Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и девета

Рим

Юстина извърна глава от малкото прозорче на усойната си килия.

— Защо, Паулиний? Мисля, че за първи път ми крещиш…

— Да ти крещя?! — изкрещя той. — Да ти крещя?! Историята е плъзнала из целия град! Весталката, която се е изправила пред преторианците и е дарила с милосърдието на богинята си…

Тя го гледаше спокойно. Безумният му гняв се стопи.

— Юстина… Не знам какво ще направи, Юстина…

— Шшшт. Сега всичко е в ръцете на Веста! — Тя се усмихна с едва доловима усмивка, потрепваща в ъглите на устните й, и дръпна воала върху лицето си. — Заведи ме при него!

Той остана за миг с поглед, прикован в нея, и се опита да открие очите й зад бариерата от розова коприна. Девиците весталки, спомни си той, забулват лицата си само в един случай.

При жертвоприношение.

 

 

— Така — каза Домициан, — значи това е весталката…

Той седеше на писалището си пред купчина с петиции, карти и писма, а синът на Теа седеше в краката му, както винаги напоследък. Момчето кимаше; самият Домициан изглеждаше сънлив, развеселен и съвсем не се интересуваше от предатели след дългия ден, прекаран в работа. Паулиний почувства моментен проблясък на надежда.

Тогава Юстина дръпна воала си. Свали целия атрибут на весталка, като разтърси главата си и разпусна хубавата си светлоруса коса. Усмихна се на императора.

— Здравей, чичо!

За миг настана тишина, толкова плътна тишина, че Паулиний си помисли, че никога вече няма да чуе звук…

Викс отвори очи и обърна озадачен поглед към весталката. Паулиний направи същото, търсейки момичето, което обичаше…

Вместо него откри една непозната. Видя дръзкия флавиевски нос, очертан от светлината на лампата; чупливата флавиевска коса, която беше виждал изваяна от мрамор, сега се спускаше на къдрици по врата върху весталската роба; тъмните флавиевски очи, загадъчни като на Домициан.

Погребан дълбоко спомен изплува на повърхността: една малка магьосница, която развяваше знамената в детските им игри.

— Аз те познавам — беше й казал той веднъж — много преди да те срещна.

— Юлия? — обърна се той към дъщерята на император Тит, внучка на император Веспасиан, племенница и според някои любовница на император Домициан: Юлия Флавия от императорската и божествена династия на Флавиите.

А аз й предложих да се омъжи за мен, помисли си глуповато той.

— Юлия… — повтори като ехо императорът.

Изражението на лицето му беше толкова особено, толкова сложно, че Паулиний знаеше — няма да може да го разчете и за хиляда години.

Но се страхуваше от него.

— Цезаре — каза бързо той, — съжалявам, че допуснах тази натрапница при теб. Ще я отстраня и ще се справя с нея, както заслужава да се…

— Не — каза разсеяно императорът, поглъщайки племенницата си с поглед. — Не е натрапница. Кажи ми, Паулиний — ти знаеше ли?

Устата му пресъхна.

— Не — каза Юстина — Юлия, — той не подозираше нищо.

— Това обяснява много неща… — все още със същия замислен тон рече императорът. — Защо например избра да дадеш прошка на тази безполезна Флавия. Прошката е невалидна, разбира се. Тъй като само девиците весталки могат да отменят императорската смъртна присъда, а ти — ти си далеч от девица.

Невероятно, но тя се усмихна. И отново се превърна в Юстина, вместо в някаква загадъчна патрицианка от Флавиевия род.

— Да, но ако ти престъпиш моето толкова публично опрощение, хората ще искат обяснение. Какво ще им кажеш?

— Един император не дължи на никого обяснения за постъпките си!

— Но ти вече петнайсет години даваш обяснения, за да се измъкнеш от сянката на баща ми, която виси над теб!

Неспокойно движение.

— И къде беше през всичките тези години, Юлия?

Паулиний отвори уста и установи, че самият той отчаяно очаква отговора. Затвори я.

— В Храма на Веста. Там, където винаги съм искала да отида. Трябваше първо да умра, преди да отида там…

— Хората говорят, че си чакала дете…

— Нямаше дете. Опитах се да се пробода, но… — усмивка озари лицето й — Веста не искаше да умирам все още. Затова отидох при нея. Тя явно нямаше нищо против липсата на девственост.

— Някой ти е помогнал да избягаш! — отсече Домициан.

— Върховната жрица весталка, която вече е мъртва. И още един-двама, които няма да назова.

Дълга пауза.

— Аз все още мога да убия Флавия, нали знаеш — рязко каза той. — Замених екзекуцията с изгнание, но тя още утре заминава за Пандатерия[1]. Знаеш ли какво е това? Малка гола скала насред океана. Доста жени от императорски произход са намерили смъртта си там, една или две от тях дори носеха твоето име. Кой знае дали още една августейша изгнаница няма да падне от тази скала и да си счупи врата?

— Хората ще разберат. Ще повярват на най-лошото, защото, чичо, те не те харесват особено.

Викс се сви на пода като кученце и изпръхтя леко. Домициан го прониза с острия си поглед, преди да обърне очи към племенницата си.

— Значи не ме харесват?! И ти мислиш, че страдам особено от това?

Гласът й стана по-дълбок и плътен, имитирайки неговия:

— Точно така!

Преди Паулиний да успее да примигне, Домициан беше впил ръцете си в шията на племенницата си. На Паулиний и на още двама стражи им коства усилие да го откъснат от нея… Викс се възползва от възможността да се шмугне в най-далечния ъгъл на стаята, на сигурно място, далеч от суматохата.

— Завържете я — сопна се императорът на пазачите, дишайки на пресекулки. — Завържете я. Веднага! — Той нададе рев, когато се поколебаха да посегнат на августейшата му роднина… на весталка… на каквато и да беше…

Паулиний се обърна, за да не гледа Юлия с червени отпечатъци от пръсти върху шията, която кротко подаде китките си.

— Цезаре — обърна се той към Домициан. — Цезаре, моля те…

Флавиевският глас беше по-силен от собствения му:

— Стражи! Задръжте префект Норбан!

Преторианците го сграбчиха за лактите. Паулиний освободи едната си ръка и я протегна към императора.

— Цезаре, някога молил ли съм те за нещо?

Домициан спря. В свирепия поглед просветна за миг чистота и любов.

— Не — отвърна, като потупа Паулиний по ръката. — Не. Никога. Сега мълчи!

Той се извърна и се доближи към Юлия, докосна косата й, където изящните светли златни кичури се разпиляваха по раменете й като воал на весталка.

— Имам кичур от тази коса в личната си спалня — разсъждаваше на глас той. — Стои точно до урната с пепелта от тленните ти останки. Макар да допускам, че това не са наистина тленните ти останки, нали? Само косата е истинска… Ти пожертва живота си за своята полусестра, Юлия. Струваше ли си?

— Такава беше волята на богинята ми!

— Би ли го направила отново?

— Разбира се!

— Тогава ще ти дам тази възможност, искаш ли? Пазачи!

Даде им заповед на ухо. Паулиний извърна поглед. Не можеше да понесе да погледне Флавия. Но не Флавия избутаха пазачите в стаята, а втория й син. Блед, окован във вериги, измършавял, в отчаяни опити да запази храброто си изражение. Последният наследник на дома на Флавиите. Точно на възрастта на Викс. От ъгъла очите на Викс заблестяха.

— Синът на Флавия Домицила — напълно излишно оповести Домициан. — Поклони се на леля си Юлия, момче!

Разтреперано, момчето се поклони.

— Последният от семейството — продължи императорът. — Брат му е мъртъв, баща му е мъртъв, майка му е почти мъртва. Каква ли ще е съдбата му? Ще спасиш ли и него?

Гласът й беше благ и спокоен:

— Ако мога…

— Да, но можеш ли? Това е въпросът. Какво би дала, за да спасиш това момче?

— Живота си.

— Но ти вече го даде, нали? За майка му. Какво би могла да дадеш за него?

Момчето местеше поглед от чичо си към леля си и обратно, стон се надигаше дълбоко в гърлото му. Викс стоеше вкаменен в ъгъла си. Паулиний не се осмеляваше да издаде и звук.

— Какво искаш, чичо? — попита съвсем тихо Юлия. — Това е истинският въпрос.

Домициан се засмя с онзи открит, очарователен смях, който толкова рядко си позволяваше.

— Разбира се, че това е въпросът! — каза той развеселен. — Винаги това е въпросът. И за теб винаги ще бъде. Защото затова си изпратена на тази земя, Юлия. За да ме удовлетворяваш! И ако го направиш пак сега и обещаеш да продължаваш да го правиш до края на живота си, тогава ще пусна момчето да си отиде…

— О, чичо — каза Юлия някак тъжно, — не мисля, че има нещо на този свят, което може наистина да те удовлетвори!

Паулиний примигна. Синът на Флавия отвори уста в приглушен вик.

— Всъщност си права — призна Домициан. — Винаги си ме разбирала по-добре от всички други, Юлия!

Паулиний все още бе изненадан. Дори и целият настръхнал, той все още беше изненадан… когато Домициан извади камата си и я заби в корема на сина на Флавия!

Устата на момчето се отвори безмълвно. То се свлече — бавно, както се стори на Паулиний. Толкова бавно…

За един ужасяващ миг всички останаха замръзнали по местата си. Паулиний, с ръце протегнати напред, за да предотвратят фаталния удар. Момчето, притиснало разпорения си корем, простряно на пода, с бликаща по мозайката кръв. Императорът, който безсмислено бършеше ръце в туниката си и оставяше червени размазани петна върху нея. Викс, замръзнал в ъгъла. Юлия, неподвижна като статуя на богинята си. Тогава богинята се превърна отново от мрамор в плът и кръв и проговори.

— Паулиний — каза Юлия доста спокойно. — Изведи момчето. Викс, ти ще му помогнеш!

Префектът и Викс се движеха като в сън.

— Да — каза Домициан, без да се обръща към никого конкретно, и пусна камата. — Да, това е то… Юлия… — Той се нахвърли върху племенницата си, раздирайки воала на раменете й.

Паулиний понечи да се обърне назад, но Юлия долови погледа му зад рамото на чичо си и очите й бяха толкова строги и непреклонни, че той се извърна и продължи да влачи стенещия син на Флавия навън, към преддверието на императорската спалня.

— Тя може да се грижи сама за себе си — сопна му се Викс. — Помогни ми! — Около ръката му имаше увито нещо, с което се опитваше да притисне зейналия разрез в корема на момчето. Воала на Юлия, той държеше воала на Юлия.

От спалнята Паулиний чу гърлени звуци. Но от Юлия — нищо. Надигна се и се втурна назад, но стражите го спряха.

— Да не искаш да намериш смъртта си, префекте? — изръмжа пазачът. — Остави го да прави каквото иска!

Паулиний някак се озова коленичил до умиращия наследник в опит да напипа пулса му. Кръвта шуртеше на тласъци, плътна, почти черна. Пръстите на Викс бяха обагрени от нея.

— Той умира! — каза Паулиний, вцепенен от ужас. — Той със сигурност ще умре…

— Ще ми помогнеш ли, префекте? — Викс ругаеше ли ругаеше, но продължаваше да притиска тампона от воала върху раната.

Ниски мъчителни пъшкания идваха от спалнята, съответстващи повече на разгонено животно, отколкото на император. Нито звук от Юстина. Паулиний почувства как в гърлото му се надигна плач и заседна там като треска. През съзнанието му премина мисъл, низка и ужасна: Може би, ако я обладае, ще пожали живота й.

Синът на Флавия изстена. Като обезумял, Викс натисна с цялата тежест на тялото си тампона от воала, туниката и коленете му бяха в кървави съсиреци. Един лепкав клепач потрепна едва-едва. Робите бяха започнали да се събират, зяпнали с широко отворени очи, и Паулиний ги засипа с ругатни. Те се пръснаха.

Синът на Флавия изпъшка, ръцете му се протегнаха боязливо към корема. Викс го притисна по-силно.

Две детски флавиевски очи се отвориха и се вгледаха в тези на Викс, пламтящи от болка.

Коленичил сред локва кръв, Паулиний усети, че настръхва от ужас.

— Кучка! — чу той неясно откъм спалнята. Гласът на императора, плътен и злостен. — Опита се да ме скопиш! Кучка!… Махай се от тук!…

Стражите отвън размениха погледи.

— Чухте го! — сопна им се Паулиний, преплитайки крака и почти падна, нахълтвайки в спалнята. Той обхвана всичко с един-единствен поглед: императорът лежеше изнемощял, почти изпаднал от леглото, а Юлия кротко се загръщаше в бялата си роба.

— Отведете я! — викна императорът и цялото му тяло се разтресе. — О, богове, просто я отведете!

Паулиний поведе Юлия с треперещи ръце, но нейните собствени крачки, докато излизаше от спалнята, бяха непоколебими. Той я преведе през кръвта, покрай Викс, който сега помагаше на сина на Флавия да седне.

— Стражите ще ме отведат — каза тя. — Помогни на Викс за племенника ми, Паулиний! Той се нуждае от помощта ти, за да се измъкне от двореца.

— Той няма да оцелее… Разпорен е и изкормен почти напълно…

— Така ли?

Викс плъзна ръката си под мишниците на приятеля си и го издърпа, за да се изправи. Погледна нагоре, изморен, а Юлия му кимна сърдечно. Очите й, в които се отразяваше сиянието от лампите, не изглеждаха напълно човешки…

— Предай поздравите ми на майка си, Версенжеторикс — каза тя, а после стражите я отведоха. Но те я хванаха за ръкавите, вместо за голите китки, сякаш се страхуваха, че ще се опарят. Зад нея по мозайката останаха малки кървави стъпки.

— Трябва да го махнем от тук. — Викс изправи сина на Флавия на крака. Той хленчеше, но определено не умираше. Все още притискаше воала на Юлия към корема си, сега по-скоро червен, отколкото бял.

— Допусках го — измърмори Паулиний. — Всъщност не видях императора наистина да го изкормва… не може да…

— Да не вземеш да припаднеш! — каза Викс с отвращение.

Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.

— Погрижете се за императора — нареди Паулиний на стражите. — Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.

— Префекте, къде го водите?

— Императорска заповед! — каза хладнокръвно Паулиний. — Специална заповед!

Пазачите незабавно сведоха погледи.

— Как се чувстваш? — прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.

— Ами… ами… странно е… не знам. — Момчето беше на крачка да се разплаче.

Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.

— Предполагам, че изродът е пропуснал — сви рамене Викс. — Имаш късмет!

Късмет? Паулиний не искаше да мисли…

Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.

— Какво ще правиш с мен? — попита задъхано младият наследник.

Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.

— Не мърдай — скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.

— Добра постъпка! — беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.

— Императорът… — Езикът на Паулиний беше като от олово. — Императорът не бива да разбере, че ти…

— Няма — хладнокръвно отвърна баща му. — Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.

— Весталката — каза Паулиний, — тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва…

— Няма време за това сега… — Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.

— Ти си знаел?

— Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!

Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.

Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.

 

 

Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.

Странна, негодуваща тълпа се беше събрала, за да изпрати Флавия в изгнание, а весталката — към смъртта й. Императорът беше обявил ден за празненства, но знаменосците изглеждаха куци, цветята падаха като сълзи, а фанфарите звучаха като погребална песен. „Не е на добро, шепнеха си хората, не е на добро.“ Жрица и патрицианка, и двете обречени още преди да е изтекъл и първият ден от новата година — предстоящата година със сигурност нямаше да донесе нищо добро.

Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.

Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.

Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.

— Защо? — Паулиний чу Флавия да пита унило. — Да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години — защо това да е по-милосърдно от смъртта?

— Кой е казал, че боговете са милосърдни? — гласът на Юлия беше нежен.

— О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият — дори не знам къде е екзекутиран…

— Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия…

— Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен — уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите…

— Гледай към хоризонта…

— Какво?

— Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място — треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.

Гласът й беше кадифен и успокояващ.

— Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.

— Няма как да знаеш това — гласът на Флавия беше тих като шепот. — Как би могла да знаеш това?

— Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.

Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.

— Моля?

— По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. — Юлия побутна сестра си напред. — Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.

Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.

— Но… но от къде…

— О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере — веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена — може би отново ще стане такава!

— Юлия… Юлия, аз…

— Време е — каза пазачът до Паулиний.

— Не! — Флавия надигна глас. — Не, аз не…

— Тихо — рече успокоително Юлия. — Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против — наистина дай на дъщеря си моето име.

Един миг… и Флавия вече я нямаше.

 

 

Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс — в алената си туника — не криеше, че му се гади.

Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.

— Спри!

Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката й.

— Юстина, Юлия…

— Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия…

— Ти не… аз помня… — Той почти не виждаше лицето й от сълзите в очите си — тя беше просто бяла мъглявина. — Юстина, не мога да те оставя…

— Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?

— Юстина…

— Шшшт…

Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта й. За миг ръката й се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.

Със затворени очи той чу босите й крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите й с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.

Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.

— Да поиграем по-късно на зарове, префекте? — предложи той и се запъти обратно към своите документи.

 

 

— Хайде да вървим — каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.

— Викс изглеждаше добре — каза Теа със слаб глас. — Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? — Спря и добави меко: — Той ме погледна.

— Видях.

Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.

— Преди да влезе в тази гробница, очите й минаха през тълпата и се спряха върху мен — сякаш знаеше, че съм там…

— Теа… — Ариус положи неуверена ръка върху рамото й, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото й се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.

Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието й с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото й, после по линията на шията й.

Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.

За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата й и наведе главата й назад, за да може да я целуне. Устата й беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.

Той усети как напрежението се връща обратно в тялото й, но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата й, останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата й от някоя императорска игра. Изхлузи туниката й през главата и люби измъченото й, безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да й върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.

Теа затвори очи, гърбът й се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития й, умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете й се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.

Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.

Бележки

[1] Остров Пандатерия (1,75 кв.км.) в Тиренско море (съвр. Вентотен, Италия) между Рим и Неапол. Бил е място на заточение на римлянки от благородни семейства. — Б.ред.