императорът официално прогони астролозите в изгнание. Но въпреки това сметна, че услугите ми са му от полза — съвсем естествено. Аз съм най-добрият, така че му се стори уместно да ме държи подръка. Добра професия, както се очертава: храната е вкусна, виното изобилно, а заплащането редовно. — Той намаза с мед една кифличка. — А сега твоята история… Гложди ме любопитство.

— Аз съм певица. Той ме видя, хареса ме и ме доведе тук. Това е всичко.

— Трябва да се научиш да добавяш малко тръпка в историите си, скъпа моя. Не се страхувай да се хвалиш. Аз самият съм непоправим самохвалко. Трябва да има нещо особено в теб или той изобщо не би те избрал от първото виждане. Каква е тайната ти?

— Тайната ми ли? — Прокарах ръка по шията си. — Не му напомням за Юлия…

— А — светлите очи на Несий проблеснаха от съчувствие заради натъртванията ми. — Странно момиче бе Юлия. Толкова крехко същество, но издържа осем години на неговите… — Той се прокашля. — Така де. Не беше чак толкова крехка, колкото изглеждаше. Направо ме изуми, когато се спомина. Можех да се закълна, че не й беше време да си отиде. Бях разчел хороскопа й, искам да кажа. Е, тя взе съдбата си в свои ръце… Точно така направи. Някои хора го умеят.

Той въздъхна и отхапа от една праскова.

— Разчел си хороскопа й?

— Да. И ръката й също. Да ти кажа право, предпочитам дланите пред звездите. По-малко математика.

— Можеш ли да разчетеш и моята? Искам да знам колко скоро ще му омръзна.

Погледът му потрепна от хладния ми глас. Протегна пълната си малка ръка, а аз му подадох своята.

— Ще прескоча мистичните напеви и размахването на ръце, които обикновено правя в такива случаи… — Очите на Несий се плъзнаха по дланта ми делово, сякаш бе държавен служител, четящ документ. — Първо, миналото… горещо място, горещо и сухо. Звезда с шест лъча — а, от народа на Давид! Значи мястото трябва да е Иудея. Град, пълен със смърт, тела, скупчени по три-четири едно върху друго — да, историята на Иудея има своите страшни моменти. Да прескочим тази част. След това, нови градове и нови хора; ново име. Музика; това е постоянно. Пресича дланта ти като златна нишка. Няколко стари вражди. И стара любов също, о, богове! Войн, както разбирам — дълбока следа е оставил върху тази твоя малка ръчичка. Аплодисментите го следват навсякъде като облак, това говори ли ти нещо?

— Прескочи го — казах аз грубо.

— Следва, дете… О, спокойно, не се плаши, няма да те издам. Още деца, но това вече е в бъдещето. Да, цяла тълпа деца.

— Чии деца?

Не и на Домициан! Не и негови! О, Господи, само не негови! Сетих се за египетската каша с връхчета от акация, която може да предотврати зачеване; тинктурите от джоджен и седефче, които могат да прекъснат бременността, ако кашата не подейства. Трикове на проститутките, които бях научила през времето, прекарано на крайморската улица, а сега бих ги използвала с удоволствие. Никое мое дете нямаше да бъде от Домициан!

— Не се знае чии деца. Това е длан, а не родословно дърво. Има и златен венец в основата на пръста. И двамата знаем кой е това. Линиите се пресичат — предстоят ти изпитания!

— Колко дълго? — прошепнах.

— Не знам. Известно време, мисля. Период на трудности с неясен изход. Нещо повече… — Той сгъна пръстите ми върху дланта и бутна ръката ми към мен. — Тежко минало, скъпа моя, и тежко бъдеще. Съжалявам…

— Известно време? — повторих аз.

Колко дълго е това известно време? Колко дълго?

Ганимед ме помилва по главата.

— В такива случаи мразя да гледам в бъдещето! — Несий бутна чинията обратно към мен. — Ето. Ето, вземи си кифла.